Димитър Кирков
Балкански грешник (57) (Разказите на един авантюрист)

XIX

Само че разговорът не излезе толкоз къс, а за мен завърши със свинско напиване.

Той стоеше заобиколен, както край големец се трупат и молители, и зяпачи. Имаше и от посетителите в кафенето, но преобладаваше по-долна ръка народ. Хуршид Яха веднага ме зърна, но довърши тежко приказката си и тогава с жест разтвори навалицата да го приближа. Като ме докосна по рамото, той ме насочи извън кръга и приглушено заговори:

— Няма да ни оставят на спокойствие. Брей! Дай другаде да поседнем…

Знаеше кметът къде ще седнем — наблизо чакаше файтон, а в него вече се беше настанил сакатият мъж от кафенето. Конете бяха дорести, прясно изтимарени, в късо подрязаните им опашки синееха вплетени мъниста. След две-три крачки те поеха галоп, засили се файтонът по равното. И ето ти го, отнейде изскочи Кайзо, затича се редом с нас. Абе, тоя човек и аждрахани^[1] не можеха да го надбягат! Разтворил пергела, опънал врат, той се изравни с капрата и в движение скочи при кочияша. Много се зачудих на тая постъпка, защото не знаех още истинската длъжност на побойника. Повече се чудех обаче, че кметът ме качи при себе си. Не питах къде отиваме.

Насочили се бяхме извън града и като подминахме последните къщи, започна стръмнина, а веднага след първия завой отбихме в тясно пътче. Обграждаха го порутени зидове, потънали в къпинак. Къпината цъфти късно — белите й кичури венчаваха като с коронки посивелия камънак. От лявата страна зад зида се вдигаха стари кайсиеви дървета и скриваха от очите грозния баир над градчето. Право напред се сплитаха няколко рида, също тъй голи и жълти, но под тях, изглежда, се стичаха подземни води, защото там, където се развързваше възелът им, в малката долинка, буйно растяха треви, храсти и дървета. Много обичам стари зидове, обрасли в млада зеленина. И нещо такова казах тогава — че ми харесва мястото. Конете бяха минали в лек тръс и можех да се насладя на гледката.

— Хубаво е, че ти харесва — отвърна ми недъгавият. — Тоя път води за рая.

Като се усмихнеше Рашид ага, дребните му бели зъби тъй блясваха, все едно маргарит беше нанизан.

Полага ми се! — помислих аз и глупаво се ухилих. Ама глупост не успях да кажа, защото спряхме пред ковани порти. Рипна Кайзо, отвориха ни.

Е, не знам дали в мохамеданския рай влязохме, там, казват, и по-хубаво било, ама че стъпихме в преддверието на рая, съм сигурен. Къщата и градините наоколо бяха принадлежали на известен един сановник от Цариград, Али паша. Съветник на Високата порта, няколко пъти министър, в жилите му бая султанска кръв течела по майчина линия. В годината я идвал веднъж тук, я не, но кафето му винаги го чакало на завиране. Имотът се гледал изрядно, многобройни слуги и ратаи щъкали из райското кътче, готови с мед и масло да посрещнат господаря си.

Като станал превратът обаче, пашата влязъл в списъка на султановата рода̀, дето трябвало да се прогони от страната. Той май издъхнал междувременно, успял да остави кости в родината, но къщата конфискували. Държавата я предала на общината в Съръбаир с наставление да устрои я сиропиталище, я приют за старци. Ама как да увониш такава хубост с бедност и мъртвина?! Оставили я тукашните управници за себе си, а Хуршид Яха я беше превърнал в истинското кметство на града. Тук властта умуваше, тук се решаваха съдби. В занемарената постройка на кметството долу, на площада, седяха дребните чиновници, ефендетата, както ги нарече пазачът там, и чакаха разпореждания от Алипашовия конак.

Новите хора бяха направили едно подобрение. Вдигнали стена и отрязали част от обширната градина. Тая част се поддържаше от кметските прислужници, както някога от пашовите слуги. За повече работна ръка не стигала. Оставили бяха вратичка в стената и докато в предния двор всяка вейка и стрък бяха подрязани и нагласени, отзад дивееше сплетение от всевъзможен буренак. Само глава да подадеш от вратичката, и те лъхваше задухата на спарени треви и гнилоч. В дъното на тая неизбродна джунгла бяха къщурките на някогашната прислуга, а още по-нататък, в края на имота, стояха развалини от стопански сгради.

