Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (20)

17. Бинабик

Саймън най-после погледна към мястото, откъдето се чуваше този нов глас, и насълзените му очи се разшириха от изненада. Едно дете вървеше към него.

Не, не беше дете, а мъж, толкова дребен, че върхът на чернокосата му глава сигурно едва достигаше пъпа на Саймън. В лицето му обаче все пак имаше нещо детско. Тесните му очи и широката уста бях дръпнати към скулите и изразяваха искрено благоразположение.

— Това място не е подходящо за сълзи — каза непознатият. После премести погледа си от коленичилия Саймън към падналия дървар и го огледа набързо. — Освен това имам усещането, че плачът няма да помогне много — поне що се отнася до този мъртъв приятел.

Саймън изтри носа си в ръкава на грубата си риза и захълца. Странникът пристъпи напред, за да разгледа бялата стрела, която стърчеше от дънера до главата на Саймън.

— Трябва да вземеш това — каза малкият човек и устните му отново се разпънаха в жабешка усмивка, като разкриха две редици жълти зъби.

Не беше джудже, като шутовете и акробатите, които Саймън беше виждал в двореца и На Главната улица в Ерчестър. Въпреки че имаше прекомерно голям за тялото си гръден кош, във всяко друго отношение пропорциите му изглеждаха правилни. Дрехите му много приличаха на римърски: елек и гамаши от някаква дебела животинска кожа, съшита със сухожилия, и пухкава кожена яка, увита около врата, под кръглото му лице. През рамото му висеше издута кожена торба, а освен това имаше и тояжка, която, изглежда, беше издялана от някаква дълга тънка кост.

— Моля те да ме извиниш, че се намесвам, но би трябвало да вземеш тази стрела. Това е Бялата стрела на ситите и е много ценна. Тя означава, че собственикът й ти е задължен, а ситите са много честолюбиви в това отношение.

— Кой… си ти? — попита Саймън между две хълцания. Чувстваше се изцеден като риза, просната да се суши върху скалите. Ако това малко човече беше излязло иззад дърветата с ръмжене и бе замахнало с нож към него, едва ли щеше да реагира по друг начин.

— Аз ли? — попита странникът, сякаш внимателно обмисляше въпроса. — Пътник като теб. По-късно с удоволствие ще ти обясня повече, но сега трябва да тръгваме. Този приятел — той посочи с тояжката си безжизненото тяло на дърваря — със сигурност няма да възкръсне, но може да има приятели или семейство, които сигурно ще се разтревожат, ако го намерят толкова мъртъв. Моля те, вземи Бялата стрела и ела с мен.

Въпреки недоверието и предпазливостта си, Саймън се изправи. Твърде много усилия щеше да му струва да не се доверява, вече нямаше сили да бъде нащрек — част от него искаше просто да полегне и кротичко да си умре. Той извади стрелата от дървото. Малкият човек вече беше тръгнал и се катереше по склона над колибата. Тя все така се гушеше в гората, тиха и невинна, сякаш не се беше случило нищо.

— Ами… — изпъшка Саймън, докато се изкачваше след странника, който се движеше с изненадваща бързина — Ами колибата? Толкова… толкова съм гладен… а там сигурно има храна…

Малкият мъж се обърна и погледна пухтящия младеж.

— Направо съм поразен! — каза той. — Първо го убиваш, а после искаш да откраднеш провизиите му. Май съм попаднал на безогледен бандит! — Той се обърна и продължи към гъстите дървета.

Оттатък хребета се спускаше дълъг полегат склон. Саймън най-сетне настигна странника и няколко минути по-късно дишането му се успокои.

— Кой си ти? И къде отиваме?

Странният малък мъж не вдигна поглед, а продължи да шари с очи от дърво на дърво, сякаш търсеше някакъв ориентир в неизменното еднообразие на гъстата гора. След двадесетина крачки в мълчание той вдигна очи, погледна Саймън и на лицето му се появи усмивка.

