Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (23)

20. Сянката на колелото

Той стоеше сред откритото поле, в центъра на голяма тревиста падина — частица бледен изправен живот сред безкрайната зеленина. Никога не се бе чувствал толкова уязвим и гол под открито небе. Полята се простираха в Далечината пред него; на хоризонта каменносивото небе се сливаше със зеления цвят на тревата.

След като изтече известно време — дали минути, или години в това неопределимо безвремие, равната линия на хоризонта се разкъса.

С ужасяващото скърцане на боен кораб, блъскан от силен вятър, в далечината се появи нещо тъмно. То се издигаше все по-нагоре, достигайки невероятна височина, докато сянката му не падна върху Саймън — изненадващо тъмна; чу се някакво бръмчене, което разтресе костите му.

Огромното нещо се очерта в небето, задържайки се за един дълъг момент в края на равнината. Беше колело, огромно черно колело, високо като кула. Погълнат от сянката му, Саймън гледаше с разширени очи как колелото започна да се върти с влудяваща неумолимост по дългия зелен склон; изпод него захвърчаха изтръгнати чимове. Саймън стоеше вцепенен на пътя му, а то продължаваше да се върти неспирно — като воденичните камъни на Ада.

Колелото надвисна над него — черно туловище, извисило се до небето; пръскаше около себе си дъжд от пръст и трева. Земята под краката на Саймън се разтресе под тежестта му. Той се олюля и докато възстанови равновесието си, колелото вече бе върху него. Онемял от ужас, Саймън видя как една сива сянка профуча покрай него, сива сянка с блестяща сърцевина… едно обезумяло врабче, хванало нещо лъскаво в закривените си крачка. Той проследи с очи бързия му полет и инстинктивно се хвърли след него, встрани от пътя на колелото.

Крачолът му се закачи в един леденостуден гвоздей, издаден от колелото. Врабчето, което бе само на няколко сантиметра, успя да се измъкне и се издигна нагоре, малка сива сянка, пърхаща като нощна пеперуда на фона на оловната сивота на небето, и лъскавият му товар изчезна заедно с него в полуздрача. Разнесе се гръмовен глас:

— Ти си белязан.

Колелото вдигна Саймън и го преобърна, разтърси го като куче, което чупи врата на уловен плъх. После продължи въртенето си, издигайки го високо нагоре. Увиснал с главата надолу, Саймън литна в небето, а земята се тресеше и люлееше под главата му като бушуващо зелено море. Вятърът свистеше около него, докато той се издигаше към най-високата точка; кръвта забуча в ушите му.

Като дращеше с ръце тревата и калта, полепнали по широкия ръб на колелото, Саймън с мъка го възседна, сякаш яхаше някакъв висок до облаците звяр. Издигаше се все по-нагоре в небосвода.

Стигна най-високата точка и за един момент сякаш бе кацнал на самия връх на света. Отвъд равнината се виждаха просторните поля на цялата Остен Ард. Слънчевите лъчи се провираха през мрачното небе и докосваха бойниците на един замък и една красива бляскава сфера — единственото нещо на света, по-високо от черното колело. Саймън примигна, видял нещо, чиито очертания му се сториха познати, ала тъкмо когато започна да вижда по-ясно, превали най-високата точка и започна стремглаво да се спуска към далечната земя.

Започна да се бори с гвоздея; раздра крачола си, за да се освободи, ала по някакъв начин той и гвоздеят сякаш бяха станали едно цяло. Земята подскочи нагоре. Двамата — Саймън и зелената девствена земя — се носеха заедно с такъв шум, сякаш из равнината ехтяха Йерихонските тръби. Той се удари в земята и двамата станаха едно, и вятърът, светлината и шумът изчезнаха като пламъка на свещ.

 

Саймън беше в тъмнина, дълбоко в земята, която се бе разтворила пред него като вода. Чуваше гласове около себе си, бавни пресекнати гласове, гласове от усти, задръстени с пръст.

„Кой влиза в нашия дом?

Кой идва, за да смути нашия сън, нашия дълъг сън?

Те ще ни окрадат! Крадците ще ни отнемат тишината и тъмните ни легла. Ще ни извлекат отново горе, през Сияйната врата…“

Докато жалните гласове изплакваха мъката си, Саймън почувства как го сграбчват множество ръце, студени и сухи като костите на мъртвец или влажни и месести като корени — разперени, извиващи се пръсти на същества, които посягаха да го придърпат към изсъхналата си гръд… ала те не можеха да го спрат. Колелото продължаваше да се върти и го увличаше все по-надолу, гласовете зад него замлъкнаха и той се плъзгаше сред леденостуден безмълвен мрак.