Това бе царството на Кайзо. Аз не знам друг да влизаше в пущинака. Той често и нощуваше там, из съборетените. Иначе Кайзо си имаше дом в градеца. Майка му и леля му, вдовици, се събрали да живеят заедно. Него гледали, нему се надявали — той бил мъжът на къщата. И както разбрах по-късно, добър син и племенник се показвал, не оставял бабичките в нужда.

Но махни го Кайзо сега, не му е дошло времето, пък и като влязохме, той се изгуби от погледа ми. Къщата аз мога да ти опиша стая по стая и кьоше по кьоше, защото точно месец и седемнайсет дни живях в нея. Ама излишно е, макар в пашов сарай да не си влизал. По-добре за душицата си да се заловя.

Качихме се на горния кат, в предната одая на едновремешния селямлък^[2]. Старата подредба беше запазена, в дъното, на миндери край ниска маса седяха двама човека. Ще избързам да кажа, че единият беше началникът на полицията, вторият отговаряше за данъците и въобще за всички парични въпроси в кметството. След нас дойде още един, него бях зърнал в кафенето, така че шест души се събрахме. В началото те заговориха лекичко, с шегички, за туй, за онуй, за ланшния сняг, за киселото грозде. Но малко по малко взеха да споменават имена, наближаваха сериозното, данъчният извади папка и нетърпеливо заогъва ъгълчето й. Влязоха двама слуги, донесоха студено мляко, пак кафе, лимонада. Като си тръгнаха, Хуршид Яха се прокашля и сложи длан пред себе си на масата — междучасието свърши.

— Доведох ви нов човек — рече той. — Някои са го виждали. Които не са — да ви запозная, преди да сме почнали другите си работи. Демир Папазоглу — отскоро е в Съръбаир, ама вече го хвалят. Образован момък, частен чиновник бил. Работа иска да почне в скромния ни град. Като молител иде.

Всички ме проплакнаха с по един поглед, само полицаят не трепна с око като пред нещо познато и досадно.

— Е, господин Папазоглу — добави Хуршид Яха, — какво си намислил?

— Благодаря ви, господин кмете! Благодаря ви, господа, за гостоприемството! — почнах аз отракано и изложих кьопавия си замисъл.

— Добре, добре — съгласи се кметът накрая. — Възможно е да стане…

Притесних се леко заради ония две фалшиви карти в ръката ми. Твърде лесно пое работата, в небрано лозе ще се озова. Ами ако рекат: подай прошение утре, предяви документи веднага. Не беше късно да дам заден ход, без да знам още как ще се отметна от собствената си молба. И се дразнех малко, че сам се вързах, макар възелът да ми се видеше хлабав. Как тъй стана, че се натиках в самия палат на управниците?!

След бързото си одобрение Хуршид Яха бе вдигнал ръце другите да ми дърпат парцалите. Взеха да разпитват кога съм почнал работа в склада при Муса Халил, па как Сеид ефенди ме е взел при себе си, па какво точно съм вършил. Наложи се да поразправя за търговията му, за корабите и тухларната фабрика и как сме ги продали едно по едно.

— Имаш опит — тегли чертата Рашид ага. — Само че с нашия склад работата ще се проточи. Процедури, чакане… Ще идат два-три месеца.

Разгеле! — помислих си. — Ето я вратичката!

— Тъкмо да отскоча до Анталия — рекох. — Или до Истанбул по друга една работа.

— Но ще те предупредя, Демир ефенди — наклони се към мен сакатият. — Защото си ми симпатичен. Ако си спастрил някоя парица с труд и старание, или по друг някакъв начин, не ти трябва в тоя склад да я хвърляш. Там дяволът яйце е снесъл.

Каза го доверително, като на близък, от когото не бива да се крие кусурът на имота. Сякаш по-важен бях от интереса на кметството да даде постройката под наем и сякаш не бяхме на кметски съвет, ами издаде служебна тайна в някакво ъгълче заради старо наше приятелство.

— Защо? Какво е станало? — обърнах се към кмета.

Той се намръщи, но не на мен.

— Оня батак стои! — рече на останалите. — Как я смяташ, Хасан ефенди?

— За мен скрито-покрито няма — нацупи се данъчният. — Ако речете, веднага…

— Друго нещо? — пресече го Хуршид Яха.

— Същото — унило отвърна чиновникът.

Мъжете нервно се размърдаха, пък сетне ги обори дълбока мисъл, сякаш ме забравиха. Само че Рашид ага се обади с глас помирителен и подкупващ:

— Мисля си, господа, не ще ли може да ни помогне нашият млад приятел? Нали е водил търговски книги. Ей тъй — да погледне само. Друго е външното око. И нали оня туй иска…

— Защо да не може! — намеси се познатият от кафенето. — С устата си пилци лови. Защо да не може!

