Димитър Кирков
Балкански грешник (48) (Разказите на един авантюрист)

X

Казваш, че си ходил на курорт в Анталия и много красиви хотели имало. Вярвам ти, ама съм сигурен, че онова място, дето аз го помня, беше по-хубаво. Не търпя човешката гмеж по такива курорти, събрала се от кол и въже. Надделее ли вонята на пот и мазила над морските миризми по брега, аз бягам, ако би алтъни да ми броят на плажа. А по онова време край Анталия имаше брегове диви, непокътнати, както природата ги е създала. Да легнеш и сам да останеш със слънцето и Бога. Само че и тогава не ходех по плажове. Не ми беше до тях.

През Адана минах, по други места се блъсках, докато стигна Анталия. В града влязох оклюмал и объркан. Ни една печена патка не бях видял да хвърчи из Турция, камо ли да я съборя с тояга. Или ги бяха изловили вече, или подплашили да се скрият в небето. Зинах в началото бивол да глътна, а муха ми влетя в устата. Сдъвках я, глътнах я и на душата ми горчеше.

Близо до пристанището имаше едно място, гдето сутрин се събираха безработни. Чакат да ги пазарят за деня. Да пренесат нещо, на строеж за проста работа да ги вземат. Наредих се и аз между тях. Десетина дни карах тъй, няколко пъти ме наеха. Влече ме течението насам-натам, ни риба, ни рак, сякаш собствената ми съдба ме е забравила. Не било обаче тъй. Може би пеша бе тръгнала от Коня тя, прозяпала ми бягството, а после ме загубила по пътищата. Настигна ме чак в Анталия, иначе и тук нямаше да се задържа. Тупна ме отзад по рамото, та чак ме стресна.

Обърнах се — мургав, дебел човек ме гледаше изпитателно. Веднага личи — чорбаджия. Двама души му трябвали за хамали, избрал един, аз ще съм вторият. За пет-шест дни имало работа.

— Свободен ли си, аратлик^[1]? — пита ме.

— На ваше разположение, господине! — отвърнах стегнато.

Тръгнахме след него. Човекът се казваше Муса Халил, държеше склад за храни и доста време смятах, че той е собственикът. Голяма постройка, врати, зяпнали като хала, каруци, с куп натоварени, влизат и излизат отвътре. А в търбуха на халата — от пиле мляко. Търговия на едро се въртеше тук, стоката, дето минаваше през склада, хранеше много народ не само в града, но и далеч на север, включително Испарта и нататък. Да оставим настрана чувалите с ориз, захар и брашно. Консерви всякакви, подправки, сандъчета с фурми и стафиди, зехтин, сирене, шоколад — и стотна не мога да изброя от онова изобилие. И на всяка крачка — съблазън. Да разковеш скришом сандъче и да грабнеш нещо, да скриеш друго в пазвата, да се налапаш като невидял в някой проход между стифовете с продукти.

Канторката на Муса Халил беше в самия склад. Място, оградено от трите страни с джамлъци, и хем виждаш наоколо, хем си сам и затворен. Докато ни водеше натам, усетих изкушенията на новата ми работа. И веднага си рекох: „Димитре, ръката ти да изсъхне, ако посегнеш! Дадат ли ти — вземай, не ти ли дават — трай!“ Добре, че си сложих тая юзда в началото, защото тактиката на чорбаджията се въртеше около това нещо.

Той имаше двама постоянни работници — възрастни мъже. Доверил им се беше или по-скоро, разбрал бе мярката на дребното им крадване и си затваряше очите. Друг обаче да пипа — не! Докато някой се огледа, докато привикне, че да бръкне в кацата с меда — и хайде вънка! Един се задържи пет дни, втори — месец, според туй, колко са му дълги ръцете и какъв дюшек ще му постелят двамата старши пред господаря. По тая причина хамалите често се въртяха и бройката им се менеше до пет-шест души най-много. Аз останах към половин година.

Същия ден още забелязах, че в канторката е дошъл един старец. Бяла брада, червендалесто лице — това се вижда зад стъклото. А отвън Муса Халил се оглежда, махна с ръка да го приближа.

— Иди донес две кафета! — заръчва ми. И обясни в кое кафене наблизо да вървя.

Отидох, връщам се с таблата, с джезвенцата и чашките. Изух обувките пред кантората, прекрачих вътре. Иначе на хамалин не даваше да припари. Килим постлан, шкаф за документите, маса, столове, а на кресло, облечено в синьо кадифе, се разположил старецът. Неподходяща мебел за такава канцеларийка, но май специално за него беше сложено. Защото не видях друг да сяда в креслото освен Сеид Османоглу. Поднесох кафенцата и любезно рекох:

— Заповядайте, агалар. Да ви е сладко!

