Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (14)

11. Неочакван гост

Беше обикновен следобед в последния ден на аврел. Саймън беше потънал в една купа сено в мрачната плевня на конюшнята, удобно разположен сред бодливото жълто море. Само главата му се подаваше над сеното. Прашинките проблясваха на светлината пред широкия прозорец. Саймън лежеше заслушан в равномерното си дишане.

Току-що бе слязъл от сенчестата галерия на параклиса, където монасите пееха своите обедни богослужения. Чистите, изваяни тонове на тържествените им молитви го бяха разчувствали така, както самият параклис и скучната суетня между неговите драпирани стени никога не го бяха вълнували. Всяка нота се изпяваше с нежна грижовност и се отделяше от устните с любов — сякаш майстор-дърворезбар пускаше изящни детски лодчици в потока. Пеещите гласове бяха обвили самотното му сърце в приятна, прохладна сребърна мрежа и нежната смиреност на нишките й все още обземаше душата му. Беше толкова странно усещане: за момент се почувства покрит с пера и сърцето му се разтуптя, като изплашена птичка, сгушена в шепата на Бог.

Той избяга по стълбището на галерията, почувствал се недостоен за такова внимание и нежност — беше твърде недодялан и глупав. Струваше му се, че с грубите си ръце на кухненски прислужник може по някакъв начин да разстрои звучната мелодия.

Сега в плевнята сърцето му започна да се успокоява. Той се зарови дълбоко в шумолящото сено, затвори очи и се заслуша в пръхтенето на конете отдолу. Струваше му се, че почти усеща неуловимия допир на прашинките, които кацаха по лицето му в безмълвния сънлив полуздрач.

 

Навярно беше задрямал, но не беше сигурен. Следващото нещо, което чу, бяха внезапни високи гласове под него. Преплува през гъделичкащото сено с претъркулване, добра се до ръба на плевнята и погледна надолу към конюшнята.

Бяха трима: Шем Коняря, Рубен Мечока и още един дребен човек, за когото Саймън си помисли, че може да е Таусър, ала не беше сигурен, защото човекът не носеше шутовски костюм, а шапката му засенчваше голяма част от лицето му. Бяха влезли заедно през вратите на обора като трио клоуни. Мечока носеше кана с размерите на агнешко бутче. И тримата бяха доста пияни, а Таусър — ако това бе той — пееше някаква стара мелодия:

— Една мома със момък

на веселия връх!

Какъв чудесен ден, момчета,

какъв прекрасен ден!

Рубен подаде каната на дребосъка и тежестта й го олюля насред песента. Той направи крачка назад и се просна на земята, а шапката отхвръкна от главата му. Наистина беше Таусър — Саймън видя сбръчканото му лице и присвитите му устни. Покрай очите му се появиха бръчки, сякаш се канеше да заплаче като дете. Вместо това се закикоти безпомощно и се облегна на стената, с каната между краката си. Спътниците му се стовариха до него. Седяха един до друг като свраки на плет.

Саймън се чудеше дали да излезе от укритието си. Не познаваше добре Таусър, но беше в приятелски отношения с Шем и Рубен. Ала след кратък размисъл реши да не се показва. По-забавно щеше да е да ги наблюдава, без да знаят. Можеше и да му хрумне някой номер.

— В името на свети Муирфат и на Архангела — с въздишка промълви Таусър след няколко просмукани с алкохол минути. — Имах страшна нужда от това. — Прокара пръст по ръба на каната и после го пъхна в устата си.

Шем Коняря се пресегна над шкембето на ковача и взе каната, за да отпие. Изтри устни с опакото на грубата си ръка.

— И де ще идеш сега? — попита той шута.

Таусър отново въздъхна. Оживлението на веселата пиянска компания внезапно се изпари. Всички гледаха мрачно в земята.

— Имам роднини — далечни роднини — при устието на реката. Може и там да отида, макар че едва ли ще се радват на още едно гърло. Може пък да отида на север в Наглимунд.

— Да, ама Джосуа е изчезнал — каза Рубен и се оригна.

— Да бе, няма го — добави Шем.

Таусър затвори очи и чукна главата си в грубата дървена врата на една от клетките.

— Да, обаче хората на Джосуа все още държат Наглимунд и ще посрещнат добре човек, изгонен от своя дом от чукундурите на Елиас, още повече сега, когато се говори, че кралят е убил бедния принц Джосуа.