Мрак…

„Къде си момче? Да не би да сънуваш? Почти те докосвам? — Внезапният глас беше на Приратес. В него Саймън чувстваше злокобната власт на мисълта му. — Сега знам кой си — момчето на Моргенес, кухненски прислужник; човек, който си пъха носа в чужди работи. Ти видя неща, които не трябваше да виждаш, момченце от кухнята, намеси се в неща, които не разбираш. Знаеш твърде много. Ще те намеря.

Къде си?“

И после мракът се сгъсти още повече, зад сянката на колелото се появи още една сянка и в тази втора сянка лумнаха два червени огъня — очи, които надничаха от ужасен, пламтящ череп.

„Не, смъртни човече — каза един глас, който носеше усещането за тлен и пръст и безмълвния край на нещата. — Не, това не е за теб. Очите просветнаха ликуващо, пълни с любопитство. — Този ще го вземем, свещенико“.

Саймън почувства как въздействието на Приратес върху него отслабва и мощта на алхимика намалява пред властта на тъмното нещо.

„Добре дошъл — каза то. — Това е домът на Краля на бурите, тук, зад най-тъмните врати.

Как… се… казваш?“

И очите го изгориха като пламтяща жарава, а пустотата зад тях беше по-студена от лед, по-гореща от най-силния пожар и по-тъмна от най-тъмната сянка…

„Не! — понечи да изкрещи Саймън, ала и неговата уста беше пълна с пръст. — Няма да ви кажа!“

„Може би ние ще ти дадем име… ти трябва да имаш име, малка мушичке, малка тленна прашинке… за да те познаем, когато се срещнем… трябва да бъдеш белязан“.

„Не! — Той опита да се освободи, ала тежестта на хилядолетната земя и камъните го притискаше с всичка сила. — Не искам име! Не искам име! Не искам…“

— Име от вас! — Викът му отекна в короните на дърветата. Бинабик клечеше над него и на лицето му бе изписана загриженост. Горската поляна бе осветена от слаба утринна светлина, извираща сякаш незнайно откъде.

— Вече имам на главата си един луд и още един, който е на прага на смъртта — каза Бинабик, когато Саймън се надигна и седна. — На всичко отгоре ти крещиш в съня си. — Искаше това да прозвучи като шега, ала утринта бе твърде ранна и студена, за да развесели някого. Саймън трепереше.

— О, Бинабик, аз… — Болезнена, плаха усмивка се появи на лицето му от простия факт, че е на светло, на повърхността на земята. — Сънувах ужасен, ужасен сън!

— Не се учудвам — каза тролът и сложи ръка на рамото му. — Ужасният ден вчера едва ли би довел до спокоен сън. Ако искаш, можеш да потърсиш нещо за ядене в торбата ми. Ще видя как са двамата монаси. — Той посочи към тъмните силуети от другата страна на огъня. По-близкият, за който Саймън предположи, че е Лангриан, беше увит в тъмнозелена наметка.

— Къде е… — на Саймън му трябваше известно време, за да си спомни името, — Хенгфиск? — Главата му бучеше, а челюстта го болеше, сякаш беше трошил орехи със зъби.

— Неприятният римър, който, нека признаем, наистина даде наметката си, за да стопли Лангриан, отиде да потърси храна сред развалините на своя дом. Ако се чувстваш по-добре, Саймън, аз ще се върна към задълженията си.

— Разбира се. Как са те?

— С радост мога да отбележа, че състоянието на Лангриан се подобрява. — Бинабик кимна със задоволство. — Спи спокойно от доста дълго време — нещо, което не може да се каже за теб — усмихна се тролът. — За съжаление, не мога да помогна на брат Докайс, ала той не е и болен, като изключим мозъка му. На него също му дадох приспивателно. Сега моля да ме извиниш, ала трябва да се погрижа за превръзките на Лангриан.

Бинабик се изправи и заобиколи огъня, като прекрачи Куантака, която спеше до топлите камъни.

Вятърът леко полюшваше листата на дъба над главата на Саймън, докато той ровеше из чантата на Бинабик. Извади една малка торбичка, в която на пипане, изглежда, имаше храна, ала още преди да я отвори, леко потракване го убеди, че тя съдържа странните кости, които вече беше виждал. По-нататъшното търсене извади на бял свят сушено месо, увито в груба кърпа, ала щом го разопакова, той осъзна, че последното нещо, което иска, е да сложи някаква храна в свития си стомах.

— Има ли вода, Бинабик? Къде ти е мехът?

— По-добре — извика тролът, приклекнал над брат Лангриан — да се разходиш до потока недалеч оттук, ей натам. — Той посочи, после се наведе, взе меха и го подхвърли на Саймън. — Ще съм ти много признателен, ако го напълниш.