И назад, назад — измъкнах се с поклон, все едно султанът ме беше приел. Хареса им, изглежда, почтителното мое държание, защото след някой ден Муса Халил пратил да ме викнат. Пак дошъл белобрадият, пак ме проводи за кафе. И тъй ми се разшири работата, освен дето хамалувах. Ама двамата с мен не говорят, за нищо не ме питат, а и аз се въздържах от неповикани приказки. Кажа две-три думи, колкото да не мислят, че съм ням. Доста време мина така — почивка бе да ходя до кафенето. Но един ден, докато се разправям с джезветата, слушам ги да си говорят.

— Дойде хабер от Кипър — рече старецът и положи плик на кръглата масичка до него.

— Какво казват, Сеид ефенди? — разшава се на стола Муса Халил.

— На гръцки е написано — бавно отвърна гостът и сръбна от чашката. — Нямаше го Мюмюн да преведе. До довечера ще чакаме.

— Щом е за чакане, ще чакаме — недоволно изпухтя господарят ми. — Ама не мога да трая.

— Блазе на глухия, че два пъти чуе — подсмихна се старецът. — Ще научиш.

Има една приказка, дето и за мен приляга. Отрежи на свинята зурлата, тя пак адета си не оставя. Обичам да се вмесвам изневиделица в чуждите работи. Кога да се покажа, кога — правда да раздам, кога — по неизвестна на мен причина. И тоя път сякаш някой ме перна по врата и отворих уста.

— Ако позволите, господа — викам смирено, — мога да ви помогна.

— Какво рече? — смая се Муса Халил.

— Писмото да прочета — допълвам. — Да не чакате до довечера.

— Я върви си върши работата! — сопна се той, ама в следващия миг, изглежда, до ума му стигна какво предложих. — Стой тук! — спря ме. — Можеш ли?

— Ще опитам — казвам. — Вярвам да не съм забравил.

Накратко, дадоха ми писмото. Два листа беше то и за консервирано говеждо месо се отнасяше. Произведено в Англия, а гъркът го препродаваше. Ама много нещо — тонове. Сигурно Муса Халил щеше армията да снабдява, а от такива сделки с военните голяма печалба пада. От писмото се разбираше, че пазарлъкът не е нов, но тоя път кипърският търговец пращаше окончателни предложения. И всяко едно с усуквации, с по две и с по три условия. Ако вземат толкоз тона — такава цена, ако вземат повече — инаква. Ако са по един паунд консервите — една, ако са по стоун — втора, ако са квартер — трета. И за всяко нещо по същия начин. За плащане, за транспорт и прочие. Превеждам аз ред по ред, но Муса Халил ме прекъсна.

— Спри! — вика. — Обърках се. Я дай отначало!

Почнах пак от първата дума, но той пак ме пресече.

— Одеве — тресат се бузите му от яд, — одеве друго рече по тая позиция. Ако лъжеш и си измисляш, главата ти ще откина.

— Каквото пише, туй чета — оправдах се плачливо, ама усетих, че носи ли лоша вест това писмо, на мен ще си го изкара. — Да го напиша черно на бяло — предложих, да не ми дири излишни кусури.

Даде ми лист и молив, прегърбих се над ниската масичка до стареца. Хвърля той по едно око на буквите, надвесил се Муса над мен като Муса Кеседжия, а аз треперя да не сгреша нещо от наученото в Коня. Като свърших, двамата се утишиха за минутка. Пък току господарят ми плесна с ръце и викна:

— Сеид ефенди! Че той отстъпва! Тъй по̀ бива. Какво ще кажеш?!

Старецът едва-едва се усмихна, а Муса Халил ме тупна по гърба с дебелата си като кросно ръка.

— Ашколсун, юнак! — наду бузите като свински мехури. — Стой при нас, отпусни си душата!

И пъргаво излезе навън, прати човек специално на мен да донесе кафе. Мярнах аз през джама, че хамалите са се скупчили в другия край на склада, чудят се какво правя с чорбаджиите и откъде накъде с кафе ще ме поят.

Докато дойде почерпката, двамата взеха да ме разпитват. Знаех си, че така ще стане и се бях приготвил. Ама излишно е да повтарям пред теб тогавашните си отговори. Главната линия държах същата — българин от Одринско. Тук съм учил, там съм живял, с еди-кого си съм работил. Само дето пропуснах, че съм бил учител в Коня. И някак си, без да ща, взех да го удрям на хвалба. Цял професор излязох. Български знам да чета и пиша, гръцки също, на турски съм обучаван. И за да не остане сама тая троица, добавих руския и френския. Нали ги бях зубрил в гимназията — защо да ги тая?

Старецът бе притворил очи, но гледам аз, че внимателно слуша. Интересен му станах. Извади табакера, почерпи и мен — за пръв път го виждах да пуши.

— Като си българин — пита, — ходил ли си в България?