— Обаче някои викат, че Джосуа бил станал предател — заяви Шем и сънено потърка брадичката си.

— Пфу! — Дребният шут се изплю.

Горе в плевнята Саймън също усещаше топлината на пролетния следобед — правеше го муден и сънлив. Разговорът долу му се струваше маловажен и някак отвлечен. „Убийство“ и „измяна“ му изглеждаха далечни и странни понятия.

В дългата пауза, която последва, Саймън почувства как клепачите му бавно и неумолимо се спускат надолу…

— Май не е било много мъдро, братко Таусър. — Говореше Шем, старият мършав Шем, изпит и потъмнял, като нещо закачено в килер за опушване на месо. — Да бъзикаш краля, искам да кажа. Трябваше ли да пееш такваз песен, дет’ щи го подразни?

— Ха! — Таусър яростно се зачеса по носа. — Моите прадеди от запад са били истински бардове, а не куци стари акробати като мен. Те биха му изпели песен, от която направо щяха да му щръкнат ушите! Разправят, че поетът Еоин-ек-Клуиас веднъж така величествено изпял една песен на гнева, че всички златни пчели от Грианспог се спуснали върху вожда Гормбата и го нажилили до смърт… това се казва песен! — Старият шут отново подпря главата си на стената на конюшнята. — Кралят!? Господи, дори не мога да понасям да го наричам така. Бях с пресветия му баща от малък — това бе крал, който си заслужава да бъде наречен крал. Този си е чист разбойник… не е даже и наполовина мъж, какъвто бе баща му…

Таусър снижи гласа си. Главата на Шем Коняря бавно се спусна на гърдите му. Очите на Рубен бяха отворени, но сякаш гледаха към тъмните пространства между покривните греди. До него Таусър отново се размърда.

— Разказах ли ви — каза старият мъж с внезапно оживление, — разказах ли ви за меча на краля? Мечът на крал Джон — Блестящ гвоздей? Знаете ли, той ми го даде и каза: „Таусър, само ти можеш да го предадеш на моя син Елиас. Само ти…“ — Една сълза се отрони измежду клепачите върху сбръчканата буза на шута. — „Заведи моя син в тронната зала и му дай Блестящ гвоздей!“ — каза ми той и аз го направих. Занесох му меча в нощта, когато неговият скъп баща умря… сложих му го в ръката, точно както ми заръча баща му… и той го изпусна! Изпусна го! — Гласът на Таусър гневно се извиси. — Мечът, който баща му бе носил в повече битки, отколкото са бълхите по куче! Не можех да повярвам, че съществува такава непохватност, такова… неуважение! Слушаш ли ме, Шем? Рубен?

До него ковачът изсумтя.

— Пфу! Разбира се, бях ужасен. Вдигнах меча, изтрих го с ленения парцал, в който беше увит, и му го подадох; този път той го пое с двете си ръце. „Изплъзна се“, каза ми като пълен идиот. Сега, когато мечът отново бе в ръцете му, по лицето му премина странно изражение, като… като на… — Шутът се отнесе.

Саймън се изплаши, че е заспал, но изглежда, дребният старец с размътена от виното глава просто се бе замислил.

— Изражението му — продължи Таусър — бе като на дете, хванато да върши нещо много, много лошо — точно такова беше! Точно такова! Той пребледня, устните му се изкривиха — и ми подаде меча. „Погреби това заедно с баща ми — каза ми. — Това е неговият меч; той трябва да е при него“. — „Но той пожела да го получите вие, господарю!“, казах аз. Ала слушаше ли ме той? Слушаше ли? Не! „Това е нова епоха, старче — каза ми. — Няма нужда да се захласваме по тези стари реликви от миналото“. Можете ли да си представите такава крещяща безочливост!?

Таусър потърси с ръка каната и като я напипа, я вдигна и отпи солидна глътка. И двамата му събеседници бяха затворили очи и дишаха тежко, ала дребният старец не забелязваше това, потънал във възмущението си.

— И после дори не отдаде на бедния си мъртъв баща почитта… да положи собственоръчно меча в гроба му. Дори… дори не го докосна! Накара по-малкия си брат да го направи… — Таусър сведе плешивата си глава. — Като че ли му изгори ръцете… да видиш само как ми го върна… толкова бързо… проклето пале… — Главата на Таусър подскочи още веднъж, отпусна се на гърдите му и не се повдигна повече.

