Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (13)

10. Крал Бучиниш

Два дни по-късно, в утрото на последния ден на марис, докато Саймън отиваше на закуска заедно с другите прислужници, една тежка черна ръка се стовари на рамото му и го спря. За един ужасяващ, нереален момент мисълта му полетя назад към съня му за тронната зала и тромавия танц на малахитовите крале.

Оказа се обаче, че тази ръка е облечена в износена черна ръкавица без пръсти. А и собственикът й не беше от черен камък, въпреки че щом вдигна очи и видя пред себе си лицето на Инч, изненаданият Саймън си помисли, че Господ е пренебрегнал недостига на жива материя, когато е правил този човек, и в последния момент е прибавил като заместител някакво безжизнено и безплътно вещество.

Инч се наведе и приближи косматото си лице до лицето на Саймън; даже дъхът му сякаш миришеше повече на камък, отколкото на вино, лук и други обичайни неща.

— Докторът иска да те види. — Той се облещи. — Веднага.

Другите кухненски прислужници се отдръпнаха, докато минаваха покрай Саймън и едрия Инч, оглеждаха ги с любопитство и продължаваха по пътя си. Саймън ги изпращаше с отчаян поглед, докато се гърчеше в опит да се измъкне от захвата на тежката ръка.

— Добре. Идвам веднага — каза той, извъртя се внезапно и успя да се освободи. — Само да взема малко хляб, та да похапна пътьом. — Забърза по коридора към трапезарията на слугите и хвърли бегъл поглед назад. Инч стоеше на същото място и го наблюдаваше със спокойните си очи на бивол, пасящ в ливада.

 

Когато след малко се появи с комат хляб и парче меко бяло сирене, Саймън с изненада установи, че Инч още го чака. Запъти се към жилището на Моргенес и едрият мъж тръгна редом с него. С плаха усмивка момчето му предложи от храната си, ала Инч само я погледна с безразличие и не каза нищо.

Вървяха по набраздената от следи на колела суха земя на средния двор и се разминаваха с групи монаси-писари, които извършваха ежедневните си преходи между Канцеларията и Архивната зала. Инч се изкашля, сякаш се канеше да заговори. Саймън, който в присъствието на този човек се чувстваше толкова неудобно, че дори мълчанието го изнервяше, го погледна с очакване.

— Защо — започна най-после Инч, — защо отнемаш мястото ми? — Не извърна восъчните си очи от задръстената със свещеници пътека пред тях.

Сърцето на Саймън стана студено и тежко като от камък. Той съжаляваше това впрегатно добиче, което се мислеше за човек, ала също така и се плашеше от него.

— Аз… аз не съм ти отнел мястото. — Протестът прозвуча фалшиво дори за собствените му уши. — Нали докторът още те вика да му помагаш, когато трябва да се премести или да се поправи нещо? Той ме обучава на други, съвсем различни неща.

Продължиха в мълчание. Най-после се показа жилището на Моргенес, обвито в задушаващ го бръшлян, като леговището на малко, но находчиво зверче. Когато се приближиха на десетина крачки, ръката на Инч отново сграбчи рамото на Саймън.

— Преди да дойдеш ти — каза Инч и кръглото му лице се приближи към Саймън като кошница, спусната с въже от прозорец, — преди да дойдеш ти, аз бях негов помощник. Аз щях да съм следващият.

Той се намръщи, издаде напред долната си устна и слетите му в една черта вежди се смъкнаха надолу, ала погледът му остана замечтан и тъжен.

— Щях да бъда доктор Инч.

Мъжът се вторачи в Саймън и той се изплаши, че лапата, стиснала ключицата му, може да го смачка.

— Не те харесвам, момченце от кухнята.

Инч го пусна и си тръгна. Темето му едва се виждаше зад грамадата на прегърбените му рамене. Саймън разтърка врата си и почувства, че му се гади.

 

Моргенес тъкмо изпращаше трима свещеници от покоите си. Те бяха очевидно и — що се отнася до Саймън — възмутително пияни.

— Дойдоха, за да им дам лептата си за Деня на глупаците — каза Моргенес, докато затваряше вратата зад тройката, която вече бе започнала да пее нестройна песен. — Подръж стълбата, Саймън.

На най-горната стъпенка на стълбата бе закрепена кофа с червена боя. Докторът извади четката от боята и започна да изписва тайнствени букви над рамката на вратата — ъгловати символи, всеки от които представляваше малка странна рисунка. Те напомняха на Саймън древните текстове, които бе виждал в някои от книгите на Моргенес.

— За какво са тези неща? — попита момчето.

Докторът продължи да рисува енергично, без да отговори. Саймън пусна за миг стълбата, за да се почеше по глезена, и тя се залюля заплашително. Моргенес трябваше да се хване за трегера на вратата, за да не се прекатури.

— Не, не, не! — изкрещя той, докато се опитваше да балансира плискащата се в кофата боя, за да не се излее. — Нали знаеш, Саймън. Правилото е: всички въпроси в писмен вид! Ала изчакай първо да сляза — ако падна и умра, няма да има кой да ти отговори. — Моргенес се зае отново с рисуването, като мърмореше нещо под нос.

— Съжалявам, докторе — каза Саймън с леко негодувание. — Просто забравих.

Известно време не се чуваше нищо, освен свистящия замах на четката.

— Винаги ли ще трябва да си записвам въпросите? Не мога да записвам всички въпроси толкова бързо, колкото ми идват наум.

— Това — каза докторът и присви очи пред последната мазка на четката — е общата идея, скрита зад правилото. Ти, момче, измисляш въпроси тъй, както Господ създава мухите и бедните хора — на тумби. Аз съм стар човек и предпочитам сам да си определям темпото.

