Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (12)

9. Дим срещу вятъра

— Взе ли го? Той заподозря ли нещо?

Все така бледен въпреки прекараните на слънце часове, Джеръмайъс подскачаше покрай Саймън като поплавък от овчи мехур на рибарска мрежа.

— Взех го — изръмжа Саймън.

Суетнята на Джеръмайъс го дразнеше. Струваше му се несъвместима с мъжката отговорност на задачата им.

— Много мислиш.

Джеръмайъс не се обиди, а каза само:

— Е, щом си го взел, добре.

Главната улица, проснала се под безмилостното следобедно слънце, беше почти безлюдна. Навесите бяха прибрани. Само стражите — жълтите им наметала демонстрираха лоялността им към граф Брюгар, а широките платнени колани бяха в зеленото на крал Елиас — се криеха тук-там във входовете или играеха на зарове, облегнати на стените на затворените магазини. Макар сутрешният пазар отдавна да беше приключил, Саймън имаше усещането, че хората по улицата са по-малко от обикновено. Повечето бяха бездомници, стекли се през зимните месеци в Ерчестър, избягали от пресъхналите реки и изчерпаните кладенци по своите краища. Обхванати от безразличие, те стояха прави или седяха на групички в сянката на каменните стени и постройки или се придвижваха насам-натам мудно и безцелно. Градските стражи ги изблъскваха от пътя си или ги прекрачваха, като че ли са улични псета.

От Главната улица двамата завиха надясно по Кръчмарската улица, най-голямата, която пресичаше Главната под прав ъгъл. Тук беше по-оживено, въпреки че по-голямата част от хората, които се срещаха, бяха войници. Горещината бе принудила повечето хора да се приберат по домовете си. Те се навеждаха от ниските прозорци с шишета в ръце и наблюдаваха с пиянско безразличие Саймън, Джеръмайъс и другите минувачи.

Едно селско момиче — вероятно дъщеря на коняр, ако се съдеше по каната, която носеше на рамото си — мина забързано по улицата. Неколцина войници подсвирнаха и подвикнаха подир нея, като разливаха бирата си в праха пред прага на кръчмата. Девойката вървеше, без да се обръща, навела брадичката си към гърдите. Бързината и тежката кана, която носеше, я принуждаваха да върви със ситни крачки. Саймън се загледа с възхищение в плавното полюшване на бедрата й и даже изви глава, за да я проследи с поглед.

— Хайде, Саймън! — извика Джеръмайъс. — Тук е!

Катедралата „Свети Сутрин“ се извисяваше над Главната улица като камък край селски път. Камъните на фасадата й матово отразяваха лъчите на упоритото слънце. Високите сводести арки и колоните хвърляха издължени сенки, водоливниците весело надничаха надолу, кискаха се и се кривяха над раменете на строгите светци. От пилона над високата двукрила врата безжизнено висяха три знамена: Зеленият дракон на Елиас, Стълбът и Дървото на Църквата, а под тях — златната корона на град Ерчестър на бял фон. Двама градски стражи се бяха облегнали на отворената врата, подпрели копията си с върховете надолу в каменния под.

— Е, за тук сме! — каза решително Саймън и следван от подтичващия Джеръмайъс, заизкачва двете дузини мраморни стъпала. На върха един от стражите лениво вдигна копието си и препречи пътя им. Качулката на ризницата му висеше назад на раменете му.

— Какво искате бе? — попита той, като присви очи.

— Донесение за Брюгар… — Саймън се смути, като чу собствения си глас. — За граф Брюгар от доктор Моргенес в Хейхолт.

И малко дръзко подаде навития пергамент. Стражът, който ги спря, взе пергамента и хвърли бегъл поглед на печата. Другият съзерцаваше резбования трегер на вратата, сякаш се надяваше да види там писмено нареждане за освобождаването му от смяна.

Първият страж върна донесението и сви рамене.

— Навътре и вляво. И да не се мотаете много.

