Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (22)

19. Кръвта на свети Хоудрунд

Изглежда, всеки път, когато Саймън отвореше уста, за да каже нещо или дори само да поеме по-дълбоко дъх, тя веднага се пълнеше с листа. Колкото и често да се навеждаше и да приклякваше, той не можеше да избегне клоните, които посягаха към лицето му като немирни детски ръце.

— Бинабик — изстена той, — защо не се върнем на пътя? Целият съм разкъсан на парчета!

— Не се оплаквай толкова. Скоро ще излезем на пътя.

Вбесяваше се, като гледаше как дребният трол си проправя път между преплетените клони. Лесно му беше да каже „не се оплаквай“! Колкото по-гъста ставаше гората, толкова по-гъвкав сякаш ставаше Бинабик — плъзгаше се елегантно през гъстите храсталаци, докато Саймън се препъваше зад него. Дори и Куантака с лекота скачаше наоколо и оставяше зад себе си само вълнички в шумата. Саймън се чувстваше така, сякаш половината от Алдхеорте беше полепнала по него под формата на отчупени клонки и драскащи тръни.

— Но защо вървим оттук? Със сигурност няма да ни отнеме повече време, ако следваме пътя по края на гората, вместо да вървим през гъсталаците.

Бинабик подсвирна на Куантака и тя се приближи с големи скокове. Тролът започна да я чеше по гъстата козина около врата — чакаше Саймън да ги настигне.

— Прав си, Саймън — каза той, докато младежът изпълзяваше от храсталака. — Точно толкова време ще ни е необходимо и да минем по-заобиколния път. Но — той вдигна поучително показалец — имам и други съображения.

Саймън знаеше, че от него се очаква да зададе съответния въпрос, ала не го направи. Стоеше запъхтян зад дребния мъж и изучаваше най-прясната си драскотина. Тролът разбра, че Саймън няма да се хване на въдицата, и се усмихна.

— „Защо?“, любопитно питаш ти? Какви „съображения“? Отговорът е тук — във всички дървета и под всеки камък. Почувствай! Помириши!

Саймън отчаяно се огледа. Виждаше единствено дървета. Къпини. И още дървета. Изстена.

— Ох, не, нима не са ти останали никакви сетива? — извика Бинабик. — На какво са те учили в този глупав каменен мравуняк, в този… замък?

Саймън вдигна очи.

— Никога не съм казвал, че съм живял в замък.

— Това личи във всичките ти действия. — Бинабик бързо се обърна и застана с лице към едва видимата пътечка, която следваха. — Виждаш ли — каза важно, — земята е книга, която трябва да четеш. Всяко малко нещо — самодоволна усмивка — има какво да разкаже. Дърветата, листата, мъхът и камъните: всички те носят, изписани върху тях, вълнуващи и интересни неща…

— О, Елисия, не! — Саймън изпъшка, седна на земята и отпусна глава на коленете си. — Моля те, Бинабик, не ми чети точно сега Книгата на гората. Краката ме болят, главата ми бучи.

Бинабик се наведе и кръглото му лице се доближи на няколко сантиметра от лицето на Саймън. Тролът внимателно огледа сплъстената коса на младежа и отново се изправи.

— Мисля, че можем да починем — каза той малко разочаровано. — Ще ти разкажа за тези неща по-късно.

— Благодаря — измънка Саймън.

 

Тази вечер Саймън избяга от задължението да улови нещо за ядене — изхитри се да заспи точно когато лагерът беше готов. Бинабик само вдигна рамене, отпи една глътка от меха си с вода, а после и от този с вино, след което направи дълга разходка из околността с Куантака, която душеше около него като ловна хрътка. След като хапна малко от някакво неопределено, ала питателно сушено месо, той започна да хвърля ашиците в синхрон с дълбокото дишане на Саймън. При първия опит хвърли Безкрила птица, Риболовно копие и Сенчестата пътека.

Разтревожен, тролът затвори очи и тихо си затананика някаква мелодийка, която се смеси с жуженето на нощните насекоми. Когато хвърли отново, първите две кокалчета се промениха на Факла на входа на пещерата и Упорит коч, но се падна отново Сенчестата пътека, а ашиците бяха застанали един срещу друг така, че приличаха на останки от угощението на лаком хищник. Той винаги внимаваше резултатът от заровете да не го подтикне към прибързани решения — учителят му го беше обучил добре. Най-после Бинабик успя да заспи, прегърнал принадлежностите и чантата си.

 

Когато Саймън се събуди, тролът му даде една задоволителна порция печени яйца — пъдпъдък, каза той — малко боровинки и шепа белезникави семена, които след като се сдъвчеха, бяха доста вкусни.

Ходенето тази сутрин също беше сравнително по-лесно от предишния ден: постепенно околността ставаше равна, а дърветата — по-редки.

Цялата сутрин тролът беше много мълчалив. Саймън беше сигурен, че причината е неговата незаинтересованост към знанията на Бинабик за гората. Докато се спускаха по един дълъг полегат склон, а слънцето се издигаше по утринния си път из небето, той изпита необходимост да каже нещо.

— Бинабик, искаш ли да ми разкажеш за Книгата на гората?

Спътникът му се усмихна, но някак вяло.

— Разбира се, приятелю Саймън, но се страхувам, че съм те навел на погрешни мисли. Виждаш ли, когато говоря за земята като за книга, не ти предлагам да я четеш, за да постигнеш духовна извисеност, както чрез някакъв религиозен том — въпреки че и това е възможно, като съзерцаваш природата около себе си. Не, аз говоря за нея повече като за лечебна книга, нещо, което човек изучава, за да бъде здрав.