— Но — в гласа на Саймън прозвуча отчаяние — в такъв случай ще трябва да пиша до края на дните си.

— Сещам се и за други, по-малко полезни начини, по които би могъл да изживееш живота си — отговори Моргенес, докато слизаше тромаво от стълбата. Обърна се, за да оцени цялостния ефект на дъгата от странни букви над рамката на вратата. — Например — каза докторът и хвърли на Саймън изпитателен поглед — би могъл да подправиш писмо и да се запишеш в стражата на Брюгар, за да те кълцат с мечове през целия ти живот.

„Проклятие — помисли си Саймън, — хвана ме като плъх в капан“.

— Значи вие… сте разбрали, така ли? — най-после попита той.

Докторът кимна. Тънката гневна полуусмивка не слезе от лицето му.

„Усирис да ми е на помощ! Какви очи! — помисли си Саймън. — Като игли. Погледът му е по-страшен от гласа на Рейчъл Драконката“.

Докторът продължаваше да го гледа. Саймън сведе очи към пода. Най-после, намусено и с глас, който, макар и да не му се искаше, звучеше детински, той каза:

— Съжалявам.

Докторът закрачи из стаята, като отвързано животно.

— Де да можех да се досетя за какво ще използваш това писмо! — сумтеше той. — Какво си мислеше? И защо, защо реши, че трябва да ме излъжеш?

В известен смисъл Саймън бе доволен, че вижда доктора разстроен — загрижеността на Моргенес го радваше. От друга страна обаче изпитваше срам. Някъде вътре в него (колко Саймъновци имаше там?) седеше един спокоен и заинтригуван наблюдател, който чакаше да види кое чувство ще надделее.

Краченето на Моргенес започна да го изнервя.

— Какво ви интересува? — извика Саймън на стареца — Това е моят живот, нали? Глупавият живот на един кухненски прислужник! Пък и така или иначе не ме взеха… — смотолеви той недоволно.

— И трябва да си благодарен — остро каза Моргенес. — Да си благодарен, че не са те взели. Що за живот е това? Да се мотаеш из казармите и да играеш на зарове с безмозъчни глупаци в мирно време; да те секат, да те пробождат със стрели и да те тъпчат конските копита по време на война. Не знаеш, глупаво момче такова, че да си прост пехотинец на бойното поле, заедно с всички тези високопоставени рицари, е по-лошо, отколкото да си топка с пера на игрите по случай Деня на жената. — Той се извърна и застана лице в лице със Саймън. — Знаеш ли какво са направили Фенгболд и неговите рицари във Фолшайър?

Младежът не отговори.

— Запалили целия квартал на вълнопроизводителите — това направили. Изгорели всички: мъже, жени, деца. Само защото не искали да предадат овцете си. Фенгболд заповядал да напълнят коритата за дезинфекция на овцете с вряло масло и изпържил вътре водачите на гилдията. Шестстотин от собствените му поданици били посечени, а той и неговите войници се завърнаха в замъка с песен на уста! Това ли са хората, към които искаш да се присъединиш?

Сега Саймън наистина се ядоса. Усети как лицето му пламва и се уплаши, че ще избухне в плач. Безстрастният наблюдател в съзнанието му беше изчезнал.

— И какво от това? — изкрещя той. — Кой го е грижа! — Явната изненада на Моргенес от необичайното му избухване го накара да се почувства още по-зле. — Какво ще излезе от мен? — попита той и яростно се плесна по бедрото. — Нищо героично няма в кухненската работа, нищо героично няма сред камериерките… и нищо героично — тук, в тази мрачна стая, пълна с глупави… книги!

Разстроеното лице на стареца най-после отприщи бента; Саймън избухна в сълзи, избяга в другия край на стаята и се хвърли ридаещ върху моряшкия сандък, и притисна лицето си в студената каменна стена. Някъде отвън тримата млади свещеници пееха химни в нестроен пиянски хор.

Дребничкият доктор моментално се озова до него и неловко го погали по рамото.

— Хайде, момчето ми, стига… — каза той объркано. — Какви са тези приказки за слава? И ти ли си прихванал тази болест? Да ме вземат дяволите, какъв сляп идиот съм! Трябваше да го предвидя. Тази зараза е проникнала дори в твоето простодушно сърце, нали, Саймън? Съжалявам. Необходима е силна воля или опитно око, за да може човек да види грозната същност под външния блясък. — Той отново погали Саймън по ръката.

Саймън нямаше представа за какво говори докторът, ала гласът му му действаше успокояващо. С изненада усети, че гневът му намалява — ала съзнанието за слабостта му го накара да седне и да бутне настрана ръката на стареца. После неумело изтри мокрото си лице с ръкава на жилетката си.

— Не знам защо съжалявате, докторе — каза Саймън и се опита гласът му да прозвучи твърдо. — Аз съжалявам… че се държах като дете.

Той стана и малките очи на доктора го проследиха, докато пресече стаята и стигна до дългата маса, където спря и прокара пръст по купчината отворени книги.

— Излъгах ви и се изложих — каза той, без да вдига поглед. — Моля ви, простете глупостта на един кухненски прислужник, докторе… момче от кухнята, което си бе въобразило, че може да бъде нещо повече от това.

В мълчанието, което последва тази смела реч, Саймън чу Моргенес да издава странни звуци — да не би да плачеше? Ала миг по-късно всичко се изясни: Моргенес се кискаше. Не, смееше се и се опитваше да прикрие смеха си зад широкия си ръкав.

Саймън бързо се извъртя, с пламнали като въглени уши. Моргенес улови за миг погледа му, после отклони поглед. Раменете му потръпваха от смях.

