Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (15)

12. Шест сребърни врабчета

Саймън се препъваше през двора. Мислите се надвикваха в главата му като улична тълпа. Искаше да се скрие. Искаше да избяга. Искаше да изкрещи ужасната истина и да избухне в смях, да накара обитателите на замъка да изскочат навън. Колко уверени се чувстваха, уверени във всичко, догаждаха се и клюкарстваха, ала не знаеха нищо! Нищичко! Саймън искаше да изреве, да блъска и да хвърля, ала в сърцето му още витаеше страхът от очите на Приратес — очи на хищна птица. Какво можеше да напрани? Кой би му помогнал, за да се оправи в този объркан свят?

„Моргенес“.

Докато вървеше с изтръпнали крака през потъналия в здрач двор, в съзнанието му изплува спокойното, леко присмехулно лице на доктора и изтласка страшния образ на свещеника и на окованата сянка в тъмницата долу. Без да се замисля повече, Саймън профуча през обкованата черна врата на Кулата на Хйелдин и хукна по стълбите на Канцеларията. За секунди прекоси дългите коридори и рязко отвори вратата, водеща към забранената за него Кула на Зеления ангел. Изпитваше толкова болезнена нужда да стигне до жилището на доктора, че ако клисарят Барнабас му препречеше пътя в опит да го залови, щеше да изтече като живак между пръстите му. Силен вятър премина през него, изпълни го животинска пъргавина и го избута още напред. Още преди страничната врата на кулата да се затвори зад него, той вече тичаше по подвижния мост и миг по-късно заудря по вратата на доктора. Двама стражи от Еркинската гвардия го погледнаха с безразличие и се върнаха към играта си на зарове.

— Докторе! Докторе! Докторе! — изкрещя Саймън и отново заблъска вратата като полудял бъчвар бъчвата си. Докторът бързо се появи, бос и разтревожен.

— В името на рогата на пръхтящия Криунос, момче! Да не си полудял!? Да не би да си глътнал рояк пчели!?

Саймън се провря покрай доктора, без да пророни и дума за обяснение, и тръгна по коридора към кабинета му. Спря се запъхтян до вътрешната врата и изчака дребния старец да го настигне. Моргенес го изгледа внимателно и го пусна в кабинета.

Щом вратата се затвори, Саймън започна да разказва за експедицията си и за резултатите от нея. Моргенес се засуети около слабия огън и наля от една кана вино с подправки да се топли в тигана. Докато работеше, слушаше внимателно и вмъкваше по някой въпрос в тирадата на Саймън, сякаш пъхаше пръчка в мечешка клетка. Накрая поклати замислено глава и подаде на момчето чаша греяно вино, после взе своята чаша и седна в един надраскан стол с висока облегалка. Беше напъхал слабичките си бели нозе в чехли, седеше с кръстосани крака на възглавничката на стола, а сивата му роба се диплеше около кокалестите му пищяли.

— Знам, че не биваше да докосвам магическата врата, докторе, знам, но го направих — и видях Джосуа! Съжалявам, че все обърквам нещата, но съм сигурен, че го видях! Имаше брада и изглеждаше ужасно… ала бе той!

Моргенес отпи от виното и забърса бакенбардите си с дългия си ръкав.

— Вярвам ти, момче — каза той. — Иска ми се да не ти вярвах, но всичко дяволски се връзва. Това само потвърждава странната информация, която получих.

— Но какво ще правим? — едва се сдържа да не изкрещи Саймън. — Той умира! Елиас ли е направил това с него? Знае ли кралят?

— Наистина не мога да твърдя това, ала едно е сигурно — Приратес знае.

Докторът остави чашата си и стана. Зад главата му последните лъчи на следобедното слънце обагряха тесните прозорци в червена светлина.

— Що се отнася до това, което ще направим, първо трябва да отидеш на вечеря.

— Вечеря!? — Саймън се задави и изплю виното върху ризата си. — След като принц Джосуа…

— Да, момче, точно така. Вечеря. Сега не можем да направим нищо, а аз трябва да помисля. Ако пропуснеш вечерята си, ще се вдигне шум — макар и не кой знае какъв, ала ще предизвика точно това, което искаме да избегнем — ще привлече внимание. Така че иди и си изяж вечерята… и докато дъвчеш, бъди така добър да си държиш устата затворена.

 

Вечерята се точеше бавно като пролетното размразяване на земята. Сбутан между мляскащи прислужници, с разтуптяно сърце, Саймън с мъка се сдържаше да не започне да хвърля чашите и посудата на застлания с тръстика под. Безсмисленият и неуместен разговор го вбесяваше, а овчарската баница, приготвена от Джудит специално за Вечерта на Белтаин, му се струваше твърда и безвкусна като талаш.

Рейчъл недоволно наблюдаваше шаването му и когато Саймън не можа да се сдържи повече и скочи, и помоли да напусне, стана и го последва до вратата.