„Това наистина е интересно — помисли си Саймън. — Колко му е лесно на този дребен приятел да ме склони. И то видимо без да се опитва“.

И каза:

— Здраве? Лечебна книга?

Внезапно лицето на Бинабик стана сериозно.

— Въпрос на живот и смърт, Саймън. Сега не си си вкъщи. Не си и в моя дом, въпреки че несъмнено като гост тук аз се чувствам по-добре. Дори и ситите, чиито очи са виждали безброй слънчеви изгреви, дори и те не твърдят, че Алдхеорте е техен. — Бинабик спря, сложи ръката си върху китката на Саймън и я стисна. — Това място, където сме, тази величествена гора, е най-древното място на света. Тъкмо заради това я наричат, както го казвате вие, Алдхеорте: тя винаги е била древното сърце на Остън Ард. Дори и по-младите дървета тук — той размаха тояжката си — са преживели много градушки, ветрове и пожари преди вашият велик крал Джон да е поел първата си глътка въздух на остров Уоринстен.

Саймън се огледа и примигна.

— Други — продължи Бинабик, — тук има и други, които аз съм виждал, чиито корени растат направо в самата твърд на Вечността; те са по-стари от всички човешки и ситски кралства, които са идвали на власт, а после са потъвали в забрава.

Бинабик пак стисна китката му и Саймън, загледан надолу по склона към огромния амфитеатър от дървета, внезапно се почувства малък: безкрайно малък, като насекомо, пълзящо по стръмния склон на планина, чиито върхове се губят в облаците.

— Защо… защо ми казваш тези неща? — попита най-накрая той; бореше се за глътка въздух и се мъчеше да спре нещо, което му приличаше на сълзи.

— Защото — каза Бинабик, като се протегна и го потупа по ръката, — защото не бива да си мислиш, че гората, дивият свят, е подобен на алеите в замъка и Ерчестър. Трябва да наблюдаваш и да мислиш — да мислиш.

Миг по-късно тролът отново тръгна напред и Саймън се запрепъва след него. Какво беше предизвикало всичко това? Сега скупчените дървета изглеждаха враждебно шепнещо множество. Почувства се така, сякаш му бяха ударили шамар.

— Чакай! — извика той. — Да мисля за какво? — Ала Бинабик не забави хода си, нито се обърна.

— Хайде — извика през рамо той. Гласът му беше спокоен; но повелителен. — Не бива да губим време. Ако имаме късмет, ще стигнем до Чука преди мръкване. — После подсвирна на Куантака и добави: — Моля те, Саймън.

И това бяха последните му думи тази сутрин.

 

— Ето там! — най-накрая наруши мълчанието си Бинабик. Двамата стояха на върха на един хълм, наметнат със зеленото одеяло на дървесните корони. — Чука.

Още две горички се виждаха под тях като стъпала на стълба, а отвъд всичко това — развълнуван океан от трева, простиращ се до хълмовете, огрени от следобедното слънце.

— Това е Велдхелм, или поне подножието му. — Тролът посочи с тояжката си в далечината. Сенчестите, очертани на небосклона хълмове, струпани като гърбове на заспали животни, изглеждаха само на хвърлей камък отвъд ширналата се трева.

— Колко далече са… хълмовете? — попита Саймън. — И как сме се изкачили толкова високо? Не си спомням да сме се катерили.

— Наистина не сме се катерили, Саймън. Чука е дълбоко място, потънало в ниското, сякаш някой го е натиснал. Ако погледнеш назад — той махна с ръка, — ще видиш, че сега сме малко по-ниско от долината на Ерчестър. И нека отговоря на втория ти въпрос — хълмовете са доста далече, но зрението те мами, че са по-близо, отколкото са. Всъщност по-добре да тръгваме, ако искаме да стигнем, докато слънцето още грее.

И тролът бързо тръгна надолу.

— Саймън — подхвърли той и когато се обърна, момчето забеляза, че част от напрежението, което изопваше лицето му, се е стопила. — Трябва да ти кажа, че макар тези хълмове да са като палета в сравнение с моя Минтахок, все пак да съм отново до високи места за мен е… като вино.

„Като дете е“, помисли си Саймън, докато гледаше как късите крачета на Бинабик бързо го понасят надолу по склона между дърветата. „Не — помисли си, — не като дете — това е само заради ръста, а като младеж — като много млад юноша.

Всъщност на колко ли години е?“

Саймън шеговито го пустоса и забърза след него.

 

Спускаха се бързо по широките, гъсто обрасли с дървета склонове. Саймън въобще не се изненадваше от ловкостта на Бинабик — той скачаше леко като перце, вдигайки по пътя си по-малко прах и от катерица, стъпваше със сигурност, на която, сигурен беше Саймън, биха завидели дори и овните в Канук. Това, което го изненада обаче, бе не ловкостта, с която се движеше Бинабик, а собствената му пъргавина. Явно се беше възстановил от преживените лишения и няколкото обилни похапвания бяха допринесли за връщането на онзи Саймън, когото някога в Хейхолт познаваха като „момчето-призрак“ — безстрашният катерач на кули и скачач от стени. Макар и да не можеше да се сравнява със спътника си, който бе роден в планините, той усещаше, че се представя добре. Известни проблеми имаше само Куантака, не защото не стъпваше стабилно, а поради няколко стръмни нанадолнища — детински лесни, ако се подпираш с ръце — които обаче бяха твърде дълги за прескачане. При сблъсъка си с тези препятствия тя кратко изръмжаваше, по-скоро недоволно, отколкото объркано, тичаше да намери някой заобиколен път и не след дълго отново се присъединяваше към тях.

