Димитър Кирков
Балкански грешник (66) (Разказите на един авантюрист)

XXVIII

На следващия ден се срещнах с него, както обещах на Рашид ага. Излишно е да ти разправям как отидох, как влязох и прочие. Една разлика имаше от предишното ми посещение — че Кайзо вървеше с мен и остана да се прозява пред пътната врата. Садък Бостанджи ме беше чакал и още преди да седнем попита, защо не съм се явил вчера.

— Опитаха се да ме трепят — рекох простичко. — Ама отложиха. Един ден ми трябваше да се съвзема.

— Кой ще те трепе теб?! — не повярва домакинът.

— Кой и как е без значение. Ако искаш да сваля бинтовете — протегнах си ръцете да ги види. — Отдолу са рани от оковите и не съм ги правил нарочно, че да те заблуждавам.

— Ама защо?! — обърка се той.

— Защото, господине, оня ден, като излязох от теб, се опитах да бягам. Не исках да те срещам повторно. Ама истина ти казах, че съм осъден да разговарям с теб и все едно от затвор рекох да се измъкна. Пък те взеха, че ме хванаха. И ми възобновиха присъдата. Тъй че — ето ме пак на гости.

Тия думи ги разменихме прави, в същия домашен музей и от изненада Садък Бостанджи не се сещаше да ме покани на отоманките.

— Докато не сме седнали — рекох невъзпитано. — Ако ще ме черпиш с чай, заръчай да не е толкоз силен. Не ми понася на сърцето.

— Да… Ей сега! — потътри той смачканите си папуци навън, а аз се обърнах да разгледам отново неговата сбирка.

Имаше твърде ценни оръжия, правени сякаш не да убиват, а най-вече да красят поясите на своите притежатели. Със сребърни дръжки, със златни орнаменти и скъпоценни камъни, със сложни вензели, гравирани върху стоманата в началото на острието. Само че аз търсех най-хубавото между тях. Или онова, дето най привлича окото със своята скъпа украса. Докато стопанинът се върне, бях го избрал.

— Седни, седни! — заговори той. — Не разбрах нещо. И преди усукваше…

— Преди — да. Ама сега нищо не крия, нито ще те жаля.

— Ти да ме жалиш?! — звъннаха господарските му нотки — тоя човек наистина не схващаше положението си. — Ако мога, аз ще ти помогна.

— Можеш — казах делово. — По един само начин. Ако се самоубиеш, ще ме отървеш веднага от неприятности. И, разбира се, писмо да оставиш. Защо си решил така. Че си виновен пред хората и властите. И тъй нататък.

Той ме гледаше презрително, като че лошо повтарях оняденшната си лоша шега. Но и аз го гледах открито и прямо, докато жълтата му кожа взе да посивява.

— Ти луд ли си?! — изшептя. — Не искам да мра заради кефа на някого!

— Ама и аз не искам да мра, господине — казах простодушно. — Защо мислиш, че трябва да мра заради теб?!

— Какво съм ти направил? Защо заради мен?

— За правене — нищо не си ми направил. Тъй се е случило. Дяволът ме отбил да вляза в твоя дюкян. Не разбра ли — поизострих тона си, — че двамата сме вързани заедно. Показах ти въжето. Един край има то за бесене. Затуй спокойничко трябва да решим кой от нас ще мре. Добре ще бъде да е единият. Но ако не се спазарим, може да сме и двамата.

— Невинен съм! Няма причини…

— Остави сега причините! — пресякох го. — До причини въобще не сме стигнали. Всеки от нас си има условие, величина, белег — както искаш го речи, с което влиза в задачката. Откъде е дошло моето условие, няма да ти обяснявам и да се оправдавам виновен ли съм, не съм ли. Според него обаче аз съм осъден да се разправям с теб или да умра заради теб, ако не си свърша работата. А работата ми, вярвам, ти е ясна. Да те придумам да се самоубиеш и да оставиш покаяние. Какво е твоето условие?

Садък Бостанджи мълчеше и тъй гледаше, че се колебаех обезумя ли, или мен смяташе за безумен.