— О, момче… момчето ми! — изхриптя накрая той и протегна ръка, за да спре побеснелия Саймън. — Спри! Не се ядосвай. Ти ще се затриеш на бойното поле! Ти трябва да бъдеш велик благородник и да печелиш победите си на масата за преговори, които са винаги по-значими от победите на бойното поле — или да бъдеш уредник на Църквата и да спасяваш вечните души на богатите и съгрешилите.

Моргенес отново се закиска и задъвка брадата си, докато пристъпът премине. Саймън стоеше неподвижен като камък, с намръщено лице, без да е сигурен дали това е комплимент, или обида. Накрая докторът се успокои, изправи се и тръгна към бъчонката с бира. Една солидна глътка завърши процеса на успокояването и той се обърна усмихнат към Саймън.

— Ох, Саймън, благословен да си! Не позволявай дрънкането и хвалбите на другарите на крал Елиас и на неговите главорези да те впечатляват толкова. Имаш пъргав ум — е, понякога — и притежаваш заложби, за които нищо не знаеш — все още. Научи каквото можеш от мен, ястребче, и от други по пътя си, които ще могат да те научат на нещо. Кой знае каква съдба те очаква? Към славата има много пътища. — Той вдигна чашата си и отпи още една глътка.

След като хвърли поглед към Моргенес, за да се убеди, че речта му не е била просто още една подигравка, Саймън най-после си позволи свенлива усмивка. Харесваше му да го наричат „ястребче“.

— Съжалявам, че ви излъгах. Но след като имам пъргав ум, защо не ме научите на нещо важно?

— Например? — попита Моргенес и усмивката му угасна.

— Ами не знам. Магия… или нещо такова.

— Магия! — изсъска Моргенес. — Само това ли ти е в ума, момче? Да не мислиш, че съм някакъв долнопробен магьосник или евтин придворен фокусник, че да те уча на номера? — Саймън мълчеше. — Все още съм ти ядосан, задето ме излъга — прибави докторът. — Защо трябва да те възнаграждавам?

— Ще върша всяка работа, която ми възложите, по всяко време — каза Саймън. — Даже ще измия тавана.

— Хайде стига — каза Моргенес. — Недей да ме тормозиш! Виж какво, момче, зарежи това увлечение по магията и цял месец ще отговарям на всички твои въпроси, без да записваш нито един от тях. Какво мислиш, а?

Саймън го изгледа, ала не каза нищо.

— Добре тогава, ще ти дам да прочетеш моя ръкопис за живота на Престър Джон — предложи докторът. — Спомням си, че ме помоли за това един-два пъти.

Саймън го погледна по-настойчиво.

— Ако ме учите на магия — каза той, — всяка седмица ще ви нося по един от сладкишите на Джудит и по кана тъмно пиво от килера.

— Ето! — каза докторът тържествуващо. — Виждаш ли? Виждаш ли, момче? Толкова си сигурен, че магическите трикове ще ти донесат сила и късмет, че си готов да откраднеш и да ме подкупиш, за да те обучавам на тях. Не, Саймън, не мога да се пазаря с тебе за това.

Саймън отново се ядоса, ала само въздъхна дълбоко и се ощипа по ръката.

— Защо сте толкова непреклонен, докторе? — попита той, когато се успокои. — Защото съм кухненски прислужник ли?

Докторът се усмихна.

— Макар да работиш в кухнята, момче, ти не си кухненски прислужник. Ти си мой помощник. Не, нямаш недостатъци, освен възрастта и неопитността си. Просто не осъзнаваш за какво ме молиш.

Саймън се отпусна на стола и промърмори:

— Не разбирам.

— Именно. — Докторът сръбна още една глътка бира. — Това, което наричаш „магия“, е само поведението на нещата в природата, природни стихии, също като вятъра и огъня. Те се подчиняват на природни закони, ала тези закони са трудни за изучаване и разбиране. Някои може никога да не бъдат разбрани.

— Но защо не ме научите на законите?

— Поради същата причина, поради която не бих дал запалена факла на невръстно дете, седнало върху купа сено. Детето — без да се обиждаш, Саймън — не е подготвено за отговорността. Само тези, които са изучавали дълги години множество дисциплини, могат да започнат овладяването на Изкуството, което толкова те привлича. Дори и тогава те не са напълно подготвени да управляват някаква сила. — Старецът отпи отново, избърса устни и се усмихна. — Когато най-после се научим да използваме Изкуството, ние сме вече достатъчно стари, за да знаем, че не бива да го правим. То е твърде опасно за младите, Саймън.

— Но…

— Ако кажеш: „Но Приратес…“, ще те ритна — каза Моргенес. — Казах ти веднъж, че е луд, или поне се държи като луд. Той вижда само властта, която може да бъде постигната с усвояването на Изкуството, и не се интересува от последствията. Попитай ме за последствията, Саймън.

Той вяло попита:

— Ами послед…

— Не можеш да използваш някаква сила, без да платиш за това, Саймън. Ако откраднеш сладкиш, някой друг ще остане гладен. Ако яздиш кон прекалено бързо, конят ще умре. Ако използваш Изкуството, за да отваряш врати, не можеш да избираш гостите, които ще ти дойдат.

Разочарован, Саймън гледаше в една точка в прашната стая.

— Защо нарисувахте тези знаци над вратата, докторе? — попита той накрая.

— За да не ми дойдат на посещение гостите на някой друг.

Моргенес млъкна, за да сложи чашата си на масата, при което от яката на сивата му роба изхвръкна нещо златно и блестящо, увисна на гърдите му и се залюля на верижката си. Докторът като че ли не забеляза.