Възмутен, Саймън се изпъчи в пълната си височина. Когато станеше гвардеец, щеше да се държи много по-подобаващо на ранга си от тези отегчени небръснати идиоти. Нима не знаеха каква голяма чест е за тях да носят зеления цвят на краля? Двамата с Джеръмайъс минаха покрай стражите и влязоха в прохладната вътрешност на „Свети Сутрин“.

В преддверието нямаше никакво движение, даже въздухът не помръдваше, ала зад вратата Саймън забеляза светлина, която играеше по движещи се фигури. Вместо да тръгне направо към вратата вляво, той се обърна, за да види дали стражите ги гледат — разбира се, че не гледаха — после закрачи напред към главното помещение на катедралата.

— Саймън! — изплашено изсъска Джеръмайъс — Какво правиш? Казаха насам! — Той посочи най-лявата врата.

Без да обръща внимание на спътника си, Саймън провря главата си през входа. Джеръмайъс го последва с нервно мърморене.

„Също като в религиозните картини — помисли си Саймън, — където виждаш Усирис и Дървото далеч на заден план, а лицата на набанските селяни и другото — на преден“.

Главното помещение беше толкова голямо и с толкова високи тавани, че сякаш бе цял отделен свят. От най-високото горе слънчевата светлина струеше, омекотена от цветните витражи, като през облаци. Около олтара се суетяха свещеници в бели роби — чистеха и лъскаха, досущ камериерки с обръснати глави. Саймън предположи, че се подготвят за службата през Елисияманса, която бе след две седмици.

Близо до вратата стражите на Брюгар — с жълти наметала — безпричинно се правеха на заети и натоварени с различни поръчения. Тук-там се мяркаше зеленият цвят на Еркинската гвардия или сиво-кафявите или черни дрехи на някой ерчестърски виден гражданин. Двете групи изглеждаха напълно отделени. След малко Саймън забеляза дъските и столовете, които разделяха помещението на предна и задна част, и осъзна, че тази своеобразна ограда не е направена, за да не позволява на свещениците да излизат навън, както изглеждаше, а по-скоро — да не пуска войниците вътре. Изглежда, епископ Домитис и свещениците все още не бяха изгубили надежда, че окупирането на тяхната катедрала от началника на стражата е само временно.

Докато изкачваха стълбите, трябваше да покажат пергаментовия свитък последователно на още трима стражи, всеки от които по-бдителен от онези на входната врата — може би защото не бяха изложени на слънчевия пек, или заради близостта на обекта, който охраняваха. Най-после застанаха в претъпканата стражева стая пред; един ветеран с нашарено от белези лице и беззъба усмивка, чийто колан с връзка ключове и унищожителното безстрастие в поведението му издаваха авторитет.

— Да, лорд Брюгар е тук. Дайте ми писмото и ще му го предам. — Сержантът почеса брадата си с безразличие.

— Не, сър, трябва да му го предадем лично. То е от доктор Моргенес. — Саймън се постара гласът му да звучи твърдо. Джеръмайъс беше забил поглед в пода.

— Така ли? Виж ти! — Мъжът се изплю на покрития със стърготини под. Тук-там под боклука проблясваха мраморните плочки. — Ейдон да ме убие, какъв ден! Изчакайте тук тогава.

 

— Така, какво имаме тук? — Граф Брюгар, който седеше на масата пред остатъците от някакво птиче блюдо, повдигна вежди. Имаше фини черти, които почти се губеха в пълното му, отпуснато лице, а ръцете му бяха като на музикант — нежни и с дълги пръсти.

— Писмо, господарю. — Допрял едното си коляно до пода, Саймън държеше пергамента в протегнатата си ръка.

— Ама донеси ми го бе, момче. Не виждаш ли, че обядвам? — Гласът на графа беше висок и женствен, ала Саймън бе чувал, че Брюгар е изкусен фехтовач — тези изящни ръце бяха убили много хора.

