Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (21)

18. Мрежа от звезди

Въпреки пришките по разранените си крака и парцаливите дрехи, Саймън усети как булото на отчаянието започва малко да се вдига. Умът и тялото му носеха раните от преживяното — той примигваше и потреперваше несъзнателно. Нищо от това не убягна от зоркия поглед на новия му спътник — ала мрачният ужас засега беше изтласкан далеч в подсъзнанието му, превърнат в още един болезнен полуспомен. Неочакваната компания на разумно същество донякъде му помогна да позабрави болката от изгубените приятели и дом. В една голяма част от мислите и чувствата си той продължаваше да е въздържан. Беше все още подозрителен и не желаеше да понася допълнителни загуби.

Докато се движеха бавно и мъчително през студените, огласяни от птиците горски тунели, Бинабик му разказа, че е слязъл от величествения си дом в Ийканук, както обикновено правел веднъж в годината по „работа“ — куп задачи, които го отвеждали до Източен Хернистир и Еркинланд. Саймън предположи, че това е свързано с някаква търговия.

— Но, о, млади ми приятелю, с какви трудности само се сблъсквам тази пролет! Хората са много потиснати, много изплашени! — Бинабик размаха ръце в израз на иронична тревога. — В отдалечените провинции кралят не е известен, нали? А в Хернистир се страхуват от него. По други места цари гняв и глад. Хората се страхуват да пътуват; пътищата вече не са безопасни. Слушай — засмя се той, — ако искаш да ти кажа истината, пътищата никога не са били безопасни, поне не в отдалечените области, но е вярно, че има промяна към по-лошо в северните части на Остен Ард.

Саймън наблюдаваше как обедното слънце чертае отвесни стълбове светлина сред стволовете на дърветата.

— Пътувал ли си някога на юг? — попита той накрая.

— Ако под „юг“ разбираш южната част на Еркинланд, отговорът ми е: да, веднъж или два пъти. Но, моля те, помни, че всеки от събратята ми, почти всеки, който напуска Ийканук „пътува на юг“.

Саймън слушаше разсеяно.

— А ти самият пътувал ли си? А… а… а Куантака идвала ли е с теб?

Бинабик отново се усмихна.

— Не. Това беше много отдавна, преди моята приятелка да е била родена, когато бях…

— Как… я намери? — прекъсна го Саймън.

Бинабик недоволно изсумтя.

— Трудно е да отговаряш на въпроси, когато някой непрекъснато те прекъсва с нови!

Саймън се опита да изобрази на лицето си съжаление, но се чувстваше като птица, която усеща вятъра между перата си.

— Извинявай — каза той. — Преди известно време… един приятел също ми каза, че задавам твърде много въпроси.

— „Твърде много“ не е точният израз — каза Бинабик и с помощта на тояжката си отстрани един надвиснал клон от пътя им. — По-скоро — „зададени един през друг“. — Тролът се изкиска. — Сега на кой въпрос искаш да ти отговоря?

— Ами, на който искаш. Ти ще решиш — смирено отговори Саймън, а сетне подскочи, защото тролът го плесна леко през китката с тояжката си.

— Ще ми е приятно, ако не се държиш угоднически. Това е черта, характерна за търговците на пазара, които продават лоша стока. Със сигурност предпочитам цял куп глупави въпроси пред това.

— Уго… угодни…

— Угоднически. Да ласкаеш мазно. Не ми харесва. В Ийканук казваме: „Изпрати човека с мазния език да лиже ботуши“.

— Какво означава това?

— Означава, че не харесваме ласкатели. Няма значение! — Бинабик отметна глава и се засмя, при което черната му коса се разлюля. Кръглите му бузи се вдигнаха към веждите и очите му почти изчезнаха. — Няма значение! Поскитахме повече от лорд Пикипег — имам предвид, из различни теми. Не, не ме питай нищо. Ще спрем тук, за да си починем, и ще ти разкажа как срещнах Куантака.