Саймън вдигна меха и видя наблизо да лежат двата му вързопа. Взе увития в платно ръкопис и го понесе със себе си към потока.

Той течеше бавно и лениво; въртопчетата му носеха клонки и листа и Саймън трябваше да разчисти малко, преди да се наведе и да наплиска лицето си. Усърдно почна да се търка — чувстваше се така, сякаш пушекът и кръвта от развалините на унищожения манастир са проникнали във всяка пора и бръчица на лицето му. После пийна няколко глътки и напълни меха.

Седна на брега и мислите му се върнаха към съня, който все още витаеше като влажна мъгла в съзнанието му. Както несвързаните думи на брат Докайс вечерта, така и сънят беше събудил спомена за ужасни сенки в сърцето на Саймън, ала светлината на деня ги гонеше като неспокойни духове. Спомняше си единствено огромното черно колело, което го бе вдигнало от мястото му. Всичко останало бе изчезнало и в съзнанието му бяха останали само черни празни петна, врати на страха, които не можеше да отвори.

И въпреки това той знаеше, че е въвлечен в нещо много по-голямо от просто конфликт между двама принцове — по-голямо дори и от смъртта на добрия старец Моргенес или от убийството на няколко свети хора. Това бяха просто водовъртежи в един по-голям и по-дълбок поток — или по-скоро малки неща, смачкани от безмилостното въртене на могъщото колело. Умът му не можеше да схване какво би могло да означава всичко това и колкото повече мислеше, толкова по-неясни ставаха представите му. Той разбираше само, че е попаднал под широката сянка на колелото и че ако иска да оцелее, трябва да се приспособи към неговото страшно въртене.

 

Беше се проснал на брега. Тънкото жужене на кръжащите над потока насекоми изпълваше въздуха. Извади „Животът на Престър Джон“ и започна да прелиства страниците. Не беше чел от книгата доста време, защото пътуваха дълго и заспиваха рано, веднага след като направеха лагера. Сега раздели някои от страниците, които бяха залепнали, като прочиташе тук-там по някое изречение, без да се задълбочава в смисъла, потънал в приятния спомен за своя приятел. Загледан в ръкописа, си спомни изящните ръце на стареца, изпъстрени със сини жилки, чевръсти и ловки като птички, които си строят гнездо.

Един пасаж привлече вниманието му. Беше на една страница след груба, начертана на ръка карта, която докторът беше обозначил в долната й част: „Бойното поле при Нарулах“. Самата схема не бе интересна и кой знае защо, докторът беше пропуснал да обозначи с легенда армиите и фронтовете, нито пък беше включил някакви обяснителни бележки. Последвалият текст обаче го заинтригува. Той даваше отговор на мислите, които го измъчваха след ужасното откритие предния ден.

„Нито във войната, нито в насилствената смърт — беше написал Моргенес — има нещо благородно и възвишено, и все пак те са като пламъци, към които човечеството постоянно се стреми, с глупавото постоянство на нощна пеперуда. Този, който е бил на бойното поле и който не е в плен на популистки схващания, ще потвърди, че от тази гледна точка човечеството, изглежда, е създало Ад на земята, водено от пагубно нетърпение, вместо да изчака естественото развитие на нещата към добро, което — както утвърждават свещениците — Бог е предопределил за нас.

Все още бойното поле е това, което определя нещата, които Бог е пропуснал — случайно или не — как може да знае човек? — да определи и уреди. Следователно то често се явява съдия с Божията воля, а негов законодател е насилствената смърт“.

Саймън се усмихна и пийна малко вода. Много добре помнеше навика на Моргенес да сравнява едни неща с други, например хората — с буболечки, или смъртта — със сбръчкан стар архивар. Саймън обикновено не схващаше връзката, ала понякога, докато следваше лъкатушещата мисъл на стареца, смисълът се изясняваше съвсем неочаквано, сякаш някой внезапно дръпваше завеса, закриваща прозорец, и ярката слънчева светлина нахлуваше в стаята.

„Джон Презвитер — пишеше още докторът — беше несъмнено един от най-великите воини на епохата и без това си качество никога не би се издигнал до положението си на крал. Ала не бяха бойните му качества, които го правеха велик крал, а по-скоро умението му да използва инструментите на кралската власт, които бойните качества му предоставиха, неговата държавническа мъдрост и личният му пример за обикновените хора.

По същество неговите най-силни страни на бойното поле доведоха до най-големите му провали като Върховен крал. В разгара на битката той беше безстрашен усмихнат убиец, който унищожаваше противниците си с ликуващото удоволствие на глупав утаниатски благородник, улучил елен със стрелата си.