Докато графът четеше писмото и мърдаше омазнените си устни, Саймън се постара да държи раменете си изтеглени назад и гърба — прав като дръжката на копие. С крайчеца на окото си забеляза погледа на прошарения сержант, затова повдигна брадичката си и загледа право пред себе си, като мислеше какво сравнение може да се направи между него и онези отпуснати тъпанари на пост пред вратата на катедралата.

— „Моля да приемете… приносителите… на служба в поверената ви част…“ — прочете на висок глас Брюгар.

Натъртването на „приносителите“ за момент паникьоса Саймън — дали е забелязал това „ите“, което Саймън беше прибавил на мястото на „я“? Беше го сбутал малко, за да го събере между думите.

Вперил погледа си в Саймън, граф Брюгар подаде писмото на сержанта, отговарящ за личния състав. Докато мъжът четеше дори още по-бавно от Брюгар, благородникът огледа Саймън от глава до пети, после хвърли бърз поглед към все още коленичилия Джеръмайъс. Когато сержантът върна писмото, усмивката му разкри липсата на два зъба и розовият му език шаваше в дупката.

— Значи — с отегчена въздишка произнесе Брюгар — Моргенес, старият билкар, иска да се заема с две дворцови мишки и да ги превърна в мъже. — Той взе едно бутче от чинията си и го задъвка. — Невъзможно!

Саймън почувства как краката му се подкосяват и стомахът му се качва в гърлото.

— Но… но защо? — заекна той.

— Защото не ми трябвате. Имам достатъчно бойци. Не мога да си позволя да ви взема. Никой няма да сади и сее, ако не завали, и вече имам върволица мъже, които си търсят работа, за да се прехранват. Но по-важното е, че не ви искам — две дворцови момченца с отпусната плът, които в живота си не са почувствали нищо по-болезнено от някое шляпване по розовите задничета, задето са крали черешово сладко. Изчезвайте! Ако започне война, ако тези презрени езичници в Хернистир продължават да не зачитат кралската воля или коварният Джосуа се разбунтува, тогава ще имате възможност да носите вили за сено или коси, заедно с останалите селяни — може даже да влезете в армията и да поите конете, ако имаме нужда от хора. Ала никога няма да бъдете войници. Кралят не ме е направил началник на стражата, за да дундуркам хайлази като вас. Сержант, покажи на тези дворцови мишки някоя дупка, през която да се ометат.

Саймън и Джеръмайъс мълчаха по целия път към Хейхолт. Когато остана сам в своята заградена със завеса ниша, Саймън счупи дървения меч в коляното си. Не плака. Не би заплакал за нищо на света.

 

„Има нещо странно в северния вятър днес — помисли си Исгримнур. — Нещо, което мирише на животно или е предизвестие за буря, или пък и двете… нещо злокобно, от което настръхвам“.

Отърка ръце, сякаш от студ, макар че не беше студено, и се загърна в лекото си лятно наметало, което носеше от месеци в тази толкова странна година. Отиде до вратата и погледна навън, засрамен, че стар войник като него може да играе такива юношески игрички.

„Къде е този проклет хернистирец?“

Когато се обърна и понечи да тръгне към вътрешността на стаята, едва не се спъна в един куп кутии за пера и кракът му закачи една от пирамидите свитъци, които задръстваха помещението. Той изруга цветисто и успя да се наведе навреме, за да предотврати рухването на купа. Тъй като църковните писари бяха заети с ритуалите за Елисияманса, опразнената Архивна зала несъмнено беше най-доброто място, което можеше да се намери в такъв кратък срок, за тайна среща — но защо не бяха оставили между проклетите си свитъци с драсканици пространство, където един нормален човек да може да се движи?

На вратата се потропа. Херцог Исгримнур с облекчение се втурна натам и вместо да надникне предпазливо, рязко отвори, но видя един, а не двама души, както беше очаквал.

— Слава на Ейдон, че дойде, Еолаир! — изръмжа той — Къде е уредникът?

— Шт! — Графът на Над Мулах сложи пръст на устните си и затвори вратата. — По-тихо. Главният архивар се мотае в другата зала.

— И защо трябва да ме е грижа? — възкликна херцогът, ала с по-тих глас. — Да не сме деца, та да се крием от този съсухрен стар евнух?