Когато Саймън тихо се спусна по стълбата, и тримата мъже вече хъркаха като стари кучета пред камина. Той се промъкна на пръсти покрай тях и загрижено спря да запуши каната, за да не би някой да я събори, като махне с ръка в съня си. После излезе на двора под полегатите лъчи на слънцето.

„Толкова много странни неща се случиха тази година — помисли си той, докато седеше и хвърляше камъчета в кладенеца в средата на общинския двор. — Суша и болест, изчезването на принца, избити и изгорени хора във Фолшайър“. — Но като че ли тези неща не изглеждаха толкова важни.

„Всичко това се случва на някой друг — помисли Саймън с известна радост, примесена със съжаление. — Всичко това се случва на другите“.

 

Тя се бе свила до прозореца, загледана през изящно гравираните му решетки към нещо долу на двора. Не вдигна поглед, когато той влезе, въпреки че тътренето на ботушите му по плочника ясно издаде идването му. Той спря за момент на вратата, с кръстосани на гърдите ръце, ала тя още не се обръщаше. Той направи няколко крачки напред и после спря, като надничаше над рамото й.

На двора нямаше нищо за гледане, освен един кухненски прислужник, седнал на ръба на каменния кладенец — дългокрак младеж с чорлава коса и изцапана риза. Освен него там имаше само овце — мръсни купчинки вълна, които търсеха из черната земя поникнала трева.

— Какво има? — попита той и сложи широката си длан на рамото й. — Мразиш ли ме, че си тръгна, без да промълвиш и дума?

Тя поклати глава и за миг в косата й се вплете един слънчев лъч. Ръката й се прокрадна към неговата и я хвана с хладните си пръсти.

— Не — каза тя, все така загледана в празния двор долу, — но мразя нещата, които виждам около себе си.

Той се наведе, но тя рязко издърпа ръката си и я вдигна към лицето си, сякаш да го заслони от следобедното слънце.

— Кои неща? — попита той и в гласа му се промъкна раздразнение. — Да не би да предпочиташ да си в Меремунд и да живееш в онзи ветровит затвор, който ми даде баща ми, с вонята на риба, която отравя въздуха дори на най-горните балкони? — Той посегна, хвана брадичката й и нежно, ала решително я обърна към себе си. Очите й бяха гневни и насълзени.

— Да! — каза тя и отблъсна ръката му, ала не отклони погледа си от неговия. — Мисля, че да. Там можеш да усещаш вятъра и да виждаш океана.

— Господи, момиче, океана! Ти си господарка на целия свят, а плачеш, защото не можеш да виждаш проклетата вода? Погледни! Погледни натам! — Той посочи с ръка отвъд стените на Хейхолт. — Какво според теб представлява Кинслах?

Тя го погледна насмешливо.

— Това е само залив, кралски залив, който безстрастно очаква краля да се понесе из него на кораба си или да поплува. Никой крал не може да притежава морето.

— Аха. — Той се отпусна на една табуретка и изпружи дългите си крака. — И с това, предполагам, искаш да намекнеш, че ти също се чувстваш тук като в затвор? Каква глупост! Знам защо си разстроена.

Тя спря да гледа през прозореца, обърна се и го погледна изпитателно.

— Нима? — В насмешливия й тон се прокрадна малка надежда. — Кажи ми тогава защо, татко.

Елиас се засмя.

— Защото ще се омъжваш. Изобщо не ме изненадваш. — Той придърпа табуретката си към нея. — О, Мири, няма от какво да се страхуваш. Фенгболд е перко, ала е още млад и глупав. С една търпелива женска ръка, която да го насочва, скоро ще се научи на обноски. А ако не — е, това ще докаже, че наистина е глупак, щом не знае как да се държи с дъщерята на краля.

Лицето на Мириамел застина в примирение.

— Ти не разбираш. — Гласът й бе равен като на данъчен чиновник. — Фенгболд ме вълнува, колкото камък или обувка. Загрижена съм за теб — ти си този, който трябва да се страхува. Защо е цялата тази показност? Защо се подиграваш и заплашваш старите хора?