— Съжалявам, Рейчъл, много бързам! — каза той, като се надяваше да отложи „конското“, което явно щеше да последва. — Доктор Моргенес иска да му помогна за нещо много важно. Моля те!

За миг изглеждаше, че Драконката се готви да приложи страховитата си хватка върху ухото му и да го върне насила на масата, ала нещо в изражението или в тона му я спря и тя за малко не се усмихна.

— Добре, момче, но само този път. И преди това ще благодариш на Джудит за прекрасната баница. Трудила се е над нея цял следобед.

Саймън се стрелна към Джудит, кацнала като огромна палатка на масата си. Пухкавите й бузи поруменяха, докато той хвалеше усилията й. Когато се втурна обратно към вратата, Рейчъл се пресегна и го хвана за ръкава. Саймън спря и се обърна, отворил уста за възражение, ала тя само рече:

— Просто се успокой и бъди внимателен, глупчо такъв. Нищо не е толкова важно, че да се пребиеш, докато стигнеш до доктора. — Потупа го по ръката, пусна го и го проследи с поглед, докато изчезваше през вратата.

 

Докато стигне до кладенеца, Саймън вече бе облякъл жилетката и палтото си. Моргенес още не беше дошъл. Изведнъж един мек глас до лакътя му го стресна:

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, момко. Дойде Инч и ми беше дяволски трудно да го убедя, че изобщо нямам нужда от неговите услуги точно сега. — Докторът придърпа качулката си и скри лицето си.

— Как успяхте да се приближите толкова тихо? — попита Саймън, снижил гласа си по примера на доктора.

— Е, все още мога да се движа по малко, Саймън — каза засегнато докторът. — Стар съм, обаче не съм още на умирачка.

— Извинете — прошепна Саймън.

Мълчаливо слязоха по стъпалата и влязоха в първото складово помещение. Моргенес извади кристална сфера, голяма колкото ябълка. Потърка я и в центъра й се появи светлинка, която постепенно се усили и в мрака изплуваха очертанията на натрупаните наоколо бурета и чували, потопени в мека златиста светлина. Моргенес протегна сферата напред и двамата внимателно тръгнаха покрай складираните стоки.

Капакът беше затворен; Саймън не можеше да си спомни дали го е затворил самият той при безумното си бягство. Внимателно се спуснаха по стълбата — Саймън напред, Моргенес над него, като осветяваше пътя със светещата сфера. Саймън посочи килера, където Приратес едва не бе го хванал, после продължиха към най-долното помещение.

Долната стая беше празна както преди, ала вратата, която водеше към каменния коридор, бе затворена. Саймън беше почти сигурен, че не я е затворил той, и го каза на Моргенес. Дребният доктор само махна с ръка, отиде до стената и намери мястото, където според указанията на момчето се намираше отворът. Прокара ръката си в кръг по стената, като мърмореше нещо под носа си, ала отворът не се появи. Моргенес приклекна и продължи да си говори още известно време. На Саймън му омръзна да пристъпва от крак на крак и клекна до доктора.

— Не можете ли просто да кажете някоя магическа дума и да я отворите?

— Не! — прошепна Моргенес. — Мъдрият човек никога, повтарям — никога не използва Изкуството без нужда, особено ако си има работа с друг посветен, като нашия отец Приратес. Все едно да си напиша името на вратата.

Саймън се намръщи. Докторът постави лявата си ръка плътно в средата на мястото, където би трябвало да се намира вратата, и след кратко опипване сръчно удари по нея с ръба на дясната си длан. Вратата се открехна и светлината от факлата в коридора заля стаята. Докторът надникна вътре, после пусна кристалната сфера в гънките на огромния си ръкав и извади една съшита от парчета кожа торба.

— Е, Саймън, момчето ми — изкиска се тихо той, — какъв крадец би излязъл от мене! Тази врата не е вълшебна, а само скрита с помощта на Изкуството. Хайде, идвай!

Влязоха във влажния каменен коридор.

Тръгнаха към заключената желязна врата. Стъпките им глухо отекваха в тишината. Докторът огледа ключалката, пристъпи към шпионката и надникна вътре.

— Мисля, че си прав, момко — прошепна той. — Мътните го взели! Как ми се иска да не беше! — Той се съсредоточи върху ключалката. — Бягай в края на коридора и си отваряй очите и ушите!

Саймън застана на пост, а Моргенес порови в кожената си торба, извади едно дълго, тънко като игла острие, втикнато в дървена дръжка, и доволно го размаха.

— Наракски дълъг нож. Знаех си, че ще потрябва някой ден!

Пъхна го в ключалката и го развъртя. Острието се плъзна в отвора доста свободно. Той го изкара, извади от торбата малко шишенце, разклати го и махна тапата със зъби. Саймън гледаше захласнат как докторът обърна шишенцето и изля тъмната гъста течност върху острието, после бързо го пъхна отново в ключалката.