Избраха един голям камък — оголена гранитна скала, която се подаваше от земята като белезникав юмрук, огряна от слънчевите лъчи. Младежът и тролът се покатериха отгоре й. Гората около тях беше притихнала; прахът от стъпките им бавно се разсея. Бинабик бръкна в торбата си и извади парче сушено месо и мях от козя кожа, пълен със слабо кисело вино. Докато дъвчеше, Саймън изрита обувките си и раздвижи разранените си пръсти на топлото слънце. Бинабик критично огледа обувките му.

— Ще трябва да намерим нещо друго. — Той побутна скъсаните почернели обувки. — Духът на човека е в опасност, когато го болят нозете.

Саймън се засмя.

Известно време мълчаливо съзерцаваха заобикалящата ги гора, живителната зеленина на Алдхеорте.

— Е — каза накрая тролът, — първото нещо, което трябва да се разбере, е, че моят народ не отбягва вълците — макар че не се и сприятеляваме твърде често с тях. Троловете и вълците са съжителствали хиляди години, но по-голямата част от времето сме живели отделно. Съседите ни, ако изобщо е уместно толкова любезно определение, косматите мъже от Римърсгард, смятат вълка за опасно и коварно животно. Ти познаваш ли хора от Римърсгард?

— О, да! — На Саймън му беше приятно, че е осведомен. — Те бяха навсякъде В Хей… — той се усети навреме — в Ерчестър. Разговарял съм с много от тях. Имат дълги бради — добави той, за да покаже колко е осведомен.

— Хмммм. Е, след като ние, кануките — тоест ние, тролите — живеем високо в планините и не избиваме вълците, римърите ни смятат за върколаци. В скованите им от студа кръвожадни мозъци — Бинабик направи комична гримаса на отвращение — витае мисълта, че тролите са магьосници и зли духове. Между римърите — крохок, така ги наричаме ние — и моите кануки е имало много, много кървави битки.

— Съжалявам — каза Саймън и малко виновно си помисли за възхищението, което беше изпитвал към стария херцог Исгримнур, който не изглеждаше човек, способен да избива невинни троли, въпреки че беше пословичен със сприхавия си нрав.

— Съжаляваш ли? Няма смисъл. Аз самият си мисля, че тези мъже и жени от Римърсгард са недодялани и глупави и че страдат от гигантския си ръст, ала не смятам, че са зли или че заслужават да бъдат избити. Ох — въздъхна той и поклати глава като религиозен философ в претъпкана кръчма, — за мен римърите са загадка.

— Но какво общо има това с вълците? — попита Саймън и веднага съжали, че прекъсна трола. Този път обаче Бинабик не възрази.

— Народът ми живее на скалистия Минтахок, в планините, наречени от римърите Тролските скалисти склонове. Ние яздим рунтави бързоноги овни, които отглеждаме от малки агънца, докато не пораснат достатъчно големи, за да могат да ни носят по планинските пътеки. На този свят няма нищо, Саймън, което може да се сравни с язденето на овен в Ийканук. Да седиш върху „коня си“, да обикаляш пътечките на Покрива на света… с един-единствен огромен скок да прескачаш планински бездни, толкова дълбоки, толкова безкрайно дълбоки, че ако отрониш парче скала, ще мине половин ден, докато стигне до дъното…

Бинабик се усмихна и унесено притвори очи. Докато се опитваше да си представи тези висини, Саймън внезапно се почувства леко замаян и се подпря с ръце на гостоприемния камък. После погледна надолу. Слава Богу, тази скала беше едва на един човешки ръст височина от земята.

