Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (18)

15. Среща в странноприемницата

Първото нещо, което чу, беше някакво бръмчене, някакво натрапчиво жужене, което пронизваше ушите му и насила го събуди. С полуотворено око той видя, че насреща му се блещи чудовище — някаква тъмна безформена маса от гърчещи се крака и блестящи очи. Седна и изпищя от ужас, като размахваше ръце. Прозрачните криле на земната пчела, която наивно изучаваше носа му, бръмнаха и тя отлетя, за да потърси по-спокойно място.

Изумен от трептящата яснота на пейзажа, той заслони очите си с ръка. Дневната светлина беше ослепителна. Пролетното слънце позлатяваше тревистите хълмове като на празничен парад. Накъдето и да погледнеше, полегатите склонове бяха осеяни с глухарчета и избуяли невени. Между тях сновяха пчели, прелитаха от цвят на цвят, като някакви малки доктори, които — за своя най-голяма изненада — откриваха, че всичките им пациенти се подобряват едновременно.

Саймън отново се отпусна на тревата и пъхна ръце под главата си. Беше спал твърде дълго — жаркото слънце грееше почти над главата му. От светлината космите по ръцете му блестяха като разтопена мед, а носовете на изтърканите му обувки изглеждаха така далечни, че можеше да ги вземе за мержелеещи се планински върхове.

Внезапен отрезвяващ спомен прогони остатъците от съня. Как се беше добрал дотук? Какво…

Една тъмна сянка зад рамото му го накара бързо да коленичи; обърна се и видя оградения с дървета масив на Тистерборг да се издига на не повече от два-три километра. Всеки негов детайл беше необикновено ясен, с точни и ясни очертания, и ако не бяха тревожните му спомени, той би изглеждал изпълнен с прохлада и утеха — застинал хълм, извисяващ се между обграждащите го дървета, слени в едно от сенките и светлозелените листа. По хребета му се редяха Камъните на гнева, смътни сивеещи точки на фона на синьото небе.

Изведнъж кипящият от живот пролетен ден беше помрачен от спомена за съня. Какво се беше случило миналата нощ? Той избяга от замъка, разбира се — последните мигове с Моргенес бяха сякаш прогорили дълбоко сърцето му, — но после? Какви бяха тези кошмарни спомени? Безкрайни тунели? Елиас? Огън и белокоси демони?

„Сънища, идиот такъв, лоши сънища. Ужас и умора, и пак ужас. През нощта бягах през гробищата, накрая паднах, заспах и съм сънувал“.

Но тунелите… и черният ковчег? Главата все още го болеше, но същевременно усети някакво странно изтръпване, като от лед, поставен върху ударено място. Сънят изглеждаше толкова истински. Сега обаче бе далечен, изплъзващ се и безсмислен; остър спазъм на страх и болка, който би изчезнал като дим, ако му позволеше — или поне така му се струваше. Потисна спомените, погреба ги възможно най-дълбоко и затвори съзнанието си за тях, сякаш затваряше капак на кутия.

„Като че ли нямам за какво друго да се тревожа…“

Яркото слънце на Деня на Белтаин смекчи малко болката в мускулите му, но той беше целият подут… и много гладен. Изправи се схванато и изчисти полепналата по парцаливите му кални дрехи трева. Отново погледна крадешком Тистерборг. Дали жаравата на буйния огън все още тлееше между камъните там? Или разтърсващите събития от предния ден за известно време го бяха накарали да изгуби разсъдъка си? Хълмът се издигаше безучастен пред очите му. Саймън не искаше да знае какви тайни са спотаени под сенките на дърветата или в короната от камъни. Вече имаше предостатъчно въпроси без отговор.

Обърна гръб на Тистерборг и се загледа над тревистите хълмове към гората. Докато наблюдаваше необятните пустеещи земи, почувства как в сърцето му се настанява дълбока тъга и самосъжаление. Бе толкова самотен! Бяха му отнели всичко — бяха го лишили от приятели и дом. Плесна с ръце в изблик на гняв и усети парене в дланите си. По-късно! Щеше да плаче по-късно, сега трябваше да се държи като мъж. Но всичко беше така ужасно несправедливо!

Въздъхна дълбоко и отново погледна към далечните гори. Знаеше, че близо до тази тънка линия от сенки минава Старият горски път — простираше се на много мили от южната страна на Алдхеорте, понякога на известно разстояние, а друг път се прокрадваше боязливо до старите дървета като палаво дете. В други участъци минаваше направо под полите на гората, криволичеше през мрачни шубраци и тихи, нашарени от слънцето сечища. В сянката на гората бяха сгушени няколко малки селца и обичайната странноприемница.