— Твоето условие — продължих — иде от Джангер и делото. Не искам да слушам какво и как е станало в Истанбул. Едно е важно — от там си се върнал крадец и предател. В туй вярват еднакво и властници, и простолюдие. Поради твои грешки, поради надменност и фукни си пропуснал да им смекчиш гнева. Вече е късно. Че не попадаш под съд, не ти намаля вината в техните очи. Даже допълнително ги палиш, защото мислят, че си хитрец, който иска да се измъкне от възмездието. Но да се измъкнеш от Съръбаир е почти невъзможно вече. Такова е условието на живота ти, ако туй въобще е живот. Забележи, че в моето условие ми е даден един шанс. Твоята смърт е моят живот! А в твоето и това го няма. Запомни тая подробност, когато се договаряме за кого е по-редно да мре. Ама на теб, виждам, много ти се иска да разясниш, че си по-чист от детска сълзица. Трогателно ще бъде, но е безсмислено. Аз съм палачът ти! А палачът гледа само присъдата и не ще да знае учен ли си, добър ли си, обича ли те някой. Ако пък държиш на своето, знаеш ли на какво ще заприличаш? Все едно някой заек да се е хванал във вълчи капан. Иде авджията да му пререже гърлото, а заекът врещи насреща му: „А-а! Недей! Аз не съм вълк! Друго същество съм!“ Пък ловецът му отвръща…

Изглежда, прекалих с тоя заек, а нямаше и нужда да онагледявам ясната си мисъл. Спрях, защото ноздрите на Садък Бостанджи затрепкаха. Миналия път след такова трептене той грабна ятагана. Ако сега пак го вземе, може и да ме посече, помислих си, готов да скоча, но той си овладя раздразнението и с пресъхнала уста рече:

— Моята смърт е твоят живот, казваш… И да е вярно цялото ти дърдорене, смяташ ли, че е причина да умирам?

— Навреме иде чаят! Браво! — викнах радостно аз, защото същото девойче със същия поднос влезе в стаята.

Докато му подаваше чашата, Бостанджи се усмихна умолително, сякаш се извиняваше, че я е принудил да черпи такъв злодеец като мен. Скръбно ми стана, ама се надявах да си разберат грешката…

— Как се казва дъщерята? — попитах кротко, когато тя излезе.

— Гюлчин — мрачно отвърна бащата, като че спусна завеса пред всякакви разговори за близките му.

Обичаят изискваше да се насладим на почерпката, пък после да подлавяме неприятните приказки. Ама аз нямах търпение и като сръбнах една глътка, рекох:

— Все за причини говориш, господине. И все от своето минаре гледаш на общата ни задачка. Ами аз каква причина имам за умиране? Със смъртта си нищо не мога да спася. Срещу нея стои само животът ми. Те са като две страни на едно уравнение. Ако ги съкратиш, две нули ще останат. Или както казва един дървен философ, от човека остава само онова, което е пуснал в двете нули. Грозно е, гнусно е, душата ми се бунтува срещу туй кощунство, ама и нещо вярно има за хора като мен. Смъртта ми ще е безсмислена, както е безсмислен животът ми. Или ако има смисъл, само Аллах го знае и зад девет порти е заключил тайната. Тая вяра в Божия промисъл е причината да живеем. И затова Господ от всичко най мрази да се обезсмислят живот и смърт чрез самоубийството. То е да му развалиш най-тънката работа, все едно невръстният чирак да се бърка на майстора. Затова, макар да имам един гол живот и срещу него гола смърт, аз крепя уравнението, не ги съкращавам, докато Аллах не рече да свърши своето. Белким дотогава се появи някакъв смисъл в живота ми, който да надвиши смъртта, да остави нещо след нея. И да опровергае оня тъпак — философа…

Садък Бостанджи не беше бутнал чая и пак припали от цигарата си друга. Ще отбележа, че тия приказки не ми влизаха в осъзнатите намерения, а някакъв скрит в мене бяс се разлая. Тъй или инак, не спрях. А вероятно трябваше…