Когато най-после намериха една криволичеща пътечка в подножието на последното хълмче, следобедното слънце беше преминало средата на небето и блестеше в очите им. Топлият ветрец, който полюшваше листата, не успяваше да изсуши потта по челата им. Наметалото на Саймън, вързано през кръста му, му тежеше, сякаш е преял.

За негова изненада, когато най-накрая стигнаха горните склонове на ливадата — началото на Чука, — Бинабик реши да тръгнат на североизток покрай гората, вместо да пресекат направо през шумолящия, развълнуван океан от трева.

— Но пътят Велдхелм е от другата страна на хълмовете! — каза Саймън. — Ще е много по-бързо…

Бинабик вдигна косматата си ръка и Саймън смутено млъкна.

— Има и по-бърз път, приятелю Саймън, и той е оттук — каза тролът и закачливата многозначителност на тона му едва не накара Саймън да каже нещо подигравателно и детинско, ала уместно за момента. Когато внимателно затвори вече отворената си уста, Бинабик продължи:

— Виждаш ли, мислех си, че би било хубаво — би било истинска прелест — да отдъхнем тази вечер на някое място, където може да се спи в легло и да се яде на маса. Какво ще кажеш, а?

При тези думи цялото негодувание на Саймън се изпари.

— Легло? В странноприемница ли отиваме? — Спомни си приказката на Шем за Пууках и трите желания и разбра как се чувства човек, виждайки първото си желание изпълнено… и после внезапно си припомни Еркинската гвардия и обесения крадец.

— Не е странноприемница. — Бинабик се засмя, развеселен от нетърпеливостта на Саймън. — Но е също толкова добро — не, дори по-добро. Това е място, където можеш да се нахраниш и да починеш, и никой не пита кой си и откъде идваш. — Той посочи отвъд Чука, където далечната линия на гората се снижаваше, докато най-накрая свършваше в началото на Велдхелмските предпланини. — Там е, въпреки че от мястото, където стоим, не може да се види. Да тръгваме.

„Защо да не се спуснем направо? — учуди се Саймън. — Сякаш Бинабик не иска да излезне на открито, да бъде… незащитен“.

Тролът наистина беше тръгнал по североизточния път, покрай широката ливада, за да може да се движи в сянката на Алдхеорте.

„И какво иска да каже с това, че там никой не те разпитва? Да не би и той да се укрива?“

— Малко по-бавно, Бинабик! — извика Саймън. На моменти бялата задница на Куантака изскачаше сред тревата, като чайка, летяща сред бурните вълни на Кинслах. — По-бавно! — извика пак той и ускори ход. Вятърът улови думите му и ги понесе нанякъде.

Най-накрая настигна трола и Бинабик го потупа по лакътя.

— Преди малко бях много рязък, много груб с теб. Обикновено не говоря така. Извинявай. — Той примигна срещу младежа, после се взря в далечината напред, където опашката на Куантака се развяваше над люлеещата се трева, появявайки се ту тук, ту там, като знаме на малка, но бързоходна войска.

— Няма нищо… — започна Саймън, но Бинабик го прекъсна:

— Моля те, моля те, приятелю Саймън — каза той смутено. — Не казвай нищо повече. — Той вдигна ръце до ушите си и ги завъртя по някакъв странен начин. — Дай по-добре да ти разкажа нещо за мястото, където отиваме — „Свети Хоудрунд“.

— Какво е това?

— Мястото, където ще отседнем. Самият аз много пъти съм бил там. Това е уединено място — манастир, както казвате вие, ейдонитите. Хората там са любезни с пътниците.

За Саймън това бе достатъчно. През съзнанието му веднага преминаха картини на дълги високи коридори, печено месо и чисти глинени съдове — наистина съблазнителни удобства. Той ускори ход и почти се затича.

— Не е нужно да тичаме — каза Бинабик. — Манастирът няма да избяга. — Той се обърна и погледна слънцето, което все още беше на няколко часа път от хоризонта. — Искаш ли да ти разкажа за „Свети Хоудрунд“? Или вече знаеш?

— Разкажи ми — отговори Саймън. — Чувал съм за подобни места. Един мой познат е отсядал в манастир.

— Ами… това е особен манастир. Има интересна история.

Саймън повдигна вежди в очакване.

— Има една песен — каза Бинабик, — Баладата за свети Хоудрунд. Тя е много по-известна на юг, отколкото на север — като под север разбирам Римърсгард, а не моя дом Ийканук — ясно е защо. Знаеш ли нещо за битката при Ач Самрат?

— Това е мястото, където северняците — римърите, побеждават хернистирците и ситите.

— Охо? Значи все пак си получил някакво образование, а? Да, приятелю Саймън, точно при Ач Самрат Фингил Червената ръка обръща в бягство ситската и хернистирската войска. Но има и други, по-ранни битки и една от тях се е състояла тук. — Той простря ръка, за да обхване неравното поле. — По онова време тази земя е имала друго име. Ситите, които, предполагам, са я познавали най-добре, я наричали Ереб Иригу, което означава Западната порта.

— Кой я е нарекъл Чука? Това е доста странно име.