— Ако искаш за срещата да узнаят всички — попита Еолаир, докато се настаняваше на един стол, — защо тогава се крием в този килер?

— Това не е килер — изсумтя римърът — и ти знаеш много добре защо те повиках тук, а не в двореца, където нищо не остава скрито. Къде е уредникът Велигис?

— Прецени, че един килер не е място за дясната ръка на лектора — засмя се Еолаир. Исгримнур остана сериозен. От зачервеното лице на хернистиреца реши, че е пиян или поне пийнал. Искаше му се и той да бе пийнал нещо.

— Помислих си, че е важно да се срещнем някъде, където можем да говорим свободно — каза Исгримнур и в гласа му прозвуча оправдание. — Напоследък често ни виждат заедно.

— Остави това, Исгримнур, знам, че си прав — успокоително махна с ръка Еолиар.

Той беше облечен за честването на Деня на жената в костюм на невинен новопосветен — роля, която езичникът хернистирец беше усвоил добре. Празничната му бяла туника беше пристегната с три колана, всеки покрит със злато и емайлирани метални плочки, а дългата му грива бе събрана на опашка и завързана със златна панделка.

— Само се шегувах. А това, че верните поданици на крал Джон се срещат тайно, за да обсъдят някои неща, които не са измяна, наистина е мрачна шега — обобщи той.

Исгримнур бавно отиде до вратата и провери дали е затворена. Обърна се, опря широкия си гръб на стената и кръстоса ръце пред мощните си гърди. Той също беше облечен празнично — в изискана лека синя туника и тесни панталони до глезените, ала масурите на брадата му се бяха разрошили от нервно подръпване и панталонът му се бе издул около коленете. Исгримнур ненавиждаше контенето.

— Е — изръмжа той и предизвикателно наклони глава, — аз ли ще започна, или ти?

— Няма смисъл да се притесняваме кой ще заговори пръв — каза графът.

За миг руменината на лицето на Еолаир и високите му скули напомниха на стария мъж за нещо, което беше виждал някога, преди години: призрачна фигура, застанала на петдесетина метра от него в снега на Римърсгард.

„Една от Белите лисици, каза баща ми“.

Исгримнур се чудеше дали са верни старите истории, че в жилите на благородниците от дома на Хернистир наистина тече ситска кръв.

Еолаир прокара ръка по челото си и изтри капчиците пот. Моментната прилика изчезна.

— Доста сме си говорили и знаем, че нещата страшно се объркаха. Това, което трябва да обсъдим и заради което имаме нужда от уединение — той махна с ръка към задръстеното архивно помещение — тъмно убежище за хартия и пергаменти, осветено от висок триъгълен прозорец — е какво можем да направим. Ако изобщо можем да направим нещо. Това е проблемът: какво да правим?

Исгримнур все още не беше готов за такава откровеност. Каквото и да кажеше, то вече щеше да носи слабия отвратителен привкус на измяната.

— Така е — каза той. — Аз съм последният човек, който би държал Елиас отговорен за това проклето време. Би трябвало да знам: когато е горещо като в Ада и сухо като стари кости, в моята земя на север идва ужасна зима, невиждан сняг и лед. Така че кралят е толкова виновен за времето, колкото аз съм виновен за рухналите от тежестта на снега покриви и умрелия от студ добитък в оборите на Римърсгард. — Той подръпна ожесточено брадата си и още един масур щръкна разрошен, а панделката безпомощно увисна от сивите косми. — Разбира се, Елиас е виновен, че ме държи тук, докато моите родственици и поданиците ми страдат, но това е вече друга история…

— Но проблемът е, че изглежда, този човек изобщо не го е грижа! Кладенците пресъхват, нивите са незасяти, умиращи от глад хора спят в полето, градовете са в лапите на чумата — а той явно не забелязва това. Налозите и таксите скачат, проклетите блюдолизци от аристокрацията, които е събрал около себе си, по цял ден пият, пеят, фехтуват се и… и… — Старият херцог изсумтя с отвращение. — Ами турнирите! В името на червеното копие на Удин, аз също обичах турнирите като всеки мъж по моето време, ала Еркинланд се руши под бащиния му трон, земите под върховната му власт са неспокойни като необязден жребец — и все пак турнирите продължават! Ами излетите с кораби по Кинслах! Ами шутовете, акробатите и борбите на кучета с мечки! Времената са по-лоши, отколкото ги описват по времето на Крексис Козела!

