Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (10)

7. Звездата на завоевателя

Пролетта и лятото през първата година от царуването на Елиас бяха вълшебни, бляскави с разкоша и великолепието си. Цял Остен Ард изглеждаше обновен. Младите аристократи изпълниха отдавна стихналите зали на Хейхолт и възвърнаха багрите и дневната светлина там, където доскоро властваше мракът. Както в младите години на Джон, замъкът преливаше от смях и пиянско веселие, и блясък на брони и бойни оръжия. Нощем в оградените с жив плет градини отново звучеше музика и прекрасни придворни дами откликваха на ухажванията на кавалерите или се измъкваха от тях, носейки се в топлия мрак като изящни привидения. Турнирното поле отново се оживи; по него, като цветя в леха, изникнаха пъстри палатки. Всеки ден за простолюдието беше празник, сякаш веселбите никога нямаха да имат край. Крал Елиас и приятелите му се забавляваха безразсъдно — като деца, които знаят, че скоро ще ги сложат в леглото да спят. Целият Еркинланд пируваше и се въргаляше като опиянено от лятото куче.

Някои от селяните мрачно мърмореха — трудно било да се засеят пролетните посеви при такава разпуснатост. Много от по-старите раздразнителни свещеници роптаеха срещу всеобщия разгул и лакомия. Но повечето хора се присмиваха на тези черногледци. Царуването на Елиас току-що започваше и Еркинланд — а и целият Остен Ард — излизаше от една дълга зима и навлизаше в сезона на неудържима младост. Нима имаше нещо неестествено в това?

 

Пръстите на Саймън се бяха схванали от усърдното редене на буквите върху сивия пергамент. Моргенес беше застанал до прозореца с издължена като флейта стъклена тръба в ръка и оглеждаше как е почистена срещу светлината на слънцето.

„Ако каже и една дума, че не е почистена както трябва, тръгвам си — закани се Саймън наум. — Единствената светлина, която виждам напоследък, е тази, която се отразява в чашите, които лъскам“.

Моргенес се отдалечи от прозореца и отнесе стъклената тръба до масата, където Саймън се потеше над писането. Щом старецът се приближи, Саймън се приготви за поредното хокане; усещаше възмущението му да се издува като топка между плешките му.

— Чудесна работа, Саймън! — каза Моргенес и постави пипетата до пергамента. — Полагаш много по-добри грижи, отколкото бих могъл самият аз. — Докторът го потупа по ръката и се приведе над него. — Как върви?

— Ужасно — чу собствения си глас Саймън; макар негодуванието му все още да го стягаше като във възел, жалкият му тон го възмути. — Искам да кажа, че никога няма да ме бива в това. Не мога да изписвам буквите чисто, без да цапам с мастилото, а и не мога да прочета нищо от това, което съм написал!

Щом го каза, му поолекна, но продължаваше да се чувства глупаво.

— Напразно се притесняваш, Саймън — успокои го докторът и се изправи. Изглеждаше разсеян: очите му оглеждаха стаята. — Първо на първо, всеки, който се учи, отначало размазва буквите; някои го правят цял живот, но това не означава, че не са имали да кажат нещо важно. Второ, естествено е да не разбираш това, което пишеш — книгата е на набански. А ти не знаеш набански.

— Но защо трябва да преписвам думи, които не разбирам? — измърмори Саймън. — Това е глупаво!

Моргенес го изгледа сърдито.

— И щом като те карам да го правиш, значи съм глупав, така ли?

— Не, нямах предвид това… само че…

— Не си прави труда да обясняваш.

Докторът дръпна един стол и седна до Саймън. Дългите му разкривени пръсти задраскаха безцелно из боклуците по масата.

— Карам те да преписваш тези думи, защото човек по-лесно се съсредоточава върху формата и размера на буквите, ако съдържанието им не отвлича вниманието му.

— Аха. — Думите му само отчасти убедиха Саймън. — Може ли поне да ми кажете каква е тази книга? Непрекъснато гледам рисунките, но пак не мога да разбера.

Той прелисти страниците назад до една илюстрация, която беше разглеждал много пъти през последните три дни — причудлива гравюра на мъж с огромни пронизващи очи и черни ръце. Главата му беше увенчана с рога. Около краката му се тълпяха пълзящи фигури. Над рогатата глава на мъжа висеше пламтящо слънце върху мастиленочерно небе.

— Като тази — посочи странната рисунка Саймън. — Тук отдолу пише „Са асдридан кондикуилес“ — какво означава това?