„Вероятно ще мога да намеря някаква работа — поне колкото да си изкарвам прехраната. Гладен съм като мечка… при това току-що събудила се от зимен сън. Умирам от глад! Не съм ял от… от…“

Прехапа устни. Единственото, което трябваше да прави, беше да върви.

 

Докосването на слънцето беше като благословия. То стопляше израненото му тяло и сякаш едновременно с това разсейваше плътния, тревожен облак на мислите му. Почувства се почти новороден, като любопитното жребче с треперещи крака, което Шем му показа миналата пролет. Но този необикновен свят не беше напълно непорочен. Нещо непознато и потайно витаеше над яркия килим, ширнал се пред очите му, цветовете бяха твърде наситени, ароматите и звуците — прекалено сладникави.

Ръкописът на Моргенес неудобно напомни за себе си под пояса му и момчето го извади и го понесе в потните си ръце. Само след стотина крачки обаче се отказа и пак го мушна под колана. Старецът го беше помолил да го запази и той щеше да го направи на всяка цена. Подпъхна края на ризата си под него, за да не го протрива толкова.

Когато се измори да търси бродове, за да прекосява малките рекички, оплели ливадите като паяжина, събу обувките си. Уханието на тревата и прохладният въздух, колкото и да не разчиташе на това, все пак донякъде прогонваха мрачните и болезнени мисли от съзнанието му, помагаше му и калта, която се процеждаше между пръстите на краката му.

Не след дълго стигна до Стария път, но вместо да тръгне по разкаляните коловози, зави на запад и пое по обраслия с висока трева склон. Под себе си виждаше бели асфодели и сини шибои, които стояха смутени и беззащитни между следите от колела, сякаш някой ги беше изненадал, докато бавно бяха прекосявали пътя. Локвите отразяваха синьото следобедно небе и кротката кал блестеше като осеяна с блестящи стъкълца.

На двеста метра от другата страна на пътя дърветата на Алдхеорте образуваха безкраен ред, като заспали на поста си войници. Сенките бяха толкова тъмни, че наподобяваха широко отворени към земята двери, зейнали между стволовете. На други места се виждаха някакви постройки, вероятно колиби на секачи — на фона на изящната линия на гората изглеждаха доста недодялани.

Както вървеше, загледан в необятната гора, Саймън се спъна в една къпина и одраска болезнено краката си. Когато осъзна на какво е попаднал, мигновено спря да проклина. Повечето плодове бяха още зелени, но имаше и достатъчно узрели, така че след малко целите му бузи и брадичката му бяха изцапани със сок. Къпините не бяха още достатъчно сладки, но въпреки това му се сториха първото сериозно доказателство за доброто начало на Сътворението. Като свърши да яде, той изтри ръце в скъсаната си риза.

Когато пътят започна да се изкачва по едно дълго нанагорнище, най-накрая се появиха неоспорими доказателства за човешко присъствие. Тук-там на юг между избуялата трева стърчаха грубите върхове на плетове. Зад тези обрулени от времето стражи се мержелееха неясни силуети, които се движеха в бавния ритъм на сеитбата. Някъде наблизо други вървяха неотлъчно надолу по браздите и плевяха бурените. По-младите бяха на покривите на колибите — обръщаха сламата, удряха я здраво с дълги прътове и чистеха израсналия от аврелските дъждове мъх. Саймън изпита силно желание да поеме през полята направо към тези спокойни, подредени ферми. Навярно някой щеше да му даде работа, подслон… храна.

„Колко съм глупав? — помисли си той. — Защо просто не се върна в замъка и да изкрещя в общия двор?!“ Селяните бяха известни с недоверието си към непознати — особено сега, при слуховете за крадци и злодеи, идващи от север. Саймън беше сигурен, че Еркинската гвардия ще го търси. В тези отдалечени ферми беше много вероятно да запомнят наскоро миналия оттук червенокос младеж. Освен това той никак не бързаше да завърже разговор с непознати, поне не толкова близо до Хейхолт. Може би щеше да се чувства по-добре в някоя от странноприемниците, разположени около тайнствената гора — ако го приемеха, разбира се.

