Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (17)

14. Огън на хълма

Събуди се в дълга мрачна стая, заобиколен от неподвижни спящи силуети. Разбира се, всичко е било само сън. Той отново бе в леглото си сред другите дремещи прислужници и единствената светлина идваше от един тънък лунен лъч, който се процеждаше през пролука във вратата. Разтърси замаяната си от болка глава.

„Защо спя на пода? Тези камъни са толкова студени…“

И защо останалите лежаха така неподвижно — неясни, призрачни силуети, чиито шлемове и щитове бяха прилежно подредени един до друг на леглата им, като… като на мъртъвци, очакващи присъдата си? Всичко беше само сън… А може би не?!

С ужасена въздишка Саймън изпълзя от черната паст на подземието към бледосинята пукнатина във вратата. Образите на мъртъвците, застинали в камъка върху древните си гробове, не смутиха преминаването му. Той избута с рамо тежката врата на криптата и потъна в избуялата влажна трева на гробището.

Струваше му се, че е прекарал безкрайни години в тъмните дупки долу и сега кръглата, с цвят на слонова кост луна, зареяна в надвисналата тъмнина, му заприлича на поредния тунел, който обаче водеше към едно прохладно, светло кътче отвъд синевата, към страна на искрящи реки и забрава. Доближи лицето си до земята и усети влагата на стръковете, смачкани под него. Като пръсти през тревата стърчаха износени от времето камъни; или бяха разхвърляни на счупени парчета, гравирани от лунната светлина с мървешкобледи оттенъци, безмълвни и безжизнени, като древните покойници, върху чиито гробове бяха поставени.

В съзнанието на Саймън неясният промеждутък от времето между последните огнени минути в кабинета на доктора и къпещата се в нощта трева в настоящето беше така далечен, като почти навидимите облаци, които плуваха по небето. Крясъците и жестоките пламъци, горящото лице на Моргенес, очите на Приратес, зейнали като черни дупки в тъмнината — всичко това беше толкова истинско, колкото и дъхът, който сега си поемаше. Подземието беше само отшумяла, полузабравена болка, мъгла от гласове и безсмислена лудост. Той си спомняше грубите стени и паяжините, безкрайните криволичещи галерии. Имаше като че ли и много ярки съновидения за тъга и за смъртта на красиви неща. Чувстваше се крехък и безсилен като изсъхнал есенен лист. Осъзна, че най-после е изпълзял от подземието. Коленете и ръцете му бяха разранени, дрехите му — разкъсани, а спомените му бяха потънали в тъмнина. Нито един от тях не беше достатъчно реален. Поне не колкото земята, върху която лежеше в момента, в обления от лунна светлина и потънал в покой двор на гробището.

Сънят притискаше тила му с нежната си, но тежка ръка. Той се бореше с него — изправи се и разтърси глава. Не можеше да си позволи да спи тук. Доколкото си спомняше, от входа в стаята на доктора никой нямаше да успее да тръгне по петите му, но тази подробност не бе кой знае каква утеха. Враговете му разполагаха с войници, с коне и с пълномощия от краля.

Сънливостта му бе изместена от страх и доста гняв. Бяха му откраднали всичко — приятелите, дома, ала нямаше да му отнемат живота и свободата. Внимателно се огледа и избърса сълзите, бликнали от страх и изтощение.

Крепостната стена на Ерчестър се издигаше на около два и половина километра като каменен пояс, облян от лунна светлина, който разделяше спящите граждани от гробището и от останалия свят. Пред външната порта се простираха смътните очертания на пътя Велдхелм. Отдясно на Саймън той завиваше на север към хълмовете, а вляво следваше река Имстрека, като прекосяваше обработваемите земи под Свертклиф, минаваше през Фолшайър и се губеше сред ливадите далеч на изток.

Градовете, разположени по главния път, бяха най-вероятно първите места, където Еркинската гвардия щеше да търси един беглец. Освен това по-голямата част от пътя криволичеше през фермите в долината Асу, където щеше да му е много трудно да намери скривалище, ако му се наложеше да се отклони от пътя.

Саймън обърна гръб на Ерчестър и на единствения дом, който някога бе имал, излезе куцукайки от двора на църквата и пое към далечните тревисти хълмове. При първите си стъпки усети остра болка в задната част на главата, но знаеше, че ще е най-добре, ако забрави за известно време телесните и духовни страдания и се отдалечи колкото се може повече от замъка, докато все още е тъмно. Можеше да си позволи да се тревожи за бъдещето, когато намери сигурно място, където да се скрие.