Повъртя известно време острието, отстъпи назад и започна да брои на пръсти. След като преброи пръстите на двете си ръце по три пъти, хвана тънката дръжка и я завъртя. Намръщи се и я пусна.

— Ела, Саймън. Имаме нужда от твоите силни млади ръце.

По указанията на доктора Саймън хвана дръжката на странния инструмент и започна да върти. Изпотените му ръце се хлъзнаха по полираното дърво. Той стисна по-здраво и след малко почувства, че острието закачи нещо в ключалката. Миг по-късно чу как резето се плъзна. Моргенес кимна и Саймън бутна вратата с рамо.

Светлината от тлеещите тръстики в поставката на стената беше съвсем слаба, но окованият в дъното на килията се виждаше. Той вдигна поглед и очите му се разшириха. Опита се да каже нещо, ала от устните му излезе само леко свистене. Миризмата на гниеща слама бе непоносима.

— Ах… ах, бедният принц Джосуа… — каза Моргенес. Докато докторът разглеждаше оковите, Саймън гледаше безпомощно, неспособен да се намеси, сякаш събитията, които се случваха, бяха сън. Принцът бе страшно отслабнал и брадясал като пътуващ гадател; кожата, която се виждаше през окъсаното зебло, с което бе облечен, беше покрита с червени отоци.

Моргенес зашепна нещо в ухото на Джосуа Безръкия, после извади от чантата си едно продълговато шишенце, подобно на тия, в които дамите съхраняваха червилата си, чевръсто натри едната си длан с част от съдържанието на шишенцето, после — другата и огледа оковите на Джосуа. Двете му ръце бяха приковани към масивна желязна халка в стената; едната окова стягаше китката, другата — тънката предмишница на принца.

Моргенес свърши с разтриването на ръцете си, после подаде флакона и чантата на Саймън.

— Сега бъди добро момче и закрий очите си ръце. Размених един подвързан с коприна том на Плезинен Мирменис — единствения на север от Педруин — за този боклук. Остава да стискаме палци. Саймън, ама закрий очите си де…

Когато вдигна ръцете си, той видя как Моргенес посяга към халката, която държеше веригите на принца към камъка. Миг по-късно през преплетените пръсти на Саймън проблесна розова светлина, съпроводена от пукот като от удар с чук върху аспидна плочка. Когато младежът отново отвори очи, принц Джосуа се бе свлякъл на пода заедно с веригите си. Моргенес клечеше над него, а от дланите му се виеше пушек. Халката на стената беше почерняла и изкривена като прегорял геврек.

— Уф! — изпъшка докторът. — Надявам се… надявам се, че… никога няма да ми се наложи да правя това пак. Можеш ли да изправиш принца, Саймън? Аз съм много слаб.

Джосуа се претърколи неловко по гръб и се огледа.

— Мисля, че… мога да ходя. Приратес… ми даде нещо…

— Глупости. — Моргенес си пое дълбоко дъх и с мъка се изправи. — Саймън е силен момък. Хайде, момче, стига си се блещил! Вдигни го!

След няколко опита Саймън успя да опаше около кръста на принца свободните краища на веригите, все още прикрепени към ръцете му. После, с помощта на Моргенес, успя някак си да го вдигне на гърба си и Джосуа го яхна като детенце. Саймън стоеше и си поемаше дъх на едри глътки. В едни момент си помисли, че няма да издържи принца, ала после с един тромав подскок го повдигна по-високо на гърба си и откри, че даже с допълнителната тежест на веригите това не е невъзможно.

— Махни тая глупава усмивка от лицето си, Саймън — каза докторът. — Все още не сме го качили по стълбата.

 

Успяха някак си — Саймън пухтеше, почти разплакан от усилието, Джосуа немощно плетеше крака по стъпенките, а Моргенес тикаше отзад и шепнеше окуражително. Беше дълго и кошмарно изкачване, ала накрая стигнаха до главния склад. Моргенес изприпка край тях, а Саймън се облегна на един денк, за да отдъхне, все още с принца на гърба си.

— Тук някъде, тук някъде… — мърмореше Моргенес, докато си проправяше път през струпаните стоки. Когато стигна до южната стена на помещението, осветявайки с кристала пред себе си, затърси още по-енергично.

— Какво? — попита Саймън, ала докторът му направи знак да мълчи. Докато гледаше как Моргенес изчезва и се появява иззад пирамидите от бъчви, Саймън почувства леко докосване по косата. Принцът го галеше по главата.

— Истински, истински! — въздъхна Джосуа. Саймън усети нещо мокро да се стича по шията му.

— Намерих го! — чу се тихият ликуващ вик на Моргенес. — Насам! — Саймън се надигна с леко залитане и понесе принца. Докторът стоеше до голата каменна стена и сочеше една пирамида от големи бъчви. На светлината на лампата сянката му изглеждаше великанска.

— Какво намерихте? — Саймън намести принца на гърба си и се загледа. — Бъчви?

