Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (26)

23. Отново в гората

Докато бягаха в тъмнината на изток към невидимите хълмове, дъждът пръскаше в лицата им. Врявата от лагера на Исгримнур отслабна, заглушена от тътена на гръмотевиците.

Саймън усещаше как паническата му възбуда намалява: еуфоричното усещане за прилив на енергия, чувството, че може да тича безкрайно в нощта като елен, се стопи под дъжда и неумолимия темп на придвижването. След няколко левги бягането му се превърна в бързо ходене; скоро дори и това вече му костваше усилия. Там, където костеливата ръка бе стискала коляното му, усещаше ставата си схваната като ръждясала панта; остра болка пронизваше гърлото му при всяко поемане на въздух.

— Изпратил те е… Моргенес? — извика той.

— После, Саймън — задъхано каза Бинабик. — После ще ти разкажа всичко.

Продължаваха да тичат, изпод краката им хвърчеше мокра пръст.

— Какви… — задъхано изрече Саймън. — Какви бяха тези същества?

— Напа… дателите ли? — Даже докато бягаше, тролът не пропусна по обичая си да потрие замислено брадичката си с ръка. — Това са букени… наричат ги и „копачи“

— Какви са те? — попита Саймън, подхлъзна се и едва не падна.

— Лоши. — Тролът изкриви устни. — Няма смисъл да ти казвам повече.

Когато вече не можеха да тичат, забавиха ход и вървяха, докато слънцето не надникна иззад разкъсаните облаци, като свещ иззад сиво одеяло. Пред тях се издигаше Велдхелм и заоблените му хълмове се очертаваха в бледата зора като наведените гърбове на монаси по време на молитва.

Бинабик направи нещо като лагер сред оскъдния заслон на група заоблени гранитни блокове, застинали сред морето от трева, сякаш бяха умален модел на хълмовете зад тях. След като обиколи камъните, за да потърси място, удобно да ги заслони от променящите посоката си дъждовни потоци, той помогна на Саймън да се настани под два наклонени един към друг гранитни блока и момчето бързо потъна в неспокоен, тежък сън.

Дъждовните капки падаха върху горната част на камъните, отскачаха и пръскаха навсякъде. Бинабик приклекна и подпъхна краищата на наметалото на момчето под гърба му. Тролът бе носил това наметало през целия път от Хоудрунд дотук. След това бръкна в чантата си, извади ашиците, както и парче риба, което налапа. Куантака се върна от огледа на новата си територия и се сви в краката на Саймън. Тролът вдигна ашиците и ги хвърли върху чантата си, която използваше като маса.

Сенчестата пътека. Бинабик се усмихна горчиво. После се падна Упорит коч и отново Сенчестата пътека. Той заруга тихо, но продължително — само глупак можеше да пренебрегне такъв ясен знак. Бинабик знаеше, че понякога постъпва глупаво и необмислено, ала сега не биваше да поема такъв риск. Придърпа качулката върху главата си и се сви до Куантака. На някой минаващ оттам — ако изобщо можеше да види нещо на слабата светлина през пелената на дъжда — тримата щяха да му се сторят като лишеи върху подветрената страна на камъните.

 

— Е, каква игра си играеш с мен, Бинабик? — намусено попита Саймън. — Откъде знаеш за доктор Моргенес? — За няколкото часа, през които бяха спали, бледата зора се бе превърнала в студено мрачно утро. Нямаше лагерен огън, нито закуска. Небето, изпълнено с бухнали облаци, висеше над главите им като нисък таван.

— Не играя никаква игра, Саймън — отвърна тролът. Беше почистил и превързал раните по врата и краката на Саймън и търпеливо обработваше тези на Куантака. Само една от раните на вълчицата беше сериозна — дълбок разрез на вътрешната част на бедрото й. Докато Бинабик почистваше раната, Куантака душеше пръстите му като доверчиво дете.

— Не съжалявам, че скрих това от тебе. Ако не бях принуден да ти го кажа, ти все още нямаше да знаеш. — Той втри мехлем в разреза и пусна своя „кон“. Куантака веднага наведе глава и започна да ближе и леко да хапе крака си.