— Когато я намерих, Куантака беше още кутре — продължи Бинабик. — Вероятно майка й е била убита или е умряла от глад. Когато я открих, тя изръмжа срещу мен — беше топка бяла козина, която се виждаше на фона на снега единствено заради черния си нос. — Той се усмихна. — Да, сега е сива. Вълците, както и хората, често променят цвета си, когато израстат. Опитът й да се защити ме трогна. Взех я. Моят учител… — Бинабик спря. Остър крясък на сойка изпълни тишината. — Моят учител каза, че ако смятам да я взема от скута на Кинкипа, Снежната девица, трябва да поема отговорността на родител. Приятелите ми мислеха, че няма да се справя. „Аха! — казах си. — Ще обуча този вълк да ме носи също като рогат овен.“ Не беше за вярване — никой не го бе правил. Толкова много неща не са правени…

— Кой е твоят учител? — Куантака, която дремеше на едно огряно от слънцето място под тях, се обърна по гръб и замаха с лапи. Бялата козина по корема й беше пухкава като кралска мантия.

— Това, приятелю Саймън, е вече друга история. Ще ти разкажа за него, но не днес. Все пак, за да завърша, ще ти кажа, че наистина научих Куантака да ме носи. Обучението беше много… — той сбърчи горната си устна — забавно приключение. Но не съжалявам за това. Често пътувам по-надалеч от съплеменниците си. Овенът е чудесно животно за скокове над пропасти, но мозъкът му е много ограничен. Един вълк е къде-къде по-умен, а и е верен като човек, който има неизплатен дълг. Знаеш ли, когато си намерят партньор, те му остават верни до края на живота си? Куантака ми е приятелка и мисля, че е за предпочитане пред която и да било овца. Нали, Куантака? Нали?

Голямата сива вълчица клечеше, вперила в Бинабик големите си жълти очи. После сведе глава и нададе кратък вой.

— Виждаш ли? — засмя се тролът. — Ела, Саймън. Мисля, че трябва да тръгнем, докато слънцето е все още високо. — Той се смъкна от скалата и младежът го последва с подскачане, като нахлузваше в движение скъсаните си обувки.

 

Следобедът преваляше. Докато лъкатушеха сред гъстите дървета, Бинабик отговаряше на въпроси за пътешествията си, като показваше завидна осведоменост за места, които Саймън беше посещавал само в сънищата си. Говореше за лятното слънце, което запалваше ледените кристали на студения Минтахок; за най-северните части на същата тази гора Алдхеорте — един свят на бели дървета, тишина и следи от непознати животни; за студените отдалечени селца на Римърсгард, в които едва ли бяха чували за двора на Престър Джон и където брадясали мъже с диви погледи се тълпяха около огньовете в подножието на високите планини и дори най-смелите от тях се страхуваха от силуетите, които прекосяваха ледената тъмнина над тях. Разказваше истории за скритите златни мини на Хернистир — тайни лъкатушни галерии, които се виеха под черната земя в недрата на планините Грианспог; говореше и за самите хернистирци, хитрите легендарни езичници, чиито богове живееха в зелените поля, небето и камъните — хернистирците, които най-добре от всички познаваха ситите.

— А ситите са истински… — тихо каза Саймън, с учудване и известен страх. — Докторът беше прав.

Бинабик повдигна вежди.

— Разбира се, че са истински. Мислиш ли, че те си седят тук в гората и се чудят дали хората са истински? Каква нелепост! Хората съществуват от съвсем скоро в сравнение с тях — макар че това не им е попречило да им навредят.

— Само дето никога не бях виждал някой от тях!

— Не беше виждал и мен или някой от моите хора — отговори Бинабик. — Никога не си виждал пердруинци или набанци, или тритинги… Означава ли това, че не съществуват? Що за суеверни глупци сте вие от Еркинланд! Един наистина мъдър човек не чака светът сам да му се разкрие късче по късче, за да докаже, че съществува! — Тролът гледаше пред себе си със свити вежди; Саймън се уплаши, че го е обидил.

— Тогава какво прави един мъдър човек? — попита той малко предизвикателно.

— Мъдрият човек не чака истинността на света да му се докаже сама. Как някой може да бъде съдник за тази истинност? Моят учител ме научи — и ми се струва чаш, което ще рече правилно — човек да не пречи на познанието, което му се дава.