— Сега трябва да си ходиш. Ала запомни този урок, Саймън… урок, който важи също и за кралете, и за кралските синове. Всичко си има цена. За всяка власт се заплаща някаква цена, но това невинаги е очевидно. Обещай ми, че ще запомниш това.

— Обещавам, докторе. — Започваше да чувства последиците от крещенето и плача си преди малко — главата му бе леко замаяна, сякаш се беше надбягвал с някого. — Какво е това? — Той се наведе, за да огледа златния предмет. Моргенес го положи на дланта си и хвърли бегъл поглед към Саймън.

— Перо — кратко каза той. Преди докторът да пусне блестящия предмет обратно в пазвата си, Саймън видя, че писецът на перото е прикрепен до релефа на някакъв свитък, направен от бисернобял камък.

— Перо за писане, нали?

— Да, перо за писане — изръмжа докторът. — Сега, ако нямаш друга работа, освен да ме разпитваш за личните ми принадлежности, изчезвай. И не забравяй какво ми обеща! Помни!

 

Докато вървеше към помещенията на прислугата през градинките с декоративни храсти във вътрешните дворове, Саймън се чудеше на събитията в това странно утро. Докторът бе разбрал за писмото, ала не го наказа и не го изгони. Обаче му отказа да го учи на каквото и да било, свързано с магия. И защо въпросите на Саймън относно медальона с перото го ядосаха толкова много?

Вървеше мудно и разсеяно подръпваше сухите безлистни розови храсти. Внезапно убоде пръста си на един скрит трън. Проклинайки, вдигна ръката си. На върха на пръста му имаше червена капчица кръв, като малка алена перла. Той лапна пръста си и усети вкуса на сол.

 

В късната нощ срещу Деня на глупците Хейхолт бе разтърсен от силен гръм. Гърмът събуди спящите обитатели и изтръгна протяжен ответен звук от камбаните в Кулата на Зеления ангел.

Някои от младите свещеници, които с радост бяха зарязали молитвите тази нощ — единствената им свободна нощ в годината, — изпопадаха от масите, на които седяха, пиеха и ругаеха епископ Домитис. Разтърсващата сила на удара бе толкова голяма, че даже и през най-пияните премина вълна на ужас, сякаш дълбоко в себе си бяха предчувствали, че Господ ще изрази неудоволствието си от тяхната оргия.

Ала когато изплашената групичка се струпа във вътрешния двор и обръснатите монашески глави лъснаха като бели гъби под копринения саван на небето, от световната катастрофа, която очакваха да видят, нямаше и следа. Като се изключеха няколкото лица на разбудени обитатели на замъка, които любопитно надничаха през прозорците, нощта бе спокойна и ясна.

 

В скромното си, скрито от завесата легло, разположено сред съкровищата, които бе събирал толкова старателно, Саймън сънуваше. В съня си се катереше по един стълб от черен лед и всеки път, когато се придвижеше нагоре, следваше плъзгане надолу. В зъбите си стискаше свитък — някакво послание. На върха на парещия леден стълб имаше врата. На входа й се спотайваше нещо тъмно и го чакаше… чакаше посланието.

Когато най-после стигна прага, една ръка се плъзна навън като змия и сграбчи свитъка с мастиления си призрачен юмрук. Саймън се опита да се плъзне надолу и да избяга, ала от входа се измъкна още една лапа и хвана китката му. Нещо го изтегли нагоре и лицето му се озова срещу две очи, яркочервени като дупки в утробата на черна адска пещ…

Събуди се задъхан и чу сърдития звън на камбаните, сякаш ядосани, че са ги събудили. Звънът бавно заглъхна и камбаните отново потънаха в студения си мрачен сън.

 

Само един човек в замъка твърдеше, че е видял нещо. Калеб конярчето — слабоумният помощник на Шем — бе страшно развълнуван и не можа да заспи цяла нощ. На сутринта той щеше да бъде провъзгласен за Крал на глупците и младите монаси щяха да го понесат на раменете си към замъка; щяха да пеят неприлични песни и да пръскат по пътя овес и цветя. Щяха да го отнесат в трапезарията, където той трябваше да ръководи банкета по случай Деня на глупците, седнал на трон, направен от тръстика от река Гленивент.

Калеб разправяше наляво и надясно, че чул не само гръм, но и някакви думи, гръмовен глас, говорещ на език, за който конярчето можеше само да каже, че бил „лош“. Твърдеше още, че видял как от прозореца на Кулата на Хйелдин изскочила една голяма огнена змия, увила се около върха на кулата и после се пръснала сред облак от искри.

Никой не обърна голямо внимание на приказките на Калеб — неслучайно слабоумното момче бе избрано за Крал на глупците. Освен това утрото донесе в Хейхолт нещо, което бе много по-важно от какъвто и да било нощен гръм и даже от очакваното празненство по случай Деня на глупците.

Дневната светлина разкри редица облаци — дъждовни облаци, струпани на северния хоризонт като стадо охранени сиви овце.

 

— В името на аления чук на Дрор, в името на единственото ужасно око на Удин и в името на… на… на нашия бог Усирис! Трябва да се направи нещо!

Почти забравил в яда си за ейдонитските канони на смирение и благочестие, херцог Исгримнур стовари нашарения си с белези космат юмрук върху Голямата маса така силно, че глинената посуда подскочи цяла стъпка. Масивното му тяло се люлееше като претоварен кораб в бурно море, докато очите му шареха от единия до другия край на масата. После той отново стовари ръката си върху масата. Една кана се люшна и после се предаде на земното притегляне.