— Не знам със сигурност. Аз лично смятам, че произходът на думата идва от името, което римърите дават на битката. Те наричат това място Ду Нокегард — Гробището.

Саймън погледна назад към шумолящата трева, люлееща се от поривите на вятъра.

— Гробище? — попита той и през него премина сянка на някакво предчувствие.

„Тук вятърът никога не спира — помисли той. — Сякаш неуморно търси нещо изгубено…“

— Гробище, да. И от двете страни е имало значително подценяване на противника. Тези треви растат върху гробовете на хиляди мъже.

„Хиляди, като в църковния двор!“ Още един град на мъртъвци, под стъпките на живите. „Дали усещат? — внезапно се запита той. — Дали ни чуват и ни мразят заради… заради това, че виждаме слънцето? Или са по-щастливи, че са се отървали от тоя свят?“

— И това е песен, която знае всеки арфист на юг от Фростмарч — каза Бинабик. Саймън поклати глава и се опита да се съсредоточи, но въздишките на тревата, изтръгнати от вятъра, шумяха в ушите му.

— Няма да пея — продължи Бинабик, — но трябва да ти разкажа за свети Хоудрунд, след като отиваме в това, което някога е било неговият дом.

Момчето, тролът и вълчицата стигнаха до най-източната точка на Чука и пак се обърнаха, така че слънцето грееше от лявата им страна. Докато газеха през високата трева, Бинабик свали коженото си палтенце и завърза ръкавите му около кръста си. Ризата, която носеше отдолу, беше от бяла вълна, провиснала и с широка плетка.

— Хоудрунд — започна той — бил римър по рождение, но след редица премеждия приел ейдонитската вяра. Накрая бил канонизиран от църквата за светец.

— Както се казва, един разбридан бод не е важен, докато не се скъса наметалото — продължи тролът. — Нямаше да ни интересува какво е правил Хоудрунд, ако крал Фингил Червената ръка и неговите римъри не преминали Зелената река и не навлезли в земите на ситите.

Той млъкна и погледна Саймън.

— Тази история, както и всички поучителни истории, е твърде дълга, за да се разкаже за един час път. Ще пропусна обясненията и ще кажа следното: северняците прогонвали всички пред себе си и спечелили няколко битки по време на нашествието си на юг. Хернистирците, водени от своя принц Синах, решили да пресрещнат римърите тук — Бинабик обхвана с жест ширналата се под слънцето степ — и веднъж завинаги да спрат яростните им атаки. Всички хора и Сити бягали от Чука, защото се страхували да не попаднат между двете войски — всички, освен Хоудрунд. Изглежда, битката привлича свещениците като мухите и Хоудрунд не правел изключение. Той отишъл при Фингил Червената ръка, в собствената му палатка, и започнал да моли краля да се оттегли и така да спаси хиляди човешки животи, които иначе биха били загубени. Поучавал в своята — ако мога да кажа така — глупост и храброст Фингил, като цитирал думите на Усирис Ейдон, да прегърне врага си и да го направи свой брат. Фингил, което не е никак учудващо, го помислил за луд и бил отвратен да чуе подобни думи от един сънародник — римър… Охо, това дим ли е?

Тролът посочи отсрещната страна на Чука. Наистина, над няколкото малки хълма, на най-отдалечения от които личаха следи от земеделие, се виеха кълбета дим.

— Вечеря, предполагам — засмя се Бинабик и Саймън се облиза в нетърпеливо очакване.

— Разказват — продължи тролът, — че Фингил намерил новите ейдонитски идеи на Хоудрунд за крайно възмутителни. И наредил да екзекутират свещеника, но един милостив войник го пуснал да си върви. Ала Хоудрунд не успял да избяга. Когато двете войски най-после се срещнали, той се втурнал на бойното поле право между хернистирците и римърите, размахал Дървото си и призовал Усирис да им прати мир. И притиснат между две езически войски, веднага намерил смъртта си.

— И така — Бинабик размаха тояжката си и шибна една висока туфа трева, — ето една история, чиято философия е трудноразбираема, нали? Поне за нас, кануките, които предпочитаме да сме и това, което вие наричате езичници, и това, което аз наричам живи. Лекторът в Набан все пак каза, че Хоудрунд е мъченик и в ранните дни на Еркинланд определили това място за построяване на църква и манастир на Хоудрундския орден.

— Дали битката е била ожесточена? — попита Саймън.

— Римърите наричат това място Гробището. Следващата битка при Ач Самрат вероятно е била по-кървава, но там е имало стратегически маневри. Тук, в Чука, са се били гърди срещу гърди, меч срещу меч и кръвта се е леела като пороите при пролетното топене на снеговете.

 

Слънцето бавно се спускаше по небесния си път и грееше право в лицата им. Следобедният вятър задуха по-силно; превиваше дългите треви и подхвърляше кръжащите насекоми, така че те сякаш танцуваха във въздуха, подобни на искрици златиста светлина. Куантака тичаше из полето пред тях. Когато започнаха да се спускат по едно дълго нанадолнище, тя дотърча и завъртя глава; скимтеше възбудено. Саймън засенчи очите си с ръка, но не успя да види нищо отвъд възвишението и дърветата. Обърна се, за да попита Бинабик дали вече наближават, но тролът гледаше в краката си, смръщил замислено вежди, и не обръщаше никакво внимание нито на него, нито на подскачащата вълчица.

