Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (25)

22. Вятър от север

— Не, нищо не искам, по дяволите! — Гутулф, графът на Утаниат, изплю ситриловия сок на застлания с плочки под и прислужникът се изнесе с опулени очи. Гутулф го изпрати с поглед и съжали за прибързаните си думи — не от състрадание към момчето, а защото внезапно осъзна, че наистина може да му се прииска нещо. Вече близо час чакаше пред тронната зала, без капчица от нещо за пиене, и само Ейдон знаеше колко още щеше да кисне тук.

Изплю се отново и киселият ситрил ужили езика и устните му. Той изруга и избърса една струйка от продълговатата си челюст. За разлика от повечето свои войници, Гутулф не беше свикнал с горчивия южен корен, който те постоянно дъвчеха, ала през тази странна влажна пролет, по време на която той се задържаше понякога по цели дни в Хейхолт, чакайки краля да го повика, бе открил, че всяко развлечение, даже и това да запали нечий дворец, е добре дошло, за да го разсее.

Освен това, несъмнено поради лошото време, залите на Хейхолт сякаш бяха подгизнали от влажна плесен, плесен и… Не, развала беше твърде мелодраматична дума. Във всеки случай силно ароматизираният ситрил, изглежда, помагаше.

Точно когато Гутулф се изправи, за да поднови нервното си крачене из коридора, което бе основното му занимание през повечето от времето, докато чакаше, вратата на тронната зала изскърца и се отвори навътре. В пролуката изникна голата глава на Приратес, с черни очи, безизразни и лъскави като на гущер.

— Ах, почтени Утаниат! — Приратес се усмихна и зъбите му лъснаха. — Колко дълго ви накарахме да чакате! Кралят е готов да ви приеме веднага. — Свещеникът разтвори вратата малко по-широко, така че се видя червената му роба и част от вътрешността на залата зад него. — Моля!

За да влезе, Гутулф трябваше да мине съвсем близо до свещеника и сви гърдите си, за да ограничи допира с него. Защо този човек стоеше толкова близо? Дали не би, за да накара Гутулф да се почувства неудобно — кралският главен министър и кралският съветник не горяха от любов един към друг, — или се опитваше да държи вратата колкото се може по-притворена? Тази пролет в замъка беше доста студено и ако някой имаше нужда от топлина, то това бе най-вече Елиас. Може би Приратес просто се опитваше да задържи топлината в просторната тропна зала.

Е, ако се стремеше към това, напълно се бе провалил. В мига, в който Гутулф прекрачи прага и мина през вратата, студът го сграбчи и кожата на силните му ръце настръхна. Той погледна зад трона и видя, че няколко от горните прозорци са отворени и подпрени с пръчки. Студеният северен въздух проникваше през тях и пламъците на факлите по стените танцуваха под поривите му.

— Гутулф! — избоботи Елиас и се надигна от трона от жълтеникави кости. Масивният череп на дракона се зъбеше над рамото му. — Срамувам се, че те накарах да чакаш. Ела!

Гутулф закрачи по застланата с плочки пътека, стараейки се да не трепери от студа.

— Имате твърде много грижи на главата си, ваше величество. Нямам нищо против да почакам.

Елиас седна на трона си, а графът на Утаниат подви коляно пред него. Кралят носеше черна риза, поръбена със зелено и сребристо. Обувките и панталонът му също бяха черни. Желязната корона на Фингил беше килната назад над челото му, а отстрани в една ножница стоеше мечът със странно оформена дръжка. Кралят не се беше разделял с него от седмици, ала Гутулф нямаше никаква представа откъде се е появил този меч. Кралят никога не говореше за това, а и в оръжието имаше нещо смущаващо и странно, което възпираше Гутулф да задава въпроси.

— Нямаш нищо против да почакаш? — усмихна се Елиас. — Хайде, сядай. — Кралят посочи една пейка, на две крачки зад мястото, където беше коленичил графът. — Откога нямаш нищо против да почакаш, Улф? Не си мисли, че понеже съм крал, съм ослепял и оглупял.

— Сигурен съм, че когато имате работа за главния министър, ще ме уведомите, господарю.

Нещата между Гутулф и неговия стар приятел Елиас се бяха променили и графът на Утаниат изобщо не харесваше това. Елиас не беше потаен, ала сега Гутулф усещаше, че под повърхността на ежедневните събития се носят големи скрити течения — течения, за чието съществуване кралят се преструваше, че не знае. Нещата се бяха променили и Гутулф бе сигурен, че знае кой е причината за това. Той погледна към Приратес, който го гледаше втренчено иззад рамото на краля. Когато очите им се срещнаха, свещеникът с червената роба повдигна безкосмените си вежди в подигравателно недоумение.