— Трябва да се вземат мерки, господарю! — избоботи той и гневно задърпа дългите си бакенбарди. — Във Фростмарч цари проклета анархия. Докато седим тук с моите хора, като чепове върху стар дънер, Фростмарч Роуд се е превърнал в разбойнически път! Вече цели два месеца нямам вести от Елвритшала! — Херцогът гневно изпухтя и мустаците му се развяха. — Синът ми има сериозни проблеми, а аз не мога да направя нищо! Нали Върховният крал трябва да се грижи за безопасността, господарю?

Почервенял като цвекло, римърът се отпусна обратно на стола си. Елиас лениво повдигна вежди и огледа другите рицари, разположени около масата. Празните столове далеч надвишаваха броя на седящите хора. Факлите по стените хвърляха дълги трептящи сенки върху високите завеси.

— Е, сега след като възрастният, но уважаван херцог се изказа, има ли някой друг, който да се присъедини към прошението му? — Елиас си играеше със златната си чаша, като я тътреше по нашарената с резки дъбова маса. — Има ли още някой, който смята, че Върховният крал на Остен Ард е изоставил поданиците си?

Гутулф, седнал от дясната страна на краля, се ухили самодоволно.

Дълбоко засегнат, Исгримнур понечи отново да се изправи, ала Еолаир от Над Мулах го хвана за ръката.

— Господарю — каза Еолаир, — нито Исгримнур, нито който и да е друг от изказалите се преди него, ви обвинява в нещо. — Хернистирецът сложи дланите си върху масата. — Това, което искаме да кажем, е, че ние ви молим, умоляваме ви, господарю, да обърнете повече внимание на проблемите на тези ваши поданици, които живеят далеч от Хейхолт. — Еолаир вероятно сметна думите си за твърде прями и се постара да докара усмивка на умното си лице. — Те преживяват трудни времена — продължи той. — Беззаконието се шири навсякъде из Севера и Запада. Изгладнелите хора имат малко задръжки и сушата, която току-що свърши, извади наяве най-лошото у всеки.

Еолаир свърши. Елиас мълчаливо продължи да го наблюдава. Исгримнур не можеше да не забележи колко блед изглеждаше кралят. Това му напомни за времето, когато на южните острови се бе грижил за бащата на Елиас — Джон, докато се оправи от пристъп на треска.

„Тези ярки очи — помисли си той, — този нос като клюн на хищна птица. Странно как дребните неща се предават от поколение на поколение и напомнят за човека дълго след като делото и животът му са отминали“.

Исгримнур си помисли за Мириамел, красивото тъжно дете на Елиас. Почуди се какво ли е наследила тя от баща си и какво — от, хубавата си, нежна майка, която бе мъртва вече от десет години — или може би дванадесет?

От другата страна на масата Елиас бавно разтърси глава, сякаш се събуждаше от сън или се стремеше да изгони винените пари от мозъка си. Исгримнур видя Приратес, седнал от лявата страна на краля, да отдръпва бързо ръката си от ръкава на Елиас. Имаше нещо отблъскващо в свещеника, помисли си за кой ли път Исгримнур, нещо много по-лошо от липсата на окосмяване и стържещия му глас.

— Е, граф Еолаир — каза кралят и по устните му заигра неуловима усмивка, — като си говорим за задължения и прочее, какво казва твоят роднина крал Лут относно посланието, което му изпратих? — Той се наведе с подчертан интерес и сплете пръстите на силните си ръце на масата.

Еолаир отговори спокойно, като грижливо подбираше думите си:

— Както винаги, господарю, той иска да ви засвидетелства своето уважение и любов към благородния Еркинланд. Обаче смята, че не може да си позволи да плаща по-голям данък…

— Дан! — поправи го Гутулф, който си чистеше ноктите с тънък кинжал.

— … данък, точно сега — завърши Еолаир, без да обръща внимание на прекъсването.

— Така ли? — попита Елиас и се усмихна отново.

— Всъщност, господарю — Еолаир нарочно не показа, че е разбрал подтекста на усмивката, — той ме изпрати, за да моля за кралската помощ. Знаете за проблемите, които причиниха сушата и чумата. Еркинската гвардия трябва да работи в сътрудничество с нас, за да поддържаме търговските пътища проходими.

— А, значи трябва, така ли? — Очите на крал Елиас заблестяха и на шията му запулсира една вена. — Вече сме на „трябва“, а? — Той се наведе още повече, като блъсна встрани бързата като змия ръка на Приратес, която се опитваше да го възпре. — И кой си ти — изръмжа той, — далечен братовчед с жълто около устата на един крал на овчари, който е крал само заради слабата воля и снизхождението на баща ми! — кой си ти, та да ми казваш „трябва“?!

— Господарю! — извика ужасено старият Флуриен от Набан и размаха изпъстрените си със старчески петна ръце — могъщи някога ръце, ала сега разкривени и сбръчкани като краката на ястреб. — Господарю — задъха се той, — гневът ви е благороден, ала Хернистир е верен съюзник под върховната власт на вашия баща; освен това е и родно място на пресвятата ви майка, лека й пръст! Моля ви, господарю, не говорете така за Лут!

Елиас обърна смарагдовите си очи към Флуриен и изглежда, се канеше да прехвърли гнева си върху този изнемощял ветеран, но Приратес отново го дръпна за ръкава, наведе се и прошепна в ухото му няколко думи. Лицето на краля се смекчи, ала линията на устните му остана тънка и опъната като тетивата на лък. Даже въздухът над масата изглеждаше натежал от предчувствие за нещо страшно.

— Прости ми непростимото, граф Еолаир — каза Елиас накрая и ъгълчетата на устните му се разтеглиха в странна глупава усмивка. — Прости ми за грубите, безпричинни думи. Дъждът започна преди по-малко от месец, а дванадесетте месеца преди това бяха изпитание за всички нас.