— Извинявай, Бинабик — Саймън ритна един жълъд и той се затъркаля напред, — но аз съм само прислужник — момче от кухнята. Нищо не разбирам от такива приказки.

— Аха! — Бърз като змия, Бинабик се наведе и перна с тояжката си глезена на Саймън. — Ама че извинение! Аха! — Тролът размаха малкия си юмрук. Куантака помисли, че я вика, върна се в галоп и започна да обикаля около двамата.

— Хиник, Куантака! — викна Бинабик и тя отскочи и сви опашка като дресираните хрътки в замъка. — Сега, приятелю Саймън — каза тролът, — моля да ме извиниш за плясването, ала ти направо ме срази. — Той вдигна ръка, за да спре въпроса на Саймън. Младежът усети как при вида на малкия трол, толкова съсредоточен и сериозен, на устните му трепва усмивка.

— Първо — каза Бинабик, — кухненските прислужници не са се излюпили от рибен хайвер или пилешки яйца. Те също могат да мислят, както и най-големите мъдреци, стига да не се съпротивляват на познанието: да не казват „не мога“ или „не искам“. Сега смятам да ти обясня — имаш ли нещо против?

Саймън се учуди. Нямаше нищо против, че го бяха ударили по глезена — така или иначе не болеше.

— Моля, обясни ми.

— Добре тогава, нека погледнем на знанието като на река. Ако ти си парче плат, как ще научиш повече за водата — ако някой потопи крайчето ти и след това го извади, или ако самият ти се гмурнеш без страх, така че всичката тази вода да потече през теб и около теб и не подгизнеш съвсем? Е?

Мисълта да бъде хвърлен в студена река накара Саймън да потрепери. Слънчевата светлина беше започнала да отслабва: следобедът си отиваше.

— Мисля… мисля, че ако подгизнеш, можеш да научиш повече за водата.

— Разбира се! — Бинабик беше доволен. — Разбира се! Ето че схвана идеята на моя урок. — Тролът отново тръгна напред.

Всъщност Саймън беше забравил първоначалния въпрос, а пък и не го интересуваше много. В това малко човече имаше нещо много очарователно — искреност, скрита зад шеговития тон. Саймън чувстваше, че се намира в добри, макар и малки, ръце.

 

Не беше трудно да се разбере, че вървят на запад: полегатите слънчеви лъчи светеха почти право в очите им. Саймън попита Бинабик защо вървят на запад.

— О, да — отговори тролът. — Отиваме към Чука. Е, няма да стигнем днес. Скоро ще спрем, за да направим лагер и да похапнем.

Саймън беше доволен да чуе това, но не можа да се сдържи и зададе още един въпрос — в крайна сметка той също участваше в похода.

— Какво е Чука?

— О, нищо опасно, Саймън. Това е мястото, където западните склонове на Велдхелм се спускат плавно надолу и човек лесно може да излезе от гъстата, пълна с опасности гора и да пресече към пътя Велдхелм. Както казах, няма да стигнем дотам днес. Дай сега да се огледаме и да изберем място за лагеруване.

След около петстотин метра откриха едно място, което изглеждаше подходящо: купчина големи скали върху полегат склон край един поток. Водата спокойно течеше сред кръглите гълъбовосиви камъни, завихряше се около преплетените клони, паднали в потока, и накрая изчезваше в един гъсталак на няколко метра по-надолу. Няколко трепетлики, с листа като зелени монети, шумоляха нежно под първите пориви на вечерния ветрец.

Бързо направиха огнище от камъни. Куантака изглеждаше доволна от действията им и от време на време се втурваше с ръмжене и леко хапеше камъните, които редяха. Малко по-късно тролът вече бе напалил огън — пламъците изглеждаха бледи и призрачни на фона на прощалните слънчеви лъчи на гаснещия ден.