Елиас разтри слепоочията си и каза:

— Ще имаш достатъчно работа, и то скоро. Обещавам ти. Ох, главата ми! Короната наистина е тежко нещо, приятелю. Понякога ми се иска да я сваля и да се запилея нанякъде, както правехме толкова често някога с теб! Свободни приятели на път! — С тъжна усмивка кралят премести погледа си от Гутулф към своя съветник. — Свещенико, главата пак ме боли. Донеси ми вино, ако обичаш.

— Веднага, господарю! — Приратес се отдалечи към дъното на залата.

— Къде са личните ви прислужници, ваше величество? — попита Гутулф и си помисли, че кралят изглежда ужасно изтощен. Черните бакенбарди върху небръснатите му бузи контрастираха с бледата кожа. — И защо, ако мога да попитам, сте се затворили в тази студена пещера? Тук е по-студено, отколкото в черния задник на дявола, и освен това мирише на мухъл. Позволете ми да запаля огън в камината.

— Не. — Елиас го възпря с ръка. — Не искам топлина. Вече ми е топло. Приратес казва, че е от треската. Каквото и да е, студеният въздух ми се отразява добре. Течението е достатъчно силно, за да прогони застоялия въздух и лошото настроение.

Приратес се върна с чашата на краля. Елиас я пресуши на един дъх и изтри устни в ръкава си.

— Наистина голямо течение, ваше величество — усмихна се кисело Гутулф. — Е, кралю, вие… с Приратес… знаете по-добре и едва ли има какво да научите от един воин. Мога ли да направя нещо друго за вас?

— Мисля, че можеш, макар че задачата сигурно няма да ти се стори много приятна. Но първо ми кажи: върна ли се лорд Фенгболд?

Гутулф кимна.

— Говорих с него тази сутрин, господарю.

— Наредих да го повикат. — Елиас протегна чашата си за още вино и Приратес наклони каната, за да му налее. — Но след като си се видял с него, кажи ми сега: добри ли са новините, които носи?

— Страхувам се, че не, господарю. Шпионинът, който издирвате — помощникът на Моргенес, е все още на свобода.

— Дявол да го вземе! — Елиас се почеса между веждите. — Нали му дадох кучета? И опитен следотърсач?

— Да, ваше величество, и те все още търсят следата, ала за да сме справедливи към Фенгболд, трябва да ви кажа, че сте му възложили почти невъзможна задача.

Елиас се вторачи в него с присвити очи и за момент на Гутулф му се стори, че го гледа непознат. Чукването на каната в чашата разпръсна напрежението и Елиас се отпусна.

— Уви — каза той, — вероятно си прав. Трябва да внимавам да не си изкарам яда върху Фенгболд. Двамата с него… споделяме едно разочарование.

Гутулф кимна.

— Да, господарю. Бях много разтревожен, когато чух за болестта на дъщеря ви. Как е Мириамел?

Кралят хвърли поглед към Приратес, който свърши с наливането и се отдръпна.

— Много мило от твоя страна, че попита, Улф. Не смятаме, че е в опасност, но Приратес е сигурен, че морският въздух в Меремунд е най-сигурното лекарство срещу заболяването й. Все пак е жалко, че трябва да отложим сватбата. — Кралят надничаше в чашата си, сякаш тя беше отвор на кладенец, в който е изпуснал нещо ценно. Вятърът свистеше през отворените прозорци.

След известно мълчание графът на Утаниат се почувства задължен да каже нещо.

— Казахте, че имате една малка задача за мен, кралю?

Елиас вдигна поглед.

— А, да. Разбира се. Искам да отидеш в Хернисадарк. След като бях принуден да повиша данъците, за да компенсирам пораженията от проклетата суша, онзи планински козел Лут ми се противопостави. Изпрати наглия Еолаир, за да приспи гнева ми със сладки думи, но времето за думи отмина.

— Отмина ли, господарю? — повдигна вежди Гутулф.

— Отмина — изръмжа Елиас. — Искам да вземеш дузина рицари, да отидеш в Тайг и да дадеш на този стар скъперник да се разбере. Кажи му, че като отказва да плати полагащия се данък, все едно ми зашлевява плесница… все едно плюе на Престола от драконова кост. Обаче бъди внимателен, не казвай в присъствието на неговите рицари нищо, което да ги обиди и да ги накара да се разбунтуват. Въпреки това му дай да разбере, че ако продължава да се опъва, рискува стените на двореца му да се срутят в пламъци върху главата му. Уплаши го, Гутулф.

— Ще го направя, господарю.

Елиас се усмихна криво.