Еолаир кимна, ала в умните му очи се четеше тревога.

— Разбира се, ваше величество. Моля да ме извините, че ви провокирах.

Флуриен сплете старческите си ръце и кимна одобрително.

Исгримнур се изправи тромаво като кафява мечка, изкачваща заснежен връх.

— Аз също ще се опитам, господарю, да говоря изискано, макар всички да знаете, че това е напълно противно на войнишката ми природа.

Елиас продължаваше да се усмихва.

— Добре, чичо Меча кожа — всички ще поупражняваме малко обноски. Какво би желал от своя крал?

Херцогът на Елвритшала си пое дълбоко дъх и подръпна брадата си.

— Моите хора и хората на Еолаир са сериозно затруднени, господарю. За пръв път от ранните години на управлението на Джон Презвитер Фростмарч е отново непроходим — снежни виелици на север, разбойници по пътищата на юг. Кралският Северен път през Велдхелм не е в по-добро състояние. Трябва да отворим тези пътища и да ги охраняваме. — Исгримнур се извърна настрани и се изплю на пода. Флуриен потрепна. — Много от моите селища, според последното писмо на сина ми Изорн, страдат от липса на храна. Не можем да търгуваме със стоките си, не можем да поддържаме връзка с по-отдалечените кланове.

Гутулф, който дълбаеше с ножа си масата, се прозя така, че всички да го видят. Двамата млади барони Хийферт и Годуиг, пременени със зелени пояси, тихо се закискаха.

— Разбира се, херцоже — каза Гутулф провлачено и се изтегна на стола като котка на припек, — ти не обвиняваш нас за това, нали? Нима нашият господар, кралят, има силата на всемогъщия Бог, та да спре бурите и снега с едно махване на ръка?

— Не съм казвал това — избоботи Исгримнур.

— Може би — обади се Приратес с широка, абсолютно неуместна усмивка от централното място на масата — обвиняваш краля и за изчезването на брат му, както чуваме да се говори?

— Никога! — Исгримнур наистина беше изненадан. До него Еолаир присви очи, сякаш бе видял нещо, което не е очаквал. — Никога! — повтори херцогът, като гледаше безпомощно Елиас.

— Стига, стига, знам, че Исгримнур никога не би си помислил такова нещо — каза кралят и вяло махна с ръка. — Та нали старият чичо Меча кожа ни е дундуркал с Джосуа на коленете си?! Надявам се, разбира се, на Джосуа да не му се е случило нещо лошо — фактът, че още не се е появил в Наглимунд от толкова време, е обезпокоителен — но ако се е случило нещо, съвестта, която трябва да бъде гузна за това, не е моята. — Ала когато спря да говори, Елиас наистина изглеждаше разтревожен, вперил поглед в нищото, сякаш се луташе из обърканите си спомени.

— Позволете ми да се върна на въпроса, господарю — каза Исгримнур. — Северните пътища не са сигурни и времето не е единствената причина за това. Моите хора са пръснати твърде нарядко. Трябват ни повече мъже — силни мъже, които отново да превърнат Фростмарч в сигурно място. Земята там гъмжи от грабители, престъпници и… и още по-лоши неща, както говорят някои.

Приратес, силно заинтригуван, подпря брадичката си с ръце като дете, което наблюдава дъжда през прозореца. Светлината от факлите се отразяваше в хлътналите му очи:

— Какви още по-лоши неща, благородни Исгримнур?

— Няма значение. Хората мислят, че… няма нищо. Знаете какви са обитателите на пограничните области… — Римърът млъкна и смутено отпи глътка вино.

Еолаир стана.

— След като той не изказва мислите си относно това, което се говори по пазарите и между прислужниците, ще го направя аз. Хората на север се страхуват. Случват се неща, които не могат да бъдат обяснени с ужасното време и с лошата реколта. В моята страна нямаме нужда да наричаме нещата ангели и дяволи. Ние от Хернистир — ние на запад, — знаем, че по тази земя бродят неща, които не са хора… и знаем дали да се страхуваме от тях, или не. Ние, хернистирците, сме познавали ситите, когато все още са живеели в нашите поля, когато високите планини и широките ливади на Еркинланд са били техни.

Факлите се бяха разгорели и на светлината им високото чело и бузите на Еолаир сякаш излъчваха леко алено сияние.

— Ние не сме забравили — тихо каза той. Гласът му достигна даже до задрямалия Годуиг, който повдигна пияната си глава като хрътка, дочула далечен вик. — Ние, хернистирците, помним времето на великаните и дните на северното проклятие — на Белите лисици, така че ще кажа открито злото е излязло на свобода през тези злокобни зима и лято. Не само бандити тормозят пътниците и причиняват изчезването на отдалечените фермери. Хората на север се страхуват. — Ние, хернистирците! — Подигравателният глас на Приратес прониза мълчанието и разпръсна унеса от споменаването на отвъдното. — Ние, хернистирците! Нашият благороден езически приятел претендира, че говори открито! — Приратес прокара ръка по голямото, пищно украсено Дърво на гърдите си, увиснало върху неприлично червените му одежди. Лицето на Елиас се оживи — стана му забавно.

— Е, добре! — продължи свещеникът. — Той ни наприказва най-глупавите и неясни приказки и загадки, които съм чувал! Великани и джуджета! — Приратес рязко махна с ръка и широкият му ръкав се развя над чиниите. — Сякаш Негово величество кралят няма достатъчно грижи — брат му е изчезнал, поданиците му са гладни и изплашени, сякаш сърцето на краля не е на път да се разбие! А ти, Еолаир, му поднасяш езически врели-некипели, излезли от устите на стари клюкарки.