Като крал, той понякога бе склонен към прибързани действия и безразсъдство и това едва не го доведе до поражение в битката при Долината на Елвритшала и до загубване на благоразположението на римърите от Римърсгард“.

 

Саймън се мръщеше и разлистваше страниците. Светлината се промъкваше през короните на дърветата и напичаше гърба му. Знаеше, че трябва да се връща, за да занесе меха на Бинабик… ала толкова отдавна не беше оставал така приятно сам, а и бе изненадан да прочете критиките на Моргенес към прекрасния, несравнимия Престър Джон, човека, който беше герой на толкова много песни и разкази, че само името на Усирис Ейдон бе по-известно от неговото, и то не чак толкова.

 

„Обратното — продължаваше пасажът, — единственият мъж, който можеше да се сравнява с Джон на бойното поле, беше всъщност негова противоположност. Камарис-са-Винита, последният принц на кралския дом на Набан и брат на сегашния херцог, беше човек, който смяташе войната просто за една от човешките слабости. Възседнал коня си Атарин, с меча Трън в ръка, той навярно бе най-опасният мъж в нашия свят — и все пак не изпитваше удоволствие от битката, а великото му бойно изкуство бе просто като бреме за него. Голямата слава му създаваше много врагове, които иначе не биха имали никаква причина да се изправят срещу него, и го принуждаваше да убива, без да има желание за това.

В книгата на Ейдон се говори, че когато свещениците на Увенис дошли да арестуват Усирис, той тръгнал с тях доброволно, ала щом понечили да арестуват и неговите последователи Сатрин и Гранис, Усирис Ейдон се възпротивил и умъртвил свещениците с едно докосване на Своята ръка. После оплакал убитите и благословил телата им.

Така станало и с Камарис, ако изобщо може да се прави такова светотатствено сравнение. Ако някой изобщо се доближава до страховитата сила и универсалната любов, които Майката Църква приписва на Усирис, то това е Камарис — воин, който убивал, без да мрази враговете си, и все пак бил най-страшният боец на света“.

 

— Саймън! Би ли дошъл веднага, ако обичаш? Трябва ми вода, и то незабавно!

Гласът на Бинабик — прозвуча грубо поради нетърпението му — накара Саймън да подскочи виновно. Той се изкатери по брега и тръгна към лагера.

Какъв воин е бил Камарис! Всички песни го представяха как с весел смях сече главите на дивите тригинги.

Шем често пееше една от тях. Как беше…

„Нападна ги отляво,

нападна ги отдясно,

извика страшно и запя.

Те хукнаха

и само гърбовете им видя.

 

Камарис смеейки се влезе,

Камарис биейки се влезе,

Камарис влезе във галоп

във битката…“

Когато излезе от храсталака, Саймън видя на ярката светлина — кога се бе вдигнало слънцето толкова високо, — че Хенгфиск се е върнал и двамата с Бинабик клечат над легналия брат Лангриан.

— Ето, Бинабик. — Саймън подаде кожения мях на коленичилия трол.

— Доста дълго се бави… — започна Бинабик, после разклати меха и гневно избухна. — Наполовина празен? — Изразът му накара Саймън да се изчерви от срам.

— Тъкмо пиех от него, когато ме извика — оправда се той. Хегфиск му хвърли студен поглед и се намръщи.

— Е — каза Бинабик и отново се обърна към Лангриан, който изглеждаше доста по-свеж отпреди. — Колкото е — толкова. Мисля, че нашият приятел се съвзема. — Той вдигна меха и изля малко вода в устата на Лангриан. Изпадналият в безсъзнание монах закашля и изплю част от нея, после гърлото му се сви конвулсивно и той преглътна.

— Виждате ли? — гордо попита Бинабик. — Ако раната на главата, която мисля, че…

Преди да довърши обяснението си, клепачите на Лангриан потрепериха и той отвори очи. Саймън чу как Хенгфиск рязко си пое дъх. Лангриан огледа с блуждаещ поглед лицата, надвесили се над него, после отново затвори очи.

— Още вода, троле! — прошепна Хенгфиск.

— Знам какво правя, римъре — отвърна Бинабик с леден тон. — Ти вече си изпълнил дълга си, като си го извадил изпод руините. Сега аз изпълнявам моя и нямам нужда от напътствия. — Докато говореше, малкият мъж пръсна малко вода по напуканите устни на Лангриан. След няколко мига подутият от жажда език на монаха се показа от устата му, като мечка, излизаща от бърлогата си след зимен сън. Бинабик го навлажни, после намокри една кърпа и я постави на челото на Лангриан, осеяно с порезни рани.

Най-после той отново отвори очи и се вторачи в Хенгфиск. Римърът хвана ръката му.

— Хенг… Хенг… — изграчи Лангриан. Хенгфиск притисна мократа кърпа към челото му.