— Точно така! — изкиска се докторът и с театрален жест извъртя наполовина обръча на най-горната бъчва. Цялата й страна се отдели, сякаш беше врата, и зад нея зейна тъмнината на пещера.

Саймън се втренчи подозрително в мрака.

— Какво е това?

— Проход, глупаво момче такова. — Моргенес го хвана за лакътя и го поведе към бъчвата, която стигаше едва до гърдите му. — Този замък гъмжи от тайни проходи.

Саймън се наведе и намръщено надникна в тъмната вътрешност на бъчвата.

— Вътре?

Моргенес кимна. След като се убеди, че вътре няма да може да върви изправен, Саймън коленичи и започна да се придвижва педя по педя; а принцът го беше яхнал, все едно че е пони.

— Не знаех, че в склада има такива проходи — каза той и гласът му отекна във вътрешността на бъчвата. Моргенес се наведе, за да вкара главата на Джосуа в ниския вход.

— Саймън, нещата, които не знаеш, са много повече от нещата, които знам аз. Направо се отчайвам от това несъответствие. Сега си затвори устата и побързай.

От другата страна вече можеха да се изправят. Сферата на Моргенес разкри дълъг коридор със сводест таван, целият в прах.

— Ех, Саймън — каза Моргенес, докато бързаха напред, — де да имахме време да ти покажа стаите, покрай които минава този коридор — някои от тях бяха будоари на една много велика и много красива дама. Тя използваше този коридор, за да ходи на тайните си срещи, — Докторът погледна Джосуа, който бе притиснал лицето си към врата на Саймън, и измърмори; — Заспал е! Заспал е като къпан.

Коридорът се изкачваше и спускаше, завиваше ту на една страна, ту на друга. Вървяха покрай множество врати, някои от тях — с ръждясали ключалки, други — с дръжки, излъскани като нова монета. По едно време минаха покрай няколко малки прозореца. Саймън хвърли бърз поглед и се стресна, като видя очертаните върху вечерното небе силуети на часовоите на Западната стена. Там, където бе залязло слънцето, облаците имаха лек червен нюанс.

„Трябва да сме над Кралската трапезария — зачуди се Саймън. — Кога сме се изкачили толкова?“

 

Когато Моргенес най-после спря, вече се препъваха от изтощение. В тази част на лъкатушещия коридор нямаше прозорци — само драперии. Моргенес повдигна една. Показа се сив камък.

— Грешка — изпъшка докторът и вдигна следващата завеса, зад която имаше груба дървена врата. Той долепи ухото си до нея и се ослуша, после я отвори.

— Архивната. — Посочи осветения от факли коридор. — Само на няколкостотин крачки от жилището ми…

Щом Саймън и неговият пътник минаха, докторът затвори вратата с тежко хлопване. Саймън погледна и видя само обикновен дървен панел — като всички по стената на коридора.

Трябваше да направят само още един преход, един относително бърз спринт от най-източната врата на стаите на Архивната и през открития общ двор. Докато се прокрадваха възможно най-близо до стените, на Саймън му се стори, че забеляза някакво движение в сенките покрай стената от другата страна на двора: нещо голямо, което бавно се въртеше, сякаш следеше с поглед придвижването им, една позната фигура с прегърбени рамене. Ала здрачът бързо се сгъстяваше и той не можеше да е сигурен — може би просто пред очите му играеха черни петна.

 

Нещо го бодеше от едната страна, сякаш някой беше стиснал реброто му с ковашките клещи на Рубен. Моргенес бе изкуцукал напред и държеше вратата отворена. Саймън със залитане влезе, внимателно положи товара си на пода, после се просна с разперени ръце и крака на плочника, изпотен и останал без дъх. Стаята танцуваше лудешки пред очите му.

— Ето, ваше височество, изпийте това — чу той гласа на Моргенес.

Саймън отвори очи и се повдигна на лакът. Джосуа седеше, облегнат на стената; Моргенес клечеше до него с кафява керамична каничка в ръка.

— По-добре ли сте? — попита докторът.

Принцът немощно кимна и каза:

— Вече се чувствам по-силен. Тази течност има вкуса на онова, което ми даде Приратес… само че не е толкова горчива. Каза, че силите ми отслабват прекалено бързо… че се нуждаят от мен тази вечер.

— Нуждаят се от вас ли? Това не ми харесва, изобщо не ми харесва.

Моргенес подаде каничката на Саймън. Питието имаше тръпчив и кисел вкус, но сгряваше. Докторът надникна навън, после пусна резето.

— Утре е Денят на Белтаин, първи мая — каза той. — Тази нощ е много лоша нощ, принце. Нарича се Каменната нощ.

Саймън почувства как приятната топлина от питието се стича към стомаха му. Болката в ставите му намаля, но все още се чувстваше замаян.