— А сега, Саймън — каза тролът, като избута с лакът досадната Куантака и я накара да легне, — според мен е време за лов. Нека намерим няколко птици, подходящи за вечеря, и ще ти покажа някой и друг трик. — Той потри ръце.

— Но как ще ги уловим? — Саймън погледна Бялата стрела, която здраво стискаше в потните си длани. — Нима ще ги целим с това?

Бинабик се закиска и потупа увитото си в кожа коляно.

— Имаш твърде добро чувство за хумор за прислужник! Не, не, казах, че ще ти покажа някои трикове. Разбираш ли, там, където живея, сезонът за лов на птици е много кратък. През студената зима въобще няма птици, с изключение на летящите високо в небето бели гъски, които прелитат над нашия планински дом по пътя си към североизточните пустини. Но в някои от северните земи, където съм пътувал, ловуват и ядат само птици. Там научих някои хитрини. Ще ти покажа!

Бинабик вдигна тояжката си и даде знак на Саймън да го последва. Куантака скочи след тях, ала тролът я отпъди.

— Хиник айа, приятелко — нежно й каза той. Тя помръдна уши и повдигна сивите си вежди. — Отиваме по работа, която изисква тишина, и големите ти лапи няма да са ни от полза. — Вълчицата се обърна и бавно тръгна към лагерния огън, за да се излегне край него. — Не че не може да е тиха като мъртвец — каза тролът на Саймън, — но това е само когато тя пожелае.

Пресякоха потока и навлязоха в шубраците. Скоро бяха отново сред гъстата гора; шумът на водата зад тях беше стихнал до шепот. Бинабик приклекна и подкани Саймън да последва примера му.

— Сега се залавяме за работа — каза той. Тръсна рязко тояжката си и за изненада на Саймън, тя се раздели на две части. После младежът видя, че по-късата е дръжка на нож, чието острие лежеше скрито в кухината на по-дългата част. Тролът обърна по-дългата пръчка, изтръска я и на земята падна една кожена кесия. После махна едно малко парче от другия й край; сега дългата част представляваше куха тръба. Саймън се разсмя.

— Това е чудесно! — възкликна той. — Като фокус.

Бинабик поклати глава.

— Изненади в малки опаковки — веруюто на кануките, това е то! — Хвана ножа за костената дръжка и зачовърка в кухата тръба. Друга костена тръба се показа наполовина и той я издърпа докрай. Когато я вдигна, за да я огледа, Саймън успя да види, че от едната страна на тази тръба има ред дупчици.

— Ъъъ… свирка ли е това?

— Да, свирка. Всяко хубаво нещо става още по-хубаво, когато е съпроводено с музика, нали? — Бинабик остави настрани инструмента и побутна кожената кесия с върха на ножа. После я развърза и Саймън видя в нея нагънато парче влачена вълна и още една тънка тръбичка, не по-дълга от пръст.

— Вървим от по-малко към още по-малко, нали? — Тролът отвори и тази тръба и показа на Саймън съдържанието й — тънки игли от животинска кост, здраво завързани. Саймън протегна ръка, за да пипне една от тънките стрелички, но Бинабик бързо дръпна кутията настрани.

— Моля те, недей — каза той. — Само гледай. — Извади една от иглите, като я държеше така, че да улови гаснещата светлина на деня; острият връх на стрелата беше намазан с някакво черно лепкаво вещество.

— Отрова? — промълви Саймън. Бинабик кимна безстрастно, но очите му показваха известно вълнение.

— Разбира се — каза той. — Е, не всички са отровни — това не е необходимо, за да убиваш малки птички, а и има неприятния ефект да разваля месото — но човек не може да спре мечка или друго огромно разярено същество само с една малка игла. — Той пусна отровната стрела между останалите и избра друга, небоядисана.

— Убивал си мечка с такава стрела? — попита Саймън впечатлен.

