Димитър Кирков
Балкански грешник (67) (Разказите на един авантюрист)

XXIX

Едно-единствено нещо не разкрих пред Садък Бостанджи, а ти и него си разбрал. Трупът, който щеше да го замести, трябваше да е на доктор Октай. Той ми беше нужен сега, за да си пусна плана по вода.

Вечерта се отчетох на Рашид ага. Разправих му, че около писмото Садък здравата се е закучил. Налага се сам да го съчиня, да диктувам, да му взема подписа.

— Съчинявай! — кисело одобри той. — По съчиненията си силен. И гледай да е по-ясничко.

— Не обещавам — подсигурих се. — За всяка дума ще се пазарим, все едно ще тъкмим свещено писание.

Около това горе-долу се въртеше целият ни разговор. Само веднъж му подметнах за доктора. Да не пресоля случайно гозбата.

— Като се развърже възелът, ще се освободят ръцете — неопредело отвърна той.

Добре беше, че и аз помагах да се развърже тоя възел от Кайзовите ръчички. Той се бе лепнал за мен като бодил на овча опашка. По коридора се мотае, кръстосва двора, а като рекох да сляза до чаршията, пори пред мен народа и ми отваря път. Няма как да не се сближиш, както предрече Рашид ага. И аз взех да му подковавам копитата. Видя ли го, забия по един клинец. Изложих му от игла до конец как Асие ханъм е дала златото, колко е било и че накрая е рекла на доктора:

— Половината дай на онова момче, височкото. То внесе носилката, пък и толкоз се стара горкото да помогне на моя човек.

— А той? — скърца Кайзо със зъби.

— Разбира се! — вика. — Аз се грижа за него и винаги го възнаграждавам.

— Лъже! — трещи гигантът и изпуска неща, дето не ги знам. — И друг път ме е премятал! Ама аз него… И Рашид ага излъга. Надупчил му е гръбнака като юрганджия — юрган! Уж да го лекува. А човекът по̀ куца от всякога. За доктори не ще да чуе!

— Прав си! За беля живее такъв човек! — цъкам аз съчувствено и си донабивам клинеца.

Кайзо имаше две-три струни, като ония, най-големите цигулки в операта. От тях кой знае каква мелодия не можеш да извадиш, но аз ги проверявах една по една, да им чуя настройката.

— Добре, де — викам му друг път. — Такъв-онакъв докторът, ама ти закърпил корема.

— Закърпи го, ама таквоз черво ми отряза! — показва Кайзо до лакътя — бая парче са му клъцнали.

— Сигурно така е трябвало.

— Нарочно! — инати се той.

— За какво му е твоето черво? Да не си прави суджук от него?

— Нарочно! — повтаря дангалакът. — Да ме държи гладен!

И тъй като се блещя недоумяващо, той дообяснява:

— И леля тъй вика: „Все гладен ходиш, лелин, защото червата ти са по-къси от на другите. Манджа не се заседява в тях.“ Направил ме е все гладен да ходя и лигите ми да текат!

Аз се хиля, но Кайзо е сериозен. Отбивам настрани от него — да не зашлеви мен в яда си, защото докторът го няма.

— Щом леля ти е рекла, прав си! — завършвам по своя си начин. — За беля живее такъв човек!

За пет-шест дни десетина пъти го подкачих. Кова значи с малкото чукче, но едва ли щях да сторя всичко, ако не беше големият ковач. Какво му е говорил, как го е настървил — не ми е известно. В един миг обаче усетих — пуснали са песа от веригата. Как го усетих ли? Не мога да кажа точно. Нито е ръмжал повече, нито е душил за жертвата. По-скоро, по себе си го разбрах. Едно такова усилно ми стана, припряно, сякаш у Кайзо имаше тайно предавателче и аз му паднах точно на вълна̀та. То всъщност си е тъй — по акъл може малко да се различавахме, ама апаратурата ни — еднакво нагласена. Само дето при него ако нещо трепне веднъж, при мен всичко се разтреперва.