— Знаех си, че ще го направи — каза той с лек укор, после се усмихна тъжно. — И тя като теб не вярва, че си разбирам от работата.

Саймън се усети, че несъзнателно подръпва превръзките си, и седна.

— Хайде, Бинабик, кажи ми. Откъде знаеш за Моргенес? Откъде си всъщност?

— Аз съм точно оттам, откъдето казах, че съм — отвърна тролът възмутено. — Канук съм. И не само знам за Моргенес, а и съм го срещал. Той беше добър приятел на моя учител. Те бяха… колеги — мисля, че така се изразяват учените.

— Какво искаш да кажеш?

Бинабик седна и се подпря на един камък. Въпреки че в момента не валеше, режещият вятър бе достатъчна причина да търсят заслона на камъните. Изглежда, малкият мъж внимателно обмисляше думите си. На Саймън той му се струваше изморен — мургавото му лице бе отпуснато и по-бледо от обикновено.

— Първо — обади се накрая тролът, — трябва да научиш някои неща за моя господар. Името му беше Укикук. Той беше, както го наричахме ние… Пеещия мъж на нашата планина. Като казваме Пеещия мъж, нямаме предвид просто някой, който пее, а човек, който помни старите песни и старата мъдрост. Нещо като доктор и свещеник едновременно, струва ми се.

— Укикук стана мой учител, защото старейшините бяха видели в мен нещо — продължи той. — Голяма чест бе Укикук да сподели мъдростта си с тебе — когато ми казаха за това, не ядох три дни, за да се пречистя. — Бинабик се усмихна. — Когато гордо обявих това на моя господар, той ми удари плесница: „Наистина си твърде млад и глупав, щом се оставяш съзнателно да умреш от глад — каза ми той. — Това е самонадеяност. Човек може да гладува само по стечение на обстоятелствата“.

Усмивката на Бинабик прерасна в смях; когато Саймън се замисли за това, засмя се и той.

— Както и да е — продължи тролът, — някой път ще ти разкажа за годините ми на обучение при Укикук. Той беше голям, дебел трол, Саймън; тежеше повече от теб, а беше висок само колкото мен — но да се върнем на въпроса.

— Не зная със сигурност кога точно моят господар се е запознал с Моргенес, ала това е било много преди аз да отида в пещерата му. Те обаче бяха приятели и моят господар научи Моргенес да използва птиците за пощальони. Моят господар и твоят доктор водеха оживена кореспонденция и споделяха много представи за същността на този свят.

Бинабик въздъхна.

— Само две лета по-късно родителите ми загинаха. Намериха смъртта си в свирепите снегове на планината, която ние наричаме Малкия нос, и след като вече ги нямаше, аз се посветих изцяло — е, почти изцяло — на знанията, които получавах от учителя Укикук. Когато ми каза, че ще го придружа при неговото пътуване на юг, много се развълнувах. Струваше ми се, че това ще е изпитанието на моите способности.

— Това, което не знаех — продължи тролът, ровичкайки калната трева с тояжката си — едва ли не гневно, както се стори на Саймън, ала в гласа му не се долавяше гняв, — това, което Укикук не ми каза, бе, че той има по-важни причини да предприеме това пътуване, а не само за да завърши моето обучение. Беше получил вест от доктор Моргенес… и от някои други… за неща, които го разтревожиха, и реши, че е време да върне визитата, която Моргенес му бе направил много години преди аз да отида при него.

— Какви неща? — попита Саймън. — Какво му е казал Моргенес?

— Ако все още не си узнал — каза сериозно Бинабик, — тогава е по-добре да не знаеш някои истини. Трябва ми време да си помисля, но засега нека ти казвам само това, което мога — което трябва.

Саймън кимна смутено.