— Да, правил съм го. Но мъдрият трол не седи и не чака, за да разбере умряла ли е мечката. Разбираш ли, отровата не си свършва работата веднага. А и мечките са много големи.

Докато говореха, Бинабик беше взел снопче вълна и разчесваше влакната с върха на ножа си, а пръстите му работеха бързо и сръчно като тези на Сара, прислужничката в двора, когато кърпеше. Преди този спомен за дома да беше довел други, вниманието на Саймън отново беше погълнато от действията на Бинабик, който започна бързо да увива нишките около основата на стрелата — преплиташе ги една върху друга, докато тъпият край не се превърна в меко кълбо. Щом свърши, напъха стреличката в кухата тояжка, зави другите игли в кесията, мушна я в колана си и подаде останалите неприбрани неща на Саймън.

— Ако обичаш, би ли носил тези работи? Тук не виждам много птици, въпреки че доста често изникват, за да хапнат някое насекомо. Вероятно ще трябва да се задоволим с катерица — не че не са вкусни — побърза да обясни той, когато стъпиха върху едно повалено дърво, — но в лова на малки птици се изисква определено по-деликатен подход и опит. Когато стрелата улучи, ще разбереш това. Мисля, че това, което ме разчувства толкова, е полетът им и бързото биене на малките им сърчица.

 

По-късно, сред шепота на листата в пролетната вечер, докато Саймън и малкият трол похапваха храната си — два гълъба и една тлъста катерица, Саймън се замисли върху думите на Бинабик. Странно бе да откриеш колко малко познаваш някого, когото си започнал да харесваш. Как можеше тролът да изпитва подобна слабост към нещо, което възнамеряваше да убие?

„Аз определено не чувствам такова нещо заради проклетия дървар — мислеше си той. — Вероятно щеше да ме убие веднага щом убиеше сита“.

Така ли беше обаче? Щеше ли да вдигне брадвата си срещу Саймън? Може би не: той мислеше сита за дявол. Беше обърнал гръб на Саймън, нещо, което не би направил, ако се страхуваше от него.

„Интересно дали има жена? — внезапно си помисли Саймън. — Има ли деца? Но той беше лош човек! Лошите хора обаче също могат да имат деца — крал Елиас има дъщеря. Ще страда ли тя, ако баща й умре? Аз със сигурност не бих. И не съжалявам за смъртта на дърваря, ала ще ми стане мъчно за семейството му, ако го намерят мъртъв в гората. Надявам се, че не е имал семейство, че е бил сам, че е живял в гората абсолютно сам… сам в гората…“

Подскочи изплашено. Почти се беше унесъл в самотата и безпомощността си… но не. До него беше Бинабик — седеше и си тананикаше нещо. Внезапно Саймън изпита голяма благодарност за присъствието на малкия човек.

— Благодаря ти… за вечерята, Бинабик.

Тролът се обърна и го погледна, в ъгълчетата на устните му трепна усмивка.

— Няма защо. Вече видя какво могат стреличките и може би ще искаш сам да се научиш да ги използваш?

— Разбира се!

— Добре. Тогава утре ще ти покажа — може би ще можеш да уловиш нещо за вечеря, нали?

— Докога… — Саймън намери едно клонче и разрови жаравата, — докога ще пътуваме заедно?

Тролът присви очи и почеса гъстата си черна коса.

— О, поне известно време. Ти отиваш в Наглимунд, нали? Е, аз съм сигурен, че ще извървя По-голямата част от пътя натам. Така добре ли е?

— Да… ъъ, да. — Саймън се почувства много по-добре. Облегна се назад и размърда босите си пръсти пред жаравата.

— Все пак — каза Бинабик — все още не разбирам защо искаш да отидеш там. Разправят, че крепостта Наглимунд се подготвя за война. Носят се слухове, че принц Джосуа, за чието изчезване знаят дори и в отдалечените райони, из които съм пътувал, може би се крие там и се готви за война срещу брат си — краля. Не си ли чувал тези слухове? Защо, ако мога да попитам, отиваш там?