„Все пак разбирам нещо от кухненска работа, нали? Все някой ще ми даде работа…“

От едно възвишение видя, че пътят пред него е пресечен от тъмна ивица — следи от колелата на каруца, които започваха от гората и лъкатушеха на юг през полята — вероятно път на секачи, пътека, която свързваше сечищата със земеделските земи на запад от Ерчестър. Там, където се пресичаха двата пътя, се издигаше нещо тъмно и ръбато. Кратък спазъм на страх премина през тялото му, докато не осъзна, че нещото е твърде високо, за да е някой, който го дебне. Предположи, че е бостанско плашило или параклис на Елисия, Божията Майка — кръстопътищата се смятаха за нечестиви места и обикновените хора често строяха по тях свети обители, които да прокуждат скитащите духове.

Когато приближи кръстопътя, реши, че е бил прав, като предположи, че е плашило — нещото висеше и вятърът леко го полюшваше. Но щом приближи още повече, видя, че не е никакво плашило. Скоро вече не можеше да се самозалъгва, че е нещо друго, а не това, което беше в действителност: човешко тяло, висящо на набързо вдигната бесилка.

Стигна до кръстопътя. Вятърът утихна; кафеникав облак прах се носеше около него. Той спря и погледна безпомощно. Песъчливата настилка на пътя се успокои и после пак подскочи в слаба вихрушка.

Нозете на обесения, боси и покрити с черни отоци, висяха на височината на раменете на Саймън. Главата му беше клюмнала на една страна, като на пале, хванато за врата; птиците бяха изкълвали очите и лицето му. На счупена дървена дъсчица пишеше: „Р В КРАЛСКИТЕ ЗЕМИ“. Тя леко се полюляваше на гърдите му. На пътя под обесения лежеше друго парче, на което беше надраскано: „БРАКОНИЕ“.

Саймън отстъпи назад. Слаб полъх на вятъра завъртя висящото тяло, така че главата сякаш вторачи невиждащите си очи някъде отвъд полята. Момчето тръгна с бърз ход по пътя на дърварите и се прекръсти, докато минаваше през сянката на тялото. Обикновено подобна гледка би била страшна, ала и вълнуваща, както изглеждат всички мъртви неща, но сега Саймън изпитваше само вцепеняващ ужас. Той самият беше откраднал — или поне бе помогнал в кражбата — нещо много по-голямо от това, за което този беден и окаян крадец би могъл някога да мечтае: беше откраднал брата на краля от самата кралската тъмница. След колко ли време щяха да го хванат, тъй както бяха заловили този изпояден от враните нещастник? Какво ли щеше да е неговото наказание?

Погледна назад. Разяденото лице отново се беше завъртяло, сякаш за да го изпрати с поглед. Побягна и спря чак след като стигна до едно нанадолнище, което скри кръстопътя от очите му.

 

В късния следобед стигна до селцето Флет. В интерес на истината, това не беше точно село, а само една странноприемница и няколко схлупени до пътя къщурки, на един хвърлей място от гората. Наоколо нямаше жива душа, с изключение на една слаба женица, която стоеше пред вратата на неугледна къща. Две деца със сериозни лица и ококорени очи надничаха иззад полите й. Имаше и няколко коня — предимно товарни кранти, — вързани пред странноприемницата „Драконът и Рибарят“. Саймън бавно мина през отворената врата, като се оглеждаше предпазливо. От лъхащия на бира мрак долетяха високи мъжки гласове и той се изплаши. Реши да изчака и да си опита късмета по-късно, когато можеше да има повече клиенти, които се отбиваха от Стария горски път, за да пренощуват, и мръсните му дрипави дрехи нямаше да се набиват толкова на очи.

Продължи още малко по пътя. Стомахът му къркореше и му се прииска да беше запазил част от къпините. Имаше само още няколко къщи и една малка колиба, престроена в църква. После пътят извиваше нагоре под дърветата и Флет, такова, каквото си беше, свърши.

Точно след края на селцето той откри малко поточе, което ромолеше в покрития с листа чернозем. Коленичи и отпи. Опита се да не мисли за къпините и влагата. Събу си обувките, за да си направи възглавница, и се сгуши под един дъб. Заспа бързо — признателен гост в прохладната обител на дърветата.