— Няма да те отегчавам с дългата история на пътуването ни. Разбрах, че моят господар не ми казва цялата истина. Той беше разтревожен, много разтревожен, и когато хвърляше ашиците или гадаеше някои знаци по небето и вятъра, тревогата му нарастваше още повече. Освен това някои наши преживелици бяха много лоши. Самият аз, както знаеш, бях пътувал доста, преди да стана чирак на моя господар Укикук, и въпреки това никога не бях виждал толкова лоши времена за пътуване. Подобно на твоето снощно преживяване ни се случи точно при езерото Дроршулвен, във Фростмарч.

— Имаше предвид тези… букени? — попита Саймън. Въпреки дневната светлина споменът за протягащите се ръце беше ужасяващо жив в съзнанието му.

— Точно така — кимна Бинабик. — И това, че ни нападнаха по такъв начин, бе… е… лош знак. Моят народ не помни случай богханик, както ги наричаме ние, да са нападали група въоръжени мъже. Това е дръзко и обезпокоително. Обикновено нападат животни и самотни пътници.

— Какво представляват те?

— По-късно, Саймън: има много неща, които можеш да научиш от мен, ако си търпелив. Моят господар също не ми казваше всичко — което, държа да отбележа, не означава, че аз съм твой господар — ала бе много разтревожен. През цялото ни пътуване по Фростмарч не го видях да спи. Когато заспивах, той още беше буден, а щом се събудех сутринта, вече бе станал. При това не бе млад: беше в напреднала възраст още когато постъпих при него и бе ме обучавал вече няколко години.

— Една нощ, когато навлязохме в северните части на Еркинланд, той ме помоли да застана на пост, за да може да се разходи по Пътя на сънищата. Намирахме се на място, подобно на това. — Бинабик посочи мрачната равнина под хълмовете. — Беше съвсем ранна пролет. Трябва да е било по времето на вашия Ден на глупците или малко по-рано.

„Вечерта в Деня на глупците — опита се да си спомни Саймън — нощта, в която онзи ужасен звук разбуди целия замък. Нощта преди… да дойдат… дъждовете“.

— Куантака беше на лов и Едноокия — големият тлъст търпелив овен, който носеше Укикук — спеше до огъня. Единствен спътник ни беше небето над нас. Господарят ми хапна от кората на сънищата, която бе получил от блатистия Вран на юг, и изпадна в състояние, подобно на сън. Не ми беше казал защо прави това, ала предполагах, че търси отговори, които не би могъл да намери по друг начин. Богханик го бяха изплашили, защото в действието им имаше нещо непривично за тях. Скоро той започна да бълнува, както обикновено, когато се разхождаше по Пътя на сънищата. Много от думите му бяха неразбираеми, но едно-две от нещата, които каза, неотдавна повтори брат Докайс и ти вероятно си забелязал изненадата ми.

Саймън скри усмивката си. А си беше мислил, че именно неговият страх при трескавите думи на Докайс е бил толкова явен.

— Внезапно — продължи тролът, все още ровейки с тояжката си из подгизналата пръст — ми се стори, че нещо го е хванало — същото се случи и при брат Докайс. Ала моят господар беше силен, с по-силен дух, мисля, от всеки човек или трол, и се съпротивляваше. Бори се през целия следобед, чак до вечерта, а аз не можех да му помогна другояче, освен като изтривам мокрото му чело с влажна кърпа. — Бинабик отскубна един малък чим, хвърли го във въздуха и го перна с тояжката си. — После, малко след полунощ, той ми каза няколко думи — съвсем спокойно, сякаш си пийваше вино в пещерата заедно с другите старейшини — и умря.

— Мисля, че го преживях по-тежко от смъртта на родителите си, защото те бяха просто изчезнали без следа, затрупани от снежната лавина. — Тролът въздъхна. — Погребах Укикук там, в подножието на хълма. Нищо от погребалните ритуали не бе направено както трябва и още се срамувам от това. Едноокия не искаше да остави господаря си и доколкото мога да си представя, може би е още там. Надявам се да е така.