— Означава — каза Моргенес, като затвори книгата и я вдигна — „Звездата на Завоевателя“ и не е нещо, което е необходимо да знаеш.

После сложи книгата върху един нестабилно подпрян до стената куп.

— Но аз съм ваш помощник! — възрази Саймън. — Кога ще ме научите на нещо?

— Глупаво момче! Какво си мислиш, че правя? Опитвам се да те науча да четеш и да пишеш. Това са най-важните неща. Какво искаш да научиш?

— Магьосничество! — отговори моментално Саймън.

Моргенес се вторачи в него и попита заплашително:

— Ами четенето?

Саймън се ядоса. Всеки се опитваше да го обърка на всяка крачка.

— Не знам — отвърна той. — Всъщност защо буквите и четенето да са толкова важни? В книгите просто се разказва за разни неща. Защо трябва да чета книги?

Моргенес се ухили като дърта лисица, открила пролука в плета на кокошарник.

— Ех, момчето ми, защо ли ти се ядосвам… как можа да изречеш такава великолепна, очарователна и съвършена глупост!

Докторът се изкиска одобрително.

— Какво искате да кажете? — Саймън свъси вежди. — Как така хем великолепна, хем глупост?

— Великолепна, защото имам великолепен отговор — засмя се Моргенес. — Глупост, защото… защото младите са създадени глупави, предполагам — както костенурките са създадени с черупки и пчелите с жила — това е защитата им срещу грубостта на живота.

— Моля?

Саймън съвсем се обърка.

— Книгите… — подхвана тържествено Моргенес, като се облегна на паянтовото си столче — книгите са магията. Това е простият отговор. Но книгите са също така и капани.

— Магия? Капани?

— Книгите са форма на магията… — докторът повдигна книгата, която току-що беше поставил върху купа, — защото прекосяват времето и пространството много по-лесно, отколкото всяко заклинание или магия. Какво е мислел еди-кой си за еди-какво си преди двеста години? Можеш ли да прелетиш обратно във времето и да го попиташ? Не — или поне най-вероятно не. Но я виж сега! Ако е записал мислите си, ако някъде съществува пергамент или книга с неговите логически размишления… той разговаря с теб! През вековете! И ако поискаш да посетиш далечната Наскаду или изчезналата Кандия, достатъчно е само да отвориш книгата…

— Да, да, всичко това го разбирам.

Саймън не се и опита да скрие разочарованието си. Не това беше имал предвид, като каза „магия“.

— Ами капаните? Защо „капани“?

Моргенес се наведе напред и размаха подвързания с кожа том под носа на Саймън.

— Написаното е капан — отвърна с въодушевление той, — при това най-съвършеният. Книгата, разбираш ли, е единственият капан, който не изпуска своя пленник — знанието — за вечни времена. Колкото повече книги има човек — докторът описа кръг с ръка, обхващайки цялата стая, — толкова повече са капаните, следователно толкова по-голям е шансът да хванем някой особен, неуловим, блестящ звяр, който в противен случай би умрял незабелязан.

Моргенес приключи с величествен жест и стовари книгата обратно върху купа. Вдигна се облаче прах и прашинките закръжиха из пресечената с ивици от решетките на прозорците слънчева светлина.

За момент Саймън се вторачи в блещукащите прашинки. Да следиш мисълта на доктора беше все едно да ловиш мишка с ръка, мушната в ръкавица с един пръст.

— Ами истинската магия? — обади се накрая той, смръщил упорито чело. — Като тези, които Приратес прави в кулата?

Внезапен изблик на гняв — дали пък не беше страх? — изкриви за миг лицето на доктора.

— Не, Саймън — тихо каза той. — Не ми навирай Приратес. Той е опасен, глупав човек.

Въпреки собствените му ужасни спомени за червения свещеник, напрежението в погледа на доктора се стори на Саймън странно и някак притеснително. Все пак събра кураж да зададе още един въпрос.

— Й вие се занимавате с магии, нали? С какво е опасен Приратес?

Моргенес внезапно се изправи и за един ужасяващ миг Саймън изтръпна, че старецът или ще го удари, или ще му изкрещи. Вместо това той се отдалечи с вдървена крачка до прозореца и се загледа навън. Редичката му косица приличаше на рошав ореол над тесните му раменца.

Моргенес се обърна и отново се приближи до Саймън. Лицето му беше мрачно и тревожно.

— Саймън — промълви той, — вероятно няма смисъл да ти го казвам, но искам да стоиш настрана от Приратес — не се приближавай до него и не говори с никого за него… освен с мен, разбира се.