Намерил бях шише мастика, викнах го да я изпием. Къде-къде — преведе ме той през буренака до същия сайвант, с кладенеца. Малка част бе преградена там за стаичка. Навремето пазач сигурно беше живял в нея, сега Кайзо я обитаваше понякога. Гол нар, сандък за маса, два стола. Извадих чашки от джоба, отхлупи той гаванка с маслини. Пийнахме по две-три и нали червото му късо, мастиката бързо го сгря. Обади се катърът в него — захили се, развесели се.

— Кайзо — викам му най-приятелски, — нали Рашид ага ти каза, че от мен скрито-покрито няма. За доктора демек… Говорили сме…

— Де, гиди, де! — дрънка той и върти глава в нещо като закана, в нещо като съгласие.

— Ще ти помагам! — предлагам му братски.

— Я се разкарай! — засегнал съм му честта. — И без теб мога!

— Знам бе, знам бе! Да не ти е сефте! — доливам чашките и му смигам. — Къде ще деля мегдан с теб! Само че с другар е по-лесно.

Той се замисля и май се сеща, че е по-лесно, но и по-опасно със свидетел и съучастник.

— За какво си ми? Не ми трябваш! — колебае се леко.

— Трябвам ти, трябвам ти! — закачам се аз. — Нали знаеш, че два карпуза^[1] под една мишница не се носят. А?

— Какви карпузи? — обърква се великанът.

— Че аз съм вторият! — соча си гърдите. — Наредено ти е да ме пазиш. Ама докато се разправяш с доктора, може да фъсна. Трябва да съм ти под око.

— Ако пак ще ме разкарваш, да взема сега да те заколя? — пита ме той, като че скъпа услуга ми предлага.

— Рано е. Не бързай! — отбивам му мерака. — Рашид ага ме иска читав.

— Ще ви спраскам като карпузи! — юначи се гигантът. — Бетер карпузи ще ви спраскам!

— Добре, добре! — мъча се да му озаптя фантазията. — Ама къде ще дяваш другия карпуз? Да не го зарежеш на улицата — хората ще го намерят. Чуй ме! — снишавам глас. — Ще ти кажа, защото те уважавам. Няма ли труп — няма убийство! Разбираш ли?

— Ти ще ми кажеш! — надува се Кайзо. — Не знам аз — ти ще ми кажеш!

— Ей тъй! — трия аз длани пред сурата му — показвам, че ако трупът изчезне, ръчичките му ще останат чисти.

Доста бързо той мина от възбудата към друга фаза в общуването с мастиката. Опечали се, взе да оборва четвъртитата си чутура. Ако имах кемане да засвиря, скръбна песен щеше да запее.

— Ще ви спраскам като карпузи… — повтори великанът картинната си закана, но тоя път унило и неубедително. — Карпуз! — обърна се към мен. — Не съм такъв, бога ми! Не ме ли закачат, таквоз… Ама все на мен ли?! И доктора уважавах инак… Обаче… Прав ли съм? А? Кажи — прав ли съм!

— Прав си, Кайзо, прав си — погледнах го недоверчиво. — Не си такъв човек — съвсем си друг.

— Друг съм! Вярно! Съвсем съм друг! — викна той и така ме сграби за рамото, че ми разхлопа кокалците. — Ти знаеш, карпуз! Свидетел си! Нали си свидетел?

— Свидетел съм. Пусни ме! — с погнуса се изтръгнах от него.

Много неприятно ми беше, че почна да ме нарича „карпуз“. Хареса му и тъй кара до края. Но това все пак бе по-малкото. Няма какво да казвам, че аз търпях близостта на Кайзо със страх и отвращение. А сега отново виждах, че и доста си приличаме. И той като мен искаше да се изкара, че не е толкоз лош. Аз си бях избрал да го доказвам пред щерката на Бостанджи, Гюлчин. А той кого беше намерил? Мене! Дето преди неделя ме натъпка в музея си! И пред кого ме готвеше да свидетелствам? Може би пред двете бабички — майка му и леля му? Или пред Рашид ага? Или пред самия Аллах да се закълна, че Кайзо е блага душа, харен човек, а други са му виновни, за да се показва той катил и звяр.