— Какво като е езичник? — изръмжа Исгримнур. — У Еолаир има много повече ейдонитска доброта, отколкото у шайката мързеливи хлапаци, които се мотаят из този дворец… — барон Хийферт изскимтя, с което предизвика у Годуиг пристъп на пиянски смях — из този дворец, докато хората живеят с мизерна надежда и с още по-мизерна реколта!

— Недей, Исгримнур! — каза Еолаир.

— Господа! — обади се Флуриен с треперлив глас.

— Няма да търпя да обиждат честта ти! — изръмжа Исгримнур към Еолаир. Вдигна юмрука си, за да удари отново по масата, ала размисли и вместо това стисна Дървото, което висеше на шията му. — Простете за избухването ми, кралю, ала граф Еолаир казва истината. Независимо дали страховете им са оправдани, или не, хората наистина се страхуват.

— И от какво се страхуват, скъпи ми стари чичо Меча кожа? — попита кралят и протегна чашата си към Гутулф, за да я напълни.

— Страхуват се от тъмнината — каза старият мъж с достойнство, — страхуват се от зимната тъмнина, страхуват се, че светът ще стане още по-тъмен.

Еолаир сложи на масата чашата си с дъното нагоре.

— На пазара в Ерчестър, малцината търговци, които са успели да дойдат на юг, разказвали за странни видения. Чух тази история толкова пъти, та не се съмнявам, че всеки в града също я е чувал. — Еолаир спря и погледна римъра, който кимна замислено и замачка прошарената си брада.

— Е? — попита Елиас нетърпеливо.

— В безлюдната пустош на Фростмарч видели чудно нещо през нощта — талига, черна талига, теглена от бели коне.

— Колко необичайно! — изхили се Годуиг, ала Приратес и Елиас се спогледаха мълчаливо. Кралят вдигна вежди и отново насочи погледа си към човека от Запада.

— Продължавай.

— Тези, които са я виждали, твърдят, че се появила няколко дни след Деня на глупците. Казват, че в талигата имало ковчег и зад нея вървели монаси с черни раса.

— И на какъв езически горски дух приписват селяните това видение? — Елиас бавно се отпусна назад в стола си и загледа хернистиреца.

— Разправят, кралю, че това е катафалката на баща ви — простете, господарю — и че докато земята страда, той няма да намери покой в гробната си могила.

След известна пауза кралят заговори с глас по-тих от съскането на факлите.

— Е, тогава — каза той, — трябва да направим всичко възможно, за да може баща ми да си получи заслужената почивка, нали?

 

„Виж ги! — помисли си Таусър, докато влачеше схванатия си крак и измореното си тяло по пътечката на тронната зала. — Погледни ги! Висят тук и се хилят — приличат повече на езически главатари на тритингите, отколкото на ейдонитски рицари на Еркинланд“.

Придворните на Елиас свиреха и подвикваха, докато шутът куцукаше покрай тях, и клатеха глави, сякаш той беше маймуна на верижка от Наракси. Даже кралят и неговата дясна ръка, граф Гутулф, чийто стол беше поставен до трона, участваха в грубите подигравки. Елиас седеше прехвърлил крака си върху страничната облегалка на Престола от драконова кост, като селски хаймана на ограда. Единствено младата дъщеря на краля, Мириамел, седеше неподвижна и мълчалива, с тъжно красиво лице и с присвити рамене, сякаш очакваше да я ударят. Косите й с цвят на пчелен мед — не беше ги наследила нито от мургавия си баща, нито от майка си, която имаше катраненочерна коса — се спускаха от двете страни на лицето й като завеси.

„Изглежда така, сякаш се опитва да се скрие зад тази коса — помисли си Таусър. — Какъв срам. Казват, че луничавото галениче било опако и вироглаво, обаче в очите му виждам единствено страх. Мисля, че заслужава нещо повече от тези надути вълци, които в наше време бродят из замъците, ала се говори, че баща й вече я е обещал на онзи проклет пиян самохвалко Фенгболд“.

Движеше се бавно, тъй като пътят му към трона беше препречен от протегнати ръце, които го попипваха или го плясваха. Смяташе се, че ако човек се докосне до главата на джудже, това му носи късмет. Таусър не беше джудже, ала бе стар, много стар и прегърбен, и на придворните им се виждаше забавно да го третират като джудже.

Най-после стигна до трона на Елиас. Очите на краля бяха зачервени от прекалено пиене или от недостатъчно спане, а най-вероятно и от двете.

Елиас насочи зелените си очи към малкия човек.

— Е, скъпи Таусър — каза той, — реши да ни удостоиш с присъствието си, а? — Бялата риза на краля беше разкопчана, а върху изящните му кожени ръкавици, затъкнати в колана, се мъдреше петно от сос.

— Да, сър, дойдох.

Таусър опита да се поклони — трудна работа с неговия схванат крак, — което предизвика приглушено кискане сред дамите и лордовете.

— Преди да ни позабавляваш, стари шуте — каза Елиас, като заклати и свали крака си от облегалката на трона и погледна стария човек възможно най-невинно, — може би ще мога да те помоля за една малка услуга? Един въпрос, който отдавна искам да ти задам?

— Разбира се, кралю.

— Тогава кажи ми, Таусър, как се случи така, че те нарекоха с кучешко име? — Елиас повдигна вежди в престорено учудване и погледна първо Гутулф, който се изхили, после Мириамел, която извъртя очи настрани. Останалите придворни захихикаха и зашепнаха, прикрили устите си с ръце.

— Не са ме нарекли с кучешко име, господарю — тихо каза Таусър. — Сам си го избрах.

— Какво? — попита Елиас. — Май не те чух добре.