— Подигравам се и заплашвам ли? — За миг широкото лице на Елиас се сгърчи грозно. — Този стар кучи син пее песен, с която все едно ме обвинява, че съм убил брат си, а ти твърдиш, че се подигравам с него? — Кралят рязко се изправи и с гневен ритник отпрати табуретката в средата на стаята. — От какво трябва да се страхувам? — внезапно попита той.

— Ако ти не знаеш, татко — ти, който прекарваш толкова време с тази червена змия Приратес и с неговите сатанинщини — ако ти не усещаш какво става…

— Какво, в името на Ейдон, се опитваш да ми кажеш? — строго попита кралят. — Какво разбираш ти? — Той тупна с ръка по бедрото си. — Нищо! Приратес е мой способен служител — той ще направи за мен това, което никой друг не може.

— Той е чудовище и се занимава с черна магия! — извика принцесата. — Превръщаш се в негов инструмент, татко! Какво се е случило с теб? Ти се промени! — Мириамел въздъхна болезнено и се опита да скрие лице в дългия си син воал, после изприпка с кадифените си чехли в спалнята и затръшна тежката врата след себе си.

— По дяволите тия деца! — изруга Елиас. — Момиче! — извика той и закрачи към вратата. — Ти нищо не разбираш! Не знаеш нищо за призванието на краля. Нямаш право да си толкова непокорна. Аз нямам син! Нямам си наследник! Около мен е пълно с кариеристи и имам нужда от Фенгболд. Не се противи!

Той чака дълго, ала принцесата не отговаряше. Кралят удари вратата и дървото се разтресе.

— Мириамел! Отвори! — Мълчание. — Дъще — каза той, като опря чело в хладното дърво, — само ми роди внук и ще ти оставя Меремунд. Ще се погрижа Фенгболд да не те спира да отидеш там. Можеш да прекараш остатъка от живота си в съзерцание на океана. — Вдигна ръка и избърса нещо от лицето си. — Аз самият не мога да го гледам… Кара ме да мисля за майка ти.

Удари вратата още веднъж. Ехото избумтя и бавно заглъхна.

— Обичам те, Мири… — нежно каза кралят.

 

Бойницата на ъгъла на Западната стена вече бе отхапала едно късче от следобедното слънце. Още едно камъче изтрополи по стените на кладенеца и последва другарчетата си по съдба.

„Гладен съм“ — помисли си Саймън.

Нямаше да е зле да се помотае из кухнята и да изпроси нещо за ядене от Джудит. Вечерята нямаше да е сервирана поне още час, а стърженето в стомаха му припомни, че не е слагал нищо в устата си от ранна сутрин. Единственият проблем бе, че Рейчъл и нейният легион чистеха трапезарията и съседните стаи — последната битка от изморителната пролетна кампания на Драконката. Разбира се, би било по-добре, ако е възможно, да не се засича с Рейчъл и да не слуша забележките й относно моленето за храна преди вечеря.

След кратко размишление, по време на което изпрати още три камъчета с дрин-дран-дрънкане надолу в кладенеца, Саймън реши, че е по-добре да премине под Рейчъл Драконката, отколкото да я заобикаля. Трапезарията заемаше целия втори етаж на столовата по протежение на Морската стена от централното укрепление; щеше да му отнеме много време да заобикаля Канцеларията, за да излезе при кухните от другата страна. Не, складовите помещения бяха единственият маршрут.

Той рискува с един бърз преход от общия двор през западния вход на столовата и успя да се промъкне, без да го забележат. Мирисът на сапунка и далечното шляпане на парцали го накараха да ускори крачка и той се шмугна в мрачния сутерен и складовите помещения, които заемаха по-голямата част от пространството под столовата.

Тъй като сутеренът беше на цели шест или седем лакътя под височината на стените на вътрешния двор, през прозорците му проникваше само слаба, отразена слънчева светлина. Гъстата сянка вдъхна сигурност на Саймън. Поради леснозапалимите материали, тук почти никога не се внасяха фенери. Вероятността да го открият беше нищожна.

В голямото централно помещение чак до тавана се издигаха грамади бъчви и каци — мрачни, заоблени кули с тесни проходи между тях. Какво ли нямаше в тези бъчви: сушени зеленчуци, сирена, топове платно от стари времена, дори рицарски брони, потопени в каци с черно като нощ масло. Изкушението да отвори някои от буретата и да види какви съкровища се крият в тях беше много силно. Но Саймън нямаше лост, за да откърти тежките, здраво заковани капаци, нито пък смееше да вдига шум, след като Драконката и нейните легиони миеха и търкаха точно над главата му като грешници от ада.