 

Луната се носеше плавно по топлото небе. Наближаваше полунощ. Стъпките на Саймън ставаха все по-тежки. Гробището като че ли нямаше край. Очертанията на далечните хълмове се издигаха и спускаха като нежни подутини, а той продължаваше да върви между ерозиралите каменни късове, някои — самотни и изправени, други — приведени един към друг, като увлечени в клюки старци. Провираше се между надгробните камъни и се препъваше по неравната туфеста земя. Всяка стъпка му костваше усилия, сякаш газеше в дълбока вода.

Залитна от изтощение, спъна се в поредния скрит камък и тежко се строполи на земята. Опита се да стане, ала краката му бяха натежали като чували с мокър пясък. Известно време пълзя, после се сви на кълбо под една обрасла с трева могила. Някаква буца подби гърба му и той тромаво се извъртя на една страна, но пак му беше неудобно, тъй като сега лежеше върху навития ръкопис на Моргенес, който бе мушнал в пояса си. Погледна с полузатворени от изтощение очи и се пресегна, за да открие това, което го беше притеснило. Беше късче метал, покрито с дебел слой ръжда и надупчено като проядено от червеи дърво. Опита се да го извади, но то беше забито дълбоко в земята. Вероятно останалата част от него — каквото и да беше то — лежеше в дълбините на могилата, огряна от сребристата лунна светлина, и пръстта я държеше здраво. Дали беше връх на копие? Тока на колан или бронирана плочка от нечии доспехи, чийто собственик отдавна се беше превърнал в тор за тревата, върху която лежеше? В един тягостен миг Саймън си помисли за всички тела, които лежаха дълбоко под земята, за плътта, някога била пълна с живот, а сега разлагаща се сред тишина и мрак.

Когато сънят най-после го надви, той си представи, че е на покрива на параклиса. Под него се простираше замъкът… но този замък беше направен от влажна, ронлива пръст и ослепително бели корени. Хората в него спяха дълго и се въртяха неспокойно, дочули в съня си стъпките на Саймън по покрива над леглата им…

 

Вървеше — или сънуваше, че върви — покрай черна река, която се плискаше шумно, но не отразяваше никаква светлина, сякаш бе от втечнена сянка. Около него се стелеше гъста мъгла и той не можеше да различи нищо по земята, върху която стъпваше, освен неясни сенки. В тъмнината зад себе си долови някакви гласове; мърморенето им се сливаше с неразбираемия глас на черната вода, която се приближаваше, връхлиташе като вятър през листа.

Отсрещната страна на реката не беше покрита с мъгла. Пред погледа му се простираше тревата на другия бряг, а зад нея, в подножието на хълмовете, се издигаше сенчеста горичка ели. Цялата местност отвъд реката беше тъмна и влажна, сякаш се зазоряваше или смрачаваше. След миг той разбра, че е вечер, защото сред приведените един към друг хълмове отекваше самотната песен на славей. Всичко изглеждаше застинало в безвремие.

Той се вторачи отвъд ромолящата вода и на срещуположния бряг, досами реката, видя някаква фигура; една жена, цялата облечена в сиво и с дълги прави коси, които закриваха страните й. Беше прегърнала нещо и го стискаше силно. Когато жената вдигна погледа си към него, той видя, че плаче. Стори му се, че я познава.

— Коя си ти? — извика той. Гласът му заглъхна, щом думите се отрониха от устата му, погълнати от шума на реката. Жената се взираше в него, сякаш за да запомни с големите си черни очи всяка черта от лицето му. Най-после продума:

— Сеоман. — Думите й като че ли идваха от дълбините на дълъг коридор — слаби и кухи. — Защо не дойде при мен, момчето ми? Вятърът е тъжен и студен, а аз толкова дълго чаках.

— Мамо? — Саймън почувства ужасяваща студенина. Сякаш бе потопен в ледените вълни на реката. Тя отново проговори:

— Толкова отдавна не сме се виждали, мое прекрасно дете. Защо не дойдеш при мен? Защо не дойдеш да изсушиш сълзите на една майка? Вятърът е студен, ала реката е топла и нежна. Ела… няма ли да прекосиш водата, за да дойдеш при мен?