Моментното безгрижие на Саймън изчезна. „Малък е — укори се той, — но не и глупав“. Наложи си да поеме дъх, преди да отговори.

— Не ги разбирам много тези работи, Бинабик. Родителите ми са мъртви… а имам приятел в Наглимунд… един арфист. — Всичко това беше повече или по-малко вярно, но доколко звучеше убедително?

— Хм. — Бинабик седеше със затворени очи. — Вероятно има подобри места от една крепост, която се готви за обсада. И все пак явно имаш смелост, след като си тръгнал сам. „Храбростта и глупостта често живеят в един дом“, както казваме ние. Може би ако не харесаш мястото, в което отиваш, ще дойдеш да живееш с нас, кануките. От теб ще излезе доста внушителен трол! — Бинабик се разсмя — висок, глупав кикот, подобен на писукането на катерица. Въпреки обтегнатите си нерви Саймън не можа да се сдържи и също се разсмя.

От огъня беше останала само тлееща жарава и гората наоколо тънеше във всепоглъщаща непрогледна тъмнина. Саймън беше издърпал наметалото си плътно до брадичката. Бинабик разсеяно прокарваше пръсти по дупките на свирката си, загледан в кадифеното късче небе, мержелеещо през една пролука между дърветата.

— Виж! — каза той и посочи с инструмента някъде в мрака. — Виждаш ли?

Саймън приближи главата си до главата на малкия мъж. Горе не се виждаше нищо, освен тънка ивица звезди.

— Нищо не виждам.

— Не виждаш ли мрежата?

— Каква мрежа?

Бинабик го изгледа с недоумение.

— На нищо ли не са ви научили във вашия замък? Мрежата на Мезумийру.

— Кой?

— Аха! — Бинабик отново вдигна глава. — Звездите. Това струпване, което виждаш над тебе, ето там: това е Мрежата на Мезумийру. Казват, че я хвърлила, за да улови съпруга си Исику, който я напуснал. Ние, кануките, я наричаме Седа, Майката на мрака.

Саймън се загледа нагоре в неясните точки; ако присвиеше очи, можеше да види в звездния куп някаква странна фигура.

— Толкова са бледи…

— Небето не е ясно, прав си. Казват, че Мезумийру предпочита така, защото иначе ярката светлина, която струи от мрежата й, ще предупреди Исику и той ще избяга. Макар че често има облачни нощи, тя още не го е уловила…

Саймън примигна.

— Меза… Мезо…

— Мезумийру. Мезумийру, Лунната жена.

— Но нали каза, че твоите хора я наричат… Седа?

— Точно така. Тя е майка на всички, според вярванията на кануките.

— Тогава защо я наричаш — Саймън посочи нагоре — Мрежата на Мезумийру? Защо не Мрежата на Седа?

Бинабик се усмихна и повдигна вежди.

— Добър въпрос. Моите хора наистина я наричат така — или по-точно, те казват „завивката на Седа“. Все пак аз пътувам повече и научавам други имена, а и нека не забравяме, че тук първи са били ситите. Именно те преди много време са дали имена на всички звезди.

Известно време тролът и Саймън мълчаливо съзерцаваха черния покрив на света.

— Знам я — каза внезапно Бинабик. — Ще ти изпея песента на Седа — или поне част от нея. Все пак това е много дълга песен. Искаш ли?

— Да! — Саймън се сгуши още по-плътно в наметалото си. — Пей, моля те!

Куантака, която спокойно похъркваше в краката на трола, се събуди и вдигна глава, огледа наоколо и нададе тих вой. Бинабик също се огледа с присвити очи, опитвайки се да проникне през мрака оттатък лагерния огън. Миг по-късно, явно доволна, че всичко е наред, Куантака побутна Бинабик с голямата си глава, после легна и затвори очи. Тролът я погали, взе свирката си и изсвири няколко подготвителни тона.