И засънува…

Намери една ябълка на земята под голямо бяло дърво, толкова лъскава, кръгла и червена ябълка, че му беше жал да я захапе. Ала гладът му надделя и след малко той я вдигна и впи зъби в нея. Вкусът на хрупкавия сладък плод беше невероятен, но когато погледна отхапаното място, видя тънкото хлъзгаво тяло на един червей, навит на кълбо под лъскавата повърхност. Не можеше да си представи, че ще хвърли ябълката — тя беше толкова красива, а и той беше ужасно гладен. Завъртя я от другата страна, но когато отхапа, пак видя гърчещото се тяло на червея. Отхапваше отново и отново, всеки път на различно място, но винаги лигавото тяло беше под кората. То сякаш нямаше глава или опашка, а само безкрайни пръстени, увити около сърцевината, разяждащи свежата бяла плът на ябълката.

 

Събуди се с главоболие и горчилка в устата. Чувстваше се замаян и отпаднал и отиде до поточето, за да пийне вода. Кога някой е бил толкова самотен? Отслабващата следобедна светлина не докосваше спокойната повърхност на рекичката. Когато коленичи и се вгледа за момент в тъмната ромоляща вода, усети, че и преди е бил на такова място. Докато се чудеше, нежният шепот на дърветата, полюшвани от вятъра, бе заглушен от усилващ се човешки говор. За момент Саймън се изплаши, че пак сънува, но когато се обърна, видя хора, поне двайсетина — вървяха по пътя към Флет. Все още в сянката на дърветата, той се промъкна напред, за да ги огледа, и избърса уста с ръкава на ризата си.

Процесията беше от селяни, облечени с характерните за тази област груби овчарски дрехи, ала изглеждаха в празнично настроение. Жените бяха вплели в разпуснатите си коси сини, златисти и зелени панделки. Полите им се увиваха около босите глезени. Някои вървяха по-напред и носеха в престилките си цветчета, които ръсеха по земята. Мъжете, едни млади и пъргави, други — куцукащи старци, носеха на раменете си едно отсечено дърво. Клоните му бяха украсени с панделки, като тези на жените. Мъжете го бяха вдигнали високо и го поклащаха жизнерадостно, докато вървяха по пътя.

Саймън се усмихна. Дървото на мая! Естествено. Днес беше Денят на Белтаин и те носеха дървото на мая. Често беше гледал да издигат това дърво на Площада на битките в Ерчестър. Изведнъж усети, че усмивката му е прекалено широка. Главата му сякаш олекна. Наведе се и се скри зад храста.

Жените пееха и гласовете им се сливаха нестройно сред танците и въртенето на тълпата.

— Ела сега във Брередон,

ела на хълма с рози!

Сложи короната си от разцъфнали цветя!

Ела, танцувай ти около моя огън!

Мъжете им отговориха с весели и закачливи гласове:

— Около огъня ти ще танцувам аз, любима,

а след това под горски сенки.

И връз постеля от цветя

ний ще забравим за скръбта!

Всички заедно изпяха припева:

— Под този Ирмансол се подслони

и пей: хей-хо! Хей-хей-хей-хо!

На мая ти под стълба подслони се

и пей: хей-хо! Че идва Бог!

Жените тъкмо подхващаха друг куплет — този за ружите и лилиите, и Краля на цветята, когато шумната група стигна до Саймън. Опиянен от въодушевлението и темпераментната музика, ехтяща в главата му, той тръгна напред. На десетина крачки от него по огрения от слънцето път един от мъжете, които бяха най-близо, се спъна, защото една панделка се уви около очите му. Един от спътниците му му помогна да се освободи от нея и докато развързваше златистата лента, мустакатото му лице се изкриви в ухилена гримаса. Поради някаква причина, блясъкът на оголените му зъби възпря Саймън, който се канеше да напусне укритието си сред дърветата.

„Какво правя? — укори се той наум. — При първия звук на приятелски гласове съм готов да изляза на открито! Тези хора са веселяци, но и хрътката играе с господаря си — и горко на непознатия, който се появи изневиделица“.

Мъжът, когото беше наблюдавал, извика на спътника си нещо, но Саймън не чу какво, тъй като глъчката беше много силна. После същият мъж се обърна, хвана една панделка и извика друг. Тримата затанцуваха заедно и когато и последните изоставащи участници в шествието отминаха, Саймън излезе на пътя и ги последва — слаб и окъсан: човек би могъл да го помисли за печалния дух на дървото, който тъжно следва откраднатия си дом.

