Димитър Кирков
Балкански грешник (61) (Разказите на един авантюрист)

XXIII

До големите грехове с малки стъпчици се стига. Най-често е така. Аз също мислех, че като отстъпя мъничко пред тримата, ще си отворя място за извъртане. Време ще спечеля, ще отложа лошото, пък току-виж гръм тресне от небето и убие изнудвачите. Само че и сянка от облаче нямаше край Съръбаир, звездите лъщяха над мен като капки зехтин в яхния. Но не небесна гозба ме чакаше, а горчива попара, която отчасти сам си бях надробил. Къде с вина, къде — без, разбра как ме бяха прекарали до перваза на стряхата като котарак — котка. И все пак смятах да занеса протокола на Садък Бостанджи, но дума да не отварям за отписване и самоубийство.

Абе, как си я представяха тая работа?! Здрав мъж, в разцвета на силите си, дето казват, и в пълен разсъдък — да посегне на себе си. Дом има, деца — и макар да са го лишили от препитание, няма да умрат от глад на първо време. Две сили стояха срещу него. Мълвата на простолюдието и злобата на властта. Но и нему трябваше да се намират подпорки. Роднини, стари другари, познанства сигурно поддържаше и в Алтънтепе, и в Истанбул. Ако не може да се пребори с тукашните, ще си грабне очите да забегне. Как ще принудиш такъв човек сам да се затрие? Трябва да напипаш дамар, за да му цепнеш душата. И то не някаква тънка пукнатинка, а бая кухина да е, скрита гнилоч. Какво може да е то?

Докато пушех на чардака, стигнах до тоя въпрос и се замислих, без да усетя, че така направих още една крачица към подлия замисъл. Не бях виждал Садък Бостанджи, камо ли да знам има ли тайни слабости и какви са те. Тръгнах да лягам, но преди да вляза в стаята, тракна врата в края на коридора, показа се четвъртитата глава на Кайзо. Ухили се и се скри. О-о! — рекох си. — Сложили са ми пазвантин. Не са ми се доверили чак толкова. Нарочно се показа дингилът — да ме предупреди! Нямах намерение да бягам, но ми стана гадно. Ясно виждах вече, че раят, който ми обеща Рашид ага, за мен ще стане ад…

Виж, другото си обещание той удържа. Заранта пристигна пръв с файтона и веднага довтаса при мен. Сложиха ни кафе на чардака и там почнахме, после слязохме в градината да поседнем на една пейчица, после пак се качихме на чардака. Мислил беше човекът как да ме подготви и доста се поразговорихме. Две важни неща имаше. Първото — че докато Садък Бостанджи е жив, аз от Съръбаир няма да мръдна. Второто бяха слабостите на жертвата и на коя струнка да свиря. Децата му, имотът му като средство за изнудване и подсторване стояха близо до ума, за тях и аз се бях сетил. Но Рашид ага добави нещо, дето твърде ме озадачи в началото, а сетне прибави и погнуса към страха от онова, което ме чакаше.

Пак подхвана да разправя той, че съм най-подходящ за деликатната мисия. Туй била причината, онуй била и между другото вика — защото съм бил млад и хубав.

— От жена не съм го чул, от мъж да го чуя — рекох презрително. — Хубав, грозен — какво значение има?

— А-а! Не се знае! — не се съгласи Рашид ага. — Понякога хубостта е подкупваща. Ако я цениш. Всъщност — добави той — има двама млади, дето и от теб по-добре ще свършат тая работа. Ама не са ни под ръка…

— Кои двама? — погледнах го с надежда, че мога да се откопча от мръсната задачка.

— Не си ли се питал — отвърна ми с въпрос Рашид ага, — къде е потрошил толкоз пари Бостанджи, че чак склада си да заложи?

Вдигнах рамене и той продължи, че в оня разюздан град станало нещо отвратително с техния пратеник. Преди си бил най-редовен, никой в Съръбаир не забелязвал да го влече мъжката част. Взел си жена навреме, деца му се родили и прочие. Като останал сам обаче, нещо се изметнало в него. Как е било в подробности, единствено шейтанът^[1] знае. Той ли ги е намерил, те ли са му се лепнали за гъза, но двама кючеци се повлекли подире му, а Садък Бостанджи като мастия се отдал на покварата. Затова и рядко се връщал в родния град.

— Какви кючеци? — попитах стреснато.