Тролът се умълча за момент, вперил сърдит поглед в охлузените колене на панталоните си. Болката му бе толкова сходна с тъгата на Саймън, че на момчето не бяха нужни повече думи, за да го разбере.

След малко Бинабик отвори чантата си и извади шепа орехи. Саймън ги взе, заедно с меха с водата.

— После — започна отново Бинабик, сякаш изобщо не беше спирал — се случи нещо странно.

Саймън се сгуши в наметалото си и го загледа.

— Два дни прекарах край гроба на моя господар. Местността беше много живописна под ведросиньото небе, ала сърцето ми се свиваше, защото знаех, че той щеше да е по-щастлив, ако лежи горе в планините. Чудех се какво да правя: дали да продължа към Моргенес в Ерчестър, или да се върна при моите сънародници и да им кажа, че Пеещия мъж Укикук е мъртъв. На третия ден следобед реших, че трябва да се върна в Канук. Нямах представа за значението на разговора между моя господар и Моргенес — за съжаление, и сега не разбирам много — а имах и други задължения. Викнах Куантака и тъкмо почесах за последно Едноокия между рогата, когато пад мен изпърха малка сива птичка и кацна на могилата на Укикук. Разпознах в нея един от куриерите на моя господар. Беше много изморена от носенето на тежкия товар — съобщението… и още едно нещо. Когато се приближих, за да я хвана, в храстите се чу шум и оттам изскочи Куантака. Разбира се, птичката се изплаши и хвръкна. Едва успях да я уловя.

— Посланието беше написано от Моргенес и се отнасяше за теб, Саймън. — Бинабик погледна момчето в очите. — То уведомяваше моя господар, че си в опасност и пътуваш сам от Хейхолт към Наглимунд. Докторът молеше моя господар да ти помогне — без ти да разбереш, ако е възможно. Пишеше и за още някои други неща.

Саймън беше поразен: това бе липсващата част от неговата история.

— Какви други неща? — попита той.

— Неща, предназначени само за очите на моя господар. — Тонът на Бинабик бе ласкав, ала неотстъпчив. — Очевидно бе, че имаше разлика — не аз, а моят господар бе помолен за услуга от свой стар приятел… ала само аз можех да я свърша. Не беше лесно да се реша, но от момента, в който прочетох бележката на Моргенес, знаех, че трябва да изпълня молбата му. Същия ден, малко преди да настъпи вечерта, се отправих към Ерчестър.

„В бележката е пишело, че ще пътувам сам. Моргенес изобщо не се е надявал, че ще се спаси“. Саймън почувства как сълзите му напират и прикри усилието си да ги задържи с въпрос:

— И как щеше да ме намериш?

Бинабик се усмихна.

— С усърдието на канук, приятелю Саймън. Трябваше само да хвана следата ти — признаци от преминаването на млад човек, без определена посока, неща от тоя род. Канукската ми упоритост и щастливият шанс ме доведоха до теб.

Сърцето на Саймън трепна при спомена за една плашеща сива сянка.

— Ти ли ме следеше в църковния двор? Онзи, който е извън стените на Ерчестър? — Знаеше си, че не всичко е било сън. Нещо го бе извикало по име.

Кръглото лице на трола обаче остана невъзмутимо.

— Не, Саймън — предпазливо каза той, замислен за нещо. — Не успях да открия следите ти чак до пътя в Старата гора. Защо?

— Няма значение. — Саймън стана, протегна се и огледа влажното поле. После отново седна и посегна към меха. — Е, сега разбирам… но трябва да го осмисля. Ще продължим към Наглимунд, нали? Какво мислиш?

Бинабик изглеждаше разтревожен.

— Не съм сигурен, Саймън. Ако букените са се раздвижили във Фростмарч, пътят към крепостта на Наглимунд, ще е твърде опасен за двойка пътници като нас. Признавам, че се притеснявам какво да правим оттук нататък. Ще ми се твоят доктор Моргенес да беше тук, за да ни посъветва. Толкова ли е опасно положението ти, Саймън, че да не рискуваме някак да му изпратим съобщение? Не мисля, че той би желал да те подложа на такъв огромен риск.

