Димитър Кирков
Балкански грешник (43) (Разказите на един авантюрист)

V

Излъгах те, че раница съм носил на гърба. Една стара торба намерих в колибата и в нея сложих останките от вечерята си. Комат хляб, сушена риба и малко сиренце, две глави кромид. Жълтичките скрих в подгъва на панталона. То не беше и панталон, а нещо като памучни шалвари. Горе широки, крачолите — кюнци, и се връзват с учкур^[1]. В тоя вид запраших да покорявам Турция.

Питаш ме, защо съм тръгнал, като съм имал предубеждения, страхове, опасения. А къде да ходя? Какви да ги дъвча? Колко-колко българи-гурбетчии са поменували из Турция! И добре са печелили. Чувал бях, че само в Истанбул цял град българи живеели. Ако им е било зле, нямаше да стоят. Пък нали и в нова държава бях попаднал, дето няма нищо общо със старото, с омразното. Султанът го няма, злите му аги ги няма, халифатът разпердушинен, модерна страна станала, пишеше нашият вестник. А на туй отгоре и печени патки летят. Не, залових се аз за живото, защото иначе нямаше да оживея. Само една грижа имах — да науча езика, да свикна горе-долу с хората, че да не се туткам и буткам, като се появи моята патка…

За всички срещи и познанства няма да ти разправям, защото хиляда и две нощи няма да стигнат. Не бяха празни тогава пътищата на Турция. Селата се бяха разбутали, разшавали — наистина много се строеше и бедният народ беше хукнал суха пара да печели. Тѐ с такива хора вървяхме заедно, нощувахме, разделяхме се и от мнозина чух името Коня. Голям град, вилаетски център, всичко има в него — само пари да имаш. И аз реших към Коня да държа. В по-малко градче бях разпилял едната жълтичка — намираше ми се за харчене. Можех да платя за превоз и в един ден да стигна Коня. Само че предпочитах пешком да се движа повече. Едно, да не ме набара полиция във влака и второ, имах нужда още от оглеждане и ослушване. Беше лято, жежко, сутрин тръгвах в тъмно, а като припече, скрия се в някоя сянка. Следобеда пак поема — докогато ми е воля. Ако не стигнех хан или нещо подобно, на полето преспивах. Но наближавах, наближавах Коня. Два дни път ми бяха останали кажи-речи, когато повечко се задържах.

Шосето минаваше доста настрани, но отдалеч видях сгради, обори, голяма къща показва покрив в китка от дървета. Сетих се, че ще е чифлик и се отбих да проверя каква е хавата. Ще може ли глава да скрия през нощта. И тъкмо заобиколих първата постройка, насреща ми мустакат чичо.

— За ратай ли си дошъл? — приказва като чорбаджия.

— Да видя — плета език аз, а той веднага ми сочи нещо навътре:

— Навреме идваш — вика. — Върви да вечеряш. Софрата е оттатък хармана. Ще я подушиш. Че утре преди изгрев ви вдигам.

Тоя човек беше нещо като помощник-управител на имота и аз какво разбрал, какво неразбрал от онова, дето рече, но софра щом е, лесно я намирам. Притурих се към десетина мъже като мен, добро ядене ни бяха дали. Като го ометохме, усул-усул^[2] тръгнах след останалите към някакъв склад. Пригодили го бяха за спалня и също добре се бяха погрижили. Тюфлеци домъкнали, възглавници положили. Легнах без приказки на края и сякаш два мига спах.

Сутринта рано на полето — да жънем. Много декари пшеница гледаше тоя чифлик. И всичко узряло — плаче да го прибереш. Главната работа се вършеше с две конски жетварки, а такива като мен събират пожънатото, в снопи го връзват, товарят, към вършачката в чифлика го карат. С вършитбата заедно повече от месец останах.

А на къра, от първия ден, рамо до рамо правим метани с едно момче по-малко от мен. Нисичко на бой, ама жилаво, пъргаво, нослето му като малък клюв, посукан надолу. Али Доган се казваше и много се гордееше с името си. Ако не се лъжа, до трийсет и не знам коя си година турците въобще нямали фамилии. Кемал паша издал закон всеки да си вземе второ име, че да бъдат със света. Самия него Националното събрание го нарекло Ататюрк — Баща на турците, а повечето останало население само се кръстило. Та и моят Али така. Обаче подходяща фамилия си беше сложил. И не само заради грабливото клюнче, ами като сокол беше бърз и наблюдателен. Няма нещо да не забележи и да не му направи впечатление, а в работата лети, лети — случа ли се до него, дъха си не можех взе. Селско момче беше той, но много отворено и схватливо. Пипето му сече, жаден всичко да разбере и много бързо тоя приятел разкри, че не съм турчин.