Известно време вървяха в тишина, нарушавана единствено от шума на стъпките им в гъстата трева и от скимтенето на Куантака. Празният стомах на Саймън го накара да се обади отново, но тъкмо да отвори уста и Бинабик запя с висок пронизителен глас:

— Ай — Ереб и ригу.

Ка’ай шикиси аруя’а.

Шишей, шишей буруса ейа

пикууру н’дай — ту.

Думите и странният тон заприличаха на Саймън на вопъл на птица, на отчаян зов от високите, самотни въздушни простори.

— Ситска песен. — Бинабик го погледна странно, дори сякаш малко срамежливо. — Не я пея добре. В нея се разказва за мястото, където първият сит умрял от ръката на човек; където за първи път е пролята кръв в резултат на войната на хората срещу земята на ситите. — Когато спря да говори, той плесна Куантака, която го блъскаше по крака с широката си муцуна. — Хиник айа! — каза й. — Подушва хора и готвено.

— Какво се казва в песента? — попита Саймън. — Имам предвид думите. — Необичайната ситуация все още го караше да усеща тръпки, но същевременно му напомни колко голям е в действителност светът и колко малко е видял той, дори и да е бил в оживения Хейхолт. Чувстваше се малък, малък, по-малък и от дребния трол, който крачеше до него.

— Съмнявам се, че ситските думи могат да се изпеят на някой от езиците на смъртните, Саймън — дали смисълът им може да се предаде вярно, разбираш ли? Още повече, че това не е моят роден език, на който говорим ти и аз… но мога да пробвам.

Повървяха още малко. Най-сетне Куантака се отказа от опитите да сподели вълчия си ентусиазъм с глупавите човешки същества и изчезна нанякъде.

— Мисля, че това се доближава по смисъл — каза най-накрая Бинабик и започна по-скоро да рецитира, отколкото да пее:

— При Портата към Запада,

между очите на слънцето и сърцата

на нашите предци

пада една сълза —

слънчева диря, следа от падаща на земята светлина

докосва желязото и става дим…

После се присмя сам на себе си:

— Виждаш ли как в грубите занаятчийски ръце на един трол ефирната песен се превръща в думи от неодялан камък?

— Не — каза Саймън, — не я разбирам съвсем… но ме кара… да чувствам нещо.

— Това е добре — усмихна се Бинабик, — но никакви мои думи не могат да се сравняват със ситските песни, особено с тази. Знам, че това е една от най-дългите и тъжни песни. Разправят още, че кралят-ърл Йю’унигато я написал сам, точно преди да бъде убит от… от… А! Виж, вече сме на върха!

Саймън погледна: наистина бяха стигнали почти до върха на дългото възвишение и пред тях се простираше безкрайното море на скупчените върхари на Алдхеорте.

„Но не смятам, че спря да говори заради това — помисли Саймън. — Мисля, че щеше да каже нещо, което не иска…“

— Как се научи да пееш ситски песни, Бинабик? — попита той, докато правеха последните стъпки към широкото било на хълма.

— Ще говорим за това, Саймън — отговори тролът, като оглеждаше наоколо. — Но не сега. Виж! Ето го пътя, който води към „Свети Хоудрунд“!

На малко повече от хвърлей под тях, прилепнали по склона на хълма като мъх, израснал върху древно дърво, се виеха редове грижливо обработвани лозя. Вяха разделени от хоризонтални бразди, изкопани в склона, а краищата им бяха заоблени, сякаш почвата е била подготвена много отдавна. Между лозите се простираха пътечки — спускаха се по хълма и криволичеха като самите растения. В долината долу, затулен от едната страна от малкия първи братовчед на Велдхелмските хълмове, а от другата — от тъмната ивица на гората, се виждаше килим от земеделски парцели, изтъкан сякаш от изкусен майстор и изработен с прецизната симетрия на свещен ръкопис. По-нататък, едва видими около издатината на хълма, се намираха малките пристройки на манастира — груба, но добре поддържана съвкупност от дървени бараки и ограден двор, в който поне сега не се виждаха овце и крави. Една врата, мъничък подвижен елемент в този внушителен килим, бавно се люлееше на пантите си.

— Следвай пътеките, Саймън, и скоро ще похапваме, а може би и ще пийнем от манастирското вино. — Бинабик бързо тръгна надолу. След минути двамата със Саймън вече си проправяха път между лозите, а Куантака, недоволна от бавния ход на спътниците си, тичаше по склона и прескача виещите се лози, без да докосва колчетата и без да бутне и един грозд с големите си лапи.

Докато бързаше по стръмната пътека, загледан в краката си, Саймън внезапно почувства пред себе си нечие присъствие. Помисли си, че тролът е спрял да го изчака, и погледна нагоре сърдито, готов да каже, че все пак е нужна малко милост към човек, който не е израснал в планините. Но вместо това съзря пред себе си една кошмарна фигура и извика от страх, стъпи накриво, падна по задник и се хлъзна по пътеката.

Бинабик го чу и се обърна; изкачи се обратно по хълма и видя Саймън да седи в прахта под едно голямо парцаливо плашило. Огледа го, после погледна надолу към Саймън, който смучеше одрасканите си длани, потисна смеха си и помогна на момчето да се изправи, като сграбчи рамото му с малките си силни ръце. След това не можа да се сдържи повече, обърна се и пое надолу, разтърсван от смях.

Саймън яростно изтръска прахта от панталоните си и провери двата пакета, мушнати в пояса му — стрелата и ръкописа, за да се увери, че не са повредени. Очевидно бе, че Бинабик не можеше да знае за крадеца, обесен на кръстопътя, но бе видял сита, който висеше в капана на секача. Така че какво толкова смешно имаше в уплахата на Саймън?