— Но защо?

Обратно на онова, което вероятно си мислеше докторът, Саймън и без това беше решил да стои настрана от алхимика. Но обикновено Моргенес не беше особено общителен с него и Саймън не искаше да пропусне удобния случай.

— Какво толкова му е лошото?

— Забелязал ли си, че всички се страхуват от Приратес? Че когато той слиза от новата си квартира в Кулата на Хйелдин, бързат да се махнат от пътя му? Причината е следната. Страхуват се, защото самият той не изпитва нормалните човешки страхове. Личи му по погледа.

Известно време Саймън дъвка замислено перото.

— Нормалните страхове? Какво означава това?

— Няма „безстрашни“ хора, Саймън — освен ако не са луди. Хората, за които се смята, че са безстрашни, просто добре прикриват страха си, а това е съвсем друго нещо. Старият крал Джон знаеше какво е страх, знаят го с положителност и двамата му синове… както и аз. Приратес… хората виждат, че той не се страхува и не уважава нещата, които ние останалите уважаваме и от които се страхуваме. Когато казваме за някой, че е луд, много често имаме предвид тъкмо това.

На Саймън му стана интересно. Не можеше да повярва, че Престър Джон или Елиас някога са изпитвали страх, но го впечатли темата за Приратес.

— Нима е луд, докторе? Как е възможно? Нали е свещеник и съветник на краля.

Саймън си спомни очите му и зловещата му усмивка и в себе си призна, че Моргенес е прав.

— Ще ти го кажа по друг начин. — Моргенес занавива на пръста си кичурче от снежнобялата си брада. — Одеве ти говорех за капани, за търсене на познанието като за преследване на неуловим звяр. Е, докато аз и останалите търсачи на познание излизаме и отиваме при капаните си, за да проверим какъв великолепен звяр сме имали късмета да хванем, Приратес отваря широко вратата си през нощта и чака да види какво ще влезе вътре.

Докторът взе перото от ръката на Саймън, вдигна ръкава на робата си и изтри едно мастилено петънце върху бузата му.

— Проблемът при подхода на Приратес — продължи той — е, че ако Звярът, който ти е дошъл на посещение, не ти харесва, е трудно — много, много трудно — да затвориш отново вратата.

 

— Ха! — изръмжа Исгримнур. — Туше, момче, туше! Признай си!

— Лек ветрец покрай жилетката ми — отвърна Джосуа и повдигна вежда в престорено учудване. — Тъжно ми е като те гледам да прибягваш от немощ до такива отчаяни номера…

Без да променя тона си, Джосуа атакува по средата на изречението. Исгримнур парира с ръкохватката и отклони удара.

— Немощ ли? — изсъска той през стиснати зъби. — Сега ще ти покажа аз една немощ и ще те пратя разциврен при кърмачката ти да ти смени пеленките!

Все така пъргав, въпреки възрастта и теглото си, херцогът на Елвритшала нападна противника си. Държеше оръжието с две ръце и това му даваше предимство при широките дъги, които описваше във въздуха с дървения меч. Джосуа отскочи назад и блокира удара. Влажни кичури бяха полепнали по челото му. Най-после видя възможност за атака. Докато Исгримнур въртеше учебния меч в поредната свистяща дъга, принцът приклекна, вдигна меча си под ъгъл над главата си, за да отклони удара на противника, мушна пета зад крака на Исгримнур и го подсече. Херцогът се строполи по гръб на земята като вековно дърво. Миг по-късно Джосуа също се просна на тревата до Исгримнур. Развърза светкавично с единствената си ръка връзките на подплатената си предпазна жилетка и се претърколи по гръб.

Исгримнур пуфтеше като ковашки мях и дълго не каза нищо. Очите му бяха затворени; по брадата му блестяха капчици пот. Джосуа се наведе да го огледа. На лицето му се мярна сянка на тревога и той посегна да развърже жилетката на херцога. Но щом пръстите му докоснаха възела, огромната ръка на Исгримнур литна нагоре, цапардоса го отстрани по главата и той отново се просна по гръб. Принцът опипа ухото си, смръщен от болка.

— Ха! — изхриптя херцогът. — Това ще ти е за урок… пале такова…

Последва нова безмълвна пауза. И двамата дишаха тежко, загледани в безоблачното небе.

— Играеш нечестно, млади човече — обади се най-после Исгримнур и седна. — Следващия път, когато се завъртиш около Хейхолт, ще ти го върна. Освен това, ако не беше толкова дяволски горещо и ако не бях толкова дяволски дебел, щях да съм те намушкал в ребрата още преди час.