— Ама за какво става дума? — озърнах се слисано.

Кметът гледаше към масата, за миг очичките му се кръстосаха и пак се изправиха в някаква точка.

— Проста работа — отвърна вместо него Рашид ага. — Да се прегледа една сметка. Седмица ще отнеме. Хайде — десетина дни да е.

— Ама как?! — не повярвах на ушите си. — Че вие не ме познавате!

— Това е хубавото — че не те познаваме — засмя се той. — Ей тук всички ще се закълнем, че не те познаваме. Защото оня, дето е правил сметката, не се доверява на властта, крива му се види. Контрол от вънка да сме дирили.

— Какво ли го слушаме! — ядно рече данъчният. — Влачи си той въжето подире.

Кметът вдигна поглед и го смрази на място — голяма дума избълва Хасан ефенди, не биваше на такова място да се говори за бесене.

— Не знам — каза той. — Ще може ли?

Всички се умълчахме, докато се сетя, че кметовият въпрос мен чакаше.

— За можене сигурно ще мога — обадих се. — Само че…

— Ще ти се требва заплата като чиновник със специално поръчение — не ме остави Рашид ага да откажа. — Месец да трае — за месец ще е. И още нещо, кардашлар^[3] — метна очи той към кмета за разрешение. — Демир ефенди седи в хотела. Защо тук да не се пренесе — на рахат да си свърши прегледа. Пък и за теб ще е добре, драги — обърна се към мен. — Да си поразсееш малко кахъра от смъртта на господаря ти в нашето райско кътче.

Бодна ме това напомняне за Сеид ефенди, но и пипето ми защрака. Кой бе тоя човек, защо ми предлагаше работа тъй уверено, а кметът мълчи и се колебае. И до мен ли бяха опрели? Цялата уговорка ми напомняше случката в Коня, когато бях тръгвал да се записвам ученик, а ме главиха учител. Там добре беше минало. Защо да не повторя? Пък и много ме съблазни предложението. Ще си изкарам кефа някоя седмица, рекох си, че и парици ще ми броят отгоре. Но освен кефа, и втора съблазън имаше. Ще ти я кажа нататък. Впрочем защо нататък? Чуй си я на мястото, където се роди.

Мина ми през ума тогава, че ако свърша работата на тия хора, ако се сближа мъничко я с кмета, а с Рашид ага, ще мога да отмъстя на доктор Октай. И да не му натъпчех дисагите, както се полагаше, все щях да подметна как ни е изнудвал с ханъмата и какъв подкуп взе. Да си го знаят тоя приятел! Помислих си го — и злоба ми стегна ченето. Само че и за битите свои карти не забравях. Без тескере нямаше да ме вземат. А като го видят, веднага ще питат: Защо излъга? Кой си ти всъщност? От кого се криеш? Време за шикалкавене нямаше, съветът чакаше, бавех им съвещанието и аз замазах едната лъжа с втора:

— Само че… — продължих си своето — само че една неприятност има, дето ще попречи на любезната ви покана. Или в Анталия ще се връщам, или в Истанбул трябва да вървя, в пътническата агенция.

— Защо? Какво те гони? — вдигна вежди Рашид ага.

— Документите! — изпъшках. — Като сваляхме Сеид ефенди от парахода, душа береше. Бързане, бъркотия… Там ще съм ги забравил! Тескерето и военната книжка.

Данъчният зацъка съжалително и аз добавих:

— Ще трябва нови да вадя, ако не са ги намерили в каютата. Да са ги предали в агенцията…

— Не ти ли бяха в джоба? — грубо попита полицейският. — Как тъй ще ги забравиш?

— В джоба ми бяха! — рекох съкрушено. — Ама се преобличах, вадих ги… Изхвръкнаха ми от ума…

— И защо ще ходиш насам-натам? — навъси се той. — Твоят параход оттук ще мине.

— Прав сте. И тъй може — сконфузих се от своята недосетливост. — Да го чакам на пристанището…

Рашид ага мълчеше, стори ми се, че работата се разсъхва, но ненадейно кметът отвори нова вратичка.

— Такива неща, Демир ефенди, служебно се вършат — важно рече той. — Властта е затуй — да помага. Като забележиш, че ти няма документ, гдето си — съобщаваш. Напиши прошение до капитан Мюмюн. Служебно ще се издирят. Нали тъй, капитане?

— Точно тъй! — съгласи се полицейският началник. — Служебно.