Държеше ръцете си протегнати, устните й под черните очи се усмихнаха. Саймън тръгна към нея, към изгубената си майка, която го викаше, и слезе по полегатия бряг към смеещата се черна река. Ръцете й очакваха да го прегърнат… него, нейния син.

И тогава Саймън видя, че това, което е прегърнала и което виси на едната й ръка, е кукла… кукла, направена от тръстика, листа и сплетени стръкчета трева. Но куклата беше почерняла, изсъхналите листа клюмаха от стеблата и Саймън внезапно разбра, че нищо не може да прекоси тази река и да навлезе в земята на здрача живо. Той спря на ръба на водата и погледна надолу.

В дълбините на мастилената вода проблесна слаба светлина, постепенно си проправи път до повърхността и се превърна в три крехки сияещи фигури. Шумът на реката стихна и се превърна във висока неземна музика. Водата се развълнува и закипя, разми очертанията на фигурите, но все пак му се струваше, че ако пожелае, може да посегне и да ги докосне…

— Сеоман! — повика го отново майка му.

Той вдигна поглед, за да я види как се отдалечава и постепенно се изгубва, сякаш сивкавата земя бе порой, който я увличаше далече от него. Държеше ръцете си разперени, а гласът й бе като резонираща самота, като необуздания копнеж на студа по топлина и безнадеждния стремеж на мрака към светлината.

— Саймън… Саймън!… — извиси се отчаян вопъл.

Той седна на тревата и се облегна на един от близките камъни. Луната все още блестеше високо горе, ала нощта бе станала студена. Валмата на мъглата милваха изпочупените камъни около него. Сърцето му биеше лудо.

— Саймън… — Викът се чу шепнешком от тъмнината отвъд. Беше една сива фигура и женски глас, който тихо го викаше от потъналия в мъгла църковен двор, откъдето беше дошъл — дребен, шаващ, сивкав силует, далечен проблясък сред застилащата земята мъгла, проправил си път между гробовете, но Саймън почувства как сърцето му ще се пръсне. Той се затича между тревистите могилки, сякаш го преследваше самият дявол. Потъналият в мрак Тистерборг изплува на неясния хоризонт, хълмовете лежаха наоколо, а Саймън бягаше… и бягаше…

 

След хиляди удара на сърцето, което препускаше с бясна скорост, той най-после забави ход. Не би могъл да стигне по-далече дори да го преследваше Лукавия. Беше изтощен, куцаше и умираше от глад. Страхът и объркването го притискаха като окови; сънят толкова го беше уплашил, че се събуди още по-отпаднал.

Докато крачеше уморено напред, потънал в мисли за замъка, усети как спомените за по-добрите времена започват да избледняват; нишките, които все още го свързваха със света на светлината, реда и сигурността, бяха съвсем изтънели.

„Как ли съм се чувствал, докато съм лежал на спокойствие в плевнята? Сега в съзнанието ми витаят само думи. Харесваше ли ми да съм в замъка? Там ли наистина спях, тичах, ядях и говорех, и…

Не мисля. Струва ми се, че винаги съм бродил из тези тревисти хълмове, огрени от луната — бледата луна; скитал съм се безспир като клетия, самотен дух на някой идиот, скитал съм, скитал съм…“

Един случаен отблясък от огън на върха на хълма прекъсна мрачните му размишления. От известно време пътеката се изкачваше и той почти беше стигнал до подножието на Тистерборг. Поясът високи дървета, който го ограждаше, беше потънал в плътна, непроницаема тъмнина, която контрастираше с мъглата на хълма. А огънят, който гореше на хребета, бе някакъв признак на живот сред могилите, влагата и вековете смърт. Той бавно се затича, доколкото можеше в сегашното си състояние. Вероятно овчари бяха запалили огън — един приятен начин да прогонят тъмнината на нощта.

„Може би имат храна! Овчи бут… парче хляб…“

Стомахът му изкъркори и се сви при мисълта за ядене. Кога беше ял за последен път? Само вечерята преди… колко? Чудно, че се сети.

„Дори и да нямат храна, ще е чудесно просто да чуя гласове, да се постопля край огъня… огъня…“

Споменът за поглъщащи пламъци изплува в съзнанието му и придаде на самотата нови измерения.