В средата на дългото сенчесто помещение, докато си проправяше път между купищата бъчви, които се надвесваха над него като колоните на катедрала, Саймън едва не падна в една дупка.

Отскочи изненадано назад, с разтуптяно сърце, но бързо разбра, че това в пода не е просто дупка, а люк с отворен капак. Ако внимаваше малко повече, можеше да го заобиколи, въпреки теснотата на пътечката… но защо бе отворен? Явно тежкият капак беше вдигнат с някаква цел. Сигурно някой от склададжиите бе пренесъл нещо някъде по-надолу и не бе могъл да затвори капака, тъй като ръцете му са били заети.

Саймън се поколеба само за миг, после заслиза надолу по стълбата. Кой знае какви странни и вълнуващи неща се криеха в помещението долу?

Долу бе по-тъмно, отколкото в горното помещение, и отначало той не можа да различи нищо. Търсещият му крак попадна на нещо; той се наведе пъргаво и напипа познатата стабилност на дървен под. Когато обаче свали и другия си крак от стълбата, не усети никакво съпротивление — от падането го спаси единствено това, че се беше хванал здраво за стъпенките на стълбата. Непосредствено под нея имаше още една зееща дупка — още един отвор, водещ към по-долно помещение. Той заопипва с крак, докато намери ръба, после стъпи върху сигурния под на средното помещение.

Отвореният люк над него очертаваше сив квадрат в тъмнината. На слабата светлина Саймън с разочарование установи, че помещението, в което се намира, е само малко по-голямо от обикновен килер; таванът бе много по-нисък, отколкото на горното помещение. Малката стая беше натъпкана до тавана с бурета и чували, между които минаваше само една малка пътечка, стигаща до срещуположната стена, която разделяше подпрените сухи продукти.

Докато разглеждаше килера с не особено голям интерес, някъде изскърца дъска и в тъмнината под него се чу отмереният звук на стъпки.

„Господи, кой ли е това? Какво да правя?“

Колко глупаво от негова страна да не се сети, че люкът може да е отворен, защото в помещенията долу все още има някой! Отново беше сгазил лука. Прокле се наум за глупостта си и се плъзна по тясната пътечка между складираните стоки. Стъпките долу стигнаха до стълбата. Саймън се мушна встрани от пътечката в една пролука между два мухлясали чувала, които миришеха така, сякаш бяха пълни със стари чаршафи. Като разбра, че може да бъде видян от всеки, който се покаже от долния люк и стъпи на пътечката, Саймън се преви почти на две и се отпусна върху един сандък. Стъпките спряха и стълбата заскърца под тежестта на някой, който се качваше по нея. Саймън затаи дъх. Нямаше представа защо изведнъж се изплаши толкова много; ако го хванеха, това щеше да означава само още нови наказания, още от страшните погледи и солени забележки от страна на Рейчъл. Защо тогава се чувстваше като заек, преследван от хрътки?

Шумът от изкачването продължи и за момент изглеждаше, че който и да е, ще продължи да се изкачва към голямото горно помещение… но после скърцането спря. Тишината звънеше в ушите на Саймън. Последва ново изскърцване, после още едно. Момчето усети тежест в стомаха и разбра, че стъпките се връщат надолу. Чу се приглушено тупване, когато невидимият слезе от стълбата на пода на килера; после отново настъпи мълчание, ала този път сякаш тупкаше самата тишина. Бавните стъпки се приближиха до тясната пътечка и спряха точно срещу набързо избраното скривалище на Саймън. В неясната светлина той видя островърхи черни ботуши, които почти можеше да докосне, а над тях висеше обшитият с черно край на алена роба. Това бе Приратес.

Саймън се сви още повече върху сухите продукти и замоли Ейдон да успокои сърцето му, което биеше като бясно. Нещо привлече погледа му нагоре и го накара да погледне иззад смачканите бабуни на чувалите, които го скриваха. През тясната пролука той видя тъмното лице на алхимика; за момент изглеждаше, че Приратес гледа право в него, и Саймън едва не изпищя от ужас. Миг по-късно осъзна, че не е така; забулените в сянка очи на аления свещеник се взираха над главата на Саймън в стената зад него. Той се ослушваше.

„Излез“.