Лицето на Исгримнур също се бе зачервило. Той стискаше юмруци и гледаше в пода.

— В Хернистир — след грубата тирада на римъра гласът на Еолаир звучеше меко и напевно — казваме: „Овчар, а не касапин“, което означава, че кралят би трябвало да се грижи за своите хора и за земята си като за стадо, като взима от тях само това, което му е необходимо, за да преживява, а не да ги използва, докато не останат само огризки за дояждане. — Еолаир се загледа в малкия прозорец и в частиците прах, които се въртяха и отразяваха светлината. — Това прави Елиас: изяжда земята си къс по къс, като великана Кройч ма Фарег, който някога погълнал планината Кранхир.

— Преди Елиас беше добър. Наистина — каза Исгримнур. — Човек можеше да се разбере с него много по-лесно, отколкото с брат му. Разбира се, не от всеки става добър крал, но мисля, че е нещо по-лошо. Не просто един човек, покварен от властта. Нещо дяволски се е объркало и вината не е на Фенгболд и Брюгар, и онези, които го водят към пропастта. — Херцогът се беше пооживил. — Знаеш, че това се дължи на извратеното Копеле Приратес, който пълни съзнанието му със странни идеи и го държи до късно през нощта в тази кула, със светлини и нечестиви шумове, докато кралят не загуби представа къде се намира и докато не изгрее слънцето. Какво би могъл да търси Елиас при такова изчадие като този кучи син Приратес? Той е крал на целия известен свят — какво би могъл да му предложи Приратес?

Еолаир стана, с очи все още вперени в светлината над тях, и изтри челото си с ръкав.

— И аз бих искал да знам — каза той. — Е, какво може да се направи?

Исгримнур присви старите си, но блестящи очи.

— Какво казва уредникът Велигис? В края на краищата катедралата „Свети Сутрин“, която конфискуваха, е собственост на Църквата. Корабите, които Гутулф отмъкна от независимото пристанище Абаингат под лъжливия претекст за опасност от чума, бяха набански кораби на херцог Леобардис и на твоя крал Лут. Леобардис и лекторът Ранесин са близки; те управляват Набан като двуглав монарх. Несъмнено Велигис има какво да каже от името на своя господар.

— Той има много неща за казване, но нищо от тях не е съществено, приятелю. — Еолаир отново се отпусна на стола си. Блясъкът на светлината намаляваше със залеза на слънцето и малката стая потъна в още по-плътна сянка. — Велигис твърди, че не знае какво мисли херцог Леобардис за този пиратски акт — три кораба, натоварени със зърно, отмъкнати направо от пристанището на Хернистир. От името на господаря си той, както винаги, се изразява неясно. Негово преосвещенство Ранесин възнамерява да играе ролята на помирител между Елиас и херцог Леобардис и може би да заздрави позициите на вашата ейдонитска църква тук в двора. Моят господар крал Лут ми нареди после да отпътувам за Набан и може би, като пристигна там, ще узная истината на място. Аз обаче мисля, че лекторът се е излъгал: ако се съди по подигравателното отношение на Елиас и неговите подлизурковци към Велигис, кралят е по-неукротим дори и от баща си, който обаче бе под крилото на Майката Църква.

— Толкова заговори! — изстена Исгримнур. — Толкова много интриги! Свят ми се завива. Не съм човек за такива работи. На мен ми дай меч или брадва и ме остави да се бия.

— Затова ли си се привързал към килерите? — усмихна се Еолаир и извади изпод наметалото си мях с медовина. — Няма какво да се заблуждаваме. Мисля, че на тази възраст се оправяш в интригите доста добре, скъпи херцоже.