— Твоето уравнение, господине — впуснах се нататък, — е доста различно. Откъм страната на живота ти стоят още неща. Тъй че, за разлика от мен, има какво да спасиш със смъртта си. Да го казвам ли? Или ти по-добре го знаеш? Едното е Гюлчин и момчето ти — бъдеще има да пазиш. А също и това — посочих с палец зад гърба си, където беше килимът с портретите. — Честта на твоя прочут род! Значи и минало ще спасяваш. И ако твоят живот и смъртта ти се съкратят помежду си, няма да останат празни нули, а минало и бъдеще ще ти съпровождат паметта. Вярвам, твоят музей ще се запази и в него ръката на бъдещето ще присъедини лика ти към славното минало на рода Бостанджи. Ти питаше, Садък ефенди, за причини. Като знаем условието, с което си белязан в тая трудна задача, ти нямаш възможност да живееш, но имаш причини да умреш. Това разбирам аз под „причини“. Не какво си сторил, какво смятат и са наредили другите — то е свършена работа. А личните ти основания за избор и решение, което, за зла участ, трябва да вземеш…

Аз още можех да продължа подлата си казуистика, но Садък Бостанджи ме прекъсна:

— Рашид ага ли ти каза да ми говориш за рода?

— Откъде накъде Рашид ага?! — обидих се от това подценяване. — Не трупай всичко на него! Ако не е той да сдържа лудите, досега да са ти запалили къщата. И в суматохата всинца ви да избият. Но властта не може да разреши своеволия на тълпата. Инак още има мераклии. И сега един от тях стърчи пред портата ти.

— Кой е той? — наостри уши домакинът.

— Кайзо. Сигурно го знаеш.

— Това му е работата — с отвращение рече Бостанджи.

— Като го споменахме, ще те питам нещо. Случвало ли се е — погледнах го изпитателно — някой противник на властта тук да е бил убит.

— Тук няма противници на властта! — тросна се той.

— Е, няма! И ти не си бил, услуги си й правил, пък случайно си станал.

— Не знам! Постоянно ме нямаше. — Садък Бостанджи май подозираше, че го провокирам.

— На теб, господине — казах с ръка на сърцето, — никой не може да ти навреди повече. Не те питам със зъл умисъл. И за мен Кайзо е опасен, както за теб. Искам да му разбера адетите.

— Имаше един — неохотно продума той. — Искаше да става кмет преди сегашния. Извадил бе кирливи ризи на Хуршид Яха — размахваше ги из градеца.

— И?

— Удавил се в морето. Само дрехите му намериха.

— Тъй ли? — възкликнах радостно. — А тялото?

— Има силно течение. Отнесло го е към гръцките острови насреща.

— Не го ли търсиха?

— Не знам. Капитан Мюмюн питай.

„Я при гръцките острови, я в музея на Кайзо е заседнал тоя кандидат за кмет!“ — помислих си, че градската трагедия потвърждава подозрението ми.

— За мен ли намекваш? — глухо запита Бостанджи.

— И дума да не става! — успокоих го незабавно. — Засега Кайзо няма да се бърка — аз го замествам. И на теб съвсем друго е отредено.

Садък Бостанджи мълчеше и пак забарабани по масата като предишния път. Аз чаках да свърши маршировката на кахърните му мисли и с боязън се питах ще ми приеме ли планчето, или какъвто бе наежен и недоверчив, ще ме разкара да си вървя. Тогава щяха да лъснат лъжите ми пред Рашид ага и спасение за двама ни нямаше.

— Добре — обади се той. — Разбрах защо е потребно ти да живееш, аз да мра. Потрудило се е твоето мозъче. Даже мегдан за пазарлък не ми оставяш. Само че и аз мога да докажа защо точно ти си за трепане. И пак с уравнение като твоето.

— Интересно ми е да чуя — рекох радушно, но тъй като той не продължи, подканих го: — Хайде! Слушам те.

Любопитно ми беше, все едно играехме на карти и чаках да видя какъв коз ще прасне отпреде ми. Но смятам, че той коз нямаше и нищо не можеше да ми докаже, а неговото си беше празно надуване, към каквото беше склонен потомъкът на някогашните дерибеи.