— Не съм, ваша милост — отвърнах. — Слушал съм.

— Ех, ех, ех! — изпуфтя той пушека в брадата си. — Каква земя! Какви години!

Вцепених се, защото тия думи той каза на български. Муса Халил забеляза изумлението ми и разтърси търбух.

— Хе, хе! Сеид ефенди… в България е раждан. — И като заглъхна смехът му, добави: — Петдесет години… Има ли, Сеид ефенди, петдесет години, откакто си дошъл в дома си?

— Повече — рече старецът. — Петнайсетгодишен бях — значи петдесет и шест са се търколили.

Макар да знаех, че неведнъж турци са се изселвали от България, зяпнал го бях, като че кой знае какво е станало.

— От кой сте край, господине? — продумах.

— Да не се докачиш, Муса ефенди — обърна се той към другаря си, — ако кажем някой лаф на български. Нямам тайни с момчето, ами да видя помня ли.

Добре сторих, че на турски попитах къде е живял Османоглу. Почтителността там иска, като приказват неколцина, да няма шушнене и скрито от някого. Муса Халил вдигна ръце нагоре, че се предава и съгласява.

— Няма да знаеш — чак тогаз ми отвърна човекът. — Не си бил.

Говореше гърлено, завалено и доста беше забравил. Не съм папагал да ти повтарям къде грешеше в глагол, къде в съществително. Важното е, че го разбирах. Но мълчах и се чудех как да продължа, какво да си приказваме.

— На тая възраст всичко се помни — рекох отнемай къде.

— Всичко, всичко! — потвърди старият. — Градеца, реката. Ах, тая река… Къпех се, риба ловях. Марица река…

— И аз съм се къпал в Марица — наострих уши. — От България иде, покрай Одрин минава — допълних като оправдание.

— Ти си се къпал в твоята вода. Моята е изтекла. Ех, Татар Пазарджик!… — въздъхна Сеид Османоглу. — Там ми е рязан пъпът…

Вярвай — мравучки препуснаха по гърба ми в тоя миг. Едва озаптих напиращата дума. Идеше ми да кажа, че и аз съм от Пазарджик, че знам градчето като дланта си — къщите и хората, сокаците и мегданите. Все нещо щеше да е останало от негово време. За човек да пита, за сграда или улица. Двамата заедно да си спомняме. Аз не знам каква потреба имаше Сеид Османоглу от спомена, ама сега разбрах колко на мен ми е трябвал. Жаден бях за своето минало, като че три дни без вода ме бяха държали. Гледах, гледах възрастния човек, все едно роднина мой от Пазарджик беше дошъл. Ама как да се отметна и да река: „Излъгах те, господине. Не съм от Одринско, от един град сме с тебе двамата.“ Пред лъжец душа разкрива ли се? Измамник душа има ли? Преглътнах думата и друго казах:

— Чувал съм за тоя град. Роднини имам там, преселници. Чичовци и братовчед на моите години. Адаши сме двамата — и той Димитър. Само че излезе по-умен от мен и по-късметлия…

И знаеш ли, като извъртях тъй работата в душата си, по-леко ми стана сякаш. Сам повярвах за секунда-две в своето раздвоение. Там оставих добрия, хрисимия, а тук седеше калпавият и кутсузинът…

— Къде го твоят братовчед да го питам за нашата къща? — тъжовно рече старецът.

— Каква беше, ваша милост?

— Хубава, голяма. Три декара двор имаше — с кьошка му, с банята. Баща ми на българин я продаде. Помня го. Гоше Христосков…

Знаех го тоя дядо! Виждал го бях да куцука с бастун по улиците — коляното му премръзнало на гюме. А за него знаех, защото с внучката му, с Катеринка, на един чин седяхме в отделенията. Но мълчах, навел глава, сякаш друг заемаше мястото ми.

— Защо говориш тъй за късмета си, момче? — обърна на турски Сеид Османоглу. — Ще го подплашиш. Защо не си казал на Муса ефенди какъв си и що си? Да ти даде работа като за теб.

— Какво да казвам… Не се оплаквам — смотолевих с половин уста.

— Парен петел и от дъжд се бои. Тъй ли? — зорко ме огледа старецът. — Като си гяурин, мислиш… А?

— Гяура изиет — отвърнах аз с тая приказка, дето от баба Ана я бях чувал. — На гяурина мъка дай. — Ако разрешите — добавих и станах да си вървя.

Не издържах да седя повече. Боях се да не ми падне черното перде и да взема да се издам. Думата „Пазарджик“ ми зачекна душата и докато говорехме със стареца, образите на градеца, на близките ми се подаваха зад всяка дума. И втори път ми се случи това изкушение, даже по-силно. Защото тогава не бяха приказки, ами минах край самия Пазарджик и цяла нощ останах на гарата.