В първия момент Саймън не разбра, че под „той“ Бинабик има предвид Моргенес. Секунда по-късно го осени мисълта: тролът не знаеше какво се е случило.

— Бинабик… — започна той и почувства, че човърка старата си рана. — Той е мъртъв. Доктор Моргенес е мъртъв.

Очите на малкия мъж се разшириха за момент и за пръв път бялото им изпъкна на фона на мургавата му кожа. Миг по-късно лицето на Бинабик замръзна в безстрастна маска.

— Мъртъв? — каза най-после той, с толкова хладен глас, че Саймън се почувства някак гузен, сякаш в известен смисъл вината за това бе негова — на него, който беше пролял толкова сълзи за доктора!

— Да. — Саймън помисли за момент, после реши да рискува. — Умря, докато измъкваше мен и Джосуа от замъка. Крал Елиас го уби — е, по-точно неговият човек Приратес.

Бинабик се вторачи в Саймън, после сведе очи.

— Знаех за пленничеството на Джосуа. Беше споменато в писмото. Останалото е… опасение за неща, които са много лоши. Той стана и вятърът развя щръкналата му черна коса. — Трябва да се поразходя, Саймън. Искам да помисля какво означават тези неща… искам да помисля.

С все същото безстрастно лице малкият мъж излезе от каменния кръг. Куантака веднага скочи, за да го последва. Бинабик се опита да я отпъди, после сви рамене. Тя лениво обикаляше в широки кръгове около трола, който бавно се отдалечаваше с наведена глава, скрил малките си ръце в ръкавите си. Саймън си помисли, че Бинабик изглежда твърде малък за голямото тегло, което носи.

 

Саймън се надяваше, че когато тролът се върне, може и да донесе някой охранен горски гълъб или нещо такова, но остана разочарован.

— Съжалявам, Саймън — каза малкият човек, — но и без това нямаше да имаме голяма полза — не можем да напалим бездимен огън, след като наоколо има само мокри клони, а не смятам, че един димен сигнал е нещо добро в момента. Хапни си сушена риба.

Рибата, която и без това беше малко, нито засищаше, нито пък имаше някакъв вкус, ала Саймън я задъвка с мрачна решителност: кой знае кога щеше да яде пак през това отвратително пътуване.

— Мислех си нещо, Саймън, Твоите новини, макар и да не си виновен ти, са много тъжни. Толкова скоро след смъртта на моя господар да чуя за края на доктора, този добър човек… — Бинабик замълча, после се наведе и започна да прибира нещата си, като първо отдели няколко предмета.

— Това са твоите неща. Както виждаш, залазил съм ти ги. — Той ги подаде на Саймън.

— Това другото… — каза Саймън, — не стрелата, а това… — той го върна на Бинабик — са записки на доктор Моргенес.

— Наистина ли? — Бинабик оправи ъгълчето на прокъсаната опаковка. — Нещо, което ще ни помогне?

— Не мисля — каза Саймън. — Това е неговата творба „Животът на Престър Джон“. Четох малко от нея — разказва се най-вече за битки и прочее.

— А, да. — Бинабик подаде пакета на Саймън и той го пъхна в пояса си. — Много лошо. Бихме могли да използваме някои от магическите му думи сега. — Тролът се наведе и продължи да прибира нещата в торбата си. — Моргенес и моят господар Укикук принадлежаха към една много специална група. Той взе нещо и го вдигна, за да може Саймън да го види. То заблестя слабо на светлината на облачния следобед — един медальон със свитък и перо за писане.

— Моргенес също имаше такъв — каза Саймън и се наведе, за да го разгледа.

— Да — кимна Бинабик. — Това бе на моя господар. Това е печат на тези, които принадлежат към Лигата на ръкописа. Укикук ми каза, че броят им никога не надвишава седем членове. Твоят и моят господар са мъртви, значи са останали не повече от пет. Той стисна медальона в шепата си и го пусна в торбата.

— Лигата на ръкописа? — учуди се Саймън. — Какво е това?