Джосуа също седна и заслони очи с ръка. По жълтата трева на турнирното поле към тях се приближаваха двама души. Единият беше облечен в дълго наметало.

— Горещо е — каза Джосуа.

— И то през новандер! — изсумтя Исгримнур и смъкна защитната си жилетка. — Дните на Хрътката отдавна отминаха и все пак е проклета горещина! Къде е дъждът?

— Вероятно се е изплашил.

Джосуа присви очи към приближаващите фигури.

— Привет, братко! — извика единият от идващите. — А, чичо Исгримнур! Играта, изглежда, ви е изтощила.

— Джосуа и жегата за малко да ме убият, ваше величество — провикна се Исгримнур, когато кралят наближи.

Елиас беше облечен в разкошна туника в морскозелено. До него крачеше тъмноокият Приратес с развявана от вятъра червена роба, като някакъв пурпурен прилеп.

Джосуа стана и подаде ръка на Исгримнур, който се надигна с мъка.

— Херцог Исгримнур преувеличава както обикновено — каза кротко принцът. — Бях принуден да го съборя на земята и да седна отгоре му, за да спася собствения си живот.

— Да, да, наблюдавахме грубичката ви игра от Кулата на Хйелдин — каза Елиас и махна небрежно към кулата, която се извисяваше над външната стена на Хейхолт. — Нали, Приратес?

— Да, ваше величество. — Усмивката на Приратес беше тънка като конец, а гласът му изскрибуца като пила. — Брат ви и херцогът наистина са яки мъже.

— Впрочем, ваше величество — обади се Исгримнур, — мога ли да ви попитам нещо? Не ми е приятно да ви безпокоя с държавни дела в такъв момент, но…

Елиас, който се взираше в полето, се извърна към херцога леко раздразнен.

— Тъкмо обсъждам някои важни въпроси с Приратес. Защо не идваш, когато свиквам заседания по тези въпроси?

И отново му обърна гръб. На турнирното поле Гутулф и граф Еолаир от Над Мулах, родственик на хернистирския крал Лут, преследваха един буен жребец, който беше скъсал ремъците си. Гледката разсмя Елиас и той смушка с лакът Приратес, който му отвърна с поредната формална усмивка.

— Извинете ме, ваше величество — не се отказваше Исгримнур, — но се опитвам да отнеса този въпрос до вас цели две седмици. Съветник Хелфсин непрекъснато повтаря, че сте твърде зает…

— В Кулата на Хйелдин — изсумтя Джосуа.

Братята кръстосаха погледи за част от секундата, след което Елиас се обърна към херцога.

— Е, добре. Какво има?

— Става дума за кралския гарнизон във Вественби. Вече повече от месец са там, без да бъдат сменени. Фростмарч е все още неспокойно място, а без гарнизона във Вественби нямам достатъчно хора, за да охранявам северния път Велдхелм. Няма ли да изпратите друга част?

Елиас отново се беше загледал към Гутулф и Еолаир — две малки фигурки в нагорещения въздух, отдалечаващи се подир преследвания жребец. Отговори, без да се обръща.

— Скали от Калдскрайк казва, че имаш предостатъчно хора. Казва още, че събираш войниците си в Елвритшала и Наарвед. Защо?

Тонът му беше престорено безгрижен.

Преди слисаният Исгримнур да успее да отговори, се обади Джосуа:

— Скали Остроносия е лъжец, щом казва това. А ти си глупак, щом му вярваш.

Елиас рязко се извърна, стиснал устни.

— Така ли, братко Джосуа? Значи Скали е лъжец? И трябва да повярвам тъкмо на теб, който никога не си крил омразата си към мен?

— Хайде сега, хайде сега… — намеси се Исгримнур, разтревожен и уплашен не на шега. — Елиас… ваше величество, вие познавате моята преданост — аз бях най-верният приятел на баща ви…

— О да, баща ми! — изсумтя Елиас.

— … и ви моля да не стоварвате гнева си заради тези клеветнически слухове — защото те са точно това — върху Джосуа. Той не ви мрази! Той ви е точно толкова предан, колкото и аз!

— В това — отвърна кралят — изобщо не се съмнявам. Ще изпратя гарнизон във Вественби, щом съм готов, не и преди това!

За момент Елиас се втренчи в тях, широко отворил очи. Приратес, който досега беше мълчал, протегна бялата си ръка и дръпна Елиас за ръкава.