— Казвам се Бинбиникегабеник — каза той, — но у дома ме наричат Бинабик. Надявам се, че ще ме удостоиш с честта да се обръщаш към мен с кратката приятелска форма.

— Аз… да. Откъде си? — Саймън отново се разхълца.

— Аз съм от рода на тролите от Ийканук — отговори Бинабик. — Високият Ийканук в снежните ветровити северни планини… А ти си?

Преди да отговори, Саймън го изгледа подозрително.

— Саймън. Саймън от… от Ерчестър. — Помисли си, че всичко се развива твърде бързо, като запознанство на пазара, само че сега е насред гората, след едно странно убийство. Милостиви Усирис, как го болеше главата само! А също и стомахът. — Къде… къде отиваме?

— В лагера ми. Но първо трябва да намеря приятелката си… или по-скоро тя трябва да ме намери. Моля те, не се плаши.

И като каза това, Бинабик мушна два пръста в широката си уста и изсвири дълго и пронизително. След миг изсвири още веднъж.

— Запомни: не се плаши, нито пък се безпокой.

Преди младежът да успее да осмисли думите на трола, се чу пращене, сякаш в храсталака гореше опустошителен огън. Секунда по-късно в сечището се появи огромен вълк, профуча покрай вцепенения Саймън и като някаква рунтава мълния връхлетя върху мъничкия Бинабик. Той падна и се затъркаля в кълбо с ръмжащия си нападател.

— Куантака! — извика тролът с приглушен глас, в който обаче се долавяше удоволствие от срещата. Господарят и „приятелката“ му продължиха да се борят на земята. Обърканият Саймън се зачуди дали светът извън замъка винаги е такъв — нима цялата Остен Ард беше игрище за зверове и побъркани?

Най-после Бинабик седна и Куантака сгуши голямата си глава в скута му.

— Днес я оставих сама цял ден — обясни той. — Вълците се привързват много силно и често се чувстват самотни. — Куантака се озъби и изсумтя. По-голямата част от тялото й представляваше рошава сива козина, и все пак вълчицата си беше огромна.

— Не се бой — засмя се Бинабик. — Почеши я по носа.

Въпреки неестественото си състояние, Саймън все още не се чувстваше готов за такова нещо. Вместо това попита:

— Извинете… но не казахте ли, че в лагера имате храна, господине?

Тролът подскочи, изкиска се и взе тоягата си.

— Не „господине“, а Бинабик! А що се отнася до храната — да. Ще ядем заедно — ти, аз и даже Куантака. Да тръгваме. И в знак на съпричастност към твоята умора и глад, ще вървя пеша вместо да яздя.

 

Вървяха доста дълго. На моменти Куантака ги придружаваше, но през по-голямата част от пътя притичваше напред и с няколко скока изчезваше в гъстите шубраци. Веднъж се върна, облизвайки муцуна с дългия си розов език.

— Я виж ти — каза весело Бинабик. — Някой вече се нахранил!

Най-сетне, когато залитащият Саймън започна да усеща болка в цялото тяло и не можеше да върви повече, а смисълът на изреченията на Бинабик вече не достигаше до съзнанието му, стигнаха до една малка долчинка, без дънери, заслонена от преплетени клони. До един повален ствол имаше кръг от опушени камъни. Куантака, която беше вървяла след тях, започна да души наоколо.

— Бходжуджик мо кунук, както казва моят народ. — Бинабик посочи сечището. — Ако не те изядат мечките, значи си у дома. — Той заведе Саймън до един дънер и младежът рухна на него, задъхан. Тролът загрижено го огледа. — О, няма пак да плачеш, нали?

— Не. — Саймън успя да се усмихне. Костите му тежаха като надгробни камъни. — Няма. Просто съм много гладен и изморен. Обещавам да не плача.

— Почивай. Аз ще запаля огън. После ще приготвя вечеря. — Бинабик бързо събра куп съчки и ги струпа в средата на кръга камъни. — Тези са пролетни дърва и са влажни — каза той, — но за щастие това е проблем, който може да бъде решен много лесно.