Вървеше през дърветата и преплетените храсти. Пръстен от мъгла беше обгърнал полите на Тистерборг, сякаш хълмът бе остров, промушен през море от паяжини. Когато наближи върха, забеляза заоблените форми на Камъните на гнева, които увенчаваха последното възвишение, очертани с червеникав оттенък на фона на небето.

„Още камъни. Камъни и пак камъни. Какво каза Моргенес за това, за тази нощ — ако все още беше същата луна, същата тъма, обгърнала същите трепкащи звезди — как я нарече?“

Каменната нощ. Сякаш самите камъни празнуваха. Сякаш докато Ерчестър спеше зад затворени прозорци и заключени врати, камъните се веселяха. Като си помисли това, му се стори, че вижда как празнуващите камъни пристъпват тромаво, покланят се, завъртат се… обръщат се бавно…

„Глупости! — помисли той. — Мислите ти са в хаос — и нищо чудно. Имаш нужда от храна и сън, иначе съвсем ще полудееш“ — каквото и да означаваше да полудееш… да си непрекъснато ядосан? Да не се плашиш от нищо? Беше виждал една луда жена на Площада на битките, но тя просто стискаше вързоп парцали и се клатушкаше напред-назад, сякаш оплакваше мъртвец.

„Един луд на лунна светлина. Един луд идиот“.

Стигна до края на гората, която покриваше върха на хълма. Сякаш въздухът бе застинал в очакване. Саймън усети как косата му настръхва. Хрумна му, че е по-добре да върви бавно, да огледа внимателно тези среднощни овчари, вместо да изскочи ненадейно от шубраците като подплашен глиган. Проправи си път към светлината, като се провря под преплетените клони на един повален от вятъра дъб. Точно над него стърчаха Камъните на гнева — високи, разположени в кръг колони, изваяни от бурите.

После забеляза няколко души с наметала, скупчени около горящия огън. Бяха някак сковани и неестествени, сякаш очакваха нещо обичайно, ала не толкова желано. На североизток, отвъд камъните, билото на Тистерборг постепенно се стесняваше. Повалените от вятъра храсти и треви бяха полегнали плътно по спускащата се надолу поляна.

Докато се взираше в неподвижните като статуи силуети около огъня, Саймън почувства, че отново го обзема страх. Защо бяха застинали така? Дали въобще бяха живи същества, или някакви зловещи творения на демоните от хълма?

Един от силуетите се приближи до огъня и го разрови с пръчка. Когато пламъците се разгоряха, Саймън видя, че поне този е простосмъртен. Крадешком допълзя до външния кръг от камъни. Пламъците на огъня уловиха и оцветиха в червено кратък отблясък на метал под наметалото на най-близкия силует — този овчар носеше ризница.

Саймън усети как огромното нощно небе се снижава и го загръща като одеяло. Всички мъже с наметала, които виждаше — а той виждаше близо половината от тях — бяха въоръжени. Сигурен бе, че това е Еркинската гвардия. Горчиво се прокле наум: сам беше дошъл при техния огън, като нощна пеперуда, привлечена от пламъка на свещ.

„Защо винаги съм такъв проклет, жалък глупак?!“

Повя слаб вятър, раздуха огъня и той заприлича на горящо знаме. Войниците, загърнати с наметала и с качулки на главите, едновременно — бавно и някак неохотно — обърнаха лицата си и се взряха в мрака, скриващ северния склон на хълма.

И тогава Саймън също го чу. Сред свистенето на вятъра, който люлееше тревата и леко поклащаше дърветата, се открои един слаб, но постепенно засилващ се шум: пронизително скърцане на дървените колела на каруца. Една огромна сянка се движеше в мрака, покриващ северния рид. Войниците се отстраниха от пътя и се скупчиха около огъня от страната, която беше по-близо до Саймън. Все още никой не бе промълвил и дума.

Огънят очерта неясни размити фигури — коне. От мрака изплува и голямата черна каруца, която теглеха. Около нея вървяха четири силуета с черни качулки, които съответстваха на погребалния й ход. Мъждукащата светлина освети още един — пети силует — на каруцата, надвесен над впряга от снежнобели жребци. Този последен силует изглеждаше някак по-масивен и по-тъмен от останалите, сякаш обвит в тайнственост, и даже скованата му поза говореше за неговата мрачна, тайнствена власт.