— Сам се нарекох с кучешко име, господарю. Благородният ви баща често се шегуваше с мен относно моята вярност, защото аз винаги бях с него — до рамото му. Той на шега кръсти едно от кучетата си Круинх, което бе рожденото ми име. — Старият мъж леко се извърна с лице към множеството, сякаш да представи номера си по-добре. — „В такъв случай — казах аз, — след като по волята на Джон на кучето е дадено моето име, аз пък ще взема неговото“. Оттогава никога не съм отговарял на друго име, освен Таусър и никога няма да го направя. — Таусър си позволи да се усмихне. — Възможно е почитаемият ви баща след това малко да е съжалявал за шегата си.

Елиас не изглеждаше много доволен от отговора, ала все пак се засмя и плесна коляното си.

— Нахално джудже, а? — каза той и се огледа.

Присъстващите се смееха от учтивост, за да са в тон с настроението на краля, с изключение на Мириамел. Тя погледна Таусър от своя стол с висока облегалка със странно изражение, което Таусър не можа да разгадае.

— Е — каза Елиас, — ако не бях толкова добър, а бях например езически крал като Лут от Хернистир, щях да заповядам да отсекат мъничката ти сбръчкана глава, задето говориш така за починалия ми баща. Но, разбира се, аз не съм такъв крал.

— Разбира се, че не сте, господарю — каза Таусър.

— Да ни попееш ли си дошъл, или да направиш няколко премятания? Вярвам, че не е второто, тъй като явно си много стар за подобни номера. Хайде кажи ни! — Елиас се отпусна в стола си и плесна с ръце да му донесат още вино.

— Да пея, ваше величество — отвърна шутът.

Той свали лютнята от рамото си и започна да я настройва, като въртеше дървените ключове. Един млад прислужник се притече, за да напълни чашата на краля, а Таусър вдигна поглед към тавана, където пред измитите от дъжда прозорци висяха знамената на рицарите и благородниците от Остен Ард. Прахта и паяжините бяха изчистени, ала на Таусър цветовете на бойните флагове му изглеждаха фалшиви и твърде ярки, като гримираното лице на лека жена, която иска да изглежда млада, разваляйки по този начин и малкото хубост, която все още й е останала.

След като неспокойният паж напълни чашите на Гутулф, Фенгболд и останалите, Елиас махна с ръка на Таусър.

— Господарю — сведе глава шутът, — ще ви изпея песен за един друг добър крал, който обаче бил нещастен и тъжен.

— Не обичам тъжни песни — каза Фенгболд. Както можеше да се очаква, той вече бе доста пиян. Гутулф до него се изкиска.

— Тихо! — Първият министър на краля смушка съседа си с лакът, така че да видят всички. — Ако не ни хареса песента, когато свърши, ще го накараме да ни подскача.

Таусър прочисти гърлото си, дръпна струните и запя с тихия си, нежен гласец:

— Стар вече бе крал Хвойна,

да, много, много стар.

Брадата му висеше

до коленете чак.

 

Един ден кралят Хвойна

на трона си седна

и рече: — Синовете

да дойдат, че ще мра.

 

Дойдоха там князете

със хрътки и соколи.

По-младият бе Джел,

По-възрастният — Бучиниш.

 

— Разбрахме, че ни викаш, господарю.

Зарязахме лова. —

Тъй каза Бучиниш: — Какво ще наредиш,

та викнал си ни тук?

 

— Аз скоро ще утра, деца —

продума кралят стар. —

И искат да ви видя помирени

преди очи си да склопя…

— Нещо не ми харесва тази песен — изръмжа Гутулф. — Има нещо подигравателно.

Елиас му нареди да замълчи — очите му проблеснаха и той даде знак на Таусър да продължи.

— Но, скъпи татко, ти от що боиш се?

Принц Бучиниш наследник е —

тъй каза Джел. — Не ще се противя,

ще бъда рицар аз достоен.

 

С душа успокоена кралят

на синовете каза да вървят;

на Ейдон милостивия благодари

за своите синове добри.

 

Ала на Бучиниш в сърцето,

на бъдещия крал в ума,

на брат му думите добри

запалиха неверие.

 

„Езикът, що говори тези думи сладки,

прикрива завистта му —

помисли Бучиниш. — Срещу лукавия си брат

ще трябва да замисля план“.

 

Изплашен от сърцето нежно,

що биеше на Джел в гърдите,

извади той шише отрова,

що в пазвата си беше скрил.

 

И брат му седна да яде,

и в чаша той наля,

поднесе я на Джел…

— Стига! Това е измяна! — изрева Гутулф, скочи и бутна стола си назад; дългият му меч излетя със свистене от ножницата. Ако Фенгболд не бе скочил и не бе хванал ръката му, Гутулф щеше да посече разтреперения Таусър.

Елиас също се бе изправил светкавично.

— Махни това желязо, идиот такъв! — изкрещя той. — Никой не може да вади меч в Тронната зала!

После обърна гръб на ръмжащия граф на Утаниат и погледна шута. Старецът се бе посъвзел след кипването на вбесения Гутулф и се опитваше да се държи достойно.

— Да не си мислиш, джудже нещастно, че песничката ти е забавна — изръмжа кралят, — или че дългата ти служба при баща ми те прави недосегаем? Да не си посмял да скверниш царската особа с такива тъпи шеги. Махай се от очите ми!

— Признавам, господарю, че песента не е нова — започна шутът с треперещ глас. Шапката му със звънчетата се беше килнала назад. — Ала тя не е…

— Марш оттук! — изсъска Елиас с пребледняло лице и безумни очи.

Таусър бързо закуцука към вратата, потресен от дивия поглед на краля и отчаяното, като на заключена птичка лице на дъщеря му, принцеса Мириамел.