Димитър Кирков
Балкански грешник (64) (Разказите на един авантюрист)

XXVI

Докато говорехме с Кайзо и докато тия мисли светкавично минаха през главата ми, бяхме стигнали кованата порта към двора на конака. Но дангалакът ми хласна врата да продължавам по зашуменото пътче нагоре. Какво ли и мен да е отписал Рашид ага?! Друго да е избрал за своето отмъщение! А доста знаех за козните на тримата управници. Къде да ме дяват?! Най-лесно беше да се отърват от такъв като мен, дето ни паспорт има, ни някой ще го подири. Господи Боже! От страх краката ми се вдървиха, но Кайзо помагаше. Ту ме тикне пред себе си, ту ме повлече да не изоставам. Минахме край някакви плетища, нагазихме в джунглата от буренаци. Тук ще ме затрие, рекох си. Това е.

Той обаче не бързаше, замъкна ме до един сайвант, останка от стопанските постройки на чифлика. Откачи фенер от гредите, запали го. На тъмно не може ли да ме заколи? — попитах се, но докато му задам същия въпрос, Кайзо ме гътна по корем, затисна ме с могъщото си коляно. И взе да връзва нещо на ръцете ми, по-скоро, на белезниците, дето ми се впиваха в китките. Излезе, че е дърво, прът, към три метра дълга дряновица. Пипаше сръчно — точно както опитен касапин дере някоя овца. После вдигна фенера с едната ръка, хвана пръта с другата и ме потегли след себе си. Можеш да си представиш, че трябваше да вървя гърбом и аз заскачах, оплитах се в стебла и корени, падах, но гигантският паяк ме мъкнеше като мушица из собствената си паяжина. И все пак успях да викна:

— Къде бе?!

— Рекох ти — в музея! — заля се Кайзо в катърския си смях.

— Какъв музей бе?!

— Ще видиш! — отвърна той през нов грухтеж и цвилене.

Страшно предчувствие изправи космите ми. В топлата нощ ме лъхна вонята на старата отходна яма. Бяхме стигнали брега й и Кайзо остави фенера на земята, с две ръце вече натисна пръта, смъкна ме на колене. Дървото болезнено се врязваше в гръбнака ми, не можех да мръдна. А моят палач, както ме държеше тъй, пак запали цигара. Не искаше да ми скъси мъките, оставил ме беше да изживея докрай ужаса от предстоящото давене. Добре ме беше подредил — наведен напред, с глава на метър от гнусната повърхност.

Но не само за мен мислеше Кайзо, а и за себе си. Нужно му беше да си изкаже мнението, да си изрази възгледите като всеки жив човек. За всички ни това е важно нещо, някои глава губят, за да ги чуе светът. Пък на Кайзо туй рядко се падаше, кой го слуша него какво мисли и разсъждава. Той беше по изпълненията, по слушането и служенето. Ама сега имаше власт над мен. Не биваше да изпуска случая да си покаже и ума. И тъй като други наоколо нямаше, аз му бях и публиката, и жертвата.

— Тѐ го тѐ музеят — рече той и се разкикоти. — Който е имал да оставя нещо от себе си, тука го е оставил! И прост народ, и везири! Тъй ли е?

— Сигурно — проскърцах жално. — Недей!

— Туй остава от човека, Демире-е! — важно проточи великанът. — Какъвто и да е бил, туй най-дълго трае! Тъй ли е?

— И друго остава, Кайзо… Ох!

— Какво друго? — разсърди се той, че имам да допълвам.

— Добрите дела… Кайзо! Недей! Молим те! Направи добро… Докато съм жив, ще моля Аллах… И на децата си ще кажа… — издумах аз наведнъж, до последния грам въздух в дробовете си.

— Къде ги тез добри дела? А? Я виж! Виж и покажи!

Той мръдна пръта напред — лицето ми съвсем се доближи до батака. И тъй като с все сила стиснах очи и уста, той весело се разгрухтя — не бях успял да отвърна на мощния му аргумент.

— Лайно при лайна отива! — обади се самодоволно. — И ти си като другите вътре!

Но дръпна пръта — отмести ме на педя от гибелта. Няколко пъти аз поех и изпуснах въздух, подготвих се и рекох:

— Кайзо, дай една цигара. Преди да мре някой, цигара му дават.

— Може — съгласи се той след кратко размишление. — Толкоз може.

Щракна кибрит, приближи ме.

— На̀!

— Как? Сложи я в устата — подканих го.

Червената ръчичка посегна към лицето ми и в тоя миг аз му захапах пръста, рипнах и що сила имах, думнах го с главата в корема. И веднага побягнах в буренака. Смрадливото място се осветяваше добре и от луната, и от фенера на брега. С крайчето на окото зърнах как Кайзо размахва ръце на ръба на ямата, но нямах късмет да го съборя вътре, задържа се той и яростно ме погна.