Войниците все още не бяха помръднали, ала внимателно наблюдаваха. Тишината се нарушаваше само от приглушеното скърцане на колелата. Вцепенен, Саймън почувства как студ сковава съзнанието му и остри нокти го разкъсват отвътре.

„Това е сън, само лош сън… Защо не мога да помръдна?“

Черната каруца спря едва когато стигна до осветеното от огъня място. Един от четиричленния й ескорт вдигна ръка, при което черният ръкав се смъкна и се видя китката му — тънка и бяла като кост.

Той проговори със студен като метал глас, беззвучен като пукащ се лед.

— Тук сме, според уговорката.

Сред чакащите настъпи оживление. Един от тях пристъпи напред.

— Ние също.

Саймън, който безпомощно наблюдаваше тази неестествена церемониалност, не бе изненадан да чуе гласа на Приратес. Свещеникът свали качулката си; пламъците на огъня осветиха извивката на високото му чело и подчертаха очите в хлътналите му като на скелет орбити.

— Тук сме, както се бяхме разбрали — продължи той и гласът му сякаш леко потрепери. — Носите ли обещаното?

Мъртвешки бледата ръка посочи към каруцата.

— Ние — да. А вие?

Приратес кимна утвърдително. Двама от войниците се наведоха и с усилие вдигнаха от земята някакъв товар, довлякоха го до алхимика и грубо го хвърлиха в обутите му с ботуши крака.

— Пред вас е — каза той. — Донесете дара на вашия господар.

Двама мъже с наметала отидоха до каруцата и внимателно свалиха един дълъг тъмен предмет. Докато го носеха, хванали го в двата края, вятърът се усили и залудува по хълма. Мъжете с черните плащове се наведоха и качулката на този, който беше по-близо, падна. Видя се кичур сребристобели коси. Лицето, което се откри за миг, бе деликатно като маска, изработена от най-фина и изящна слонова кост. Миг по-късно качулката бе отново на главата му.

„Какви са тези същества? Вещери? Призраци?“ Скрит зад заслона на камъните, Саймън повдигна треперещата си ръка и очерта символа на Дървото.

„Белите лисици… Моргенес каза: Белите лисици…“

Приратес, тези демони — или каквито и да бяха — това бе вече прекалено. Сигурно още сънуваше в гробищата. Помоли се да е така и затвори очи, за да прогони сатанинските видения, ала земята под него бе напоена със силния мирис на влажна пръст, а огънят пращеше в ушите му. Отвори очи и се убеди, че кошмарът не е изчезнал.

Какво ставаше?

Двете тъмни фигури стигнаха до жаравата, оставиха товара си на земята и отстъпиха назад. Това беше ковчег, или поне нещо с формата на ковчег, но беше високо само три педи. От ръбовете му се процеждаше смразяваща синкава светлина.

— Донесете обещаното по-близо — каза едно от съществата с черни наметала. Приратес даде знак и войниците извлякоха вързопа в краката му по-напред. Щом отстъпиха, алхимикът го ритна с върха на ботуша си. Беше някакъв човек с кърпа, затъкната в устата, и със завързани ръце. Саймън съвсем смътно разпозна топчестото бледо лице на граф Брюгар, началника на гвардията.

Известно време човекът с наметалото оглеждаше насиненото и ожулено лице на Брюгар. Изражението му беше скрито от падащите дипли на качулката, но когато заговори, в ясния му неземен глас се долавяше гняв.

— Това не е точно обещаното.

Приратес се приведе леко, сякаш за да избегне погледа на мъжа с качулката.

— Този тук позволи обещания ви човек да избяга — каза той и като че издаде опасенията си. — Но той ще заеме мястото му.

Друг един силует се промуши между двама войници, пристъпи напред и застана до Приратес.

— Обещан? Какво значи „обещан“? Кой е бил обещан?

Свещеникът вдигна примирително ръце, ала лицето му остана непоколебимо.

— Моля ви, кралю, мисля, че знаете! Моля ви!

Елиас рязко извърна глава и се вторачи в съветника си.

— Наистина ли знам, свещенико? Какво си обещал от мое име?

Приратес се наведе към своя господар и в острия му тон прозвучаха нотки на обида.

— Господарю, вие ми заповядахте да направя необходимото за тази среща. Аз го сторих… или по-скоро щях да го сторя, ако този предател — той ритна вързания Брюгар — не беше изменил на дълга си към своя крал. — Алхимикът погледна фигурите с черни наметала, в чието привидно безразличие се забелязваха признаци на нетърпение, и се намръщи. — Моля ви, кралю, този, за когото говорим, избяга. Въпросът е приключен. Моля ви!