— Не искам — отказа се той. — Животът е скъп и за негодник като теб. Не се мери той на общ кантар със смъртта. Смъртта има една теглилка за всекиго и всички еднакви ни изкарва. И светец да си бил, като животно умираш. Тъй че моята смърт струва колкото твоята — ни по-скъпо, ни по-евтино. Макар животът ти да е кух като шикалка. Ти си знаеш — като си свикнал на лекото, как ще ти легне самарът на смъртта. Хайде! Ако си свършил, измитай се! Върви при твоите господари, пък там ако щеш — мри, ако щеш — живей. Какво ще правя аз, си е моя работа. И кракът ти да не е стъпил повече тук!

Сърцето ми се сви. Точно това не биваше да казва. Как да му продам сега стоката си?

— Господине — вперих се в грозното му грапаво лице, — не само не съм свършил, но не съм и почнал. Мъчно ми е, че не искаш да чуеш — ние с теб не трябва да се разделяме. Тръгнем ли поотделно — свършени сме! И макар да ме имаш за най-долна твар, аз съм дошъл тук не да ти вадя душата, а да те спасявам. Покрай теб — и себе си.

— Да ме спасяваш?! — злъчно се подхилна Бостанджи. — А защо половин час разправяш, че гърнето ми е спукано?

— Точно заради това. Да разбереш най-сетне, че сам ти си не толкоз спукано гърне, колкото счупено. И се налага да вървиш ръчичка за ръчичка с мен. Да ми се довериш, да ме слушаш, да не питаш излишно, а също да престанеш да ме обиждаш. И да съм негодник, и да не съм от род като твоя, имам си честолюбие. Пък честолюбието е сляпо и често не вижда смъртта до себе си. Ако и аз кипна, значи вкупом да скочим на нейния кантар.

— Какво ще заповядаш да правя? — подигравателно попита той.

— Тъй или инак — въздъхнах, — ще трябва да се самоубиеш…

— Марш оттук! — бясно викна Садък Бостанджи.

— Чакай! — креснах и аз. — Не ме оставяш да си доизрека думата! Да се самоубиеш на вид. На ужким! Само едно доверено лице в къщата ти ще знае какво горе-долу става. То ще те намери уж обесен, ще те свали от въжето и ще те загърне в погребалния саван. То ще дойде и мен да извести. Предполагам, че това лице ще е жена ти. Другите трябва да вярват, че си умрял. До небето да плачат, дрехите си да късат… Ще ти дам знак кога да го сториш. Няма да е днес или утре — допълнително ще се уговорим. А пък аз в същия момент — преглътнах си слюнката — ще ти доставя труп — да те замести.

— Какъв труп?! Как да ме замести?! — от гласа му в миг изчезнаха и злъчта, и подигравката.

— Да те замести за погребението — рекох. — Не може примерно навит килим да се погребва. Като изнасят мъртвеца, хората трябва да видят я ръка, я крак оголени. Да разберат, че няма шега и измама. Туй ще го нагласим.

— Откъде ще вземеш труп? Друг ли ще убиваш? От гробището ли ще го ровиш? — шашардиса се Садък Бостанджи.

— Няма да ти кажа — предупредих те. Тоя труп аз ще го внеса тайно в къщата ти, аз ще присъствам и когато го изнасят. А пък ти въобще няма да го видиш. Защото преди да се чуе, че си се самоубил, ще напуснеш Съръбаир завинаги. За това мисли сега! Как ще се преобличаш, къде ще се криеш. Заловят ли те — и двамата отиваме. Тукашен си — трябва да се измъкнеш. По море или по суша — не искам да знам.

— А семейството ми? Имота?

— Като умреш, ще ти оставят имота — утеших го. — С жена ти ще се разберете кога и как да продаде и склада, и къщата, и каквото имате. Ако държиш — ще ти прибере изложбата от стената. А после и тя с децата да се изсели. Къде ще се срещнете е ваша работа. Ще си запазиш ли самоличността — също. По-добре е, според мен, да се сдобиеш с ново тескере. Не е леко гайле^[1] — питай мен, но от умирачката е по-леко.