— Добре. И докато си там, оглеждай се за някакъв знак, който да издаде къде се крие Джосуа. Няма никакви новини от Наглимунд, въпреки че моите разузнавачи постоянно дебнат там. Възможно е коварният ми брат да е отишъл при Лут. Може даже именно той да подбужда хернистирците към неподчинение.

— Ще бъда твои очи, както съм твоя дясна ръка, кралю.

— Ще разрешите ли, ваше величество? — Застаналият до лакътя на краля Приратес вдигна пръста си.

— Говори, свещенико.

— Бих искал да предложа нашият лорд на Утаниат да си отваря очите за момчето, шпионина на Моргенес. Това ще е в помощ на Фенгболд. Нуждаем се от това момче, ваше величество — каква полза да убием змията, ако малките й се измъкнат?

— Ако открия малкото змийче — усмихна се мрачно Гутулф, — с удоволствие ще го размажа с пета.

— Не! — изкрещя Елиас и Гутулф се стресна от злобата в гласа му. — Не! Шпионинът ни трябва жив. Ще го докараш в Хейхолт заедно със спътниците му, ако има такива. Трябва да отговорят на някои въпроси. — Сякаш притеснен от избухването си, Елиас изгледа стария си приятел със странен умолителен поглед. — Разбираш това, нали?

— Разбира се, ваше величество — побърза да отвърне Гутулф.

— Трябва само да ни ги доведете още дишащи — каза Приратес спокойно като хлебар, говорещ за видовете брашно. — Тогава ще разкрием всичко.

— Достатъчно. — Елиас се плъзна още по-назад в трона от кости. Гутулф с изненада забеляза, че по челото му са избили капчици пот, докато той самият трепереше от студения въздух. — Сега върви, приятелю. Донеси ми свидетелство за безусловното подчинение на Лут. В противен случай ще те изпратя да ми донесеш главата му. Върви.

— Бог да ви пази, ваше величество. — Гутулф се надигна от пейката и коленичи пред краля, после стана и тръгна заднешком по пътеката. Знамената над него шумоляха, развявани от вятъра. В трептящите сенки, хвърляни от факлите, хералдичните животни изглеждаха увлечени в някакъв странен тромав танц.

В преддверието Гутулф срещна Фенгболд. Графът на Фолшайър беше измил мръсотията от пътуването, която покриваше лицето и косата му при сутрешната им среща, и носеше жилетка от червено кадифе с избродиран на гърдите сребрист орел — герба на рода му.

— Е, Гутулф, видя ли се с него? — попита той.

Графът на Уатаниат кимна.

— Да. Теб също ще те приеме. Дявол да го вземе, той предпочита да говори повече за соления въздух в Меремунд, отколкото за Мириамел. Изглежда… не знам, изглежда много болен. А тронната зала е студена като лед.

— Значи това за принцесата е истина? — мрачно попита Фенгболд. — Надявах се, че е размислил.

— Заминала е на запад. Изглежда, ще трябва да почакаш големия си ден. — Гутулф се усмихна ехидно. — Сигурен съм, че ще намериш нещо, което да те разсейва, докато принцесата се завърне.

— Това не е проблем. — Графът на Фолшайър присви устни, сякаш беше изял лимонов резен. — Просто се страхувам, че се опитва да се отметне от обещанието си. Чух, че никой не е знаел за болестта й, докато не заминала.

— Твърде много се притесняваш — каза Гутулф. — Това са женски истории. Елиас се нуждае от наследник. Бъди благодарен, че отговаряш на изискванията му за зет повече от мен. — Гутулф разкри зъбите си в подигравателна усмивка. — Аз щях да отида в Меремунд и да я върна тук. — Той насмешливо се поклони и се отдалечи с нехайна походка.

 

Още отдалеч в коридора тя позна, че това е Фенгболд и че е в отвратително настроение. Походката му — с размахани ръце, като младо момче, изгонено от масата за вечеря, и силното тракане на ботушите му по каменния под свидетелстваха за настроението му още преди да се е приближил.

Тя протегна ръка и дръпна Джейл за лакътя. Когато момичето вдигна опулените си очи, уверено, че е объркало нещо, Рейчъл й направи знак с очи към приближаващия се граф на Фолшайър.

— По-добре да преместиш тази кофа, момиче — каза тя и взе парцала от ръката на Джейл. Ведрото със сапунена вода стоеше в средата на коридора, точно на пътя на приближаващия се благородник.