И леко докосна покритото с наметало рамо на Елиас. Кралят се отдръпна рязко и го загледа изпитателно изпод качулката си, но не каза нищо. Приратес отново се обърна към мъжа с черното наметало.

— Този, който ви предлагаме… неговата кръв също е благородна, а потеклото му — изтънчено.

— Изтънчено потекло? — възкликна мрачната фигура и раменете й се разтресоха сякаш от смях. — Е, да, това е много важно. Има ли в семейството му много поколения истински мъже? — Черната качулка се обърна и срещна скритите погледи на спътниците си.

— Разбира се — промълви Приратес с явно смущение. — От стотици години.

— В такъв случай господарят ни сигурно ще бъде доволен. — Сега той се разсмя с глас — смразяващ смях, който накара Приратес да отстъпи крачка назад.

— Продължавайте.

Свещеникът погледна Елиас, който свали качулката си. Саймън почувства как надвисналото небе се спуска още по-ниско. Лицето на краля, бледо дори на фона на огнените отблясъци, сякаш плуваше във въздуха. Нощта преваляше и безразличният му поглед хвърляше отблясъци като огледало в осветен от факли коридор. Най-накрая Елиас кимна.

Приратес пристъпи напред, сграбчи Брюгар за яката, довлече го до приличащия на ковчег сандък и го пусна на земята. След това свещеникът разгърна наметалото си, под което се показа червената му одежда, бръкна във вътрешните й гънки и извади дълъг извит нож, подобен на сърп. Вдигна го пред очите си, обърна се с лице към най-северната точка на кръга от камъни и запя. Гласът му ставаше все по-силен и властен:

— Зова Владетеля на мрака, господаря на този свят,

който язди по хребета на Северните небеса:

васир сомбрис, феата конкордин!

 

Зова аз Черния ловец,

Властелина на Ледената ръка:

васир сомбрис, феата конкордин!

 

Зова аз Краля на стихиите, Недосегаемия,

Обитателя на каменните планини,

смразяващ и изпепеляващ,

буден дори и в съня си:

васир сомбрис, феата конкордин!

Силуетите с черни наметала се полюляваха — всички освен този, който беше върху каруцата — застинал като самите Камъни на гнева — и от гърдите им се изтръгна дружна въздишка, която вятърът отнесе.

— Приеми Твоя наложник.

Приратес извика:

— Бръмбар, пълзящ под твоите черни крака;

мушица в студените ти пръсти;

стенещ прах в неизмеримата ти сянка —

овейз мей! Чуй ме!

Тимиор куелос екзалтат мей!

Баща на мрака — нашия дар приеми!

Алхимикът плъзна ръката си надолу и сграбчи главата на Брюгар. Графът, който лежеше отпуснат в краката му, внезапно се дръпна рязко и побягна, а в ръцете на изненадания Приратес остана само кървав кичур коса.

Саймън безпомощно гледаше как Началникът на стражата с изцъклен поглед закуцука направо към скривалището му и смътно дочу гневните крясъци на Приратес. Щом двама войници се втурнаха след Брюгар, младежът усети как лепкавата нощ го притиска плътно, спира дъха му, премрежва зрението му…

Графът бягаше тромаво, поради завързаните си ръце, и беше само на няколко крачки от него, когато се препъна и падна. Войниците се хвърлиха отгоре му. Краката му ритаха, дъхът му застърга иззад натъпканата в устата му кърпа. Саймън бе приклекнал зад каменното си укритие; изплашеното му сърце биеше до пръсване. Той отчаяно се опитваше да овладее треперещите си нозе. Войниците — бяха толкова близо, че почти можеше да ги докосне — изправиха грубо Брюгар на крака, с ужасни ругатни. Един от тях извади меча си и удари графа с тъпата страна. Отвъд пламъците на огъня Саймън виждаше втренчения поглед на Приратес и мъртвешки бледото учудено лице на краля, застанал зад него. Дори и след като довлякоха до огъня отпуснатото тяло на Брюгар, Приратес продължаваше да се вглежда в мястото, където графът беше паднал.

