Димитър Кирков
Балкански грешник (58) (Разказите на един авантюрист)

XX

Приших се аз в края на една история, проточила се шейсет и кусур години. Оттогава градецът Съръбаир се съдеше с друго едно градче, Алтънтепе, намиращо се навътре в сушата. И тия две баирести места пак за баир се караха. На теб може да ти се види смешно, но на две-три поколения животът се беше объркал от тая тежка давия^[1], а като чуеха за местността Джангер, по-кибритлиите жители на двата града направо се хващаха за ножа. При това, имай предвид, че съдебното дело беше на шейсет и няколко години, а всъщност съръбаирци и алтънтепелии бяха воювали с подръчни средства може би векове.

Отидох да видя спорната земя, макар да не ми беше в задълженията. Това бяха три чукара, три сплетени рида, голи като длан. От най-старите документи в делото се разбираше, че тук е имало гъсти кории, поляни с дебела паша и бликали два извора. Нищо такова не беше останало. Като не са били сигурни кому ще отсъдят Джангер, хората от двата града бяха секли безогледно и влачили, докато склоновете се озъбят. Само на най-високото било бяха оставили проскубана ивица от дървета, която се очертаваше на пепелявото небе като петльов гребен.

Алтънтепе беше малко по-голям град, малко по-заможен, иначе в административно отношение беше равен на Съръбаир. Имаше обаче едно преимущество — там беше районното съдилище. Хуршид Яха и хората му драпаха със зъби и нокти да се сдобият и те със свой съд, но централната власт, изглежда, не намираше за нужно да пали още един казан за гладници.

Алтънтепелийското местно съдилище беше по-ново от разпрата между двата града и твърде дребно, за да я разреши. Процесът се беше водил само в Истанбул. Навремето той почнал с голяма ярост от двете страни, но нищо не отсъдили и страстите поутихнали. След туй много пъти огънят се подхващал и пак съчките, подхвърляни от тук и от там, изгаряли залудо. И тоя неравномерен ход на делото, това разточване и протакане не бе зависело от енергията на тукашните мюдюри, на различните управници в двете градчета. Кавгата за Джангер беше станала важен въпрос, може да се каже, политически, но същевременно въпрос таен, на скрити борби и интриги за надмощие във властта.

Голяма роля в случая бе играл родът на споменатия Али паша. Китната долинка и доста земи наоколо, включително мястото, на което бе изникнал Съръбаир, са били владение на дедите му. Едва ли не още първият султан Осман ги отстъпил на праотеца им. И макар от много поколения фамилията да не живеела тук постоянно, милеела за това място, закриляла жителите му. И ги управлявала чрез свои хора, доведени отвън. В началото на процеса за Джангер дядото на Али паша вдигнал ръка да помогне, макар да не бе показал намесата си явно. Само че и Алтънтепе не било паднало от небето. И те си имали свой защитник, друг подобен род. Даже не и подобен, ами емирски род, по-стар от самата империя, род, дето можел по сложни зигзаги да проследи потеклото си до самия Пророк.

Сблъскали се значи могъщите сили в подмолите на съдилището, а кадиите горе вдигнали ръце и от страх нищо никому не присъдили. Всъщност двата рода имали старо съперничество. И не, разбира се, за голите чуки в Анадола, а за власт, за влияние, за близост до падишаха. Не може да се каже, че две партии съставяли, но две течения, две разклонени групи, към които при успех се присламчвали разни мазници, а при несполука същите маймуни се прехвърляли на другия клон. Държели те капии в управлението на империята, а край сарая и в самия сарай били пуснали кога паяжинки, кога нишчици, кога със здрави тиквени ластуни се захващали за длъжности в сянката на султана. Открита вражда не е могло да има, защото такова нещо показва дързост и самоволие. Всички са роби на падишаха, а за него робите са еднакви. Не те решават кой да му е мил днес, а кой утре и не би търпял той сами да си мерят ръстовете. Тъй че явни дрязги родовете не допускали, но триения е имало, подхлъзвания, тихи премятания покрай трапезата на властта.

Виж, това последното самодържецът харесвал, даже го и подклаждал между клановете. Защото в такова съревнование робите стават по-предани, по-благодарни и по-ревностни в изпълнение на волята му. Но умният владетел никога не смачква едната страна за сметка на другата. Ако днес ви притисне, а възвиси ония, след време тях ще оттикне, а на вас ще окаже благоволение. В това равновесие на робите се състои деветдесет на сто от политиката на владетеля и тъй емирският джинс и Алипашовият род, макар да се дебнели взаимно, заедно греели ръце пред оджака на империята.

Много техни обиди и амбиции се процедили в процеса за Джангер. По вървежа на делото можело да се прецени кой род е в немилост и кой е тръгнал напред. Но султанът затуй е султан, защото никога не дреме. Пошепнали му къде се удрят през ръцете двата клана и скоро той установил, че тази мижава давия може да му служи за кантар. Хем да хвърля вкусни хапки ту на едното блюдо, ту на другото, хем да следи да не би някой да се е засилил повече от потребното. И като видял повелителят, че кантарът е нещо добро, също тъй шепотом наредил кадиите да не бързат с решение, а до грам да мерят факти и доказателства. С една дума, за него най-изгодно било делото никога да не се прекратява и този мъдър извод той предал като завет на първородния си син.

Провлякло се делото, оплело се и се забатачило, а Джангер изсекли и си останал той спорен и неподелен.