— Моля ви, господарю, не му е нито времето, нито мястото за такива неща… — И изгледа нагло Джосуа изпод тежките си клепачи.

Кралят погледна своя фаворит и кимна.

— Имаш право. Позволих си да се ядосам за нищо. Прости ми, чичо — обърна се той към Исгримнур, — защото, както сам каза, днес е горещ ден. Извини ме за избухливостта.

И се усмихна.

Исгримнур сведе глава.

— Разбира се, господарю. В такова задушно време е лесно да се поддадем на лошите слухове. Необичайно горещо за този късен сезон, не съм ли прав?

— Така е. — Елиас се обърна и се усмихна широко на свещеника с червеното наметало. — Въпреки цялата си благочестивост като свещеник, Приратес, изглежда, не е в състояние да издейства от Бог дъжда, за който се молим, така ли е, съветнико?

Приратес изгледа краля някак особено и сгуши глава в яката си като някаква бяла костенурка.

— Моля ви, господарю — отвърна той, — да подновим нашия разговор и да оставим тези господа да се забавляват със своите мечове.

— Да. — Кралят кимна. — Така мисля и аз.

Миг след като двамата тръгнаха, Елиас спря и бавно се обърна към Джосуа, който тъкмо вдигаше дървените мечове от изсъхналата трева.

— Знаеш ли, братко — каза кралят, — мина много време, откакто не сме кръстосвали тоягите. Като ви гледах, си спомних старите времена. Какво ще кажеш да разменим няколко удара, след като така и така сме на арената?

Последваха няколко мига мълчание.

— Както кажеш, Елиас.

Джосуа хвърли единия дървен меч към краля и той ловко го хвана за дръжката с дясната си ръка.

— Всъщност — продължи Елиас и на лицето му се мярна усмивка — не вярвам да сме се занимавали с това след твоята… злополука. — Гласът му стана сериозен. — За твое щастие, ръката, която изгуби, не е тази, с която се дуелираш.

— Наистина за щастие.

Джосуа отмери крачка и половина и застана с лице към Елиас.

— От друга страна — не млъкваше Елиас, — жалко, че трябва да се задоволим с тези тояги. — Той размаха тренировъчния меч. — Такова удоволствие ми доставя, когато те гледам да използваш твоята — как се наричаше онази твоя карфица? — Найдел! Жалко, че не е тук.

Елиас скочи без предупреждение напред и нанесе силен страничен удар към главата на Джосуа. Принцът парира, остави острието на противника да се плъзне по неговото, след което атакува с мушкане. Елиас засече идващото острие и го отклони ловко встрани. Двамата братя отстъпиха назад и закръжиха един срещу друг.

— Да. — Джосуа насочи меча пред себе си. Тясното му лице лъщеше от пот. — Жалко, че Найдел не е у мен. Още по-жалко, че Блестящ гвоздей не е у теб.

Принцът направи вертикален замах, който премина в страничен сечащ удар. Кралят светкавично отстъпи и контраатакува.

— Блестящ гвоздей? — възкликна Елиас, леко задъхан. — Какво искаш да кажеш? Знаеш, че го заровихме в гроба на баща ни.

Избегна още един страничен удар и отблъсна Джосуа назад.

— О, зная — отвърна Джосуа, докато парираше, — но от меча на краля… както и от кралството му… трябва мъдро…

Удар.

— … и достойно…

Контраудар.

— … трябва мъдро и съвестно да се възползва… неговият наследник.

Двете дървени остриета застъргаха едно в друго със скърцането на цепеща се греда. Ръкохватките удариха една в друга и лицата на Елиас и Джосуа почти се докоснаха. Мускулите под ризите им се изопнаха; за момент двамата замръзнаха почти неподвижни и напрегнати, потрепвайки едва забележимо. Накрая Джосуа, който, за разлика от краля, не можеше да държи дръжката с две ръце, усети острието му да се накланя към него, с рязко свиване на раменете се освободи, отскочи назад и отново насочи острието пред себе си.

Докато стояха задъхани на няколко крачки един срещу друг, над турнирното поле отекна плътен звън: камбаните на Кулата на Зеления ангел биеха за обяд.

— Достатъчно, господа! — извика Исгримнур: усмихваше се измъчено. Лицата на двамата излъчваха нескрита ненавист. — Камбаните бият, което означава, че е време за обяд. Да приемем ли, че резултатът е равен? Боя се, че ако не се скрия от това слънце и не намеря шише вино, няма да доживея до тазгодишния Ейдонманса. Дъртите ми северняшки кости не са създадени за такава жестока жега.