„Кой е там?“

Вятърът сякаш подхвана и довя този глас направо в главата на Саймън. Приратес гледаше точно към него! Сигурно го виждаше!

„Който и да си, излез! Заповядвам ти да излезеш!“

Силуетите с черни наметала подхванаха някакъв странен злокобен напев. Саймън се бореше с мощната воля на алхимика. Спомни си страшното премеждие в склада и напрегна всичките си сили, за да се противопостави на мощта на свещеника. Почувства се изтощен и изцеден като парцал.

„Излез“, повтори гласът и някакъв порив обсеби съзнанието му. Бореше се душата му да остане неуязвима, но поривът беше по-силен. Оставаше само да го открие, да го сграбчи…

— Ако споразумението вече не ви удовлетворява — каза един тънък глас, — нека го развалим сега. Опасно е ритуалът да остане незавършен. Много е опасно.

Говореше мъжът с качулката и Саймън почувства смущение в търсещата го мисъл на червения свещеник.

— Ъъ… какво? — каза Приратес, сякаш току-що се събуждаше.

— Може би не сте съвсем наясно какво правите тук — изсъска черният силует. — Може би не разбирате с кого и с какво си имате работа.

— Не… да, разбирам — заекна свещеникът. Саймън успя да усети безпокойството му, сякаш имаше мирис. — Бързо — обърна се той към войниците, — донесете ми тази торба с мърша. — Те довлякоха Брюгар и го пуснаха в краката му.

— Приратес… — подхвана кралят.

— Моля ви, ваше величество, умолявам ви! Ще ни отнеме само минута.

Саймън с ужас откри, че част от мисълта на Приратес още не бе напуснала собственото му съзнание — беше като лепкава връв, която свещеникът не беше издърпал обратно. Той почти усещаше нервното вълнение на алхимика, когато Приратес вдигна главата на Брюгар; долавяше как откликва на тихия напев на мъжете с качулки. А после усети и нещо по-силно — тръпка на ужас, която се впи в незрялото му, уязвимо съзнание. В нощта имаше едно необяснимо „друго“, едно ужасно „нещо друго“. То се носеше над хълма като нисък облак и пламтеше в седналия на каруцата силует, като тайнствен черен пламък. Проникваше дори в твърдта на изправените камъни и ги изпълваше с доминиращото си присъствие.

Сърпът се издигна нагоре. За миг проблясващата пурпурна извивка на острието му изглеждаше като втора луна на небето — като стар червен полумесец. Приратес извика някакви заплетени думи, които Саймън не разбра.

— Ай Саму ситхетч’а — ай Накига!

Сърпът се спусна и главата на Брюгар клюмна. Пурпурночервена кръв бликна от гърлото му и се плисна по ковчега. За момент началникът на гвардията потрепери конвулсивно под ръката на свещеника, после увисна като змиорка. Тъмната струя продължаваше да капе по черния капак. Уловен в странната плетеница от чужди и собствени мисли, Саймън несъзнателно изпита ужасяващия екстаз на Приратес. После усети „другото“ — студено, мрачно, ужасяващо всеобхватно Нещо. Прастарото му съзнание ликуваше с някаква светотатствена радост.

Един от войниците повръщаше. Ако не беше безпомощното вцепенение, което го омаломощаваше, Саймън щеше да направи същото.

Приратес бутна тялото на графа и Брюгар се свлече на земята. Белите му пръсти бяха сгърчени към небето. Кръвта се просмукваше в тъмния сандък и синкавата светлина заблестя още по-ярко. Линията, която тя описваше около ръбовете на ковчега, стана много по-отчетлива. Бавно и ужасяващо капакът започна да се отваря, сякаш някаква сила го надигаше отвътре.

„Свети Усирис, който ме обича, свети Усирис, който ме обича — мислите на Саймън вихрено препускаха в ужасеното му съзнание, — помогни ми, помогни ми, помогни — самият Дявол е в този сандък, той излиза навън, спаси ме, о, помогни ми…“

„Направихме го, направихме го! — Това бяха други мисли, чужди, а не неговите. — Твърде късно е за връщане назад. Твърде късно“.

„Първата стъпка. — Най-смразяващите, най-ужасяващите мисли. — Колко ще има да плащат само…“

Докато капакът се вдигаше, светлината изскочи навън — наситеновиолетова, с оттенъци на мръсносиво и мътнопурпурно — ослепителна, пулсираща светлина. Капакът зейна отворен и в този момент вятърът задуха още по-силно, сякаш изплашен и отвратен от сиянието около дългия черен сандък. Най-после можеше да се види какво има вътре.