— Лигата на ръкописа или Носителите на свитъка са група учени мъже, които обменят знания, както съм чувал да казва моят господар. Може би има и нещо друго, но той така и не го каза. — Той привърши с опаковането на багажа си и се изправи. — Неприятно ми е да го кажа, Саймън, но трябва да тръгваме.

— Пак ли? — Забравените болки в мускулите внезапно се появиха отново.

— Страхувам се, че се налага. Както ти казах, много мислих. Обмислих тези неща… — Той затегна съединенията на тояжката си и подсвирна на Куантака.

— На първо место, аз съм длъжен да те заведа до Наглимунд. Това не се е променило, само дето промених решението си. Проблемът е, че Фростмарч ми изглежда несигурно място. Ти видя букените и най-вероятно не ти се иска да се срещаш с тях отново. Ние обаче трябва да пътуваме на север. Мисля, че е по-добре да се върнем в Алдхеорте.

— Но, Бинабик, защо смяташ, че там ще сме в по-голяма безопасност? Какво ще попречи на тези ровещи същества да ни преследват в гората, където вероятно дори няма да можем да тичаме?

— Добър въпрос. Веднъж ти говорих за Старото сърце, за нейната възраст и… и… не мога да се сетя за точната дума на твоя език, Саймън, но „душа“ и „дух“ могат да ти дадат някаква представа. Букените могат да се движат под Старата гора, ала няма да им е лесно. Корените на Алдхеорте обладават сила, която трудно може да бъде сломена от… такива същества. Освен това там има един човек, когото трябва да видя, един човек, който трябва да чуе разказа за това, което се е случило с моя господар… и с твоя.

Саймън се беше изморил от собствените си въпроси, но въпреки това попита:

— Кой е той?

— Казва се Гелое. Мъдра жена, известна като валада — думата е римърска. Може да ни помогне да стигнем до Наглимунд, след като ще трябва да пресечем източната част на гората, през Велдхелм — маршрут, който не познавам.

Саймън облече наметката си и закопча износения клипс под брадичката си.

— Нужно ли е да тръгваме днес? — попита той. — Вече е късен следобед.

— Саймън — каза Бинабик, когато Куантака дотърча с изплезен език, — повярвай ми, моля те. Дори и да има неща, които не мога да ти кажа сега, ние трябва да се осланяме един на друг. Имам нужда от доверието ти. Нещата не опират само до царуването на Елиас. И двамата с теб изгубихме хора, към които бяхме много привързани — един стар човек и един стар трол, които знаеха много повече, отколкото знаем ние. И двамата бяха изплашени. Мисля, че брат Докайс умря от страх. Събужда се някакво зло и ще е много глупаво, ако стоим още на открито.

— Какво се събужда, Бинабик? Какво зло? Докайс каза някакво име — чух го. Точно преди да умре той каза…

— Не бива да… — опита се да го прекъсне Бинабик, но Саймън не му обърна внимание. Беше му омръзнало от намеци и предположения.

— Кралят на бурите! — завърши решително той.

Бинабик бързо се огледа, сякаш очакваше да се появи нещо ужасно.

— Знам — прошепна той. — Аз също го чух, но не знам много за това. — Зад далечния хоризонт затътна гръм. Лицето на малкия човек бе помрачняло. — Кралят на бурите е името на ужаса в тъмния север, Саймън, име от легендите, с което се плашат хората. Всичко, което знам, са малките неща, които ми е казвал от време на време моят господар, но и те са достатъчни, за да тръпна от ужас. — Той метна чантата си през рамо и тръгна през калната равнина към плавната линия на хълмовете.

— Това име — каза той и Саймън се учуди на снижения му глас, при положение че се намираха в открита безлюдна равнина, — само по себе си опропастява реколтата, носи треска и кошмари…

— Дъжд и лошо време? — попита Саймън, загледан в намръщеното надвиснало небе.

— И други неща — отвърна Бинабик и докосна с ръка жилетката си, точно над сърцето си.