Почувства се ужасно глупаво, но като погледна отново плашилото, усети старата тръпка на зловещо предчувствие. Посегна, смъкна чувала от главата му — груб и студен на пипане, — сгъна го и натъпка горния му край в безформеното дрипаво наметало, което се развяваше около раменете му, така че безизразните невиждащи очи да останат скрити. Нека тролът се смее.

Бинабик го чакаше малко по-надолу. Не се извини, но потупа Саймън по китката и се усмихна. Саймън отвърна на усмивката му, но доста криво.

— Когато бях тук преди три месеца — каза Бинабик, — при пътуването ми на юг, ядох най-прекрасното еленско! На братята е разрешено да ловят елени от горите на краля, за да хранят пътниците — а за тях самите да не говорим. Охо, виж… и дим се вие даже!

 

Бяха заобиколили последната извивка на хълма; тъжното скърцане на вратата се чуваше точно под тях. Право напред и надолу по склона се виждаха скупчените сламени покриви на манастира. Наистина имаше дим — една тънка струйка, която се издигаше, завихряше се и се разсейваше от вятъра надолу по хълма. Димът обаче не излизаше от комин.

— Бинабик! — извика Саймън с изненада, която прерастваше в тревога.

— Изгорен — въздъхна Бинабик. — Или горящ. Дъще на планините… — Портата хлопна и веднага пак се отвори с пукот. — В дома на свети Хоудрунд е идвал ужасен гост.

На Саймън, който никога не беше виждал манастира, димящите останки му се сториха живо превъплъщение на разказа на Бинабик за Гробището. Както през онези ужасни часове под замъка, той усети как ревнивите нокти на миналото си пробиват път, за да завлекат настоящето в някакво мрачно място на мъка и страх.

Параклисът, главната сграда и повечето пристройки бяха превърнати в димящи пепелища. Овъглените греди на покрива лежаха оголени под безразличното пролетно небе, като опушени гирлянди от пиршеството на някой алчен бог. Разпръснати, подобно на зарове, хвърлени от същия този бог, наоколо лежаха телата на двайсетина мъже, раздърпани и безжизнени като плашилото на върха на хълма.

— Камъни на Чуку… — ахна Бинабик, като продължаваше да се оглежда, и се потупа по гърдите с пръст. Свали торбата от рамото си и забърза надолу.

— Чакай! — викна Саймън. — Чакай! — И се прокрадна след него.

— Спри! Какво правиш? Ще те убият!

— Това тук е станало преди много часове! — извика Бинабик, без да се обръща. Саймън го видя да спира рязко и да се навежда над първото тяло. След миг вече подтичваше.

Дишаше тежко и сърцето му тупкаше уплашено, въпреки че по думите на дребния трол опасността бе отминала. Докато минаваше покрай тялото, го погледна. Мъж в черни одежди, приличаше на монах — лицето му не се виждаше, притиснато към тревата. От тила му стърчеше стрела. По засъхналата кръв се разхождаха лакоми мухи.

След няколко стъпки Саймън се спъна и падна, но успя да се подпре с ръце на чакълестата пътека. Когато видя в какво се е препънал и как мухите отново кацат върху изскочилите от орбитите очи, му се доповръща.

 

Бинабик го намери под сянката на един кестен. Главата на младежа се люлееше безсилно. Бинабик като нежна майка избърса жлъчката от брадичката му със стиска трева. Навсякъде се носеше зловонието на мърша.

— Това е лошо. Лошо. — Бинабик нежно докосна рамото на Саймън, сякаш за да убеди самия себе си, че младежът наистина е жив, после приклекна и присви очи срещу последните червени отблясъци на слънчевата светлина. — Повечето са монаси, но има и други.

— Други? — изхриптя Саймън.

— Пътници… Вероятно са се отбили за една нощ. Някои имат бради и ми приличат на римъри. Това е истинска загадка.

— Къде е Куантака? — тихо попита Саймън и се изненада от загрижеността си за вълчицата — от всички тях нея може би най-малко нея я грозеше опасност.

— Тича. Души. Много е възбудена. — Саймън забеляза, че Бинабик е разглобил тояжката си и е мушнал в колана си частта с ножа. — Чудя се — каза тролът, докато гледаше издигащия се дим, — кой го е направил? Разбойници? Някаква битка на верска основа? Чувал съм, че това не е нещо необичайно за ейдонитите, нали? Най-любопитното е, че…

— Бинабик… — Саймън се изкашля и плю. Вкусът в устата му беше като от галошите на свинар. — Страх ме е. — Някъде в далечината Куантака зави изненадващо високо.

— Страх те е. — Усмивката на Бинабик беше крива. — И трябва да те е страх. — Въпреки че лицето на трола изглеждаше ясно и спокойно, в очите му се четеше някаква стаена боязливост. Това изплаши Саймън повече от всичко друго. Имаше и нещо по-лошо: примирение, сякаш ужасната случка беше напълно неочаквана за трола.

— Мисля… — започна Бинабик, но изведнъж воят на Куантака премина в силно ръмжене и той подскочи. — Намерила е нещо — каза той и дръпна стреснатия младеж. — Или нещо е намерило нея… — Бинабик хукна към звука и Саймън се запрепъва зад него: през главата му като прилепи прелитаха ужасяващи мисли. Докато тичаше, тролът мушна пръст в тръбичката си за стрели и постави нещо в нея. Саймън с ужас разбра, че тази стрела е с черен връх.