Спрях, оставих го да смели тая порция, защото имаше още. И воденичката му заработи, само дето не чувах как й тракат чарковете. Но много бързо нещо зацепи колелата.

— Наивнико! — горчиво рече той. — Сетил се крак и ръка да показва! Ами нали доктор Октай ще дойде да удостовери смъртта. Него как ще излъжеш?!

— Никакъв доктор няма да идва! — отвърнах нервно. — Не бери грижа! Лицето на обесения не е толкоз за гледане. Аз лично ще ти завия главата и ще вържа чаршафа.

— На мене ли? — печално се усмихна Бостанджи.

— Объркваш ме! На другия мъртвец! — повторих си грешката в яда.

Бях се ядосал не само защото неволно обявих за скорошен мъртвец и Садък Бостанджи. Той веднага бе улучил най-слабото място в плана ми. Най-напред, не знаех как ще погребат самоубиеца. Ще се съгласи ли имамът да му чете молитва? Ще иска ли да го види? Ако беше само той, вярвах да се оправя, да залисам стареца. Ами ако същото пожелаеше капитан Мюмюн? Ами Рашид ага? Щяха ли да се задоволят те с писъците на близките, с моето свидетелство? Кухина зееше тук, цяла пропаст, в която лесно можех да си строша врата. Вярно, бях си намислил едно тясно изходче, през което точно имамът трябваше да ме преведе…

— Пък и за теб не е опасно — допълних. — И да разкрият измамата, ти ще си далеч. Нали в първоначалното условие се даваше най-много един от нас да оцелее. Ако успеем и двамата, ще е голям късмет.

— Да, ама там се предвиждаше живот за теб. А сега до края сам ще си залагаш главата…

— Нищо! Сухо дупе риба не яде. Мой е планът! — рекох весело, защото едно ново тонче долових в гласа на Бостанджи — май и нещо хубаво бе провидял в мен.

— Не искам! — опъна се той. — Не мога да приема животът ми да се плаща с чужд живот.

— Хайде, стига! — засмях се. — Какво те е грижа за една куха шикалка? Остави това, ами дай да се разберем за другото.

— Какво друго?

— Писмото! — учудих се, че е забравил. — Твоето покаяние.

— Не може ли без него? — навъси се Бостанджи.

— Съвсем не може. Ако се намери обесен без писмо, някой ще рече, че Кайзо го е закачил на въжето. Или пък аз самият.

— Не ми се ще да им оставям такова нещо на ръка — пак взе нахалост да ми обяснява той своите чувства и преживявания. — След като веднъж им отхвърлих клеветите. Да си оплюя сега честта…

— Да, ама жив! — и на мен ми омръзна да обяснявам. — Какъв е кярът да си с чест, пък мъртъв?

— Странен човек си ти, господин Папазоглу — погледна ме с погнуса домакинът. — Одеве ми разправяше, че си струва да умра за моята лична чест и за честта на рода ми най-вече. И убедително приказваше. Насмалко да ти повярвам. Сега ми баеш обратното. Не ти удря два пъти брадвата на едно и също място.

— Защото не сека борика, а тънко вретено дялкам. Според случая — и удара.

— Туй е най-лошото — наду се той. — Че според случая мислите, според случая говорите. Селянин ли си?

— Не съм селянин! — докачих се. — Баща ми и дядо ми бяха селяни. Какво искаш да кажеш, господине? Че селянинът не знае що е чест?

Садък Бостанджи изсумтя — нещо като потвърждение.