Тролът свали кожената торба от рамото си, сложи я на земята и съсредоточено зарови из нея. На Саймън му хрумна странната мисъл — плод на умората му, — че малката клекнала фигурка изглежда съвсем като на дете: Бинабик гледаше в торбата с присвити устни и очи точно както шестгодишно момче съсредоточено изучава пълзящ бръмбар.

— А! — каза най-сетне тролът. — Ето го. — Извади от торбата си друга, по-малка торбичка, голяма горе-долу колкото палеца на Саймън, измъкна от нея щипка от някакво прахообразно вещество и поръси с него влажните цепеници, после извади от колана си два камъка и ги удари един в друг. Пламна искра, изпращя за момент, а после се изви кълбо жълтеникав дим. Миг по-късно дървата се разгоряха и лумна весел пращящ огън. Вълните топлина унасяха Саймън въпреки спазмите на празния му стомах. Главата му се залюля… Изведнъж го обзе страх — как можеше просто ей така лекомислено да заспи в бивака на един непознат? Той трябваше… трябваше да…

— Седи и се грей, приятелю Саймън. — Бинабик стана и изтупа ръцете си. — Ще се върна много бързо.

Все пак дълбоко в подсъзнанието му се появи безпокойство, което се мъчеше да го завладее — къде отиваше тролът? Да извика приятелите си? Своите другари-разбойници? Въпреки това Саймън не успя да намери сили да погледне след отдалечаващия се Бинабик: погледът му отново се закова върху трептящите пламъци, върху огнените езици, приличащи на листата на някакво трептящо цвете… огненочервен мак, полюшван от топъл летен ветрец…

 

Пробуди се сред дълбока мъглива празнота и видя, че голямата сива глава на вълка лежи върху бедрата му. Бинабик стоеше приведен над огъня и се суетеше над нещо. Саймън усети, че има нещо нередно в това да държиш в скута си вълк, но не успя да измисли със сънения си мозък какво да направи по въпроса… Както и да е, това не изглеждаше кой знае колко важно.

Когато отново се събуди, видя, че Бинабик се опитва да прогони Куантака от скута му, за да му даде голяма купа с нещо топло.

— Вече е достатъчно изстинало и може да се пие — каза тролът и помогна на Саймън да вдигне купата до устните си.

Бульонът беше вкусен и освежващ като уханието на есенни листа. Саймън го изпи до капка и му се стори, че усеща как соковете на гората се вливат направо във вените му, стоплят го и го изпълват с тайната сила на дърветата. Бинабик му подаде втора купичка и той изпи и нея. Острите оловни нокти на тревогата, впити между плешките му, се отдръпнаха, изместени от прилив на приятна отмала. През тялото му премина едно ново усещане за лекота, заедно с някаква приятна тежест, която го стопляше и отпускаше. Докато се унасяше, той чуваше сънливите приглушени удари на собственото си сърце, долитащи сякаш през мек пух.

 

Беше почти сигурен, че са пристигнали в лагера на Бинабик най-късно час преди залез-слънце, ала когато отново отвори очи, горската поляна блестеше в настъпващото утро. Той примигна и усети как последните следи от съня отлитат като птица… Птица?

Една птица с блестящи очи и златна ивица на шията, уловила слънчевите лъчи… една древна, силна птица, с очи изпълнени с мъдростта на висините и необятните хоризонти… от хитиновите й нокти висеше красива риба, блеснала в цветовете на дъгата…

Саймън потрепери и придърпа по-плътно тежкото наметало. Докато разглеждаше надвисналите като свод дървета с напъпили свежи листа, огрени от слънцето в смарагдовозелено, чу как някой изстена и се обърна на една страна, за да погледне.

Бинабик седеше край огнището с кръстосани крака и се полюшваше. Върху един плосък камък пред него бяха разхвърляни няколко странни бледи неща — ашици. Необичайният звук идваше от трола — пееше ли той? Саймън го наблюдава известно време, без да разбере какво прави малкото човече. Какъв странен свят!

— Добро утро! — каза той накрая и Бинабик стреснато подскочи.