Заедно с мастиката бях приготвил да му дам тоя ден и ханджара. Да укрепя пазарлъка. Но както беше омекнал и разлигавен, сметнах, че няма да ми оцени жеста. Реших да повторим това събиране, ама в града, на по-приятно местенце, и там да му го подаря. Минаха няколко дни. През това време аз пак ходих при Садък Бостанджи, прощалното негово писмо вече ми стоеше в джоба, но докато наглася новото пиене с Кайзо, събитията ме изпревариха.

Един следобед той ме викна на двора. Още като слизахме по стълбите и гледах обраслия му врат, ситни тръпчици изпиха кръвчицата от нозете ми и целият олекнах. Предусетих накъде сме тръгнали. Заведе ме до портата и като се огледа да няма хора наблизо, рече:

— Карпуз, днеска ми трябваш! Да ми е чиста съвестта…

Гигантът млъкна, надвеси се над мен и ме задълба отгоре със свинските си очички.

— Зарежи съвестта! — отвърнах грубо. — За какво съм ти?

Помислих, че Рашид ага му е наредил да ме вземе със себе си, както бях молил. А Кайзо, макар с неохота, се бе съгласил — да не си товари съвестта с неподчинение пред началството.

— Щом мръкне — зашепна той, — ще идеш там, дето пихме мастиката. Ще се скриеш и ще чакаш! Да внимаваш кога ще дойда. Викна ли те — при мен да си!

Без да чака отговор, той тръгна да излиза, но след две крачки се върна, хвана ми копчето на сетрето и ме прилепи до себе си.

— Опичай си акъла! — издъдна. — Трябваш ми! Скимне ли ти баш сега да бягаш, намирам те, ако ще да се завреш на майка си… Жив ще ти обеля кората, карпуз такъв!

Хласна ме настрани, че чак плат изтръгна с копчето. И профуча навън. Щеше да го стори — кълна се! С такава злоба и решителност го каза, че и Рашид ага не би ме отървал. Чудех се защо тъй разсвирепя. Защо на мен си го изкарва? И си обясних, че е от нерви преди убийството…

Не ползвах вратичката в стената — да не ме забележат слугите. Тръгнах уж на разходка към баирите и по познатата вече пътека намерих кладенеца. Озърнах се, пообиколих и в един гъст шумак си свих гнезденце. Докато се виждаше, по-лесно чаках. Мравка наблюдавам, с листо се задявам — минава времето. Пазя се да не мисля. Помня — отстрани нещо прошумоля. Вгледах се — смоче минава, търси си място за нощувка. Оставих я невинната гад — защо да я трепя? Тя си изпълзя по пътя, но щом се стъмни, шубето допълзя. Сви си край мен пръстените, стегна ми гърлото. Крия цигарата в шепа — да не се види огънче, тая се, по-тих от змия и буболечка. Ами ако ме викне да го трепя? Той да го държи, аз да го коля. Или да го удавя в ямата? Със същия оня прът? Това ако ме накара?

Уж мразех доктор Октай, уж желаех смъртта му, ама друг да свърши мръсното. Да си пия аз кафенцето, пък да дойдат да ми докладват: „Тъй и тъй, утрепан е благополучно.“ За това нещо обаче трябва поне на кметски миндер да седиш. И ако искаш да си спестиш моите мъки, нагоре гледай, към голямата власт драпай! Там убийството мирише на парфюм и гали душата като с патешко перце. Само че аз клечах до ямата и в главата ми пъкаше от гнусни въпросчета. Не съм ги мислил непрестанно. Мозъкът не издържа дълго, сам себе си щади и се чисти. Като се загрее повечко, пукне такъв въпрос като пуканка — отхвърчи настрани. После пак се нажежи тенджерата — нова пуканка цъфне. Аз всъщност не знаех какви са намеренията на Кайзо. Дали ще дойде да ме забере, че да дебнем край къщата на доктора? Него сам ли ще доведе? Мъртъв ли ще го довлече? Тъй че цяла тава пуканки наръшках, докато… докато набързо смачках цигарата в пръстта.