— Побързай, глупаво момиче такова! — изсъска Рейчъл и в гласа й прозвуча тревога. Докато думите излизаха от устата й, Рейчъл разбра, че не е трябвало да ги произнася. Фенгболд ругаеше с изкривено от ярост лице. В бързината обърканата Джейл изпусна ведрото от хлъзгавите си мокри пръсти, то изкънтя в пода, сапунената пяна се разплиска, част от нея преля през ръба и се разля по коридора. Фенгболд, който вече беше до тях, стъпи точно в средата на образувалата се локва, за момент изгуби равновесие, хлъзна се, размаха ръце и се хвана за завесата на стената. Рейчъл гледаше безпомощно, изпълнена с ужасно предчувствие. Цяло щастие бе, че завесата издържа теглото на Фенгболд, докато той възстанови равновесието си. Въпреки това след миг тя се откъсна, плъзна се леко по стената и падна в сапунената локва.

Рейчъл хвърли поглед към зачервяващото се лице на графа и бързо се обърна към Джейл.

— Махай се, краво недодялана! Изчезвай! Веднага! — Джейл погледна безпомощно Фенгболд, обърна се и побягна; дебелият й задник унило се люшкаше зад нея.

— Върни се, пачавро! — изкрещя Фенгболд с трепереща от гняв челюст. Дългата му коса беше разпиляна пред лицето му. — Ще те науча аз… ще те науча аз тебе… за това… това…

Без да сваля очите си от графа, Рейчъл се наведе и вдигна намокрения край на завесата от водата. Беше невъзможно да я закачи отново; стоеше и я гледаше как капе. Фенгболд изрева:

— Виж! Виж ми само ботушите! Ще й прережа гърлото на тая мръсна кучка заради това! — Фенгболд се обърна към Рейчъл. — Как смееш да я отпращаш?

Рейчъл сведе очи, което не беше трудно, тъй като младият благородник стърчеше поне една стъпка над нея.

— Съжалявам, господарю — каза тя и страхът придаде на гласа й искрен и почтителен тон. — Тя е глупаво момиче, господарю, и ще бъде наказана за това, но аз съм управителка на камериерките и аз трябва да поема отговорността. Много, много съжалявам.

Фенгболд се вторачи в нея и очите му се свиха. После светкавично замахна и зашлеви Рейчъл през лицето. Тя вдигна ръка и я сложи върху червеното петно, което бързо се разширяваше, като локвата на пода.

— Тогава предай това на тази пачавра — изръмжа Фенгболд. — И ако още веднъж я срещна, кажи й, че ще й извия врата като на пиле. — Той злобно изгледа управителката на камериерките и тръгна по коридора, като оставяше лъскави мокри следи по каменния под.

 

В правото си беше да го направи, мислеше си Рейчъл по-късно, докато седеше на леглото си, притиснала навлажнена кърпа до горящата си буза. Джейл плачеше оттатък в спалнята на прислужничките. Рейчъл нямаше желание дори да й се скара, ала подутото й лице бе достатъчно, за да накара чувствителната простодушна девойка да избухне в сълзи.

„Милостиви Риап и Пелипа. По-добре да ме ударят още един път, отколкото да слушам цивренето й“.

Рейчъл се отпусна на твърдия дюшек — винаги държеше под него дъска, заради болния си гръб — и се зави презглава, за да не чува хлипането на Джейл. Увита в одеялото, чувстваше топлината на собствения си дъх в лицето си.

„Сигурно така се чувства прането във ведрото с гореща вода — помисли си тя, а после мислено се укори за такава глупава мисъл. — Вече си една стара, стара жена… стара и безполезна“. Внезапно усети сълзи в очите си — първите сълзи, откакто чу новините за Саймън.

„Просто съм много изморена. Понякога си мисля, че ще се отпусна, както си седя, и що падна като счупена метла в краката на тези млади чудовища, които се мотаят из моя замък и се отнасят с нас като с боклук, и най-вероятно ще ме изметат заедно с прахта. Толкова съм изморена… само ако… ако…“

Въздухът под одеялото беше задушен и топъл. Тя беше спряла да плаче — нямаше никаква полза от сълзите. Нека плачат нейните глупави вятърничави момичета — и усети, че се унася в сън; потъва в него като в топла мътна вода.

Сънува, че Саймън е жив, че не е загинал в пламъците, които отнесоха Моргенес и няколко от стражите, втурнали се да гасят пожара. Казваха, че самият граф Брюгар загинал, смазан при срутването на горящия покрив… Не, Саймън беше жив и здрав. Имаше някаква промяна в него, ала Рейчъл не можеше да определи каква — дали в изражението на очите му, или в по-твърдата линия на брадичката? — нямаше значение. Това беше Саймън, жив, и сърцето на Рейчъл отново се изпълни с радост. Тя видя мъртвото момче — нейното мъртво момче: не беше ли го отгледала като майка, докато не го отведоха надалеч? — и той стоеше на едно място с почти абсолютна белота, вторачен в едно огромно сиво дърво, което се издигаше към небето като стълба към Божиите селения. И въпреки че с твърда решимост беше отметнал глава назад и гледаше нагоре към дървото, Рейчъл не можа да не забележи, че сплъстеното червеникаво валмо на косата му плаче за подстригване… е, тя скоро щеше да се погрижи за това, съвсем скоро… на момчето му трябваше твърда ръка…