— Не говори, Лангриан. Почивай си.

Лангриан бавно премести погледа си от Хенгфиск към Бинабик и Саймън, после отново погледна монаха.

— Другите? — успя да произнесе той.

— Почивай сега. Нуждаеш се от почивка.

— Най-после с този човек сме на едно и също мнение за нещо — усмихна се Бинабик на пациента си. — Трябва да поспиш.

Изглежда, Лангриан искаше да каже още нещо, ала преди да успее, клепачите му се затвориха, сякаш в съответствие със съвета, и той заспа.

 

През този следобед се случиха две неща. Първото стана, докато Саймън, монахът и тролът ядяха оскъдната си храна. Тъй като Бинабик не искаше да остави Лангриан, нямаше пресен дивеч: тримата трябваше да се задоволят със сушено месо и находките от търсенето на Саймън и Хенгфиск — малини и няколко недозрели ореха.

Докато седяха и дъвчеха мълчаливо, всеки унесен в собствените си мисли — Саймън си мислеше за ужасното колело от съня си и за славните бойни подвизи на Джон и Камарис, — брат Докайс внезапно умря.

Седеше си кротко. Беше буден, ала не пожела да яде — отказа плодовете, които му предложи Саймън, и гледаше с поглед на недоверчиво животно, докато момчето не прибра ръката си. В следващия миг падна по лице, затрепери леко, после се затресе целият. Докато го обърнат по гръб, очите му се бяха подбелили. Миг по-късно той спря да диша, а тялото му остана изпънато като греда. Стреснатият Саймън се изплаши още повече — сигурен бе, че точно преди да изпусне последната си въздишка, Докайс прошепна: „Кралят на бурите“. Тези думи хвърлиха сърцето му в смут, макар да не знаеше по каква причина. Може би ги беше чул в съня си?

За изненада на Саймън, Хенгфиск се разплака горчиво. Самият той се чувстваше някак си облекчен — неуместно чувство, което не можеше да разбере, нито пък да потисне. Бинабик беше безстрастен като камък.

 

Следващото нещо се случи, докато Бинабик и Хенгфиск спореха, час по-късно.

— Съгласен съм да помогнем, ала не си познал, ако си мислиш, че можеш да ми заповядваш. — Бинабик сдържаше гнева си, ала очите му се бяха превърнали в тесни черни цепки.

— Но вие ще помогнете да погребем само Докайс! Нима ще оставите другите за храна на вълците? — Хенгфиск изобщо не сдържаше гнева си. Очите му бяха изпъкнали върху почервенялото лице.

— Опитах се да помогна на Докайс — изръмжа тролът, — ала не успях. Ще го погребем, ако искаш. Но в плановете ми не влиза да изгубя още три дни, за да погребем всичките ти мъртви братя. Има и по-лоши неща, за които биха могли да послужат, отколкото само за храна за вълците, и вероятно са служили, докато са били живи, поне някои от тях!

На Хенгфиск му трябваше известно време, за да проумее риторичното изказване на Бинабик, ала когато разбра, лицето му почервеня още повече, ако изобщо такова нещо беше възможно.

— Ти… ти, езическо чудовище! Как можеш да говориш така за непогребани мъртъвци… ти, ехидно джудже такова!

На лицето на Бинабик се появи ледена крива усмивка.

— Ако вашият Бог ги обича толкова много, тогава той е прибрал… ъъ… душите им, нали?… Горе на Небето и лежането тук ще навреди единствено на тленните им останки…

Преди някой да каже още нещо, двамата бяха стреснати от гърленото изръмжаване на Куантака, която дремеше на срещуположната страна на огъня край Лангриан. В следващия миг стана ясно кое е стреснало сивата вълчица.

Лангриан говореше:

— Някой… някой да предупреди абата… предателство! — шепнеше монахът с пресипнал глас.

— Братко! — извика Хенгфиск и бързо докуцука до него. — Пази си силите!

— Остави го да говори — каза Бинабик. — Това може да спаси живота ни.

Преди Хенгфиск да успее да отговори, Лангриан отвори очите си. Вторачи се първо в Хенгфиск, после в неговата компания, и затрепери, сякаш му беше студено, макар че бе увит в дебело наметало.

— Хенгфиск… — изхриптя той. — Другите… те…

— Всички са мъртви — каза Бинабик.

Римърът му хвърли ненавистен поглед.

— Отидоха при Усирис, Лангриан — каза той. — Само ти бе пощаден.

— Стра… страхувах се от това.

— Можеш ли да ни кажеш какво се случи? — Тролът се наведе и сложи още една влажна кърпа върху челото на монаха. За пръв път Саймън можа да види зад кръвта и раните, че брат Лангриан е съвсем млад, вероятно още ненавършил двадесет години.