Клатушкащото се шествие изкачи малкия хълм зад църквата. Последните слънчеви лъчи над ширналото се поле бързо се топяха. Поставеното на върха на църковния покрив Дърво хвърляше над могилата сянка, наподобяваща нож с извита дръжка. Без да знае какво ще стане, Саймън следваше от разстояние селяните, докато изкачваха дървото по един полегат склон, препъваше се и ги настигаше по разпръснатите розички. На върха мъжете се събраха. Потни и шумни, те си разменяха шеги и изправиха дървото в една изкопана дупка. После, докато едните прикрепяха олюляващата се грамада, другите укрепиха основата й с камъни. Най-сетне се отдръпнаха. Дървото на мая се олюля леко, после се килна на една страна и предизвика изблик на гръмогласен смях. После се задържа право, със съвсем лек наклон, и хората се развикаха радостно. Скрит в сянката на дърветата, Саймън си позволи един тих радостен възглас, а после се оттегли в скривалището си, защото се задави. Разкашля се. Пред очите му причерня — почти дял ден не бе отронил дума.

Изпълзя обратно с насълзени очи. В полите на хълма гореше огън. Най-високите клони на дървото бяха озарени от залеза, а пламъците играеха в основата му и така то приличаше на запалена в двата края факла. Привлечен от неустоимата миризма на храна, Саймън се приближи до бъбривите старци, които постилаха покривки и подреждаха вечерята край каменната стена зад малката църква. Изненада се и се разочарова, като видя колко оскъдни са приготовленията им — съвсем недостатъчно угощение за празничен ден, и лошото бе, че шансът да задигне нещо, без да го забележат, бе нищожен.

По-младите мъже и жени бяха започнали да танцуват около дървото на мая, като се стараеха да оформят кръг. Заради пияните, които се препъваха по склона, кръгът така не се затвори напълно. Зрителите надаваха насърчителни викове, като гледаха как танцуващите напразно се опитват да се хванат за ръце. Един след друг празнуващите се отказваха от танца и се отдалечаваха със залитане или се изтъркулваха надолу по хълма, просваха се на земята и се смееха до припадък. Саймън копнееше да се присъедини към тях.

Скоро всички насядаха на групички по тревата и покрай стената. Най-високата част на дървото приличаше на рубиненочервено копие, уловило последните слънчеви лъчи. Един от мъжете извади кокалена свирка и засвири. При звуците на инструмента постепенно се възцари тишина, нарушавана единствено от шепот и случайни звуци на сподавен смях. Най-сетне синкавата тъмнина забули всичко. Тъжният глас на свирката се рееше, като духа на печална птица. Една млада жена с черна коса и слабо лице се изправи, като се подпираше на рамото на младия си мъж. Полюшвайки се леко, като залюляна от вятъра тънка бреза, тя запя. Саймън почувства как голямата празнота, изпълнила сърцето му, се топи под звуците на песента, вечерта и натрапчивото, приятно ухание на тревата.

— О, верни мой приятелю, о, липово дръвче,

което сянка пазеше ми, докле бях ази млада.

Кажи ми ти за моя мъж неверен,

бъди ти пак приятел мой.

 

За този, който беше на сърце ми

и обещаваше ми всичко, за да получи всичко,

но ме остави в самота, сърцето ми отблъсна

и любовта превърна в празна дума.

 

Къде е той, липичке малка моя?

В чии прегръщащи ръце на друга?

Какъв ли зов обратно ще го върне?

Открий го вместо мен!

 

— Не питай за това, ти, клета господарке,

не искам да ти отговарям аз.

Защото истината винаги говоря,

а искам любовта ти аз да пощадя.

 

— Не ми отказвай ти, липичке моя стройна,

кажи коя прегърнала го нежно тази нощ е!

Коя жена измести ме в сърцето му?

Коя не пуска моя зов да долети до него?

 

— О, клета господарке, истината ще ти кажа —

не ще се нивга върне той при теб.

Разхождаше се тази вечер край реката,

препъна се и падна в нея той.

 

Сега прегръща той Жената речна

и страстно го притиска тя.

Обратно ще го върне тя,

но мокър и студен.

 

Да, ще се върне той оттам

цял мокър и студен…

Чернокосата жена млъкна и седна, а пламъците запращяха и заискриха, сякаш се подиграваха на тъжната песен.

Саймън бързо се отдалечи от огъня. Очите му бяха пълни със сълзи. Гласът на жената беше пробудил у него някакъв силен копнеж по дома, по шеговитите гласове на миячите, по фамилиарната любезност на камериерките, по леглото му, по крепостния ров, по дългите, огрени от слънцето стаи на Моргенес, дори и — с огорчение осъзна той — по Рейчъл Драконката.

Шушуканията и смехът зад гърба му изпълваха пролетния мрак като жужене на нежни крилца.