 

Когато се събуди и панически отметна задушаващото я одеяло, се намери сред тъмнина — тъмнината на вечерта — и тежестта на загубата и тъгата я притиснаха като мокър килим. Тя седна на леглото и малко по-късно бавно се изправи. Парцалът падна от бузата й изсъхнал като есенен лист. Нямаше защо да се излежава и да тъгува като някое разглезено момиченце. Имаше работа за вършене, напомни си Рейчъл — щеше да почива, когато отидеше на онзи свят.

 

Барабанчето изтрополи и арфистът нежно подрънна със струните, преди да започне последния куплет.

— Сега, когато тук си, хубава девойко,

в платно кандерско и коприна,

щом искаш над сърцето ми да властваш,

ще ме последваш в Залата на Еметин.

Музикантът завърши с няколко нежни акорда и се поклони на ръкопляскащия херцог Леобардис.

— Залата на Еметин! — каза херцогът на Еолаир, графа на Над Мулах, който учтиво се бе присъединил към ръкопляскането на Леобардис. Той не беше много запален по любовните балади, толкова популярни в Набанския двор.

— Обичам тази песен — усмихна се херцогът. Дългата му бяла коса и розовите му бузи му придаваха вида на любим дядо, от тия, които изпиват твърде много тъмна бира на ейдонитските правници и после се опитват да научат децата как се свири с уста. Само широката бяла роба, обшита със злато, и златната диадема с рибарчето на главата му го отличаваха от обикновените хора. — Хайде, граф Еолаир, мислех си, че музиката е в плътта и в кръвта на Тайг. Нима Лут не се води най-големият покровител на арфистите, а твоят Хернистир — любим дом за музикантите? — Херцогът се наведе през страничната облегалка на небесносиния си стол и тупна Еолаир по ръката.

— Наистина, крал Лут държи своите арфисти около себе си постоянно — съгласи се Еолаир. — Простете, херцоже, ако изглеждам притеснен: вината за това изобщо не е ваша. Любезността ви наистина е достойна за уважение. Но трябва да призная, че все още съм развълнуван от по-раншния ни разговор.

В добродушните сини очи на херцога се появи загриженост.

— Казах ти, добри ми Еолаир, че тези неща идват с времето си. Изморително е да чака човек, но какво да се прави. — Леобардис направи знак на арфиста, който търпеливо чакаше с подвито коляно. Музикантът се изправи, поклони се и се отдалечи. Невероятно живописната му дреха се развя подир него и той се присъедини към група придворни, облечени в подобни пищно извезани роби и туники. Дамите допълваха одеянията си с екстравагантни шапки, с цели китки пера, затъкнати в тях, или увенчани с дрънкулки, които блестяха като перките на риба на слънчева светлина. Цветовете в тронната зала бяха също толкова „дискретни“, колкото и дрехите на придворните: наситеносиньо, жълто, бежово, розово, бяло и яркозелено. Сякаш дворецът беше построен от нежни корали, изгладени от ласките на морето.

Зад господата и дамите от двора, по цялата дължина на югозападната стена срещу стола на херцога, имаше високи прозорци, с изглед към развълнуваното, нашарено от слънцето зелено море. Океанът, който неспирно се блъскаше в скалистия нос, на който бе кацнал дворецът на херцога, приличаше на подвижен килим. Когато гледаше през деня повърхността му, по която играеше светлината, или откриваше места, където водата бе спокойна и полупрозрачна като нефрит, на Еолаир често му се приискваше да разхвърля придворните от пътя си и те с пищене и премятане да излетят от стаята, за да не може нищо да смущава съзерцанието му.

— Вероятно сте прав, херцог Леобардис — каза накрая Еолаир. — Понякога човек трябва да спре да говори, дори въпросът да е жизненоважен. Като седя тук сега, си мисля, че би трябвало да взема пример от океана. Не му е необходимо да се напряга, за да постигне каквото иска; той постепенно подронва скалите, брега… дори планините.

На Леобардис такъв разговор му допадаше повече.

— О, да, морето никога не се променя, нали? И въпреки това е винаги различно.

— Прав сте, милорд. И невинаги е спокойно. Понякога има бури.