Исгримнур се намръщи и взе предложения му мях.

„Еолаир си е роден интригант — помисли си той. — Би трябвало да съм благодарен, че поне има с кого да говоря. Въпреки изискания му хернистирски език — чувам, че обича жените, но отвътре е твърд като стомана — той е съюзник в неспокойни времена“.

— Има и още нещо. — Исгримнур върна меха на Еолаир и избърса устата си.

Графът отпи солидна глътка и кимна.

— Казвай. Целият съм слух като киркойлски заек.

— Този мъртвец, когото Моргенес намери в Кинсуд — каза Исгримнур.

— Убитият със стрела?

— Беше от моите хора. Казваше се Биндесек. Нямаше да мога да го позная, ако не беше счупената кост на лицето му. Пострада преди време при изпълнение на мое поръчение. Не казах нищо, разбира се.

— Твой човек? — Еолаир въпросително повдигна вежди. — И какво е правил там? Знаеш ли?

Исгримнур се изсмя късо.

— Разбира се! Затова си замълчах. Изпратих го, когато Скали от Калдскрайк взе хората си и се отправи на север. Остроносия се сприятели с твърде много хора от придворните на Елиас, а това не ми харесваше. Така че изпратих Биндесек с вест до моя син Изорн. Докато Елиас ме държи тук и ми възлага тези тъпи задачи, тези показни псевдодипломатически мисии — ако са толкова важни, защо ще ги поверява на недодялана стара бойна хрътка като мен — исках Изорн да е изключително предпазлив. Вярвам на Скали толкова, колкото на изгладнял вълк, а както разбирам, синът ми вече си има достатъчно проблеми у дома. Всички донесения, които успяват да пристигнат през Фростмарч, са лоши: урагани, бушуващи на север, несигурни пътища, селяните ги събират насила в общинските сгради. Това говори, че идват неспокойни времена, и Скали го знае.

— Мислиш ли тогава, че Скали е убил твоя човек? — Еолаир се наведе напред и подаде меха на херцога.

— Не знам със сигурност.

Исгримнур отметна глава и отпи още една солидна глътка. Мускулите по здравия му врат пулсираха. Тънка струйка медовина потече по синята му туника.

— Искам да кажа, че това изглежда логично, ала се съмнявам. — Той разсеяно избърса петното. — Преди всичко, даже и да е хванал Биндесек, убийството му би било измяна. Въпреки арогантното си отношение, Скали е мой васал и аз съм негов господар.

— Но тялото беше скрито.

— Не толкова добре. И защо толкова близо до замъка? Защо не са изчакали, докато стигне до хълмовете Велдхелм или пътя за Фростмарч, ако изобщо този път е проходим, и да го убият там, където никога не бих го открил? Освен това използването на стрела не е в стила на Скали. Той би го накълцал с бойната си секира, но да го уцели със стрела и после да го скрие в Кинсуд? Някак си не се връзва.

— Тогава кой?

Исгримнур завъртя глава. Медовината започваше да му действа.

— Именно това ме тревожи, хернистирецо — каза накрая той. — Просто не знам. Случват се странни неща. Разкази на пътници, слухове от двора…

Еолаир отиде до вратата и я отвори, за да може в малката стая да влезе свеж въздух.

— Наистина странни времена, приятелю — каза той и въздъхна тежко. — И може би най-важният въпрос е: къде ли в този странен свят се намира принц Джосуа?

 

Саймън вдигна едно камъче и го хвърли. То описа елегантна дъга в утринния въздух и с приглушено тупване падна в един оголен декоративен храст с формата на животно в градината долу. Саймън се претърколи от улука към сянката на един комин и усети с гърба си студенината на масивните камъни. Високо горе слънцето наближаваше пладне.

Беше ден за бягане от задължения — от домашната работа, която му възлагаше Рейчъл, или пък от лекциите на Моргенес. Докторът още не беше разбрал или пък не споменаваше за неуспешния опит на Саймън да навлезе във военното поприще и момчето беше доволно от това състояние на нещата.