— Имай предвид — каза той, — че това е само част от дългата история. Аз ще ти обяснявам нещата. Моят народ нарича съпруга на Седа, назоваван от ситите Исику, Кикасут. Той е господар на всички птици.

Тролът запя тържествено — с тайнствена мелодика, като вятър в планина. В края на всеки ред спираше, за да изсвири със свирката си няколко високи тона.

— Водата тече

край пещерата на Тохук,

блестящата небесна пещера.

Седа преде —

на небесния господар дъщерята,

белоликата чернокоса Седа.

 

Кралят на птиците лети

по небесна пътека,

искряща светла пътека.

Кралят вижда Седа,

Кикасут я вижда

и се зарича да стане негова.

 

— Дай ми твоята дъщеря,

дъщеря, която преде,

преде тънки нишки —

извика Кикасут.

— Ще я пременя богато

с пелерина от ярки пера.

 

Тохук го слуша,

слуша словата вълнуващи,

слова на птичия крал богат.

Мисли каква чест е за него това —

ще се откаже от Седа

старият алчен Тохук.

— И така — каза Бинабик, — старият Тохук, господарят на небето, продава дъщеря си на Кикасут срещу красива пелерина от пера, която ще използва, за да прави облаци. Тогава Седа отива с новия си съпруг в неговата страна отвъд планините и става Кралица на птиците. Но бракът им не е особено щастлив. Скоро Кикасут започва да я пренебрегва и се прибира вкъщи само да се наяде и да се скара на Седа. — Тролът се засмя тихо и избърса края на свирката си в кожената си яка. — О, Саймън, това е много дълга история… Е, Седа отива при една мъдра жена, която й казва, че може да спечели отново безразличното сърце на Кикасут, ако му роди деца. С дадения й от мъдрата жена талисман, направен от кости и черен сняг, Седа успява да зачене и ражда девет деца. Кикасут научава за това и изпраща вест, че ще дойде да ги вземе, за да бъдат отгледани както подобава, като птици, каквито ще бъдат, а не Седа да ги възпита като безполезни деца на луната.

— Когато чува това, Седа взима двете най-малки деца и ги скрива — продължи тролът. — Кикасут идва, за да отведе останалите, и я пита какво е станало с липсващите две. Седа му казва, че се разболели и починали. Той си отива, а тя го проклина.

Тролът отново запя:

— Кикасут отлита,

Седа ридае,

за загубата плаче,

за отведените си деца,

без скритите

Лингит и Яна.

 

Внуците на небесния повелител,

близнаците на Лунната жена,

стаени и бледи,

Яна и Лингит,

укрити от баща им,

ще ги запази тя безсмъртни…

— Виждаш ли — Бинабик спря да пее, — Седа не иска децата й да са смъртни и да умрат, като птиците и зверовете в полята. Те са изцяло и единствено нейни…

— Седа тъгува,

самотна, изоставена,

готви отмъщение.

Взима чудните бижута,

любовния дар от Кикасут,

и ги оплита.

 

Високия връх на планината

изкачва тъжно Седа

и с одеялото току-що изтъкано

застила нощното небе —

капан за нейния съпруг,

крадеца на децата й…

Известно време Бинабик свири, поклащайки бавно глава, после остави свирката.

— Това е една наистина много дълга песен, Саймън, но в нея се говори за най-важните неща. По-нататък се разказва за децата Лингит и Яна и изборът им между смъртта на луната и смъртта на птицата — луната, както виждаш, умира, но след това се завръща същата. Птиците умират, но оставят излюпените малки, които ги надживяват. Яна, според нас, тролите, избира смъртта на луната и става прародителка — дума, която означава баба — прародителка на ситите. Смъртните, като мен и теб, приятелю Саймън, са от потомството на Лингит. Но това е една дълга, много дълга песен… искаш ли да чуеш повече някой друг път?

Саймън не отговори. Песента за луната и нежните ласки на нощния галещ вятър го бяха приспали.