Страшна гоненица си устроихме двамата оная нощ сред диворасляците. Само че аз бях като урочасан с тия закопчани ръце и с пръта подире ми. Да бях гущер, щях да си откъсна опашката, ама не бях. От всички твари човекът е най-лесна плячка, кога го гонят за трепане. Не вярвай на филмите! Не го е създал него Господ за гонене и трепане, но откак се е пръкнал, той главно с туй се занимава. Макар че направих всичко, каквото можех. Тичах, залягах, спотайвах се, метох бурени с опашката, като плъх се шмугвах в гъстаците, по едно време Кайзо изрева и не знам с пръта ли го зачобръснах или стъпи накриво. Обаче бях обречен. Както клечах, в един миг литнах нагоре. Оня бе докопал пръта и ме вдигна във въздуха като кюфте на клечка. А-а! — викна победоносно, засили се и от връх бой ме пльосна в лайната…

Какво се случи и какво изпитах, не е за приказване. Не мога и не искам. Както и да си представяш, няма да си вътре в мен. Добре, че дряновото дърво беше жилаво и не се строши. Иначе с друг щеше да си хортуваш, миличък, в тая цъфнала градинка. Не знам колко време ме дави Кайзо — минута ли, десет ли. Нямаше команда да ме довърши окончателно, инак с кеф щеше да го стори. Края на пръта не бе изпуснал, измъкна ме най-сетне на треволяка и същият оня катърски смях показваше, че се е наситил. За себе си ще кажа само, че не бях припаднал, нито стенех и плачех. Душата ми с оловна тапа се беше запечатала и нищо не пускаше навън. Да стана обаче не можех и като се увери след няколко псувни в моята безпомощност, палачът ме повлече към познатия сайвант. Там ме и захвърли…

Гледай ми сега голата глава — пет косъма са останали. А тогава имах коса буйна, тъмнокафява. В оная нощ тя побеля. Не цялата, едно петно само над лявото ухо. Защо само там ме удари — чудя се. И доктор не съм питал. Може би, докато летях към адовото чрево, мозъкът ми е почнал бързо да си спуска кепенците. Но един не е успял да захлопне и оттам е нахлул ужасът. Всичко попарил, отдето минал, побелил и косъма. Стой мирен! Не видиш ли, че се шегувам с туй бабешко обяснение. Много знам аз има ли мозъкът кепенци и как стават чудесиите.

Друго искам да кажа. На младини, докато стоеше туй бяло петно, много мразех Кайзо. Сетя ли се за случката, от злоба се задушавам. Ама като взеха да се трупат годинките, като взе да капе косата, окапа ми и ядът. Няма го петното, няма я и омразата. Ако е жив дангалакът и се покаже сега оттам, край църквата, ще стана да го посрещна. Приключения имаме двамата — ей! И катърския му смях ще изтърпя. Не знам хубаво ли е чак дотам да ти омекне пръчката, ама тъй е. Простил съм му…

На разсъмване той пак се появи. Излезе, че наблизо има кладенец. Обърна ме с едно дърво по корем, лисна две кофи отзаде ми. Изми си белезниците и пръта, прибра си ги за друг човек. И пак ме заряза.

Размърдах си аз вдървените ръце — дълбоки рани имах по китките. Как костите ми не се спраскаха от туй драмяскане с пръта?! Довлякох се до сянката на сайванта, сили нямах да вадя вода от бунара. Нечистотиите съхнеха по мен, но с тях съм и заспал.

Той ме събуди. Гледам го — стърчи до мен и на едната му ръка преметнати дрехи, в другата държи обуща.

— Стани свали тия парцали — вика ми гузно. — Да те измия малко тук, пък после ще идеш в банята. Запалил съм я. Ако искаш, ще ти изтъркам кирта от гърба.

Я! — погледнах го отново. — Какво е туй чудо? Омекнал като печен праз. От мъчител в теляк се преобразил!

Изплюх си горчивата плюнка в нозете му и бавничко рекох:

— Остави дрехите и се махай! Сам ще се оправя.

Той потъпка като спънат кон, пък почисти едно местенце на гредите, положи дрехите и си тръгна. Едно, че не бих изтраял да ме докосва оня ден, но също тъй не исках да ме види гол и необрязан. Ще пита, ще разправи и току-виж нова вихрушка ме запрати тоя път за вечен експонат в Кайзовия музей.

Предполагах защо е омекнал. Рашид ага май здравата го беше насвил. Вероятно той му бе заповядал да ме залови и да ме сплаши. Може би да ме побие мъничко. Не вярвах да е наредил тъкмо с ямата да ме стряска. Даже после съобразих, че не е бивало да ходим там и то си беше чисто Кайзова идея. Допусках също, че и великанът нямаше да ме дави, ако стоях мирен. Щеше да се задоволи да ме държи надвесен над лайняното тресавище. Ама той разсвирепя, като го фраснах с главата и побягнах. Превишил си беше правата Кайзо, но, от друга страна, излизаше, че и сам съм си навлякъл наказанието…

Говоря ти тъй неопределено, защото с дума не се оплаках на Рашид ага. Опасно беше и унизително. И той не отвори уста да ме пита и да се извинява. До края мълча като бълха в гащи и тъй затвърди съмнението ми, че съм нагазил в голяма тайна и че в кметството се вършат зловещи работи. Ще ти кажа какви. Но от гаврата с мен имах и полза — същия ден вечерта Рашид ага бе по-отстъпчив, отколкото се надявах. Това беше неговото извинение.