На улицата пред църквата имаше двайсетина души. Повечето от тях, на групички от по двама-трима, изглежда, се бяха запътили през спускащия се мрак към „Драконът и Рибарят“. Зад вратата проблясваше огън и обагряше в жълта светлина безделниците на входа. Саймън се приближи, като все още бършеше очите си, и миризмата на месо и тъмно пиво го заля като океанска вълна. Вървеше бавно, на няколко крачки зад последната група, и се чудеше дали да не попита веднага за работа, или просто да изчака в приятната топла обстановка до по-късно, когато съдържателят ще има свободна минутка да поговори с него и да види, че той е момче, на което може да се разчита. Ужаси се само при мисълта да моли за подслон някакъв непознат, но какво друго можеше да направи? Да спи в гората като звяр?

Докато се провираше покрай една група пияни фермери, които спореха за предимствата на стригането в края на сезона, едва не се препъна в една тъмна фигура, свита до стената под висящата табела на странноприемницата. Едно розово лице с малки черни очи се обърна и се вторачи в него. Саймън измънка някакво извинение и вече се бе отдалечил, когато се сети.

— Аз те познавам! — каза той на свитата фигура. Черните очи като че ли се разшириха от безпокойство. — Ти си монахът, когото срещнах на Главната улица! Брат… брат Кадрах?

Кадрах, който за кратко изглеждаше така, сякаш ще се измъкне с пълзене на ръце и крака, присви очи и на свой ред се взря в него.

— Не ме ли помниш? — попита развълнувано младежът. Срещата на познато лице го бе замаяла като вино. — Аз съм Саймън.

Няколко фермери се обърнаха и ги погледнаха с безразлични помътнели очи. Страхът сви сърцето на Саймън и му припомни, че е беглец.

— Аз съм Саймън — повтори той по-тихо.

По кръглото лице на монаха пробяга изражение, което показваше, че го е познал, а и още нещо.

— Саймън! Ами да, разбира се, момчето ми! Какво те води от големия Ерчестър в неприветливия малък Флет? — Кадрах се изправи с помощта на една дълга тояга, опряна на стената.

— Ами… — Саймън беше смутен.

„Да, какво правиш, идиот такъв! Да заговориш един почти непознат човек! Мисли, глупако! Моргенес се опита да ти каже, че това не е игра“.

— Изпратиха ме по работа… от замъка…

— И реши да вземеш малкото си останали пари, да се отбиеш в прословутата кръчма „Драконът и Рибарят“ — Кадрах направи кисела физиономия — и да хапнеш нещо? — Преди Саймън да успее да отрече или поне да реши дали да го направи, монахът продължи:

— Това, което би трябвало да направиш сега, е да вечеряш с мен и да ми позволиш да платя сметката — не, не, момче, настоявам! Просто така е честно, след като така любезно показа пътя на един непознат. — Саймън не успя да отрони и дума, когато брат Кадрах го хвана за ръката и го затегли към общата трапезария.

Когато влязоха, няколко души се извърнаха, но никой не се загледа особено в тях. Помещението беше дълго, с нисък таван и подредени около стените груби маси и пейки, покрити с петна от вино и изподраскани. Изглеждаше, че се държат само защото бяха споени от обилно разливан по тях засъхнал сос и лой. В най-близкия до вратата ъгъл имаше широко каменно огнище, в което гореше буен огън. Едно потно, покрито със сажди селско момче въртеше на шиш голямо парче говеждо. То трепна, когато пламъците просъскаха от капещата мазнина. На Саймън внезапно му се стори, че всичко изглежда и ухае като в рая.

Кадрах го замъкна до едно кътче при вътрешната стена. Масата беше така напукана и с толкова дупки, че го заболя, когато подпря голите си лакти върху нея. Монахът седна срещу него, облегна се на стената и опъна краката си под масата. Вместо сандали, както Саймън очакваше, беше със скъсани ботуши, разцепени от капризите на времето и от продължително носене.

— Кръчмарю! Къде си, уважаеми кръчмарю? — извика Кадрах. Двама навъсени местни жители, със синкави устни, за които Саймън би се заклел, че са близнаци, погледнаха от отсрещната маса с изписано по всяка бръчка на лицата им раздразнение. След малко собственикът се появи — брадат мъж с гръден кош като бъчва и с дълбок белег, минаващ по носа и горната му устна.