— Не може да не си чувал — с досада рече Рашид ага. — Срещат се такива негодници, дето си вадят хляба с оная работа. Мъжки курви, продажници…

Та тия именно кючеци изцоцали парите на Бостанджи. Те му били и поръчителите в банката за втория заем. Двете хотелски бележки за една нощ също не били случайност. Защото Садък настанил и двамата в хотели, та като не му стигне единият, при другия да бяга. Пък после допуснал грешчица в калабалъка от документи, не прибрал втората квитанция. И тъй се издал…

— Нагаждате нещата, както ви е изгодно! — дръпнах се. — Това само го предполагате, а доказателства нямате. Добре, че аз сверих бележките, та да има какво да говорите. Не вярвам! Как тъй ще се изпедерасти изведнъж?

— И за това нещо е определен шейтан да отговаря — мръдна Рашид ага своите копита, скрити в кожените торби, сякаш за да припомни, че има ош-беш с дяволите и им знае службите. — Как и защо, не ми е известно, но и такива грехове стават. Хем по женската част го бива, хем и по другата налита… И ако за Садък не вярваш, за прадядо му добре се помни. Тая тайна на Бостанджиите открай време се е предавала и препредавала и си върви зад гърбовете им. Имало го е в рода им същото — защо пак да го няма?! А пък Съръбаир не забравя…

И той доразправи, че оня прапрадядо на Али паша, бостанджибашията, си довел младия стражник да му управлява имотите не само защото бил стегнат и сербез. Ами и за любовник го употребявал едновременно. Та като идвал големият велможа в тукашния си сарай, да има кой да му услужва. Тъй че първият Бостанджи хем завъдил харем и челяд, хем се подлагал за тайната работа. Ама такова нещо скрито не остава, макар че хората отвождали очи да не видят и заключвали усти — да не им отрежат езиците. От друга страна — помнели…

— Ето с каква кука се е закачил родът на Садък Бостанджи за съръбаирската земя — заключи Рашид ага. — За жалене ли е? Идва време скритото да излезе и грехът да се възмезди.

— Чий грях?! — навъсих се. — Какво общо има Садък с прадядо си и с неща, станали преди век и половина?

— Има! Не разбираш ли? — тихо рече Рашид ага, но с такваз сила отвътре си, че спрях да се препирам. — А моят прадядо — продължи след малко — ги зърнал веднъж случайно. Наредили на слугите — строшили му гръбнака. Колкото да се влече по корем в прахта до гроба си… Пък аз съм жив! Жив съм, човече!

Той леко се бе задъхал, но подхвана патериците, изправи се и без да ме изчака, повлече крака по алейката. Докато го гледах в гръб, усетих, че тоя намъчен човек много пъти бе прецеждал мъката на своя прадядо през собствената си неволя. И нито ще прости на Бостанджиите, нито ще изпусне потомъка им. Разбирах го, за миг го пожалих, но пак ме грабна страхът от живата му омраза. Щеше ли той мен да пожали? Да ме пусне, да не ме прави маша на своето отмъщение? Защо и аз да затъна в старите техни лайна и престъпления?… Когато се изравних с него, трошица жал не беше останала. Гадеше ми се от отврата, че още ще уговаряме как да затрием оня човек.

— Какво предлагаш, уважаеми? — рекох му. — И аз ли като кючеците?

— Сам ще прецениш. Ако трябва! — безмилостно отвърна Рашид ага. — Откъде ще го подхванеш, е твоя работа, ама нека разбере Садък Бостанджи, че непокаяните грехове тежат на земята!

— А нашият грях? — попитах. — Дето сега го готвим. Той къде ще отиде?

— Много чоплиш, Демир ефенди! — за пръв път се разгневи той. — Аз го вземам! Ще го издържат патравите ми крака. Пък идем ли при Аллах всичките, с дедите си и децата си, тогаз той ще ни оправи кой е бил прав и кой крив!…

— Аллах и сега види — рекох хрисимо. — Ама аз теб, Рашид ага, няма да те оставя сам в греха. И аз ще взема дял.

Той ме погледна недоумяващо — как тъй мулето се превърна в кротка овца, и гласът му проскърца:

— Ако не беше тоя живот, Демире, приятели можеше да бъдем.

Хай да му се не види човекът! За какъв друг живот говореше? Не знаех какво да мисля за него. И чувствата ми бяха объркани. Хем беше коварен и зъл, като змия ми заплиташе краката, хем нещо мечтателно таеше в себе си. Като мъртвите звезди бе Рашид ага. Изстинали те преди милион години, а светлината им още иде към нас. Така и той — ако се вгледаш по-дълго в душата му, ще забележиш сред мрака слабо сияние от някаква загаснала добринка.