— А! Това е приятелят Саймън! — Тролът се усмихна и чевръсто изсипа предметите в отворената си кожена торбичка, после стана и бързо се приближи до Саймън. — Как си? — попита той, наведе се и постави малката си грапава ръка върху челото на младежа. — Наистина имаше нужда да поспиш.

— Така е. — Саймън се приближи до огъня. — На какво… на какво мирише?

— Два горски гълъба, които се отбиха да ги похапнем тази сутрин — усмихна се Бинабик и посочи две увити в листа телца в жаравата. — Малко току-що набрани къпини и лешници им правят компания. Щях да те събудя след малко, за да им се насладим заедно. Сигурно са много вкусни. О, момент, моля! — Бинабик взе кожената си торбичка и извади два тънки пакета.

— Ето — подаде му ги той. — Твоята стрела и още нещо… — Бяха листовете на Моргенес. — Беше ги сложил в пояса си и се изплаших, че може да се смачкат, докато спиш.

Саймън го изгледа с подозрение. Мисълта, че докато той спи, някой разглежда писаното от доктора, го изпълни с недоверие. Той грабна листовете от ръката на трола и ги пъхна в пояса си. Във веселия поглед на малкото човече се появи тревога. Саймън се засрами — въпреки че според него не би трябвало — и този път по-внимателно посегна за стрелата, увита в тънко платно.

— Благодаря — каза той неловко.

Изражението на Бинабик все още беше като на човек, чиято загриженост е била отхвърлена с презрение. Засрамен и объркан, Саймън разви платното. Въпреки че още не беше имал възможност да разгледа стрелата по-добре, в момента искаше най-вече да си намери занимание за ръцете и очите.

Стрелата не беше боядисана, както беше предположил отначало. Бе издялана от някакво бяло като брезова кора дърво и украсена със снежнобели пера. Беше оцветен само върхът й направен от небесносин камък. Саймън я претегли на ръка и се учуди, че е толкова лека, при такава гъвкавост и здравина. Споменът за предишния ден внезапно го завладя отново. Той знаеше, че никога няма да забрави котешките очи и невероятно бързите движения на сита. Всички истории, които му беше разказвал Моргенес, бяха истина.

Изящните спирали, завъртулки и точици по стрелата бяха гравирани върху дървото с безкрайна грижовност.

— Цялата е покрита с орнаменти — каза на глас Саймън.

— Това са много важни неща — отговори тролът и стеснително протегна ръка. — Може ли, с твое разрешение?

Саймън усети как отново го завладява срамът и побърза да му подаде стрелата. Бинабик почна да я накланя, за да улови светлината от слънцето и огъня.

— Тази стрела е стара. — Той присви тесните си очи и тъмните му зеници съвсем изчезнаха. — Била е използвана много дълго. Сега си притежател на изключително ценна вещ, Саймън: Бялата стрела не се дава току-така. Изглежда, тази е направена в Тумет’ай, ситска крепост, отдавна изчезнала под синкавия лед на изток от моята родина.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Саймън. — Можеш ли да четеш тези букви?

— Някои от тях. А и има неща, които едно опитно око може да забележи.

Саймън взе стрелата — този път я държеше много по-грижливо отпреди.

— Но какво да правя с нея? Не каза ли, че е отплата за някакъв дълг?

— Не, приятелю. Тя е знак за дълг, който трябва да бъде изплатен. И това, което трябва да правиш с нея, е да я запазиш непокътната. Ако няма за какво друго, използвай я като красив предмет, който да съзерцаваш.

Над сечището и земята наоколо все още висеше тънка мъгла. Саймън заби стрелата в дънера с върха надолу и се примъкна към огъня. Бинабик извади гълъбите от жаравата с помощта на две пръчки и остави единия върху топлата скала пред коленете на Саймън.

— Махни листата, с които е завит — обясни тролът. — После изчакай малко, за да поизстине.

Последното бе много трудно за изпълнение, но все пак Саймън успя някак си да се сдържи.