Но ако върховният властител имал полза от съдебното разтакаване, не по-малка била тя за долните поданици от Съръбаир и Алтънтепе. Народът е прост за много неща, ама когато атовете се ритат, усеща го с хълбоците си. И се размисля. Преди да почне процесът, жителите на двата града знаели за тънката столична политика, колкото за папския церемониал. Ама се наложило да я изучат, защото разбрали, че от нея ще зависи изходът и на тяхната делба. Смяната на паши и везири, тежестта на многобройните длъжности край султана, въртележката на валии, генерали и кадии — всичко това се дъвчело по кафенета и домове като най-потребна храна. По назначения и уволнения във висшата власт гадаели накъде ще тръгне и тяхното дело, умувало се, предричало се, хитри пресмятания се правели за кариерата и съдбата на големи имена от своите и чуждите, дето инак носа им с пръчка не можеш стигна. А покрай разположението на силите — и с чалъмите на политиката се запознавали. Извъртания и вероломства, благи усмивки и нож в гърба, примамки и мъртви хватки се обсъждали и усвоявали. Ще речеш, все едно дълголетна политическа школа действала в съседните градчета и в нея се обучил доста народ. Обучил или развратил — не знам кое е по-точното. Но някои неуки на вид хора така изпраксали занаята, такива изкусни политикани станали на приказки, че да ги знаеше султанът лично, за съветници би ги взел, та да ги пробва в практиката.

Нейсе, като почнала световната война, а след нея като рухнал халифатът, делото захвърлили под миндера. Новото поколение имало други грижи и най-важно — щръкналите зъбери на Джангер не биха полакомили никого. Само че работата стояла тъй допреди три-четири години, когато на чукарите кацнали неколцина английски геолози. Чоплили те с чуковете си, трепали пепелянки и накрая рекли: „Вери гут! В недрата на тая земна точка се крие богато манганово находище.“ И макар мисията им да била секретна, правителствена, наострените уши на Съръбаир и Алтънтепе първи чули слуха. Преди държавата да се размърда, завтекли се пратеници от двата града в някогашната столица. Наели адвокати, изровили делото и като го изтупали от дебелата прах, сложили го пак на съдебната маса.

Но съдиите не били лесни, поискали тоя път депозити от двете страни. Не щели да се ровят безплатно в старите бакии. Суми огромни за бедните градчета, надхвърлящи кажи-речи годишните им бюджети. Откъде да ги вземат? Можеш да си представиш обаче колко голям е бил залогът. Към мините пари щели да потекат, работа да се отвори за хиляди, собственикът на Джангер изведнъж щял да скокне два рафта нагоре в долапа на държавата.

В Съръбаир се озорили. В нарушение на закона измислили нов еднократен данък. Зад гърба на централната власт обложили яко всяка жива душа, защото при късмет в процеса всеки щял да спечели. Някои калта под ноктите си изчегъртали, но събрали парите, внесли ги. И за хонорар на адвокатите отделили. Едно утешително обещание се дало в Истанбул — че който загуби делото, ще си получи част от депозита.

Цялата тая работа беше вършена при предишния кмет — човек външен, натрапен от валийския управител и отишъл си заедно с него. Каквото и да бе правил и струвал тоя кмет обаче, на него сметка не можеше да се дири. А станало беше нещо ужасно — Съръбаир загубил делото.

Ще кажа накратко, че това несправедливо решение също не било взето мигом. Към две години се закучил новият процес. И макар папер да нямало вече ни от емирския, ни от Алипашовия род, ония уроци навремето от политиканската школа не били забравени. Пак се юрнали да търсят застъпници и закрилници, пак гадали и плели комбинации и в края на краищата доста високи лица се сборичкали зад кулисите на съдилището. Всяка страна смятала, че с нея е не само правото, но и силата. Защо обаче Съръбаир се провалил? Какво било пропуснато?

Когато слязох по злополучната причина в градеца, бяха минали три месеца от прочитането на присъдата. Унинието и скръбта още не се бяха разсеяли. И то не само сред големците, които най-много щяха да намажат от Джангер, а и сред простия народ, дето бе орясал в тая авантюра и последния свой мангър. Всички вече вярваха, че ако бяха спечелили делото, реки от мед и масло щяха да потекат по изровените им сокаци. И също тъй вярваха, че оттук насетне, без Джангер, са орисани на вечна бедност и изостаналост. Това те можеха да преглътнат, защото бедни и изостанали винаги бяха били. Най-горчивият хап обаче беше, че на комшиите се е паднало съкровището. На мнозина се струваше, че в Алтънтепе вече по всеки дом алтъни секат. Не знам какво стана после. Потвърди ли се, че в камъните на Джангер има манган? Разработи ли се находището? Докато останах в тоя край, чукарите си седяха като неприбран мъртвец. Лира не беше капнала отнейде за минно строителство, ни един копач не се яви да рови за има̀нето.

Ама не това е важно, а ядът и завистта на съръбаирци. Тия човешки чувства са доста дейни и под тяхното ревниво око бе прегледан всеки ход на процеса и причините за сгромолясването. В тях имаше нещо ако не загадъчно, то неизяснено и противоречиво. А колкото се даваха отговори, те неизменно опираха до едно тукашно лице — Садък Бостанджи. Това име вече бях чувал от Кайзо. За него ми каза той, че е притежавал склада на пристанището, а кметството му го отнело, за да го дава под наем. За тоя склад аз се бях натиснал да се явявам на търг.