— А, ето те — каза Кадрах. — Бог да те благослови, сине мой, ще ни донесеш ли по една халба от най-доброто пиво, което имаш? После бъди така любезен да ни отрежеш малко от това месо — ето това там, и да ни донесеш две панерчета хляб, да си го хапнем заедно с месото. Благодаря, младежо.

Собственикът се намръщи при думите на Кадрах, но рязко тръсна глава в знак на съгласие и се оттегли. Докато се отдалечаваше, Саймън го чу да си мърмори:

— Хернистирски негодник…

Бирата веднага дойде, а после и месото, после още бира. В началото Саймън ядеше като прегладняло куче, но след като позасити вълчия си глад и огледа помещението, за да се увери, че никой не ги оглежда целенасочено, намали темпото и се заслуша в несвързаното бърборене на брат Кадрах.

Хернистирецът беше чудесен разказвач, въпреки гърления си акцент, който понякога правеше казаното трудно за разбиране. Саймън се забавляваше страхотно от приказката за арфиста Итинег и неговата дълга, дълга нощ, въпреки че бе малко стъписан да чуе такава история от едно духовно лице. Смя се така гръмогласно на приключенията на Хатрайхин Червения и ситската жена Финаджу, че заля и без това мръсната си вече риза с бира.

 

Бяха се застояли доста дълго. Странноприемницата бе вече почти празна, когато брадатият кръчмар напълни халбите им за четвърти път. С оживени жестове Кадрах разказваше на Саймън за един бой на пристанището Ансис Пелипе в Пердруин, на който бил свидетел. Обясняваше как двама монаси се пребили с тояги почти до смърт, спорейки дали бог Усирис е освободил от магия един мъж, превърнат в прасе на остров Гренаман. На най-интересното място, когато брат Кадрах замахна с ръце така ентусиазирано, че Саймън се изплаши да не падне от пейката, кръчмарят шумно тресна една кана бира в средата на масата. Прекъснат по средата на едно възклицание, Кадрах вдигна очи.

— Да, добри ми господине? — попита той и повдигна рунтавите си вежди. — С какво бихме могли да ви услужим?

Съдържателят стоеше с кръстосани на гърдите ръце, а лицето му беше изпълнено с подозрение.

— Досега не съм ви поискал сметката, защото сте божи служител, отче — каза кръчмарят, — но скоро трябва да затварям.

— Това ли е единственото, което ви безпокои? — Кръглото лице на Кадрах се озари от усмивка. — Веднага ще се разплатим с вас, добри човече. Как ви беше името?

— Фриуару.

— Не се безпокойте, добри ми Фриуару. Позволете ни с момчето да си допием и после ще ви оставим да си легнете.

Поуспокоен, Фриуару кимна и с тромава походка се запъти към момчето, което въртеше шиша, и му се разкрещя. Кадрах изпразни чашата си на една дълга шумна глътка и се ухили на Саймън.

— Пий бързо, момче. Не бива да караме човека да ни чака. Аз съм от Граниския орден и съчувствам на бедния човечец. Между другото, добрият свети Гранис е покровител на кръчмарите и пияниците — две естествено близки категории.

Саймън се изкиска и пресуши чашата си, но след като я остави, го зачовърка някакъв откъслечен спомен. Когато се срещнаха първия път в Ерчестър, Кадрах май беше казал, че е от някакъв друг орден? Нещо с „в“? Вилдерван?

Монахът съсредоточено ровеше из джобовете на дрехата си, така че Саймън остави въпроса без отговор. След секунда Кадрах извади една кожена кесия и я пусна на масата; не се чу никакъв звук — нито подрънкване, нито звънтене. Лъсналото от пот чело на Кадрах се набръчка загрижено, той бавно вдигна кесията до ухото си и я разклати. Отново не се чу нищо. Саймън гледаше втренчено.

— Ах, момче, момче — тъжно въздъхна свещеникът. — Какво ще кажеш за това? Днес спрях да помогна на един беден просяк — занесох го до реката и измих кървящите му крака — и виж как се е отплатил за любезността ми. — Кадрах обърна кесията и Саймън видя зеещата дупка, изрязана на дъното. — Можеш да разбереш защо понякога се страхувам за този грешен свят, млади Саймън, нали? Помогнах на човека и защо му е трябвало да ме ограбва, след като дори го занесох на гръб до водата? — Монахът въздъхна тежко. — Виж, момче, опасявам се, че ще бъда принуден да се възползвам от човеколюбието и ейдонитската ти щедрост, за дами дадеш назаем парите, които дължим тук. Ц-ц-ц — зацъка той и размаха срязаната кесия пред празния поглед на Саймън, — ах, този свят наистина е разяден от порока.