— Струва ми се много злокобна тяхната „нужда“ от вас тази нощ — повтори Моргенес. — Страхувам се, че ще се случат и по-лоши неща от затварянето на брата на краля.

— Затварянето ми стига. — Болезнена гримаса изкриви отслабналото лице на Джосуа, после изчезна, заменена от дълбоки тъжни бръчки.

— Моргенес — каза той малко по-късно, с треперещ глас, — тези мръсници избиха хората ми. Нападнаха ни от засада.

Докторът вдигна ръката си, сякаш се канеше да я сложи на рамото на принца, после неловко я отдръпна.

— Знам, милорд, знам. Сигурен ли сте, че брат ви има пръст в това? Не е ли възможно Приратес да е действал на своя глава?

Джосуа уморено поклати глава.

— Не знам. Мъжете, които ни нападнаха, не носеха отличителни знаци и откакто ме доведоха тук, не съм виждал никого освен свещеника… ала не е за вярване, че Приратес ще извърши такова нещо без знанието на Елиас.

— Наистина.

— Но защо? Защо, дяволите да ги вземат? Аз не се стремя към властта, по-скоро обратното. Знаеш това, Моргенес. Защо ще правят това?

— Принце, страхувам се, че точно сега нямам отговор, ала трябва да ви кажа, че това напълно потвърждава някои мои подозрения относно… едни други неща. Относно… северните събития. Спомняте ли си приказките за Белите лисици? — Тонът на Моргенес беше многозначителен, ала принцът само повдигна вежди и не каза нищо. — Е, сега няма да обсъждаме моите опасения. Времето ни е малко и трябва да се погрижим за по-належащи неща.

Моргенес помогна на Саймън да се изправи, после се засуети в търсене на нещо. Младежът гледаше боязливо принца, който седеше отпуснат до стената със затворени очи. Докторът се върна с едно длето и чук, чиято глава беше заоблена от дълга употреба.

— Бъди така добър да свалиш оковите на принц Джосуа, момчето ми. Трябва да се погрижа за още няколко неща. — И отпраши нанякъде.

— Ваше височество? — тихо каза Саймън, като приближи принца. Джосуа отвори замъглените си очи, погледна първо момчето, после инструментите, които държеше, и кимна.

Саймън коленичи до принца и с няколко силни удара разби ключалката на оковата, която обвиваше дясната ръка на принца. Когато се премести от лявата му страна, Джосуа отново отвори очи и спря ръката на Саймън.

— Махни веригата само от едната страна, млади човече. — На лицето му потрепна призрачна усмивка. — Остави ми тази окова, за да ми напомня за брат ми. Остави ми неговия знак. — Той показа сбръчканото чуканче. — Както виждаш, имаме си система за водене на сметки.

Саймън почувства внезапен хлад и трепна, после положи лявата предмишница на Джосуа на каменния плочник. С един-единствен удар разсече веригата и остави пръстена почерняло желязо върху ръката на принца.

Моргенес се появи с кат тъмни дрехи.

— Хайде, Джосуа, трябва да побързаме. Мина почти час, откакто се стъмни, а не знаем кога ще ви потърсят. Оставих шперца счупен в ключалката, ала това няма да ги забави много, преди да открият отсъствието ви.

— Какво ще правим? — попита принцът. Едва се държеше на крака, докато Саймън му помагаше да навлече селското облекло. — На кого в замъка можем да се доверим?

— В момента на никого — не и сега. Затова трябва да стигнете до Наглимунд. Само там ще сте в безопасност.

— Наглимунд… — замечтано произнесе Джосуа. — Толкова пъти съм сънувал родното място през тези ужасни месеци — но, не! Трябва да разкрия на хората двуличието на брат ми. Ще намеря смели сърца, които да ме подкрепят!

— Не и тук… не и сега. — Гласът на Моргенес беше твърд, очите му — повелителни. — Ще се озовете обратно в тъмницата и този път ще ви отсекат главата тайно и без да се бавят. Нима не разбирате? Трябва да се доберете до някое укрепено място, където ще можете да избегнете коварството, за да можете да предявите обвиненията си. Много крале са хвърляли в затвора и са убивали роднините си — повечето от тях са го вършели безнаказано. За да разбуниш населението, се изисква много повече от едно роднинско спречкване.

— Добре — неохотно рече Джосуа, — дори и да си прав, как ще се измъкна? — Задави го пристъп на кашлица. — Вратите на… на замъка… са… сигурно са затворени през нощта. Да отида до вратата на вътрешното укрепление, преоблечен като пътуващ музикант и с пеенето си да ги запленя така, че да ме пуснат ли?

Моргенес се усмихна. Саймън беше впечатлен от духа на измъчения принц, който само преди час бе окован във влажна тъмница без надежда за избавление.

— По стечение на обстоятелствата не ме заварвате неподготвен с този въпрос — каза докторът. — Моля, погледнете.