— Не се напрягай много — добави Бинабик, — ала ни разкажи каквото знаеш.

Лангриан затвори очи, сякаш отново заспиваше, но всъщност просто събираше сили.

— Дойдоха десетина мъже… дойдоха откъм пътя, за да пренощуват. — Той облиза устните си и Бинабик му поднесе меха. — Сега пътуват много групи. Дадохме им да ядат и брат Сенесефа ги заведе до Къщата за гости.

Докато си пийваше вода и говореше, монахът бавно възвръщаше силите си.

— Бяха странна компания… не дойдоха в главното здание, с изключение на водача им — светлоок мъж, който носеше… някакъв страховит шлем… и тъмна ризница… И той попита… попита дали сме чували за някаква група римъри, пътуващи на север… които идвали от Ерчестър…

— Римъри? — попита Хенгфиск и се намръщи.

„Ерчестър? — помисли си Саймън и се зачуди — Кои ли могат да бъдат?“

— Абат Кунсинс му каза, че не сме чували за такава група… и това… това, изглежда, го задоволи. Абатът изглеждаше разтревожен, ала не сподели безпокойството си с… с по-младите братя.

— На следващото утро един от братята пристигна от хълмовете над полето и докладва за група ездачи, идващи от юг… — продължи монахът. — Чужденците бяха… много заинтригувани и казаха, че това… е останалата част от групата им, с която трябвало да се срещнат. Светлоокият им водач… изведе хората си на големия двор, за да посрещне новодошлите — или поне така си помислихме…

— И точно когато новата група превали билото на Лозовия хълм и вече се виждаше от манастира — изглеждаха с един-двама по-малко от настоящите ни гости… — Лангриан се задъха и спря малко, за да си почине. Бинабик искаше да му даде нещо, което да му помогне да заспи, ала монахът с махване на ръка отклони предложението на трола.

— Няма… кой знае какво повече за разправяне. Един от останалите братя видя… как един от гостите, явно закъснял, пристигна тичешком от Къщата за гости. Слагаше наметалото си в движение — те всички бяха с наметала, въпреки че утрото бе топло — и под него проблесна острието на скрит меч. Братът изтича до абата, който се опасяваше от нещо подобно. Кунсинс отиде при водача, за да протестира. Междувременно ние наблюдавахме ездачите, които слизаха по хълма — всичките бяха римъри, с бради, сплетени на плитки. Абатът предупреди водача, че няма да позволи „Свети Хоудрунд“ да стане място на бандитска схватка, водачът извади меча си и го опря в гърлото на Кунсинс…

— Милостиви Ейдон! — изпъшка Хенгфиск.

— Миг по-късно чухме тропот на копита. Брат Сенесефа внезапно хукна към вратата на двора и изкрещя, за да предупреди приближаващите странници. Един от… „гостите“ изпрати стрела в гърба му, а водачът им преряза гърлото на абата.

Хенгфиск сподави стона си и очерта знака на Дървото пред гърдите си, ала лицето на Лангриан остана строго и безстрастно и той продължи разказа си:

— Настана клане. Непознатите се нахвърлиха върху братята с ножове и мечове, измъкнаха скрити лъкове и стрели. Новодошлите влязоха през дворната врата с извадени мечове… Предполагам, че бяха чули предупреждението на Сенесефа и видяха как го прониза стрелата… Не знам какво се случи после, защото настана хаос. Някой хвърли факла на покрива на параклиса и той пламна. Аз хукнах за вода сред крясъците на хората и цвиленето на конете и… и нещо ме удари по главата. Това е всичко.

— И тъй, не знаеш какви са били тези враждуващи банди? — попита Бинабик. — Влязоха ли в бой помежду си, или бяха съюзници?

Лангриан замислено поклати глава.

— Те се сражаваха. Нападателите се затрудниха с тях много повече, отколкото с невъоръжените монаси. Това е всичко, което мога да ви кажа — всичко, което знам.

— Дано горят в ада! — процеди брат Хенгфиск.

— И ще горят! — въздъхна Лангриан. — Мисля, че трябва да поспя още малко. — Той затвори очи, ала дишането му не се успокои.

Бинабик се изправи и каза:

— Смятам малко да се поразходя. — Саймън кимна. — Нинит, Куантака — извика тролът. Вълчицата скочи, протегна се и го последва. Миг по-късно той се скри сред дърветата, като остави Саймън с тримата монаси — двама живи и един мъртъв.