Очите ни се срещнаха, ама не другаде, в тукашното се срещнаха, защото зад неговото смъртоносно планче аз бях приготвил моето. И ако животът пречеше да бъдем приятели в доброто, помагаше да сме съратници в злото.

— Рашид ага — казах, — ти ме държиш на една кука — заплахата. Тъй не се върши работа от сърце. Няма ли да дадеш нещо?

— Какво? — спря той. — Пари нямаме.

— Не ми трябват пари. Глава срещу глава — поисках аз своето.

Изненадах го, не вярваше, че зъб ми е останал за хапане. Но веднага се сети какво ми е потребно.

— Полезен е — рече. — Лекува тоз-оня.

— Друг ще се намери. Тоя се е изхабил.

— Написа ли каквото поръча кметът?

— Сега ще седна. Като свършим двамата.

— Ще го хване Хуршид Яха изкъсо. Не се безпокой!

— Не! — отхвърлих заглавикването. — От тебе го искам. Аз ще ти дам Садък Бостанджи, ти — него! Между двама ни ще остане. Като си слагам главата в торбата, поне да знам защо…

— Може да те излъжа — подметна Рашид ага.

— Вярвам ти — отвърнах. — Ако дадеш дума, приемам я. Освен това, сам ти каза, че моята работа е деликатна. Трудно ще се нагласи, а в миг може да се разтури. Ако Садък забегне със семейството си в Алтънтепе примерно — какво ще съм виновен?

— Не дърпай дявола за опашката! — предупреди ме Рашид ага.

— Не, казвам само — отстъпих лекичко. — А запече ли се тавата, аз ще ти съобщя, разбира се. Тогава ще ми дадеш моето…

— Много си кръвожаден бе! — мрачно се засмя той. — На теб в ръка нищо няма да ти се даде. Да знаеш! И да не вземеш да избързаш! Да почнеш да тровиш Бостанджийчето или другояче да му посегнеш. Сакън! Сам трябва да си изпълни присъдата той и на хората да стане ясно, че съвест го е изгризала. Разбра ли?

— Твоето го разбрах. Разбери и ти моето! Заклех се да не оставя тъй смъртта на Сеид ефенди. Накажи виновния!

Чак със зъби скръцнах от злоба — тъй се бях навил за отмъщението. Че мразех доктор Октай — едно на ръка, че бях се зарекъл да му го върна — също беше истина, но тук имаше и друго. По-леко ми ставаше, като мислех, че ще подтикна Садък Бостанджи към самоубийство, за да постигна по тоя начин и възмездие за доктора. Извинен се чувствах, обелен се смятах от личното свое злодеяние, с едното око бях замижал, да не гледам подлостта и страха си, а само другото отварях, с което виждах единствено справедливата си мъст.

Ей тъй човек се лъже и за малкото, и за голямото, когато иска да прикрие от себе си своето малодушие или позор. Сега, със закъснение признавам, че не толкоз за Сеид Османоглу търсех разплата, колкото мъчех да измамя собствената си душа, та да мога и после да живея с нея. Сам си хранех омразата, ръчках си огъня, та поне злината да ме спаси. И в оня момент едничко нещо съобразявах — как да вържа двете смърти в една торба, тъй че Рашид ага наистина да не ме излъже и на доктора да се размине. Но не знаех как да го притисна, как да му измъкна съгласието. А то имало един начин — да ме разбере човекът, да ми пожали смачканата душица и да й даде залъгалката — смъртта на доктор Октай.

— Не мога да обещая — каза той. — Макар да си прав и оправдан. Тук никой няма да се съгласи — кимна към сградата. — И ако опитам нещо, Демире, то ще е само заради теб…

Не се закле Рашид ага да ми поднесе на тепсия докторската глава, но след последните му думи изпитах благодарност към палача си. Защото до тоя миг се имах за негова жертва, а сега той намекна, че в палач ще ме издигне. Ще ме допусне до секирата, ще ми даде моя жертва, по моя воля избрана и посочена. Палач и жертва лесно си сменят местата. И каквато е изплашена жертвата, ръка целува на оня, който в палач я произведе. И да видиш тогава с каква радост сече главите…

Не се разделихме веднага, до обед Рашид ага ме напътства, както майстор чирака си. А към пет часа, щом поомекна малко слънцето, файтонът ме откара до къщата на Садък Бостанджи. Като жертва бях тръгнал, ама като палач идех тук…