Той отиде в дъното на дългата стая, в ъгъла, където преди време Саймън беше плакал до грубата каменна стена, и посочи звездната карта, чиито свързани с линия съзвездия образуваха фигурата на четирикрила птица. Поклони се и дръпна картата настрани. Зад нея имаше голяма квадратна дупка, изсечена в камъка, затворена с дървена врата.

— Както вече демонстрирах, Приратес не е единственият със скрити врати и тайни коридори. — Докторът се изкиска. — Отец Червено расо е новодошъл и има още много да учи за замъка, който е бил мой дом по-дълго, отколкото вие двамата можете да предположите.

Саймън беше толкова развълнуван, че едва го свърташе на едно място, ала по лицето на Джосуа се четеше съмнение.

— Къде води това, Моргенес? — попита той. — Едва ли ще ми е от полза да се измъкна от подземието на Елиас само за да се намеря в крепостния ров на Хейхолт.

— Не се страхувайте. Този замък е построен върху истинска плетеница от пещери и тунели — да не говорим за руините на по-стария замък под нас. Целият лабиринт е толкова голям, че дори аз не познавам и половината от него — ала го познавам достатъчно, за да ви осигуря безопасно измъкване. Елате с мен.

Моргенес поведе принца, който се подпираше на рамото на Саймън, към дългата маса и разви един пергамент, чиито краища бяха посивели и изтънели от времето.

— Виждате — каза Моргенес, — че не съм си губил времето, докато моят млад приятел тук, Саймън, бе на вечеря. Това е план на катакомбите — само на част от тях, ала на него е начертан маршрутът ви. Ако го следвате внимателно, ще излезете над земята в гробищния двор зад стените на Ерчестър. Сигурен съм, че оттам ще намерите по-безопасно място за през нощта.

След като разучиха картата, Моргенес дръпна Джосуа настрани и двамата си зашушукаха нещо. Почувствал се ненужен, Саймън започна да разглежда картата на доктора. Моргенес бе очертал маршрута с яркочервено мастило. Зави му се свят, докато проследяваше завоите и преходите.

Когато двамата мъже приключиха разговора си, Джосуа прибра картата и каза:

— Е, ако ще тръгвам, трябва да тръгвам веднага. Няма да е разумно след час да ме намерят все още тук, в Хейхолт. Ще обмисля внимателно другите неща, които ми каза. — Погледът му обходи разхвърляната стая. — Страхувам се само какво може да ви навлече това смело дело.

— Нищо не можете да направите, Джосуа — отвърна Моргенес. — А аз си имам начини за защита. Знам няколко трика. Веднага щом Саймън ми каза, че ви е намерил, започнах някои приготовления. Отдавна се страхувах, че няма да ме търпят повече. Това само малко ускори нещата. Ето, вземете този фенер.

При тези думи докторът смъкна фенера от стената и го подаде на принца заедно с торбата, която висеше на една кука до него.

Сложил съм вътре малко храна и още малко от целебната течност. Не е кой знае какво, ала трябва да пътувате без много багаж. Побързайте, моля ви! — Той отмести картата от входа. — Изпратете ми вест веднага щом се намерите в безопасност в Наглимунд, и тогава ще имам повече новини за вас.

Принцът кимна и закуцука към тайната врата. Когато се обърна, светлината от факлата очерта сянката му далеч напред в тъмнината на шахтата.

— Никога няма да забравя това, Моргенес — каза той. — А ти, млади момко… днес извърши едно смело дело. Надявам се, че един ден това ще помогне на бъдещето ти.

Саймън коленичи, смутен от чувствата, които бушуваха в него. Принцът изглеждаше толкова тъжен и изтощен… В душата на младежа се бореха гордост, тъга и страх, мислите му бяха объркани и неясни.

— Сбогом, Джосуа — каза Моргенес, сложил ръка на рамото на Саймън. Двамата гледаха светлината от факлата на принца, отдалечаваща се по наклонения коридор, докато тя се изгуби в мрачината. После докторът затвори вратата и окачи картата на мястото й.

— Хайде, Саймън — каза той, — имаме още много работа. Приратес ще открие липсата на своя гост през тази Каменна нощ и не ми се вярва, че ще остане доволен.

 

Известно време измина в мълчание. Саймън клатеше крака, кацнал на масата. Беше изплашен, ала въпреки това се наслаждаваше на напрежението, което витаеше в стаята — и което сигурно беше надвиснало навсякъде в достолепния стар замък. Моргенес се щураше насам-натам, зает с куп задачи, напълно непонятни за Саймън.

— Виждаш ли, свърших повечето работа, докато ти вечеряше, ала все още има няколко неща, няколко неразвързани възела.

Обяснението на възрастния мъж изобщо не осветли Саймън по въпроса, ала нещата се случваха твърде бързо дори и за неговата нетърпелива душа. Той кимна и продължи да клати краката си.

— Е, предполагам, че това е всичко, което мога да направя за тази вечер — каза накрая Моргенес. — По-добре да идеш да си легнеш. Ела рано сутринта, да речем веднага след като свършиш утринната си домакинска работа.