Херцогът вдигна глава към хернистиреца: чудеше се дали в тази забележка няма и някакъв друг скрит смисъл. В този момент неговият син Бенигарис влезе в залата и тръгна към тях, като кимаше отсечено на придворните, които го поздравяваха.

— Херцоже, татко мой; граф Еолаир — каза той и се поклони поотделно на всеки от двамата. Еолаир се усмихна и му подаде ръка.

— Радвам се да те видя — каза хернистирецът. Бенигарис бе станал по-висок, откакто го бе видял за последен път, ала тогава синът на херцога беше само на седемнадесет или осемнадесет години. Оттогава бяха изминали почти две десетилетия и Еолаир със задоволство установи, че не той е наддал в кръста, а Бенигарис. Въпреки това синът на херцога беше висок и широкоплещест, с решителни черни очи под рунтавите вежди. Изглеждаше доста внушителен в препасаната си с колан туника и дългата си жилетка — в контраст с добродушния вид на баща си.

— Да, доста време мина — съгласи се Бенигарис. — Ще си поговорим на вечеря. — Еолаир не беше очарован от тази перспектива. Бенигарис се обърна към баща си: — Лорд Флуриен е тук и иска да ви види. В момента е с дворцовия управител.

— О, милият Флуриен? Един от най-великите рицари, които някога е имал Набан.

— Само брат ви Камарис се слави като по-велик — вметна Еолаир, който нямаше нищо против да възкреси спомена за времето, когато Набан е бил по-войнолюбив.

— Да, скъпият ми брат — усмихна се тъжно Леобардис. — Е, да допуснем, че Флуриен идва да ме навести като пратеник на Елиас!

— Има ирония на съдбата в това — нехайно подметна Еолаир.

Бенигарис нетърпеливо сви устни.

— Той чака. Мисля, че трябва да го приемете веднага, от уважение към Върховния крал.

— Бре, бре! — Леобардис хвърли развеселен поглед на Еолаир. — Чувате ли как ми заповядва моят син? — Когато херцогът отново се обърна към Бенигарис, Еолаир си помисли, че в погледа му има и нещо друго, освен веселост — гняв? Безпокойство? — Добре тогава, кажи на моя стар приятел Флуриен, че ще го приема… чакай да помисля… да, в Заседателната зала. Ще се присъединиш ли към нас, Еолаир?

Бенигарис подскочи.

— Татко, не мисля, че трябва да каните дори и един толкова доверен приятел, какъвто е графът, за да чуе поверително послание от Върховния крал!

— И кое налага, питам аз, да имаме тайни от Хернистир? — попита херцогът. В гласа му се долавяше гняв.

— Моля те, Леобардис, така или иначе имам неща, които трябва да свърша. — Еолаир стана и се поклони.

Когато спря по средата на тронната зала, за да се полюбува още веднъж на прекрасната гледка, чу зад себе си спорещите гласове на Леобардис и сина му.

„Вълната влече след себе си друга вълна — помисли си Еолаир. — Изглежда, положението на Леобардис е по-деликатно, отколкото си мислех. Несъмнено това е причината, поради която не иска да говори с мен открито за неприятностите си с краля. Добре поне, че е по-твърд, отколкото изглежда“.

Чу шепот зад себе си и като се обърна, видя, че неколцина от придворните гледат към него. Усмихна се и кимна. Жените поруменяваха и закриваха усти с широките си ръкави; мъжете кимваха сериозно и бързо отвръщаха погледите си. Знаеше какво си мислят — за тях той си оставаше недодялан и невеж северняк, дори и да беше приятел на херцога. Както и да се облечеше, колкото и изискано да говореше, те щяха да си мислят същото. Внезапно Еолаир изпита силен копнеж по родния Хернистир. Твърде дълго беше прекарал в чужди дворове.

Вълните се разбиваха в скалите долу, сякаш морето нямаше да се успокои, докато чудовищната му настойчивост не подкопаеше двореца и не го вземеше във водната си прегръдка.

 

Еолаир прекара остатъка от следобеда, разхождайки се из високите просторни коридори и подредените градинки на Санселан Махистревис. Макар че сега бе дворец на херцога на Набан, някога крепостта била седалище на империя на хората от цялата Остен Ард; и въпреки че миналото му значение днес беше позабравено, все пак дворецът пазеше старата си слава.

Кацнали на скалистото чело на връх Санселан, западните стени на двореца гледаха към морето, което открай време бе душата на Набан — всички благороднически домове на Набан използваха водни птици като символи на своята власт: рибарчето на Бенидривайн, който бе предшественик на сегашния херцог, морският орел на Преван и албатросът на Ингадарин; даже чаплата на Сулис, която веднъж за кратко време се развявала в Хейхолт.