— Херцогът е прав, господарю — застърга гласът на Приратес и той постави ръка върху китката на краля, който все още стискаше вдигнатия си меч. Устните на Приратес се свиха в змийска усмивка. — Ние с вас можем да свършим работата си по обратния път.

— Добре — изсумтя Елиас и хвърли меча през рамото си: той се удари в земята, преметна се във въздуха и тупна в тревата. — Благодаря за тренировката, братко.

След което се обърна и двамата с Приратес се отдалечиха — зелено и алено едно до друго.

— Какво ще кажеш, Джосуа? — попита Исгримнур и взе дървения меч от ръката на принца. — Да вървим да пийнем вино?

— Да — отвърна Джосуа и се наведе да вдигне защитните жилетки, докато Исгримнур отиде да прибере захвърления от краля меч.

Изправи се и се загледа в далечината.

— Мъртвите винаги ли стоят между живите, чичо? — тихо попита принцът и прокара ръка през лицето си. — Както и да е. Да потърсим някое прохладно местенце.

 

— Наистина, Джудит, всичко е наред. Рейчъл няма да се разсърди…

Трескавата ръка на Саймън беше уловена на милиметри от купата за месене на тесто. Макар и възпълничка и розовичка, Джудит стискаше здраво.

— Я се разкарай. „Рейчъл няма да се сърди“, как не! Рейчъл ще ми строши кокалите.

След като бутна ръката на Саймън в скута му, Джудит издуха падналия пред очите й кичур и изтри пръсти в изцапаната си престилка.

— Трябваше да се сетя, че и при най-слабия мирис на печен ейдонитски хляб ще дотърчиш като инискрихтско улично псе.

Разочарован, Саймън чертаеше фигурки по поръсения с брашно плот.

— Но, Джудит, имаш купища тесто — защо да не си взема малко от купата?

Джудит стана от стола и величествено се понесе към един от стотиците кухненски рафтове, като кораб по водите на спокойна река. Двама млади кухненски прислужници се разбягаха пред нея като изплашени чайки.

— Къде ли е… — замислено каза тя; — къде ли е онова гърне с масло?

Докато Джудит стоеше и смучеше замислено пръст, Саймън пак се присламчи до купата за месене.

— Да не си посмял, хлапако! — подхвърли тя през рамо, без дори да се обърне да го погледне. Да не би да имаше очи и на гърба? — Не, че няма предостатъчно тесто, Саймън. Просто Рейчъл не иска да си разваляш апетита преди вечеря.

И продължи да оглежда рафтовете, отрупани с какви ли не неща. Саймън седна и се нацупи.

Кухнята беше чудесно местенце. Макар да беше по-дълга дори от покоите на Моргенес, изглеждаше малка и уютна, изпълнена с пулсиращата топлина на фурните и мириса на разни хубави неща. В железни гърнета къкреше агнешка яхния, в пещите бухваше ейдонитски хляб, а по замъглените от влагата прозорци като медни звънчета висяха връзки тъмнокафяв лук. Прислужници търкаляха през вратата качета с брашно и маринована риба или вадеха от пещите самуни с плоски дървени лопати. Един от помощник-готвачите вареше в гърне върху огъня ориз в бадемово мляко за десерт на краля. А едрата добродушна Джудит, благодарение на която огромната кухня приличаше на уютна селска колиба, ръководеше всичко, без да повиши глас нито веднъж, а само с поглед, от който не убягваше нищо — благ властелин в кралството си от тухли и гърнета, огряно от светлината на огнището.

Джудит се върна с едно гърне и под печалния поглед на Саймън взе една четка с дълга дръжка и започна да размазва маслото върху самуните ейдонитски хляб.

— Джудит — попита най-после Саймън, — вече е почти Ейдонманса. Защо няма сняг? Моргенес казва, че по това време на годината винаги има сняг.

— Не знам, бога ми! — отвърна Джудит. — Нямаше и дъжд през новандер. Мисля, че ще е сушава година.

Намръщи се и мацна с четката най-близкия самун.

— Поят кравите и овцете на крепостния ров на Хейхолт — каза Саймън.

— Така ли?

— Да, виждат се кафяви следи по краищата, където водата е спаднала. На някои места не стига дори до коленете ми.

— И съм сигурна, че си открил всички тези места.

— Така мисля — потвърди гордо Саймън. — А миналата година по това време всичко беше заледено. Представяш ли си!

Джудит вдигна очи от хлебната глазура и погледна Саймън с благите си светлосини очи.