Устните на Приратес не бяха помръднали, ала Саймън чу гласа така ясно, сякаш думите бяха прошепнати направо в ухото му.

„Излез. Веднага“.

Гласът беше твърд, ала спокоен. Саймън се засрами от поведението си: нямаше от какво да се страхува; беше детински глупаво да клечи тук в тъмното, когато можеше да се изправи и да се покаже, да си признае малката шега, която си беше позволил… ала все пак…

„Къде си? Покажи се“.

Точно когато спокойният глас го бе убедил, че е по-лесно да стане и да си каже всичко и той посегна към чувалите, за да си помогне при ставането, черните очи на Приратес за миг проникнаха през тъмния процеп, откъдето надничаше Саймън. Този поглед попари всякакво намерение да се изправи, както внезапен мраз попарва розов цвят. Очите на Приратес проникнаха в душата на момчето и в сърцето му се отвори врата; на входа й надвисна сянката на разрушението.

Това беше смъртта — Саймън знаеше това. Почувства студеното трошене на гробна пръст под ровещите си ръце, тежестта на тъмния, влажен чернозем в устата и очите си. Думите и безстрастният глас бяха изчезнали, усещаше само как нещо го тегли, нещо нематериално, което малко по малко го издърпваше напред. Леденостудена змия обви сърцето му. Чакаше го смъртта — неговата смърт. Само да издадеше звук, само да трепнеше или да си поемеше въздух, и никога повече нямаше да види слънцето. Той стисна очи толкова силно, че го заболяха слепоочията. Стисна и зъби, за да възпре желанието си да си поеме дъх. Тишината свистеше и гърмеше. Силата, която го теглеше, нарасна. Саймън се почувства така, сякаш бавно потъва в тъмните дълбини на морето.

Внезапно измяукване раздра тишината и стреснатият Приратес изруга. Невидимата задушаваща хватка изчезна. Очите на Саймън се отвориха навреме, за да види една гъвкава сива сянка, която профуча край него, прескочи ботушите на Приратес и изчезна в тъмнината на долния люк. Изненаданият смях на свещеника отекна глухо в претъпканото помещение.

„Котка!“

След миг черните ботуши се обърнаха и тръгнаха обратно по пътечката. Саймън чу скърцането на стъпалата. Остана неподвижен, с притаен дъх, нащрек. По челото му се стичаше студена пот и влизаше в очите му, ала той не вдигна ръка, за да я изтрие — още не.

 

Най-после, много след като скърцането на стълбата бе утихнало, Саймън се изправи и опита да се задържи на изтръпналите си, разтреперани крака. Слава на Усирис, благословена да е тази сива котка! Ала какво да прави сега? Беше чул хлопването на горния капак и стъпките по пода отгоре, ала не можеше да е сигурен, че Приратес си е тръгнал. Щеше да е рисковано дори да повдигне тежкия капак и да се огледа. Ако свещеникът бе още в склада, сигурно щеше да го чуе. Как да се измъкне оттук?

Реши, че просто трябва да остане на място и да чака в тъмнината. Дори свещеникът да беше в помещението отгоре, най-вероятно щеше да си свърши работата и да си тръгне. Това изглеждаше най-безопасният план — ала нещо у Саймън се разбунтува. Едно бе да си изплашен — а Приратес му беше изкарал ума, и друго — да прекараш цялата вечер в един тъмен килер и да понесеш полагащото се наказание, при положение че свещеникът навярно бе вече на път към своето гнездо в Кулата на Хйелдин.

„Освен това не мисля, че той наистина щеше да успее да ме накара да се покажа… По-скоро бях изплашен до смърт…“

В ума му изникна споменът за кученцето с пречупения гръбнак. Той отвори уста и задиша дълбоко.

Ами котката, която го спаси от залавяне — от залавяне? Въгленочерните очи на Приратес като че ли още го наблюдаваха. Те не бяха плод на уплашеното му въображение. Къде изчезна котката? Ако беше скочила в долното помещение, явно бе попаднала в капан и никога не би намерила пътя обратно без помощта на Саймън. Беше въпрос на чест да я спаси.

Той тихо се придвижи напред и забеляза смътна светлина през отвора в пода. Фенер ли гореше долу? Или имаше друг изход, врата към някой от вътрешните дворове?