 

Заупокойната молитва за Докайс беше кратка и немногословна. Хенгфиск беше намерил един саван сред развалините на манастира. Увиха го около слабото тяло на Докайс и го спуснаха в една дупка, която бяха изкопали в манастирското гробище, докато Лангриан спеше в гората, пазен от Куантака. Копането беше изнурителна работа — пожарът в големия хамбар беше изгорил дървените дръжки на лопатите и се наложи да копаят само с металните им накрайници. Докато брат Хенгфиск привърши с разпалените си молитви, в които вмъкваше обещания за Божието наказание — изглежда, в унеса си бе забравил, че по времето, когато убийците са извършили тъмното си дело, Докайс е бил далеч от манастира — започна да се здрачава и от слънцето остана само слабо сияние над билото на Лозовия хълм. Тревата в черковния двор беше тъмна и хладна. Бинабик и Саймън оставиха Хенгфиск да клечи до гроба, затворил изпъкналите си очи в молитва, и тръгнаха да изследват манастира.

Въпреки че тролът внимателно избягваше местата на трагедията, свидетелствата за нея бяха разпръснати навсякъде и скоро на Саймън му се прииска да се върне в лагера и да го изчака заедно с Лангриан и Куантака. Вторият горещ ден не бе спрял разлагането на телата: подпухнали и порозовели, те предизвикваха у Саймън неприятната асоциация за печения гълъб, който увенчаваше масата на Деня на жената у дома. Част от него презираше тази слабост — нима вече не бе виждал достатъчно насилствена смърт? — ала докато вървеше, стараейки се да не свежда поглед, за да не среща мъртвите очи, изцъклени и изгорени от слънцето, той осъзна, че поне за него смъртта никога не е една и съща, колкото и често да я е срещал. Всяка от тези изпълнени с кости и плът торби някога е била пълна с живот, имала е туптящо сърце и глас, който се е оплаквал, смеел се е или е пеел.

„Някой ден и с мен ще се случи същото — помисли си той, докато вървяха покрай параклиса. — И кой ще си спомни за мен?“ Не можа да си отговори на този въпрос, а гледката на малкото поле, изпълнено с гробове, чиято спретнатост гротескно контрастираше с изпружените тела на убитите монаси, не му предложи кой знае каква утеха.

Бинабик беше открил овъглените останки от задната врата на параклиса, на чиято почерняла плоскост се показваха остатъци от здраво дърво, като светли ивици по повърхността на небрежно почистена от праха стара месингова лампа. Тролът мушна вратата с тояжката си. Отчупиха се изгорели парченца, ала вратата издържа. Той мушна по-енергично, но тя си остана затворена, като часови, загинал на поста си.

— Добре — каза Бинабик. — Това предполага, че можем да се разходим вътре, без цялото скеле да се срути върху главите ни. — Пъхна тояжката си в един процеп между касата и вратата и се опита да я използва като лост — натискаше и въртеше, докато, с малко помощ от страна на Саймън, вратата не се отвори сред дъжд от черен прах.

След като хвърлиха толкова усилия за отварянето на вратата, беше странно да влязат и да открият, че покривът липсва и параклисът е отворен към небето като каца със свален капак. Настъпващата вечер бе обагрила небето в червено по краищата и в сиво по средата. В горната част на стените прозорците зееха в рамките си — ламарината им беше извита навън и опушените стъкла се бяха пръснали, сякаш някаква гигантска ръка беше отнесла покрива, после се беше провряла през таванските греди и бе промушила огромния си пръст през всеки прозорец.

Огледаха се набързо, но не откриха нещо, което би влязло в употреба. От църквата, вероятно поради пищните й драперии и завеси, след пожара бяха останали само стените. Виждаха се само изпепелените останки на пейки и стълбище, както и един олтар, чиито каменни стъпала напомняха цвете: съвършена, невероятно тънка коронка от прозрачни пепелносиви листа и цветове.

След това Саймън и Бинабик се запътиха през общия двор към жилищата на монасите — дълга редица малки килии. Пораженията тук бяха по-малки — единият край бе пламнал, но по неизвестни причини пожарът бе изгаснал, преди да се разпространи.

— Оглеждай се за обувки — каза Бинабик. — Тези манастирски обитатели обикновено носят сандали, но на някои от тях понякога им се налага да ходят или да яздят в студено време. Най-добре ще е да си намериш обувки по мярка, а ако не, по-добре да са ти големи, отколкото да ти стискат.