— Знам, че е много вълнуващо, когато се случват такива неща — каза тя, — но запомни, момчето ми, че водата ни трябва. Без дъжд или сняг няма да има вкусни гозби. Не можеш да пиеш от Кинслах, знаеш го.

Водата на Кинслах, както и на Гленивент, която се вливаше в нея, беше солена като морската.

— Знам — каза Саймън. — Сигурен съм, че скоро ще завали сняг или дъжд, щом е толкова топло. Ще е много странна зима.

Джудит понечи да каже нещо, но замълча, погледна към вратата зад рамото на Саймън и попита:

— Да, момичето ми, какво има?

Саймън се обърна и видя на няколко крачки от себе си една позната къдрокоса девойка — Хепсибах.

— Рейчъл ме прати да намеря Саймън, госпожо — каза тя с небрежен реверанс. — Трябва да свали нещо от един висок рафт.

— Добре, скъпа, няма нужда да искаш разрешение за това. Само се мотае около тестото и не върши никаква работа.

И махна на Саймън да се измита, но той не я забеляза, заплеснат по пристегнатата в кръста престилка на Хепсибах и по къдравата й коса, която напираше немирно изпод шапката й.

— За бога, момче, изчезвай най-после.

Джудит го смушка с дръжката на четката.

Хепсибах се обърна и излезе. Саймън се изправи, за да я последва, и управителката на кухнята отпусна топлата си ръка на рамото му.

— Вземи — каза тя. — Този май го развалих. Виж — целият е изкривен.

И му подаде самун топъл хляб, усукан като въже и ухаещ на захар.

— Благодаря! — отвърна той, отчупи едно парче и го тикна в устата си, докато бързаше към вратата. — Вкусно е!

— Разбира се, че е вкусно! — викна след него Джудит. — Ако кажеш на Рейчъл, ще ти одера кожата!

Последните й думи бяха адресирани към празната врата.

 

След няколко крачки Саймън настигна Хепсибах, която не бързаше особено.

„Мен ли изчаква?“, мина му през ума и дъхът му секна, но той реши, че всеки, получил поръчение, което го отдалечава от лапите на Рейчъл, би се мотал колкото може по-дълго далеч от нея.

— Искаш ли… искаш ли малко? — попита той, леко задъхан.

Прислужницата отчупи парченце хляб, помириса го и го лапна.

— О, много е вкусно! — каза тя и възнагради Саймън с ослепителна усмивка, при което около очите й се образуваха ситни бръчици. — Може ли още малко?

Той й даде.

Излязоха на двора. Хепсибах обви ръце около тялото си и възкликна:

— Ах, колко е студено!

Всъщност беше сравнително топло — дори прекалено топло, като се имаше предвид, че беше декандер, — но сега, след като Хепсибах го беше казала, Саймън беше сигурен, че усеща подухването на хладния вятър.

— Да, студено си е — каза той и отново млъкна.

Завиха покрай ъгъла на вътрешната кула с кралските резиденции и Хепсибах посочи някакво малко прозорче под една от бойниците.

— Виждаш ли там? — каза тя. — Онзи ден видях принцесата да реше косата си… о, божичко, нали има хубава коса?

В съзнанието на Саймън проблесна смътен спомен за злато, отразило слънчевите лъчи, но сега не биваше да се разсейва.

— О, мисля, че ти имаш много по-хубава коса — каза той и се обърна да погледне една от караулните кули върху стената на Средния двор; по лицето му плъзна издайническа руменина.

— Наистина ли така мислиш? — засмя се Хепсибах. — Аз пък мисля, че е като копа сено. Принцеса Мириамел си има дами, които да я решат. Русокосата Сара — познаваш ли я? — е приятелка с една от тях. Та тази дама казала на Сара, че понякога принцесата е много тъжна и иска да се върне в Меремунд, където е пораснала.

Саймън наблюдаваше с огромен интерес шията на Хепсибах, около която се извиваха къдрави кичури кестенява коса.

— Хм! — отвърна само той.

— Искаш ли да научиш още нещо? — попита Хепсибах и отмести поглед от кулата. — Какво си ме зяпнал? — изписка тя, но очите й се смееха. — Престани! Казах ти, че косата ми не прилича на нищо. Искаш ли да научиш още нещо за принцесата?

— Какво?