След като почака малко и се ослуша, за да се увери, че този път никой няма да го изненада, Саймън предпазливо стъпи на стълбата и заслиза надолу. Струя студен въздух изду леко ризата му и кожата по ръцете му настръхна. Той захапа долната си устна, поколеба се, после продължи.

В началото единствената светлина идваше отдолу, сякаш Саймън се спускаше в гърлото на някаква бутилка. После светлината се разпростря и скоро опипващият му крак стъпи на под. Саймън се огледа и видя, че стълбата свършва тук; нямаше люк за по-долно помещение. Единственият източник на светлина в стаята, тъй като най-горният люк бе затворен, бе един странен светещ четириъгълник на срещуположната стена — призрачна врата, очертана на стената с колеблива жълтеникава светлина.

Саймън суеверно направи знака на Дървото и се огледа. В стаята имаше само една счупена тренировъчна мишена за копия и останки от други съоръжения за рицарски турнири. Въпреки че издължените сенки оставяха много неосветени ъгли, той не можа да види нищо, което би представлявало интерес за човек като Приратес. Тръгна към светещата фигура на стената с протегнати напред ръце — петпръсти силуети, очертани в кехлибарен цвят. Внезапно четириъгълникът присветна силно, после изгасна. Черен плащ се спусна върху всичко наоколо.

Саймън остана сам в тъмнината. Не се чуваше никакъв звук, освен пулсиращата му кръв, отекваща в ушите му като шум от вълните на далечен океан. Той предпазливо направи стъпка напред; звукът от обувката му по пода отекна в тишината. Направи още една крачка и после друга: протегнатите му пръсти напипаха студен камък… и нещо друго; местенца на странна слаба топлина. Той се отпусна на колене до стената.

„Сега знам как се чувства човек на дъното на кладенец. Надявам се, че никой няма да застане отгоре и да хвърля камъни върху главата ми“.

Докато седеше и умуваше какво да прави, дочу слаб звук от някакво раздвижване. Нещо се блъсна леко в гърдите му и изтръгна от тях изненадано възклицание. Нещото се отдръпна, ала миг по-късно го побутна отново. Нещо се триеше нежно в ризата му… и мъркаше.

— Коте? — прошепна той.

„Ти ме спаси, знаеш ли? — Саймън погали невидимото телце. — По-полека де. Не мога да разбера кое е глава, кое е опашка, като се въртиш така. Вярно е, спаси ме, но и аз ще те измъкна от дупката, в която си се завряло“.

— Разбира се и аз се набутах в същата дупка — каза Саймън на глас.

Вдигна косматото животинче и го сложи в пазвата си. Усетила топлината на тялото му, котката замърка доволно.

— Знам какво беше това светещо нещо — прошепна той. — Врата. Магическа врата.

Това обаче бе магическата врата на Приратес и Моргенес щеше жив да го одере само защото се е приближил до нея. Ала Саймън бе обзет от прилив на решително възмущение: този замък беше и негов в края на краищата и складовите помещения не бяха собственост на някакъв парвенюшки свещеник, колкото и страшен да бе той. Във всеки случай, ако се качеше обратно по стълбата и Приратес беше още там… е, дори и възвърналата се гордост на Саймън не му позволи да се заблуждава относно това, което би се случило тогава. Така че или трябваше цяла вечер да седи в непрогледната тъмнина на шахтата, или…

Той долепи дланта си до стената и я прокара по студените камъни, докато отново не намери ивиците топлина. Проследи ги с пръсти и откри, че приблизително отговарят на четириъгълното очертание, което бе видял в началото. Сложи дланите си по средата и натисна, ала неизмазаната стена не помръдна. Натисна отново с всичка сила; котката неспокойно се размърда под ризата му. Отново нищо. Опря се на стената и усети как топлите ивици започват да изстиват под дланите му. Внезапно си представи Приратес, спотаил се като паяк в тъмнината отгоре, с ехидна усмивка на ръбатото си лице, и сърцето му заби по-силно.

— О, Елисия, Майчице Божия, отвори! — измънка той отчаяно. Дланите му бяха потни от страх и хлъзгави. — Отвори!

Камъкът внезапно се затопли, после стана горещ и Саймън се отдръпна. На стената пред него се появи тънка златиста линия. Двата й края запълзяха хоризонтално като потоци от разтопен метал, после се спуснаха надолу и после отново се сляха. Пред него светеше вратата. Саймън само повдигна ръка и я докосна с пръст и тя засвети още по-ярко. По краищата се очертаха пукнатини. Той внимателно постави пръстите си в единия край и бутна: каменната врата безшумно се отвори и в помещението нахлу поток светлина.