Както лежеше проснат, с разперени ръце и крака и с присвити очи на утринната светлина, той дочу слаб цъкащ звук близо до главата си. Отвори едното си око и видя как покрай него се стрелна, малка сива сянка. Обърна се бавно по корем и се огледа.

Покривът на големия параклис представляваше поле от изгърбени, неравни плочи, в чиито пукнатини бяха избуяли гъсти снопчета кафяв и бледозелен мъх, преживял по някакво чудо сушата — държеше се за живота със същата упоритост, с която се държеше в пукнатините. Полето от плочи се простираше от улука на ръба на сградата до свода на параклиса, който се издигаше като черупката на морска костенурка над леките вълни на тихо заливче. Наблюдавани оттук, оцветените стъкла на прозорците на свода, които във вътрешността на параклиса грееха с изображения из живота на светците, сега изглеждаха мрачни и безвкусни — върволица от недодялани фигури в тъмнокафяв цвят. На върха на купола от една желязна топка вертикално нагоре се издигаше златно Дърво. От мястото си обаче Саймън виждаше, че е само позлатено. Златното покритие се белеше на дълги ярки ивици, които разкриваха корозията отдолу.

Под параклиса във всички посоки се простираше море от покриви — постройките на Главната зала, Тронната зала, Архивната и помещенията за прислугата — сбутани и неравни, ремонтирани и префасонирани безброй пъти, тъй като сменящите се сезони рушаха сивия камък и покривната ламарина. От лявата страна на Саймън, стройна, надменна и бяла се издигаше Кулата на Зеления ангел; отвъд купола на параклиса надничаше Кулата на Хйелдин — с масивното си туловище приличаше на просещо храна куче.

Докато разглеждаше панорамата на морето от покриви, с крайчеца на окото си той отново съзря сивата сянка. Обърна се бързо и видя задницата на малка сива котка на черни петна да изчезва в една дупка до ръба на покрива. Запълзя по аспидните плочи, за да разгледа по-отблизо. Когато се приближи достатъчно, за да вижда дупката, се отпусна по корем и подпря брадичка върху ръцете си. Нямаше и следа от движение.

„Котка на покрива. Е, защо да не живее тук и някой друг освен мухи и гълъби? Сигурно се храни с птици и с ровещите покривите плъхове“.

Въпреки че бе видял само опашката и задните й крака, Саймън внезапно се почувства близък с тази покривна котка. И тя като него знаеше тайните проходи, ъглите и пролуките, и ходеше където си иска без разрешение. Също като него този сив ловец вървеше по пътя си, лишен от грижите и състраданието на другите…

Саймън съзнаваше, че това е силно преувеличена представа за собственото му състояние, ала сравнението му хареса.

Например не беше ли пропълзял незабелязано по същия този покрив преди четири дни, един ден след Елисияманса, за да наблюдава мобилизирането на Еркинската гвардия? Рейчъл Драконката, раздразнена от увлечението му по всичко друго, само не и по домакинската работа, смятано от нея за неговото истинско, но пренебрегнато задължение, му бе забранила да слезе и да се присъедини към тълпата, събрана при главната врата.

Рубен Мечока, широкоплещестият мускулест майстор от ковачницата на замъка, беше казал на Саймън, че Еркинската гвардия отива във Фолшайър, нагоре по река Имстрека, на изток от Ерчестър. Докато спускаше една нажежена до червено подкова във ведро с вода, той обясни на момчето, че тамошната гилдия на вълнопроизводителите се разбунтувала. Рубен разгони с ръце съскащата пара и се опита да му опише сложната ситуация: изглежда, сушата причинила такива проблеми, че овцете на фолшайърските фермери — тяхното основно средство за препитание — трябвало да бъдат секвестирани от Короната, за да се нахранят гладуващите бежански маси, струпани в Ерчестър. Търговците на вълна, с викове, че това ще доведе до гладна смърт самите тях, излезли по улиците и настроили местните хора срещу омразното постановление.