— Работа? — възкликна Саймън. — Работа?! Утре?

— Разбира се! — отряза го докторът. — Не си мислиш, че ще се случи нещо необичайно, нали? Да не смяташ, че кралят ще обяви: „А, между другото, снощи брат ми се е измъкнал от тъмницата, затова днес всички ще зарежем работата си и ще го търсим“ — не смяташ така, нали?

— Не, аз…

— И несъмнено няма да кажеш: „Рейчъл, не мога да работя, защото с Моргенес замисляме заговор срещу краля“, нали?

— Разбира се, че не…

— Добре. Тогава ще свършиш домакинските си задължения, ще дойдеш тук, когато си готов, и ще обсъдим положението. Това е много по-опасно, отколкото предполагаш, Саймън, ала се страхувам, че вече си замесен, за добро или за лошо. Надявах се, че ще те държа далеч от това…

— Далеч от кое, докторе? Замесен в какво?

— Няма значение, момче. Не ти ли стига за днес? Ще се опитам да ти обясня каквото мога утре, ала Каменната нощ не е най-подходящото време да говорим за неща като…

Думите на Моргенес бяха прекъснати от силно хлопане по външната врата. Саймън и докторът се спогледаха. След миг хлопането се повтори.

— Кой е? — извика Моргенес с толкова спокоен глас, та Саймън трябваше погледне лицето му, за да се увери, че е разтревожен.

— Инч — долетя отговорът. Моргенес видимо се успокои.

— Върви си — рече той. — Казах ти, че нямам нужда от теб тази вечер.

Последва кратко мълчание.

— Докторе — прошепна Саймън, — мисля, че видях Инч по-рано…

Приглушеният глас се чу отново:

— Мисля, че забравих нещо… забравих нещо в кабинета ви, докторе.

— Ела си го вземи утре — извика Моргенес и този път раздразнението му беше истинско. — Твърде съм зает, за да ме безпокоят точно сега.

Саймън се обади отново:

— Мисля, че го видях, докато носех Джо…

— Незабавно отворете вратата — в името на краля!

Стомахът на Саймън се сви от отчаяние и страх: този нов глас не беше на Инч.

— В името на Малкия крокодил! — изруга докторът с лека почуда в гласа. — Този тъпанар с биволски очи ни е предал. Не вярвах, че има достатъчно ум за това… Няма да позволя да ме безпокоят повече! — извика той, хвърли се към дългата маса и се напъна да я избута до залостената врата. — Аз съм стар човек и се нуждая от почивка!

Саймън скочи да му помогне. Ужасът му бе примесен с необясним порив на въодушевление.

Откъм коридора долетя трети глас, жесток и груб:

— Почивката ти наистина ще бъде дълга, старче. — Саймън залитна, коленете му омекнаха и той едва не падна. Беше Приратес.

Докато Саймън и докторът най-после довлякоха масата, откъм вратата долетя ужасен хрущящ звук.

— Секири — каза докторът и хукна покрай масата в търсене на нещо.

— Докторе! — прошепна Саймън уплашено. — Какво ще правим?

Обърна се и видя невероятна сцена.

Моргенес бе коленичил върху масата, наведен над някакъв предмет, в който Саймън веднага разпозна клетка за птици. Лицето му беше плътно притиснато до тънките решетки: той гукаше и мърмореше нещо на създанията вътре — не спря дори когато вратата се разцепи.

— Какво правите! — изхриптя Саймън. Моргенес скочи на пода с клетката в ръка и заситни към прозореца. После се обърна, погледна спокойно ужасения младеж, усмихна се тъжно и поклати глава.

— Разбира се, момче — каза той, — трябва да се погрижа и за теб, както обещах на баща ти. Ах, колко малко време имахме!

Остави клетката на пода, изприпка обратно до масата и започна да рови из разхвърляните предмети, без да обръща внимание на това, че вратата на кабинета се тресеше от силни удари. Чуваха се груби гласове и дрънчене на брони. Моргенес намери това, което търсеше — една дървена кутия, обърна я и изтърси в шепата си някакъв блестящ златен предмет. Понечи да тръгне обратно към прозореца, после спря и взе сноп тънки листа.

— Вземи това, моля те! — каза той и подаде листата на Саймън, после пак се устреми към прозореца. — Това е моята творба „Животът на Престър Джон“ и не искам да доставя на Приратес удоволствието да й бъде цензор.

Объркан, Саймън взе листата и ги натика в пояса си. Докторът бръкна в клетката, извади един от малките й обитатели и внимателно го сложи в шепата си. Беше сребристосиво врабче. Саймън наблюдаваше с мълчаливо удивление как Моргенес спокойно завърза бляскавата дрънкулка — пръстен? — за крачето на врабчето. На другия му крак вече бе привързано малко парченце пергамент.