— Ха-ха-ха! — стресна ме Рашид ага с неуместния си смях. — Видя ли, младежо? Като стоят приятели зад теб, неприятностите намалят. Има вече какво да чакаш в Съръбаир. Ако от склада си се отказал, без тескере къде ще мърдаш? Кротувай си спокойно. За искрена помощ пречки не съществуват. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — промърморих и тъй излезе, че приех предложението.

— Хасан ефенди ще ти каже каква точно е работата — прие ме и кметът с моя недостатък. — А сега, ако искаш, поразтъпчи се из двора.

Станах веднага след това ясно напомняне, че не ми е там мястото повече, но Рашид ага ме спря:

— Чакай, чакай! — надигна се той на патериците. — Да видим къде ще спиш.

Като излязохме на чардака, казах, че няма какво да се разхождам, ами най-добре да сляза в града, да си взема куфара от хотела.

— Спокойно в живота! — повтори тоя непонятен ми човек, сякаш долавяше, че съм напрегнат. — Кайзо ще го донесе. Ако не го е донесъл вече…

— Как ще го донесе?! — сепнах се аз. — Кой му е наредил такова нещо?

Рашид ага тихо се засмя и не отговори.

— Ама вие май сте били сигурни, че ще остана?! — раздразних се. — Може пък да си тръгна на минутата.

— Може — съгласи се той. — Ако не си беше загубил документите. Или тук ще чакаш, или в хотела — все тая. Докато не получиш отговор от полицията. Законът е такъв, чу. Ама я не се сърди за глупости! — приятелски мигна с двете очи Рашид ага. — В нищо не съм сигурен. Като се съгласи да останеш — ще ти трябва куфарът. Ако не се беше съгласил и тескерето ти стоеше в джоба — пак ще ти трябва, защото щеше да си заминеш. Нали така?

Това разяснение въобще не ме задоволи, като подигравка ми се стори даже.

— Имах да си събирам вещите. И на човека да платя — рекох намусено, да не ме смята толкоз щур.

— Утре ще платиш — успокои ме той. — Пък на Кайзо акълът стига да събере, каквото има.

Много неприятно ми стана от тая дребна наглед случка. И най-вече защото се опасявах, че Кайзо ще разрови куфара и ще напипа на дъното каквото не трябва. Изглежда, не му беше заповядано да тършува. Тогава си мислех, че цялата работа е от провинциална нетактичност и съвсем не усещах, че вече съм на змията в глътката. А те, хората, това искаха да ми подскажат. И Рашид ага излезе с мен не да търси стая за преспиване, а да ми намекне, че преди да си отворя устата за съгласие, машинката се е завъртяла и Кайзо търчи да изпълнява. Да си осъзная положението. И да свикна от малкото. Защото това донасяне на куфара, без да ме питат, не беше от прибързаност, ами трябваше да схвана, че ония в селямлъка вървят на крачка пред моята воля и намерения. И много-много с мене няма да се церемонят. А на Кайзо сигурно му бяха наредили, още като слязохме от файтона. А може би бяха предали заповедта по някой от слугите, дето ни почерпиха.

Така разтълкувах сетне тая подробност с багажа ми, пък дали съм бил прав, или прекомерно подозрителен, сам ще прецениш. Да бях подушил обаче истината, трупешката щях да бягам, пък било с куфар или без куфар. Само че аз се бях втренчил в своята лъжа и друго не забелязвах. Собствената слабост и грях ни правят слепи понякога за чуждите помисли.

Викна Рашид ага един слуга, заръча му къде да ме заведе, а на мен казва да съм бъдел под ръка, пак щели да ме позоват. И отново мига с двете очи, сиреч — за хубаво ще е. Настаниха ме в някогашния харемлък, в разкошна стаичка. Кой знае на каква хубавица в леглото се търкалях двата месеца. Тая мисъл много ми дразнеше фантазията и ме мъчеше, защото да вкарам жена в кметския конак беше изключено. Голяма строгост бе внушил Рашид ага на пазвантите в това отношение, ама хайде да не се отклонявам. Докато се огледах, ето ти го, иде Кайзо, хвърли ми куфара на пода.

— Ще ме разкарваш! — вика сърдито. — Краката ми да не са намерени на пътя!

— Не съм те пращал! — озъбих се. — Който ти е наредил, нему се жалвай!

Такъв лют отговор той не очакваше и да го беше чул от някой в града, сигурно щеше да го цапардоса. Ама мен ме остави, изфуча навън, а аз веднага отворих багажа. Слава Богу! Двете книжки си стояха, както ги бях оставил, пристегнати с едно ластиче. Какво да ги правя? Да бях сам в хотела, щях да ги изгоря някак, но в стаята тук нямаше ни печка, ни мангал. Пък и военната книжка с мукавени корици — не гори лесно. Мушнах ги в сетрето, излязох навън.