Започнаха да търсят от срещуположния край на дългата постройка. Никоя от вратите не бе заключена, но килиите бяха отчайващо празни. Единствено украшение в повечето от тях бе едно Дърво на стената. Над грубия си сламеник един от монасите бе окачил клонче от калина. Нейният ободряващ вид в такава оскъдна обстановка повдигна духа на Саймън, ала той скоро си спомни за съдбата на обитателя на стаята. Когато отвори вратата на шестата или седмата килия, го стресна съскане и между краката му профуча малка неясна сянка. Той си помисли, че някой е изстрелял срещу него стрела, ала един поглед в малката празна стая го убеди в невъзможността на такова начинание. Миг по-късно осъзна какво е това и устните му се разтвориха в усмивка. Един от монасите, несъмнено в разрез с манастирските правила, бе гледал домашен любимец — котка, точно като малкото сиво животинче, с което Саймън се беше сприятелил в Хейхолт. След два дни престой в килията, в очакване на господаря си, който никога нямаше да се завърне, тя беше гладна, ядосана и изплашена. Той се върна по коридора, за да я потърси, но животинчето беше изчезнало.

Бинабик чу тропането му.

— Наред ли е всичко, Саймън? — извика той от една от другите килии, без да се показва.

— Да — отвърна Саймън. Светлината, която проникваше през малките прозорци над него, бе съвсем посивяла. Той се подвоуми дали да отиде при Бинабик, или да продължи огледа си. Реши поне да огледа килията на монаха с нелегалната котка.

Малко по-късно се сблъска с последствията от държането на животни дълго време в затворено помещение. Запуши носа си, огледа бързо килията и забеляза една малка книга, грижливо подвързана с кожа. Мина на пръсти по несигурния под, грабна я от ниското легло и се измъкна от килията.

Тъкмо беше влязъл в съседната килия и се канеше да разгледа находката си, когато на вратата се появи Бинабик.

— Нямам голям късмет в търсенето. А ти? — попита тролът.

— Няма обувки.

— Е, скоро ще се стъмни. Мисля да хвърля един поглед в Къщата за гости, където са преспали непознатите убийци. Може би ще открия нещо, което да ни даде повече яснота. Чакай ме тук, а?

Саймън кимна и Бинабик се отдалечи.

Както предполагаше, четивото беше Книга на Ейдон, въпреки, че беше твърде скъпа и изящно изработена, за да бъде притежание на един беден монах. Саймън предположи, че е подарък от някой заможен роднина. Самото четиво не бе кой знае колко забележително, въпреки че шрифтът бе много изящен — поне доколкото Саймън можеше да види на намаляващата светлина, — но имаше нещо, което привлече вниманието му.

На първата страница, където хората често изписват имената си или някакви пожелания, стоеше една фраза, изписана старателно, ала с трепереща ръка:

Една златна кама пронизва сърцето ми;

това е Бог.

Една златна игла пронизва сърцето на Бог;

това съм аз.

Саймън седеше загледан в думите. Куражът му бе подложен на изпитание; заля го вълна, разрушителна океанска вълна от разкаяние и страх, едно усещане за неща, които, макар и да бяха невидими, го ужасяваха със своето безвъзвратно отминаване.

От този унес го извади Бинабик, който показа главата си през вратата и метна чифт обувки, които с приглушен звук тупнаха на пода пред Саймън. Той не вдигна погледа си от книгата.

— Освен твоите нови обувки, в Къщата за гости има и други, много по-интересни неща — каза Бинабик. — Обаче вече се стъмва. Ще се върна след малко. Чакай ме пред тази постройка.

След изчезването на трола Саймън помълча известно време, после остави книгата — възнамеряваше да я вземе със себе си, ала промени решението си — и нахлузи обувките на краката си. При друг случай би се зарадвал да открие колко са му удобни, ала сега просто остави скъсаните си обувки на пода и тръгна към изхода.

Беше настъпила здрачна привечер. Оттатък общия двор се издигаше Къщата за гости, съвсем същата като зданието, което Саймън бе напуснал току-що. Неизвестно защо гледката на вратата отсреща, люлееща се неспирно, го изпълни с някакъв неясен страх. Къде беше тролът?

Точно когато си спомни, че люлеещата се външна врата е първият знак, че нещо в манастира не е наред, една груба ръка изненадващо го сграбчи за рамото и го дръпна назад.

— Бинабик! — успя да изкрещи той, преди коравата длан да запуши устата му и да го придърпа към едно твърдо като скала тяло.

— Вавер ес до кунде? — изръмжа един глас в ухото му на твърдо римърско наречие.

— Им тодстен грукер! — изсъска друг глас.

Обезумял от ужас, Саймън отвори уста и захапа дланта, която я запушваше. Чу се болезнено изсумтяване и за миг устата му остана свободна.

— Помощ! Бинабик! — изпищя той; после дланта отново запуши устата му, този път грубо и болезнено, а миг по-късно нещо силно го удари зад ухото.

Все още чуваше ехото от собствения си вик, ала светът се разпадаше пред очите му. Вратата на Къщата за гости продължаваше да се люлее, а Бинабик така и не се появи.