— Как ги хващаш? — попита по едно време той с пълна уста и лепнещи от мазнина пръсти.

— Ще ти покажа — отговори тролът.

 

Бинабик чистеше зъбите си с едно извито ребърце. Саймън се облегна на дънера и се оригна доволно.

— Майко Елисия, беше чудесно — въздъхна той и за първи път от доста време почувства, че светът не е само враждебно място. — Малко храна в стомаха променя всичко.

— Радвам се, че лечението ти е толкова лесно, — усмихна се тролът зад тънката костица. Саймън поглади корема си.

— Точно в този момент нищо не ме тревожи. — Рамото му докосна стрелата и тя затрептя. Той я хвана, за да я успокои, и в съзнанието му изникна внезапен спомен. — Дори вече не се притеснявам за… за онзи мъж вчера.

Бинабик насочи кафявите си очи към Саймън. Въпреки че продължаваше да чопли зъбите си, на челото му, точно над чупката на носа, се появи бръчка.

— Не се притесняваш от това, че е мъртъв, или от това, че ти го уби?

— Не те разбирам — каза Саймън. — Какво искаш да кажеш? Каква е разликата?

— Има огромна разлика, както между една голяма скала и една мъничка, мъничка буболечка — но ще те оставя сам да я откриеш.

— Но… — Саймън пак се обърка. — Но… той беше лош човек.

— Хм… — Бинабик кимна, но жестът не показваше ни най-малко съгласие. — Светът със сигурност е пълен с лоши хора, по този въпрос не може да има съмнения.

— Той щеше да убие… сита!

— Така е.

Саймън се взираше намръщено в струпаните пред него оглозгани птичи кости.

— Не разбирам. Какво искаш да ти кажа?

— Накъде си се запътил. — Тролът хвърли клечката си за зъби в огъня и се изправи. Наистина беше много малък!

— Какво? — Саймън гледаше подозрително. Накрая схвана смисъла на думите му.

— Бих искал да знам накъде си тръгнал, така че евентуално да повървим известно време заедно. — Бинабик говореше бавно и търпеливо, като на любимо, ала оглупяло от старост куче. — Мисля, че слънцето изгря съвсем неотдавна и е глупаво сега да се занимаваме с други въпроси. Ние тролите казваме: „Покани философията на гости за вечеря, но не й разрешавай да остане през нощта“. Сега, ако въпросът ми не е прекалено неудобен, ще ми кажеш ли къде отиваш?

Саймън стана и схванатите му колене изскърцаха като несмазани панти. Поколеба се. Възможно ли беше любопитството на малкия човек наистина да е толкова невинно, колкото изглеждаше? Веднъж вече беше допуснал грешката да се довери на онзи проклет монах. Но имаше ли избор въобще? Не трябваше да казва всичко на трола, но определено предпочиташе да има за спътник някой, който добре познава гората. Малкият мъж, изглежда, знаеше какво да прави… и внезапно Саймън закопня за някой, на когото да може да разчита.

— Отивам на север — каза той и после пое риска. — В Наглимунд. — Наблюдаваше трола внимателно. — А ти?

Бинабик прибираше малкото си вещи в торбата.

— Целта ми е далече на север — отговори той, без да вдига поглед. — Изглежда, пътищата ни съвпадат. — Тролът вдигна тъмните си очи. — Колко странно, че трябва да пътуваш към Наглимунд, замък, чието име чувам доста често през последните седмици. — Устните му се извиха в загадъчна усмивка.

— Наистина ли? — Саймън беше вдигнал Бялата стрела с престорено безразличие, сякаш обмисляше как да я носи. — Къде?

— Като тръгнем на път, ще имаме много време за разговори. — Тролът се засмя — широка, приятелска, жълтозъба усмивка. — Трябва да извикам Куантака: стига е сяла ужас и отчаяние сред гризачите в околността. Използвай възможността да изпразниш мехура си, за да можем после да вървим бързо.

Наложи се да държи Бялата стрела между зъбите си, докато изпълняваше съвета на Бинабик.