На изток от двореца, надолу по полуострова, се простираше шумният и претъпкан град Набан. Сградите се боричкаха за място по многобройните хълмове и оредяваха с разширяването на полуострова, който преминаваше в ливадите и фермите на Езерната област. Набан бе владял целия известен свят, но сега териториите му се бяха свили до това херцогство на полуострова и огърлица от няколко острова. Но някога, не толкова отдавна, мантията на набанските императори бе покривала целия свят: от соленоводния Вран до най-далечните владения на ледения Римърсгард. В онези дни устремът на пеликана и атаките на чаплата и чайката носели плячка, която си струвала риска.

Еолаир влезе в Залата с фонтаните, където бликащите блестящи струи се извиваха и смесваха във фина мъгла под отворената решетка на каменния покрив, и се зачуди дали у набанците все още е останала някаква стръв за битки, или просто са се примирили с постепенното си отслабване, така че провокациите на Елиас имаха за цел само да ги накарат да се затворят още по-плътно в своята красива нежна черупка. Къде бяха сега великите мъже, изваяли Набанската империя от грубия камък на Остен Ард — мъже като Тиагарис и Анитулз?…

„Разбира се — помисли си той, — и Камарис“ — човек, който, ако имаше по-голямо желание да му служат, отколкото да служи, щеше да държи света укротен в шепата си. Камарис наистина бе могъщ човек.

„И кои сме ние, хернистирците, че да говорим? — помисли си той. — След Херн Велики какви други силни мъже са израснали в нашите земи на запад? Техтаин, който отнел Хернистир от Сулис? Може би. Но кой друг? Къде е хернистирската Зала с фонтани, къде са нашите величествени дворци и църкви?“

„Разбира се, в това е разликата. — Той погледна между пръските на фонтаните към стройната кула на катедралата «Санселан Ейдонитис», седалището на лектора и Майката Църква. — Ние не поглеждаме към планинските потоци, за да си кажем: как да докарам това нещо у дома? Ние строим домовете си до потока. Нямаме бог без лице, който да прославяме с кули по-високи от дърветата в Сиркоил. Ние знаем, че боговете живеят в дърветата, в земната твърд и в реките, които текат по-високо от всеки фонтан и се спускат от планините Грианспог“.

„Ние никога не сме искали да владеем света. — Той се усмихна на себе си, спомняйки си Тайг в Хернисадарк — дворец, който бе направен не от камък, а от дърво: с дървено сърце, за да прилича на сърцата на своите обитатели. — Наистина, сега искаме само да ни оставят на мира. И въпреки това, при всичките тези години на експанзия, може би тези набанци са забравили, че понякога трябва да отстояваш завладяното с оръжие в ръка“.

Докато излизаше от Залата с фонтаните, Еолаир от Над Мулах се сблъска с двама стражи, които влизаха.

— Проклет планинец — каза единият. Гледаше дрехите му и вързаната на конска опашка коса.

— Е, знаеш как е — отвърна другият. — От време на време овчарите трябва да идват, за да видят какво е това град.

 

— И как е моята малка племенница Мириамел, графе? — попита херцогинята. Еолаир беше седнал от лявата й страна до главното място на масата. Флуриен, като по-скорошен гост и изтъкнат син на Набан, заемаше почетното място от дясната страна на херцога.

— Изглежда добре, мадам.

— Виждаше ли я често, докато беше в двора на Върховния крал? — Херцогиня Несаланта се наведе към него и повдигна изящно изрисуваните си вежди. Беше поразително хубава зряла жена, макар че Еолаир не можеше да определи колко от тази хубост се дължи на опитните ръце на нейните фризьорки, шивачки и прислужнички. Несаланта беше точно този тип жена, която можеше да изкара Еолаир, който не бе чужд на компанията на нежния пол, от равновесие. Беше по-млада от съпруга си — херцога, но бе вече майка на пораснал мъж. Кое се дължеше на трайната й красота и кое бе изкуствено? Всъщност какво значение имаше? Несаланта бе властна жена и само самият Леобардис имаше по-голямо влияние от нея върху делата на народа.

— Не съм бил често в компанията на принцесата, херцогиньо, но няколко пъти имах възможност да разговарям с нея на вечеря. Беше възхитителна, както винаги, но мисля, че вече изпитваше носталгия по Меремунд.

— Хм. — Херцогинята лапна една хапка, след което изискано облиза пръстите си. — Интересно, че го споменавате, графе. Току-що научих, че се е върнала в замъка в Меремунд. — Тя повиши глас: — Отец Диниван?

На няколко места по-нататък един млад свещеник надигна глава от чинията си. Въпреки че темето му беше избръснато по манастирските канони, косите, които оставаха, бяха дълги и къдрави.