Тичаха през двора на манастира, покрай пепелищата, през овощната градина. Над тях падаше дъжд от ябълкови цветове. Вятърът ги улавяше и ги отнасяше към гората.

После видяха Куантака — козината й беше настръхнала, ръмженето й бе толкова гърлено, че Саймън го чувстваше чак в стомаха си. Беше заклещила един монах към стъблото на една топола. Той бе вдигнал високо окаченото на шията си Дърво, сякаш за да призове небесна светкавица върху нападналия го звяр. Въпреки героичната му поза, пребледнялото лице и треперещата му ръка показваха, че не се надява много на помощ от небето. Малките му очи, разширени от страх, бяха вторачени в Куантака: все още не бе видял двамата новодошли.

— Едонис фиелис екстуланин мей… — Дебелите му устни потрепваха конвулсивно; сянката на листата изпъстряше с петна розовия му череп.

— Куантака! — извика Бинабик. — Соса! — Куантака изръмжа, но ушите й се присвиха. — Соса айа! — Тролът плесна бедрото си с кухата пръчка. С последно дълбоко изръмжаване Куантака се обърна и тръгна към Бинабик. Вторачил се в Саймън и трола, като че ли и те бяха не по-малко ужасяващи от вълчицата, монахът се свлече на земята с изплашеното изражение на дете, което се е ударило, но още не е осъзнало, че иска да се разплаче.

— Милостиви Усирис — промърмори той, когато двамата тръгнаха към него. — Милостиви, милостиви Усирис… — В опулените му очи се появи див блясък. — Оставете ме на мира, езически чудовища! — изкрещя той и се опита да се изправи. — Нещастни убийци, нещастни неверници!

Бинабик спря, стиснал Куантака за врата, даде знак на Саймън да мине напред и каза:

— Помогни му.

Саймън пристъпи бавно към монаха; опитваше се да придаде на лицето си израз, който да го убеди, че е приятел, идващ на помощ — всъщност собственото му сърце биеше до пръсване в гърдите му.

— Спокойно — каза той, — ние сме приятели.

Монахът закри лицето си с ръка.

— Убихте ги всичките, а сега искате и нас да убиете! — извика той с приглушен глас, който звучеше повече отчаяно, отколкото изплашено.

— Той е римър — каза Бинабик, — затова не бива да се учудваш, че злослови по адрес на кануките. Помогни му да се изправи, приятелю Саймън.

Саймън хвана мъжа за кокалестия лакът, през черния ръкав, и внимателно го изправи, но когато се опита да го заведе при Бинабик, той се отскубна.

— Какво правите?! — извика монахът и попипа гърдите си, за да хване Дървото. — Искате да изоставя останалите? Не! Махайте се!

— Останалите? — Саймън учудено погледна Бинабик. Тролът повдигна рамене и почеса ушите на вълчицата. Куантака се озъби, сякаш представлението я забавляваше.

— Има ли други оцелели? — предпазливо попита момчето. — Ще помогнем и на теб, и на тях, ако можем. Аз съм Саймън, а това е приятелят ми Бинабик. — Монахът го изгледа подозрително. — Вече познаваш Куантака — добави Саймън и веднага съжали за неуместната си шега. — Ела! Кой си ти? Къде са другите?

Монахът, който беше започнал да си възвръща присъствието на духа, го изгледа недоверчиво, после погледна трола и вълчицата. Когато пак се обърна към Саймън, част от напрежението му вече я нямаше.

— Ако ти си наистина… добър ейдонит, воден от милосърдие, тогава те моля да ме извиниш. — Тонът на монаха беше скован, като на човек, който не е свикнал да се извинява. — Аз съм брат Хенгфиск. А вълкът… — той извърна поглед — вълкът ваш спътник ли е?

— Вълчица е — каза рязко Бинабик, преди Саймън да отговори. — Съжалявам, че те е изплашила, римърсгардецо, но трябва да признаеш, че не те е наранила.

Хенгфиск не му отговори, а каза на Саймън:

— Изоставих двете си задължения за твърде дълго. Сега трябва да отида при тях.

— Ще дойдем с теб — каза Саймън. — Вероятно Бинабик ще може да помогне. Той си служи много умело с билки и разни подобни неща.

Римърът свъси вежди, от което очите му сякаш изпъкнаха още повече. Усмивката му беше горчива.

— Много любезно предложение, момче, но се страхувам, че на брат Лангриан и брат Докайс няма да помогнат никакви… земни церове. — Той се обърна и тръгна клатушкайки се към гъстата гора.

— Почакай! — извика Саймън. — Какво се е случило с манастира?

— Не знам — каза Хенгфиск, без да се обръща. — Не бях там.

Саймън призова с поглед Бинабик да го подкрепи, но тролът изобщо не си даде труд да го последва. Вместо това извика подир накуцващия монах.

— Ей, брат Хенгфиск?

Монахът се обърна и викна:

— Какво искаш, троле? — Лицето му бе червено като домат.

— Нищо особено. — Бинабик се усмихна и жълтите му зъби лъснаха. — Казваш, че не знаеш какво се е случило. Къде си бил, когато братството ти е било така безмилостно атакувано?

Монахът, изглежда, се канеше да изрече нещо ядно в отговор, но вместо това само вдигна ръка и сграбчи Дървото на гърдите си. Миг по-късно отвърна с по-спокоен глас:

— Елате и ще видите. Аз нямам тайни от теб, троле, нито пък от моя Бог. — И пак закрачи към гората.