Измина известно време, докато очите му привикнат към нея. Зад вратата, изсечен направо в грубия камък на замъка, почваше коридор, който се губеше зад ъгъла. В една поставка на стената гореше факла: това го беше объркало така. Той се изправи и почувства приятната тежест на котката в пазвата си.

Щеше ли Приратес да остави запалена факла, ако не възнамеряваше да се върне? И какъв беше този странен проход? Саймън си спомни, че Моргенес беше споменавал нещо за ситски руини под замъка. Това със сигурност беше стар каменен градеж, ала неугледен и груб, напълно различен от изящната нежност на Кулата на Зеления ангел. Той реши да поогледа; ако коридорът не водеше наникъде, в крайна сметка щеше да му се наложи да се върне по стълбите.

Стените на тунела бяха влажни. Докато Саймън с опипване се придвижваше по коридора, чуваше далечен тътен, проникващ през самата скала.

„Сигурно се намирам под нивото на Кинслах. Нищо чудно, че камъните, въздухът — всичко е толкова влажно“. Сякаш в подкрепа на мисълта му, през шевовете на обувките му започна да прониква вода.

Коридорът отново завиваше и се спускаше надолу. Мъждукащата светлина от факлата при входа се смеси със светлина от нов източник. Саймън зави покрай още един последен ъгъл и излезе на равна широка площадка, която на десетина крачки свършваше със стена от напукан гранит. Там, в една халка на стената, гореше още една факла.

От лявата му страна се мержелееха два тъмни отвора. В дъното, точно зад тях, имаше нещо, което приличаше на врата, почти съвпадаща с края на коридора. Той продължи напред; в краката му се плискаше вода.

Първите две кухини приличаха на някогашни помещения — най-вероятно килии, но сега разбитите врати висяха безжизнено на разкривените си панти. Играещите светлини на факлата разкриваха вътре само сенки и нищо друго. В необитаемите помещения се усещаше влажният мирис на тлен. Саймън бързо ги подмина и стигна до вратата в дъното. Котката в пазвата му леко го одраска, докато разглеждаше масивните дъски на трепкащата светлина. Какво ли имаше зад вратата? Друга запусната стая или коридор, водещ по-нататък в блъсканата от морския прибой скала? Или може би това бе тайната съкровищница на Приратес, скрита от всички любопитни очи… е, от почти всички любопитни очи?…

В горната част на вратата беше закрепена метална плочка: Саймън не можеше да прецени дали е резе, или капаче на шпионка. Опита се да я отмести, ала ръждивият метал не помръдна. По пръстите му полепнаха червеникави прашинки ръжда. Огледа се и откри част от счупена панта. Вдигна я и зачегърта метала, докато накрая с жално изскърцване пластинката не се отмести настрани около разядената от солта и ръждата пантичка. Саймън хвърли бърз поглед по коридора, ослуша се за приближаващи стъпки, после се наведе и погледна през дупката.

За голяма негова изненада, в стаята пламтеше снопче тръстики в поставка на стената, ала шеметната, ужасяваща мисъл, че е намерил тайната съкровищница на Приратес, бързо се изпари от главата му, след като огледа влажния, покрит със слама под и голите стени. В дъното на стаята обаче имаше нещо… някаква свита тъмна сянка.

Саймън внезапно чу някакво дрънчене и стреснато се обърна. Заля го вълна от страх и той тревожно се заоглежда в очакване всеки момент да чуе тупкането на черните ботуши по коридора. Шумът се повтори и Саймън с удивление установи, че идва от стаята зад вратата. Той предпазливо долепи окото си до дупката и се взря в сенките вътре.

Нещо до черната стена се движеше — някакъв тъмен силует, и когато се наклонеше на една страна, резкият металически звук отекваше в малкото помещение. Силуетът вдигна глава.

Саймън ахна и отскочи от шпионката, сякаш го бяха зашлевили през лицето. В един безумен миг почувства, че земята се върти под краката му, сякаш бе махнал покрова на нещо познато, само за да открие разложената му вътрешност.

Окованият затворник, който гледаше към него, съществото с безумни очи, беше принц Джосуа.