— Бъди силно с този тежък товар! — каза тихо докторът на малката птичка.

Острието на една секира проби масивната врата точно над резето. Моргенес се наведе, вдигна от пода една летва и строши стъклото на високия прозорец, после вдигна врабчето и го пусна. Птичката подскочи един-два пъти по рамката, после хвръкна и се загуби в нощното небе. По същия начин докторът освободи още пет врабчета едно след друго, докато клетката не се изпразни.

От вратата се откърти голямо парче. Саймън виждаше през дупката разярени лица и блясък на факли.

Докторът му махна и викна:

— Тунелът, момче! Бързо!

На пода падна още едно парче дърво. Докато бързаха да пресекат стаята, докторът подаде на Саймън нещо малко и кръгло.

— Потъркай това и ще имаш светлина — каза той. — По-добро е от факла. — Дръпна картата от стената и отвори вратата. — Хайде, побързай! Търси Стълбището на Тан-жа и се изкачи по него!

Докато Саймън влизаше в тунела, тежката врата на кабинета падна на пода. Моргенес се обърна натам.

— Докторе! — изкрещя Саймън. — Елате с мен! Можем да се измъкнем!

Докторът го погледна, усмихна се и поклати глава. Масата пред вратата се катурна сред трясък от счупено стъкло и в развалините й нагазиха въоръжени мъже, облечени в зелено и жълто. Насред Еркинската гвардия, свит като жаба сред гора от мечове и секири, стоеше Брюгар, главнокомандващият. В рамката на вратата се виждаше масивната фигура на Инч; зад него аленееше мантията на Приратес.

— Спрете! — избумтя един глас.

Въпреки целия си страх и объркване Саймън се учуди, че крехкият Моргенес може да извика така. Докторът се бе изправил пред стражата, пръстите му бяха странно сгърчени. Въздухът между него и стреснатите войници започна да трепти и да се изкривява. Като че ли от нищото се издигна невидима здрава стена — ръцете на доктора чертаеха странни фигури. За миг факлите осветиха сцената пред очите на Саймън, сякаш беше застинала върху някакъв стар гоблен.

— Бог да те пази, момче! — прошепна докторът. — Тръгвай! Веднага!

Саймън отстъпи една крачка в коридора.

Приратес разблъска вцепенените стражи. Приличаше на размазана червена сянка. После протегна ръка и там, където докосна втвърдения въздух, проблесна мрежа от сини искри. Моргенес се олюля и преградата му започна да се топи като ледена стена на горещо слънце. Той залитна и събори на пода няколко чаши от една полица.

— Спрете момчето! — изкрещя Приратес и внезапно Саймън видя очите му над аленото наметало… студени черни очи, змийски очи, които го сякаш го спираха… пронизваха го…

Трептящата въздушна преграда се разпадна.

— Хванете ги! — изсвистя гласът на граф Брюгар; войниците се втурнаха напред. Саймън гледаше с необясним интерес. Искаше да избяга, ала не можеше. Между него и мечовете на Еркинската стража стоеше единствено Моргенес.

— ЕНКИ АННУКАЙ ШИ’ИГАО!

Бумтящият глас на доктора отекна като каменна камбана. Внезапен вятър засвистя из стаята и угаси факлите. Моргенес стоеше в центъра на вихрушката с по един флакон в протегнатите си ръце. В настъпилата тъмнина се чу гръм, после избухна бяла светлина и флаконите се пръснаха в огън. Огнени потоци плъзнаха по ръкавите на Моргенес и обвиха главата му с ореол от танцуващи пламъци. Ужасна горещина блъсна Саймън, когато докторът се обърна към него. Лицето на Моргенес се кривеше и трептеше зад пламтящата мъгла, която го обграждаше.

— Тръгвай, мили Саймън — сякаш прошепна самият огън. — За мен е вече твърде късно. Върви при Джосуа.

Саймън заотстъпва, като се олюляваше; крехката фигура на доктора трептеше сред пламъците. Моргенес се извъртя, направи няколко несигурни крачки и се хвърли с разперени ръце срещу пищящите стражи, които се заблъскаха отчаяно, докато се опитваха да се измъкнат през разбития вход на стаята. Адски пламък се издигна нагоре и обгори гредите на тавана. Стените започнаха да се тресат. За миг Саймън чу грубия задавен глас на Приратес, смесен с предсмъртния вик на доктора… после избухна ярка светлина и се разнесе оглушителен гръм. Горещата въздушна вълна шибна Саймън, отхвърли го в тунела и затръшна вратата зад него с гръм, сякаш настъпваше Денят на Страшния съд. Замаян, той чу протяжния скърцащ звук от срутването на подпокривните греди. Вратата потрепери, затисната от купища обгоряло дърво и камъни.

 

Дълго лежа, разтърсван от ридания. Горещината сушеше извиращите му сълзи. Накрая с мъка се изправи, напипа топлата каменна стена и тръгна със залитане в мрака.