Така че миналия тиасдей Саймън тайно се бе качил на покрива на параклиса, за да наблюдава отпътуването на Еркинската гвардия — няколкостотин добре въоръжени пешаци и десетина рицари под командването на граф Фенгболд, владетеля на Фолшайър. Фенгболд яздеше начело на стражата, с шлем и броня, великолепен в своето червено наметало с извезан със сребърни нишки орел, и няколко зевзеци от тълпата се обадиха, че графът взимал толкова войници със себе си, защото се страхувал, че фолшайърските му поданици няма да го познаят след толкова продължително отсъствие. Други пък предположиха обратното — именно защото щели да го познаят. Не можеше да се каже, че Фенгболд ревностно защитава интересите на собственото си наследствено владение.

 

Саймън с възхищение си спомни внушителния шлем на Фенгболд — сребрист и увенчан с разперени криле.

„Рейчъл и другите са прави — помисли си той. — Ето, че пак съм се размечтал. Фенгболд и неговите приятели благородници никога няма да узнаят за моето съществуване. Трябва да направя нещо със себе си. Нали не искам завинаги да си остана дете? — Той задраска по една аспидна плочка с остро камъче, опитвайки се да нарисува орел. — Освен това вероятно бих изглеждал глупаво в доспехи, нали?“

Споменът за войниците от Еркинската гвардия, минаващи с горда стъпка през вратата Нарулах, го жегна болезнено, но същевременно и го сгря. Той лениво подритна с крак пред котешката бърлога, в очакване на нейната обитателка.

 

Чак към един следобед от дупката се подаде едно подозрително носле. В този момент Саймън, яхнал напет жребец, минаваше през вратите на Фолшайър, а от прозорците върху него се сипеха цветя. Внезапното раздвижване привлече вниманието му и той затаи дъх, тъй като нослето беше последвано от останалата част на зверчето: малка сива котка с къса козина и с бяло петно, което се спускаше от дясното око до брадичката. Момчето стоеше съвсем неподвижно, но котката — само на три лакътя от него — внезапно се стресна от нещо, изви гръб и присви очи. Саймън се уплаши, че го е видяла, ала не помръдна. Котката внезапно се придвижи напред и скочи от извития сенчест ръб на покрива към едно широко огряно от слънцето място, Саймън гледаше със задоволство как намери едно камъче, бутна го и то се затъркаля по плочките, после го настигна и ловко го спря с лапичка. След това повтори забавлението.

Известно време той наблюдаваше котешките лудории, докато един неуспешен скок не го накара да издаде местоположението си — котката се хлъзна и с предните си лапи се спря в една нащърбена плоча, преобърна се презглава в пукнатината между аспидните плочи и остана да лежи там и отчаяно да върти опашка. Той не успя да сдържи смеха си и прихна; зверчето подскочи, преобърна се във въздуха, стъпи на крака, хвърли светкавичен поглед към Саймън и хукна към дупката си. Това отчаяно бягство го накара да избухне в нов пристъп на смях.

— Заплес! — извика той след изчезналото животинче. — Заплес, заплес!

Докато пълзеше към отвора на дупката, за да изпее малка песничка за покривите, камъните и самотата на сивата котка, която — струваше му се — щеше да го изслуша с интерес, нещо привлече погледа му. Той сложи ръцете си на ръба на покрива и надигна глава, за да погледне. Повеят на вятъра разроши косата му.

На югоизток, далеч зад покрайнинните на Ерчестър и земите над Кинслах, в ясното мариско небе се носеше размазано тъмносиво петно, сякаш някой бе прокарал мръсния си палец по току-що боядисана стена. Вятърът разнасяше петното, ала отдолу се издигаха още по-тъмни кълбета, твърде гъсти, за да ги разпръсне дори най-силният вятър. Над хоризонта на изток надвисваше черен облак.

След продължително объркване той осъзна, че това, което вижда, е дим, замърсяващ светлото чисто небе.

Фолшайър гореше.