Кръстосах насам-натам градината, търся къде да ги скрия. Ах, майка му стара — няма! Всичко изчистено, всичко на ачика! Да ровна дупка в някоя леха — ще мине утре градинар, ще ги изрови. Бях стигнал до вратичката в преградната стена, натиснах я, минах оттатък.

Трънаци и бучиниш, два метра висок, ме оградиха веднага като разбойници. Проврях се през тях, потънах в джунглата. Ха̀ тук, ха̀ там — все нещо не ми харесва, да съм се мотал без посока десетина минути. И изведнъж ме лъхна воня, гледам — стъпил съм на брега на гнусно блато. Абе то не и блато, ами стар гириз, отходна яма, събирала нечистотиите от кой знае колко нужници. И да е имало покривка отгоре, издънили са се греди и капаци, пропаднали са в дълбокия батак. Три на четири метра да беше дупката, но границата точно не може да й се определи, защото наоколо израсли тлъсти растения, зашумили я отвсякъде. Аллах! Имах късмет да не пропадна в нея! Тук щеше да ми е краят, в най-гадното тресавище от помия и вековни лайна.

Отстъпих крачка и реших в това място да унищожа документите. Ама защото бях притеснен ли, изплашен ли, не съобразих тънко работата. Извадих ги от джоба, фучнах ги в средата, както бяха заедно с ластика. И те пльоснаха отгоре, все едно гербова марка залепих върху кафяво-черната мехуреста повърхност. Хабер си нямат да потънат. Ами сега?! Отдалеч се виждат. То кой ли ще дойде тук, викам си, ама все пак…

Със зор откъснах един бучиниш, протегнах дебелия край да ги натисна. Но зеленото стебло се гъне, не мога да улуча. Зарязах го, набарах изсъхнал клон. С него горе-долу уцелих, но единият им край потъна, а другият щръкна над повърхността. Веднага личи, че книжа са захвърлени. Озърнах се паникьосано да диря камъни. Намерих два-три, замятах ги. Грозни пръски се разхвърчаха, една ми се лепна на бузата. Повдигна ми се, но избор нямам. С нокти откъртих буца пръст, шльопнах я след камъните. И — ох! — спасих се. Буцата повлече документите ми с българското име в това адово чрево.

Отупах ръце, взех да си вдигам гащите и в тоя момент сърцето ми изскочи от ужас. Някой ме хласна откъм гърба с все сила в ямата… и в същия миг ме задържа. Нали си виждал деца да си правят тая шегичка? Бутнат уж някого, ама не го пускат да падне. Изпищях — Кайзо беше, разбира се.

— Бунак! — простенах разтреперан. — Нямаш ли си друга работа?!

Той гръмко се разкикоти, а като му мина веселото, вика:

— Ама много те е страх! Ей! Гнус те е от дупката, а?

— Че теб не те ли е гнус! — опитах да го заобиколя. — Да не й се радваш?

— Мен ме остави — не помръдна дангалакът. — Може и да се радвам. Знаеш ли на какви хора дрисъкът се пази на това място. Паши и везири! Че и султанът, казват, идвал веднъж…

— Стига! Не мога да те слушам! — напрях да мина.

— Че щом те е гнус, какво дириш тук? — пак не ме пусна той.

— Гледам! Играя си! — рекох предизвикателно.

— В редки лайна камък хвърляш, а? Такава ли ти е играта? — недоверчиво каза Кайзо.

— Следиш ли ме?

— Тебе диря — отмести се най-сетне той. — Викат те.

Като нагазих в буренака, подвикна подире ми:

— Не си стока! Не си стока! Не знам с какво баламоса чорбаджиите…

В отговор тихо го напсувах.

Мих се, търках си бузите, облякох чиста риза и тогава се явих на повикването. Вярно рече Рашид ага, че за хубаво ще е — трапезата вече беше сложена. Десетина рибни мезелъци имаше, салати, пържени пилета, ама за тях не ме питай, а за ракиите, дето ги бяха пуснали на софрата. Едната беше гюлова, другата — леко подправена с хиоска смола. И аз, ха̀ от първата, ха̀ от втората — отворила ми се беше глътка на змей. Много шантав беше оня ден и аз си мислех, че добре е свършил за мен. Дрънкал съм сигурно излишни приказки, както във всички подобни случаи, гледали са ми сеира, но от един момент споменът ми се губи. Събудих се облечен, на одъра в новата ми стаичка. Кайзо ли ме е завлякъл — не помня, защото него не го бяха викнали на гуляя.