— Баща й иска да я омъжи за граф Фенгболд, но тя не иска. Кралят много й е ядосан, а Фенгболд заплашва, че ще се върне във Фолшайър — макар никой да не знае защо. Лофсуну казва, че никога няма да го направи, тъй като никой в неговото графство няма достатъчно пари и вкус, за да оцени конете му, дрехите му и всичко останало.

— Кой е Лофсуну? — поинтересува се Саймън.

— О — каза свенливо Хепсибах, — един войник, когото познавам. Служи във войската на граф Брюгар. Много е красив.

Последният залък ейдонитски хляб заседна в гърлото на Саймън.

— Войник ли? — тихо каза той. — Да не би да е твой роднина?

Хепсибах се изкикоти — звук, който започваше малко да дразни Саймън.

— Роднина? Милостива Риап, не, не бих казала! Просто се мотае около мене. — Тя отново се изкиска. Това подразни Саймън още повече. — Може би си го виждал — продължи тя. — В охраната на източната казарма е. С широки рамене и с брада. — Тя очерта във въздуха фигурата на мъж, в чиято сянка през някой горещ летен ден спокойно биха се настанили двама Саймъновци.

Гордостта на Саймън се бореше с чувствителната му натура. Накрая гордостта надделя.

— Войниците са тъпаци — изсумтя той.

— Не са! — отвърна Хепсибах. — Вземи си думите назад! Лофсуну е прекрасен човек! Някой ден ще се ожени за мен!

— Няма що, ще сте чудесна двойка — изръмжа иронично Саймън и моментално съжали за тона си. — Пожелавам ти да сте щастливи — добави той с надеждата причината за негодуванието му да не е така очевидна, както я усещаше.

— Разбира се, че ще бъдем щастливи — омекна Хепсибах и се загледа към двамата стражи, които крачеха по бойниците над тях, метнали копия на рамо. — Един ден Лофсуну ще стане сержант и ще имаме собствена къща в Ерчестър. Ще бъдем щастливи, като… ще бъдем много щастливи. Във всеки случай по-щастливи от горката принцеса.

Саймън стисна устни, взе един камък от земята и заблъска с него по стената.

 

Доктор Моргенес, който крачеше по стената, погледна надолу и видя да минават Саймън и една от младите прислужнички. Сух порив на вятъра отметна качулката от главата му. Той се усмихна и пожела наум успех на Саймън — момчето явно се нуждаеше от него. Вдървената му стойка и пристъпите на раздразнителност му придаваха вид по-скоро на момче, отколкото на мъж, но високият ръст подсказваше, че един ден ще стане истински мъж. Саймън беше в пубертета — дори докторът, за чиято възраст никой в замъка не беше сигурен, все още помнеше как се беше чувствал на неговите години.

Внезапно чу зад гърба си пляскане на криле и сякаш не особено изненадан, бавно се обърна. Ако го наблюдаваше в този момент, човек би видял една сива сянка да увисва пред него за няколко мига, след което да изчезва в една от широките гънки на сивите му ръкави.

Ръцете на доктора, празни допреди миг, държаха малък свитък пергамент, завързан с тънка синя панделка. Хванал го с едната си ръка, той внимателно го разгъна с пръст. Изписаното в него известие беше на южняшкия език на Набан и на Църквата, но с чепатите руни на Римърсгард.

Морген,

Огньовете на Стормспайк са запалени. От Танголдир наблюдавам пушека им вече девет дни и пламъците — осем нощи. Белите лисици отново са се събудили и стряскат децата в мрака. Изпратих крилати думи и на най-малкия ни приятел, но не мисля, че ще го намерят в неведение. Някой чука на опасни врати.

Дарнауга

До подписа авторът беше изрисувал оградено в кръг грубо перо.

— Странно време, нали? — изрече суховат глас. — И все пак твърде приятно за разходка по стената.

Докторът се извърна и смачка пергамента в шепата си. До рамото му се усмихваше Приратес.

— Днес небето гъмжи от птици — каза свещеникът. — Интересувате ли се от птиците, докторе? Познавате ли техния начин на живот?

— Имам известни познания — отвърна спокойно Моргенес.

Сините му очи се присвиха.

— И аз понякога съм си мислел да ги изследвам — кимна Приратес. — Както ви е известно, лесно се ловят… и крият толкова ценни за един любознателен ум тайни. — Той въздъхна и потърка гладката си брадичка. — От друга страна, времето ми е толкова запълнено… Лек ден, докторе. Наслаждавайте се на времето.

И се отдалечи. Стъпките му отекваха по камъните.

Дълго след като свещеникът си беше отишъл, Моргенес не помръдна, загледан в сиво-синьото небе на север.