— Защо го дразниш, Бинабик? — прошепна Саймън. — Малко ли лоши неща са се случили тук?

Очите на Бинабик се бяха превърнали в цепки.

— Може и да съм нелюбезен, Саймън, но ти го чу как говори. Видя очите му. Не позволявай да бъдеш заблуден от това, че носи свещенически одежди. Ние кануките много често сме се събуждали през нощта и сме виждали да ни наблюдават очи като тези на Хенгфиск, а около тях — факли и брадви. На вашия Усирис Ейдон не му е присъща омразата, която пламти в северното сърце на този човек. — Тролът подсвирна на Куантака да го последва и тръгна след накуцващия монах.

— Чуй се как говориш само! — каза Саймън. — Ти самият също си изпълнен с омраза.

— Аха. — Тролът вдигна пръст пред вече безизразното си лице. — Но аз не твърдя, че вярвам във вашия — извини ме за израза — нелогичен Бог на милосърдието.

Саймън пое дълбоко дъх, понечи да му отвърне хапливо, но се отказа.

 

Брат Хенгфиск се обърна веднъж и мълчаливо ги погледна. Не каза нищо. Светлината, която се процеждаше между листата, бързо намаляваше; скоро кокалестата му, покрита с черна дреха фигура беше една виждаща се пред тях сянка. Саймън се стресна, когато монахът спря и каза:

— Тук.

Бяха до едно повалено дърво, чиито стърчащи корени много приличаха на голяма метла — метла, която би вдъхновила Рейчъл Драконката за героични, легендарни подвизи.

Ироничната мисъл за Рейчъл, заедно с другите събития от деня, породиха у Саймън толкова силен копнеж по дома, че той се спъна и се подпря с ръка на падналото дърво. Хенгфиск беше коленичил и хвърляше клони в малък огън, който гореше в плитък ров. От двете страни на огъня, в убежището на сянката на дърветата, лежаха двама мъже.

— Това е Лангриан — каза брат Хенгфиск и посочи човека отдясно, чието лице беше почти напълно скрито от окървавена превръзка, направена от зебло. — Единствено него намерих жив, когато се върнах в манастира. Мисля, че Ейдон скоро ще го прибере. — Дори и на отслабващата светлина Саймън можа да види, че кожата на брат Лангриан — или поне това, което се виждаше от нея — е восъчнобледа. Хенгфиск хвърли още една съчка в огъня, а Бинабик, без изобщо да поглежда римъра, коленичи до ранения и внимателно започна да го преглежда.

— Това е Докайс — каза Хенгфиск и посочи другия човек, който лежеше отпуснато като Лангриан, но нямаше видими рани. — Именно него излязох да потърся, когато не се върна от бдението си. Когато го доведох… донесох… — в гласа на Хенгфиск се долавяше някаква горчива гордост — намерих… намерих всичките… мъртви. — Той направи знака на Дървото пред гърдите си. — Всички освен Лангриан.

Саймън се приближи до брат Докайс — слаб млад мъж с дълъг нос и синкавата необръсната брада на хернистирец.

— Какво се е случило с него? Какво му е?

— Не знам, момче — каза Хенгфиск. — Полудял е. Получил е някакво мозъчно възпаление. — Той се обърна и продължи да търси съчки за огъня.

Саймън погледна Докайс и забеляза затрудненото му дишане и лекото треперене на тънките му клепачи. Когато се обърна и потърси с поглед Бинабик, който внимателно сваляше превръзката на Лангриан, от черната одежда, подобно на змия, се плъзна една бяла ръка и сграбчи предницата на ризата му в ужасяващо силна хватка.

Докайс, все още със затворени очи, се беше изпънал конвулсивно; гърбът му се изви и кръстът му се вдигна над земята. Главата му беше отметната назад и се люшкаше наляво-надясно.

— Бинабик! — изкрещя ужасено Саймън. — Той… той…

— Аааааа! — Звукът, който се изтръгна от прегракналото гърло на Докайс, беше дрезгав от болка. — Черната каруца! Виж, тя идва за мен! — Той се замята отново, като риба на сухо. Думите му предизвикаха у Саймън тръпка на ужас.

„Върхът на хълма… Спомням си нещо… и скърцането на черните колела… о, Моргенес, какво правя тук?!“

Миг по-късно, докато Бинабик и Хенгфиск гледаха учудено, Докайс придърпа Саймън така, че лицето на младежа почти докосваше скованите му от страх черти.

— Те ме връщат! — изхриптя монахът. — Обратно… обратно… в онова ужасно място! — Внезапно отвори очи и впери невиждащия си поглед в очите на Саймън, които бяха само на педя от неговите. Саймън не можеше да се освободи от хватката на монаха, макар че Бинабик се бе озовал до него и се опитваше да му помогне.

— Ти знаеш! — извика Докайс. — Ти знаеш какво е това! Ти си белязан! Белязан като мен! Видях ги като минаваха — Белите лисици! Вървяха в съня ми! Белите лисици! Господарят им ги е изпратил, за да вледенят сърцата ни и да отнесат душите ни с черната си кола!

И пусна Саймън, който се задъхваше и хълцаше. Бинабик и Хенгфиск държаха треперещия монах, докато най-накрая той спря да се мята. Гората отново притихна и тишината обви малкия лагер така, както бездната на нощта прегръща умираща звезда.