Мих се тогава с кладенчова вода, загърнах се в един пищимал и притичах до банята, която бе отделна куполеста постройка, почти долепена до главната сграда на конака. Парих се там, търках се, а като излязох, един слуга, сприятелили се бяхме малко, ми донесе бинт и риванол. Превърза ми раните по ръцете. И тихомълком се вмъкнах в стаичката си. За ядене не слязох и въобще два дни хляб не турих в устата си. Само вода пиех. Легнах облечен и се замислих.

Помнех всяка Кайзова дума от изминалата нощ. Като че не глупак, а философ бе мъдрувал. „Лайно при лайна отива! — беше казал той накрая. — И ти си като другите вътре!“ Как ти се струва? Двусмислено звучи, нали? Най-напред като обикновена ругатня. Ако решиш, дотук може да спреш с тълкуването. Само че аз отидох нататък и другояче схващах двете изречения. Не ме сравняваше Кайзо с какви да е лайна, а с лайна-човеци. При тях се канеше да ме прати! Други хора преди мен беше давил в ямата и ги беше пуснал на дъното й!

Липсваха ми доказателства за това заключение и до края не успях да ги сдобия. Но имах една улика. Когато на разсъмване той ми освободи ръцете и си изми инструментите, потътрузил беше пръта по земята, на крачка от очите ми. Видях му края, за който бях завързан. Не беше връзвал Кайзо с каквото му падне, с някакво случайно въженце, а в по-дебелата страна на дървото здраво бе хваната кожена каишка. Колкото да стегнеш две ръце с нея. Или да я закопчееш за верижката на белезниците. И не беше правена аджамийската, а занаятчийска ръка е пипала, на някой сарач. Излизаше значи, че тая дряновица не е обикновен прът, а инструмент за инквизиция и оръдие за екзекуция. Използвал го беше Кайзо преди, за мен го употреби, прибра си го за следващ случай…

Кой знае, мислех, дали пак аз няма да бъде следващият случай? Спомних си, че Садък Бостанджи говореше за двойствеността на властта. От една страна — тъй, от друга — инак. Към неговите примери можеше да се прибави и тоя. В предния, чист и красив двор на конака посрещаха своите хора с усмивки, с прегръдки и сладки ласкателства. А в задния двор други хора завличаха да ги удавят в гнусната яма…

Ех, момче, да бяха само съръбаирските управници, лесно щеше да е. Ами не е ли у нас властта същата? Не се ли е проточило същото нещо от години в години, както и властниците да си сменят имената и приказките? Тайни гробове, безследно изчезнали, в полицейските пещи горени, по улиците пречукани, на свинете за храна давани… И ако споменеш на гърка и албанеца, на сърбина и румънеца, всеки веднага ще се сети за своите задни дворове и за своите ями. Историята ни вони, момче! И днешният ден вони на повечето от нас. Аз лично съм се къпал в тая воня и лично съм допринесъл за нея. И това — ако говорим за едрите работи. Ами пречупените съдби, ами злобните нашепвания, ами забраните, ограниченията, стъпкването в калта, незабележимите унищожавания? Ограбването на потта, честта и душата? Къде е дъното на тая яма, в която гинем и се стапяме? За всеки поданик се пази място в нея, защото властта е свикнала да не ни има за нещо повече освен за лайна. Ще отвикне ли и кога — аз няма да съм жив.

Тъй значи — ако повторно кръшнех, чакаше ме музеят на Кайзо. Тая възможност ми се видеше повече от сигурна след пресните събития. Втората беше да си свърша задачката, да умре Садък Бостанджи и тогава… Тогава пак можеше да ме премахнат, ама все пак… Нищо ново не измислях, тия два пътя си ги знаех отпреди. Абе, няма ли нещо трето помежду им, питах се. И да не е път — пътечка да криволичи?

Откакто се бях закачил в тая история, всеки ме лашкаше накъдето му скимне. Кайзо ме давеше, Рашид ага ме насъскваше, капитан Мюмюн ме плашеше, Садък Бостанджи ме хокаше… Пък аз бягах като някоя мравчица от единия към другия. Нали си виждал как дете си играе с буболечка. Сложи то клечица пред нея и тя мръдне да я заобиколи, ама клечицата отново й заприщи пътя. Тича буболечката запъхтяна и си мисли, че кой знае какви подвизи върши, но движението й — според клечката. Докато на калпазанина му омръзне и я смачка с крак. И моето положение беше подобно. Ако си помислиш, аз фактически в нищо не се намесвах, само си променях посоката за бягане. А трети път нямаше да се открие, не си ли взема живота в ръцете. Ама как да се намеся? Как?! И вълкът да е сит, и агнето да е цяло…