„Джингизу — прошепна един глас в главата на Саймън. — Джингизу…“

 

Беше меч. Спотайваше се в сандъка, смъртоносен като усойница; изглеждаше, като че ли някога е бил черен, ала сега блестеше с преливащ се сив блясък, като мазно петно върху тъмна вода.

„Тупти като сърце — сърце, побрало цялата тъга…“

В главата на Саймън прозвуча един силен глас — колкото отблъскващ, толкова и омагьосващ, който го примамваше като пръсти, докосващи нежно кожата му.

— Вземете го, ваше величество! — каза Приратес сред свистенето на вятъра.

Замаян и безпомощен, Саймън ненадейно пожела самият той да имаше сили да го вземе. А не можеше ли? Силата пееше в него, възпяваше властта на всемогъщите, радостта от сбъднатите мечти.

Елиас бавно тръгна напред. Един след друг войниците около него се отдръпнаха и с ридания или молитви на уста хукнаха надолу по хълма и изчезнаха сред тъмнината на близките дървета. След броени секунди на хълма останаха Елиас, Приратес, скритият Саймън, мъжете с качулките и мечът. Елиас направи още една стъпка и стигна до сандъка. Очите му се бяха разширили от страх; той изглеждаше изпълнен с тягостни съмнения и беззвучно мърдаше устни. Вятърът разгръщаше наметалото му с невидими пръсти, а тревите се сплитаха около глезените му.

— Трябва да го вземете! — повтори Приратес. Елиас се взираше в него, сякаш го виждаше за пръв път. — Вземете го! — В главата на Саймън думите на Приратес се въртяха лудешки като плъхове из горяща къща.

Кралят се наведе и протегна ръка. Внезапно силното желание на Саймън се смени с ужас пред дивото, празно небитие на мрачната песен на меча.

„Не бива! Не може ли да разбере? Не бива!“

Когато ръката на Елиас доближи меча, поривите на вятъра стихнаха. Четирите силуета с качулки стояха неподвижно пред каруцата, петият сякаш беше потънал в още по-дълбока сянка. Тишината беше толкова гъста, че сякаш можеше да я докоснеш.

Елиас сграбчи дръжката и с плавно движение извади меча от ковчега. Страхът внезапно изчезна от лицето му и устните Му се разтеглиха в безпомощна, идиотска усмивка. Той вдигна меча високо. По ръба му танцуваше синкав отблясък, който го открояваше на фона на тъмното небе. Елиас едва не захлипа от радост:

— Аз… приемам дара на Господаря. Аз ще… изпълня нашето споразумение. — Той бавно коленичи, като държеше меча пред себе си. — Да живее Краля на бурите — Инелуки!

Вятърът отново засвистя. Саймън се отдръпна от пламтящия огън на хълма, а четирите фигури с наметалата вдигнаха белите си ръце и запяха:

— Инелуки, ай! Инелуки, ай!

„Не! — препуснаха мислите на Саймън. Кралят… всичко е загубено! Бягай, Джосуа!“

„Мъка… Мъка по цялата земя…“

Петият силует с качулка започна да се гърчи на каруцата. Черното наметало падна и се видя фигура от огненочервена светлина, плющяща като пламнало платно. Това същество, всяващо потискащ, смразяващ сърцето страх, растеше пред ужасените очи на Саймън — безплътно, с танцуващи очертания, все по-голямо и по-голямо, докато прозрачното му, поклащано от вятъра туловище не покри всичко наоколо — едно създание от вихрен въздух и огнен пурпур.

„Самият Дявол е тук! Печал, името му е Печал…! Кралят доведе Дявола! Моргенес, свети Усирис, спасете ме, спасете ме, спасете ме!!!“

Хукна като луд в черната нощ, далече от червеното нещо и тържествуващото „друго нещо“. Шумът на стъпките му бе погълнат от пищенето на вятъра. Клоните се впиваха като нокти в ръцете му, в косата и лицето му…

„Ледените нокти на Севера… останките на Асу’а“.

И когато най-накрая се препъна и падна, а духът му избяга от ужас, избяга далече в дълбоката тъма, му се стори, че в този последен миг чу как самите камъни застенаха в земята под него.