Саймън чуваше думите му съвсем смътно, като шумолене в размътената си от бирата глава. Не гледаше дупката, а чайката, избродирана с плътна синя нишка на кожата на кесията. Приятно опиянен допреди малко, сега той се почувства натежал и потиснат. След секунда вдигна втренчения си поглед и очите му срещнаха очите на брат Кадрах. От бирата и топлината в помещението бузите и ушите на Саймън горяха, ала сега той усети кръвта, която бликаше от туптящото му до пръсване сърце и ставаше все по-гореща, докато се качваше нагоре.

— Това… е моята… кесия! — каза той. Кадрах примигна като току-що излязъл от бърлогата си язовец.

— Какво казваш, момче? — попита угрижено той, като се приплъзна леко от стената към средата на пейката. — Не те чух добре.

— Тази… кесия… е моя.

Саймън почувства как в него избликва цялата болка, цялата безвъзвратност на изгубеното — разочарованото лице на Джудит, тъжната изненада на доктор Моргенес — и дълбоката му погнуса от предаденото доверие. Всички червени косми по врата му се изправиха като четина на глиган.

— Крадец! — внезапно извика той и се хвърли напред, но Кадрах беше усетил намерението му. Дребният монах скочи от пейката и хукна покрай стената на хана към вратата.

— Чакай малко, момче, правиш грешка! — изкрещя той, но дори наистина да мислеше така, изглежда, не вярваше особено в способностите си да убеди Саймън. Без да спира дори за миг, той грабна тоягата си и изскочи през вратата. Саймън тичаше подире му с всичка сила, ала щом стигна до вратата, усети как две подобни на мечешки лапи ръце го сграбчиха през кръста. Миг по-късно младежът се озова във въздуха и зарита безпомощно.

— Какво си намислил ти бе? — изгрухтя в ухото му Фриуару. После кръчмарят се извъртя и запрати Саймън насред осветената от огъня трапезария. Младежът се просна на влажния под и задъхан остана да лежи там.

— Монахът! — изстена най-накрая. — Откраднал ми е кесията! Не го оставяйте да избяга!

Фриуару хвърли поглед към вратата.

— Е, ако това е вярно, той отдавна вече е изчезнал, но как мога да съм сигурен, че всичко това не е част от плана, а? Откъде да знам, че вие двамата не разигравате този номер с монаха във всяка странноприемница оттук до Утаниат? — Няколко закъснели пияници се закискаха. — Ставай, момче — каза той, сграбчи ръката на Саймън и грубо го изправи. — Ще проверя дали Деорхелм или Годстан не са чували за вас двамата.

Той изблъска Саймън през вратата и го повлече покрай стената на сградата, стиснал ръката му в яката си хватка. Лунната светлина очертаваше покрива на конюшнята, а първите дървета бяха само на хвърлей от тях.

— Защо просто не попита за работа, магаре такова? — изръмжа Фриуару, докато буташе препъващия се пред него младеж. — Моят Хийнфакс току-що напусна и един добре сложен млад човек като теб би ми бил от полза. Непростима глупост — и си затваряй устата, ако обичаш.

До конюшнята имаше малка барака, отделна, но въпреки това свързана с основната постройка. Фриуару блъсна вратата с юмрук.

— Деорхелм! — извика той. — Буден ли си? Ела да погледнеш този момък и да ми кажеш дали си го виждал. — Отвътре се чу шум от стъпки.

— Пресвето Дърво, ти ли си, Фриуару? — избоботи един глас. — Трябва да потегляме призори. — Вратата рязко се отвори. Стаята зад нея беше осветена от няколко свещи.

— Имаш късмет, че играехме на зарове и още не сме си легнали — каза мъжът, който отвори. — Какво има?

Очите на Саймън се разшириха, а сърцето му заби лудо. Този мъж, и другият, който лъскаше меча си на едно от леглата, носеха зелените наметала на Еркинската гвардия на Елиас.

— Този млад хулиган и крадец на… — едва успя да каже Фриуару, когато Саймън се обърна и заби глава в корема му. Брадатият мъж се строполи с тежка въздишка. Саймън скочи и се втурна към укритието на гората. След няколко скока вече беше изчезнал. Двамата войници зяпнаха подире му, онемели от изненада. На земята, на осветеното от свещите място пред вратата, Фриуару сипеше проклятия.