— Да, мадам? — отзова се той.

— Отец Диниван е частен секретар на Негово преосвещенство лектора Ранесин — обясни Несаланта. Хернистирецът си придаде вид на впечатлен и Диниван се засмя.

— Не мисля, че това се дължи на някакъв изтъкнат ум или талант от моя страна — каза той. — Лекторът взима и заблудени овце при себе си. Уредникът Велигис много се ядосва: „Санселан Ейдонитис не е кошара“, казва той на лектора, но Негово преосвещенство само се усмихва и отговаря: „Нито пък Остен Ард е детска забавачница, но милостивият Бог позволява на децата си да живеят там, въпреки техните лудории“. — Диниван зашава с гъстите си вежди. — Трудно е да се спори с лектора.

Еолаир се усмихна, а херцогинята попита:

— Вярно ли е, че когато си видял краля, той ти е казал, че Мириамел е заминала за Меремунд?

— Да, така ми каза — каза Диниван, този път с по-сериозен тон. — Каза ми, че се била разболяла и придворните лекари й препоръчали морски въздух.

— Съжалявам да чуя това. — Еолаир гледаше към херцога и стария сър Флуриен, които тихо разговаряха сред глъчката на вечерята. „За изискани хора набанците твърде много обичат да говорят високо, докато се хранят“ — помисли си той.

— Е — заяви Несаланта и се облегна в стола, докато един прислужник чевръсто постави пред нея купичка за измиване на пръстите, — това доказва, че не може да принуждаваш хората да бъдат това, което не са. Мириамел, разбира се, има набанска кръв, а нашата кръв е солена като морето. Нас не могат да ни отделят от брега. Всеки камък тежи на мястото си.

„Какво — помисли си графът — се опитваш да ми кажеш, скъпа мадам? Да си стоя в Хернистир и да оставя твоя съпруг и херцогството ти на спокойствие? Да се върна при себеподобните си?“

Еолаир замислено наблюдаваше Леобардис и Флуриен. Знаеше, че го бяха надхитрили: нямаше деликатен начин да пренебрегне херцогинята и да се включи в разговора им. Междувременно старият Флуриен обработваше херцога, предавайки му ласкателствата на Елиас. А може би заплахите? Не, най-вероятно не. Елиас не би изпратил гордия Флуриен с подобна задача. Ако възникнеше подобна необходимост, той имаше на разположение главния министър Гутулф.

Примирен, той бъбреше с херцогинята, но умът му не беше в разговора им. Вече бе сигурен, че тя знае за неговата мисия и е против нея. Херцогинята обичаше Бенигарис повече от себе си, а той упорито избягваше Еолаир през цялата вечер. Несаланта бе амбициозна жена и несъмнено смяташе, че за Набан ще е по-добре, ако се подчинява на властта на Еркинланд — дори на един тираничен и властен Еркинланд, — отколкото на езичниците от Хернистир.

„А тя — внезапно осъзна Еолаир — има и дъщеря за женене, лейди Антипа. Може би интересът й към здравето на Мириамел не е само загриженост от страна на добрата леля към нейната племенница“.

Знаеше, че дъщерята на херцога вече е обещана на барон Девазалес, суетен млад благородник, който точно в този момент мереше силата на ръката си с Бенигарис сред локвичка вино в далечния край на масата. Но може би Несаланта се целеше по-нависоко.

„Ако принцеса Мириамел не се омъжи или не може да се омъжи — размишляваше Еолаир, — тогава вероятно херцогинята се надява Фенгболд да се ожени за дъщеря й. Графът на Фолшайър ще е много по-добра партия, отколкото някакъв второразреден набански барон. И тогава херцог Леобардис ще бъде здраво свързан с Еркинланд“.

Графът осъзна, че сега трябваше да се тревожат не само за местонахождението на Джосуа, а също и на Мириамел. Каква бъркотия!

„Де да види това Исгримнур, който все се оплаква от интриги! Ще му подпуши брадата!“

— Кажете ми, отец Диниван — каза графът, обръщайки се към свещеника, — какво казва вашата свещена книга за изкуството на политиката?

— Ами — интелигентното лице на Диниван моментално се съсредоточи, — в Книгата на Ейдон често се говори за съд над народите. — Той се замисли за момент. — Един от любимите ми пасажи винаги е бил: „Ако твоят враг дойде да разговаря с меч в ръка, отвори му вратата си и разговаряй, но дръж подръка собствения си меч. Ако дойде с празни ръце, посрещни го по същия начин. Но ако дойде с дарове в ръцете си, качи се на покрива си и хвърляй камъни по него“.

Диниван изтри пръсти в черното си расо.

— Наистина мъдра книга — поклати глава Еолаир.