— Грешиш малко! И твоята брадва не бие на едно място. Миналия път ми тълкуваше, че властта развращавала едновременно и простия народ, и големците. Че еднакво скачали те според тоягата на безчестието. Откъде тогава едните ще имат повече чест от другите? Разправял съм ти бил за честта! — дърпаше ме дяволът за езика, както и друг път е ставало. — Нито за миг не съм вярвал аз, че ще седнеш да се самоубиваш заради моите приказки и заради твоята рода̀. За мъртвата чест на отдавнашни мъртъвци! Ако беше тъй, щях да си свиркам, а не да си блъскам главата да спасявам двама ни. Говорех ти, за да видиш как изглеждат работите от птичи поглед. Ама ние не сме волни птички, както понякога си въобразяваш ти в тая мухлясала стаичка. По земята се влачим с пречупени гръбнаци. А отблизо гледката е различна. Животински страх има, унижение има, бягство и измама има. Между тях — и писмо ще има!

Като камъни натоварих тия думи на гърба му и преди да ги е разбишкал, боднах го с остена си:

— Не трябва да е дълго това писмо. Две-три изречения. „Не издържам повече сторената от мен грешка. Сам свършвам с клетия си живот, защото…“ — такова нещо примерно. Няма да ти диктувам. По-вярно ще е сам да го съчиниш. И да го напишеш на спокойствие. Като дойда другия път обаче, готов бъди.

— Притеснявам се — отпаднало пророни Бостанджи. — От трупа, от твоя риск, от бягството. Също и от писмото. Освен това, от моя страна има нещо невъзможно за свършване…

— Какво е то? — взех да губя търпение.

— Ти рече за жена ми… Нефела е. От месец се е залежала… едва диша с лекарствата. Не може тя да ходи на тавана и да намира обесен. Пък после и при теб да идва. Нозете не я държат…

Оживи ми се сърцето. Най-сетне Садък Бостанджи показваше, че ще кандиса на моето предложение.

— Хм! — рекох строго. — Че кой ще я замести?

— Освен Гюлчин. Дъщеря ми.

— Не е ли малка? — усъмних се. — Да не се подплаши — да се изпусне пред някого?

— По-сербез е, отколкото я виждаш.

— Добре — ти решавай. Вземи да я подготвяш. И за мен й кажи… таквоз… Кажи й, че сме приятели… — смотолевих накрая.

Да знаеш — развълнувах се ненадейно. Сякаш много важно беше това невръстно девойче да не мисли, че съм толкоз лош. Да угаси ония очи, дето ме гледаха на чардака със страх и омраза. Не биде! Любов можеше да завъртим с нея, ако живеехме в друг живот. Не било писано! Само погледът й остана да осветява с черен пламък цялата тая история…

— Кога ще почваш? — попита Бостанджи.

— Не съм сигурен. Пак ще идвам. Нека ония горе мислят, че борба се боря с теб. Докато привърша туй-онуй… Хайде! — плеснах се по коленете. — Ще вървя сега — да не притеснявам Кайзо повече.

Изправихме се, но аз не тръгнах към вратата, а се усуках край оръжието.

— Да се ненагледаш! — цъкнах възхитено.

Слаба ведрина поизглади мрачното лице на Бостанджи. Той пипна един ятаган, донагласи го на килима.

— Ама се налага — рекох — да поразвалим малко колекцията. Ще ми трябва туй парче!

Посочих с пръст един ханджар, неголям, лезвието му беше към педя дълго. Не бяха пестили ни злато, ни лъскави камъни за дръжката и ножницата му. Самият султан не би се срамувал да го носи. Това оръжие не беше правено, за да се коли врагът с него, а за най-лични потребности. До сърцето се носи то, като най-свидно нещо, и за сърцето на притежателя си е предназначено при крайна нужда, за да не попадне жив той в ръката на неприятеля…

— Парче ли?! — изуми се от простотията ми домакинът. — В никакъв случай! Ако знаеш кой го е носил…

— Не го искам за себе си! — пресякох го. — Трябва!

Два мига Садък Бостанджи размисля и си преглътна въздишката.

— Защо ли не! — рече. — Честта се сдава с оръжието.

— За петалата на умрял кон не жалят! — тръснах му аз селската си мъдрост. — Те къщата ще затрият, че…

Не обясних повече, сам откачих ханджара и го пуснах в дълбокия джоб на сетрето си. И гузно се шмугнах по коридора, сякаш пълзях между трупове — като мародер, който току-що е обрал смъртно сразения воин…