— Ти какъв си бе? — пита ме следобеда.

— Какъвто ме видиш — изгледах го накриво.

— Да не си грък?

— Ако такъв ти изглеждам.

— Познах те по приказката — вика Али. — Че не си ли тръгна с другите?

— Къде да вървя?

Той заприказва нещо и не всичко разбрах, но схванах, че в техния край много гърци имало. До крак ги натикали в морето обаче, изселили се в своята държава. И се чуди защо аз съм останал.

— В Турция саде турци живеят вече — завърши Али Доган. — Не си ли чувал барем?

— Чувал съм — отвърнах. — Ама и башка хора се срещат.

Той отмина, продължи си работата, а на мен всички стари страхове ми букнаха в главата. Идеше ми да го претрепя и да го скрия в някой кръстец със снопи. Да не се вре, като не го викат. И на себе си ме хвана яд. Защо не отрекох, че съм грък?! Гърци и турци наскоро бяха водили война, а аз глупакът се набутах между шамарите. Да бях признал, че съм българин! Ама не идеше да се отмятам и да показвам, че съм се изплашил от момчето.

А то, докато събираше ръкойките, пак ме приближи. Не му даваше мира въпросът, защо не съм заминал с гърците.

— Все ми е едно къде ще бъхтя — отвърнах. — Сирак съм.

— Тъй, тъй — рече Али, но отговорът ми май не го задоволи. — И аз съм сирак. Имот тук имаш ли?

— Ей го — протегнах си двете ръце.

Това нещо сякаш успокои някаква негова тайна мисъл и той се засмя:

— Дръж се за мен, сиромахо! — вика ми. — Да не те разпитват много-много…

Така Али Доган ми предложи своето покровителство. Ама не мисли, че веднага си отдъхнах и го прегърнах. Сетил се бях за древната наша поговорка, че достлукът^[3] на турчина е на коляното му. Ядосаш ли го, изтръсква дружбата от скута си като трошица. И за още една подобна приказка, дето съветва българина какво да прави и да не прави с хора от други народи. Та за турчина там е казано кафе да пиеш с него, ама приятел да не ставаш.

Веднага ще ти река, че тая приказка може да е била полезна другиму, но за мен и Али въобще не излезе вярна. Аз така я тълкувам. Достлук не можеш да имаш с господар, с чорбаджия, с властта. Видиш ли им се крив, ритват те на секундата. А нали агалъкът толкоз векове е бил турски — лепнали тая черта на турчина. Моите патила друго показаха. И не само с Али Доган, а и с още хора в ония години. Хареса ли те, приеме ли те турчинът, не си дърпа лесно ръката, дето те е подкрепяла. Стига ти самият да не си чурук. Верни приятелства завързах и един голям благодетел имах между тях — Господ да го закриля на небето. Виж — и друго ми се е случвало. Ненадейно и до хора с власт опрях и те ме принудиха да си оцапам ръцете…

Иначе, докато бях в чифлика, с Али не вързахме голямо приятелство. Как я виждаш ратайската работа? Нямаш време да се озърнеш, със собствения си зор се бориш и за приятелства не мислиш. Е, блъскаме заедно след жетварката, нагласяме се наблизо, кога ядем, вечер, преди да легнем, изпием по един тютюн, седнали до зида на склада. Тук приказвахме повечко. Слушам го, кърша и аз език, взех да налучквам по-добре. И като разбрах, че не ми мисли злото, рекох му веднъж, че не съм баш грък, ами българин от Одринско. Сирак съм наистина, по гурбет съм тръгнал, при гърци съм работил, пък най-сетне в чифлика съм попаднал.

Али се дръпна, като че жигавица му влезе в гърба. Честолюбиво беше момчето, а излезе, че е сгрешил в началото.

— Защо каза, че си грък? — настръхна му перушината.

— Ти го каза — смея се аз. — А не беше място за приказки. Не ти ли е все тая — питам го, — грък ли съм, българин ли съм? Все християни.

Той поцъка, чуди се как съм стигнал от Одринско до това далечно място, така че нови измислици добавих да му заситя любопитството. И по едно време вика:

— Не е все едно да си грък и да си българин.

— Хайде бе! — сащисах се, защото не очаквах едно селско момче да прави такава разлика. — Ти друг българин виждал ли си?

— Не точно българи, ама дошли от Българско. Като теб развалено приказват, инак са правоверни.

Помаци-изселници сигурно беше срещал.

— Е? — настоявам. — Не са ли като гърците?

— Грък настъпиш ли го, голяма гюрултия вдига — сече Али Доган без колебание.

— А нашите?

— Правят се на будали, ама и гюрултия да им вдигнеш, карат си както знаят.

Развесели ме това момче. Не ти казвам крив ли е, прав ли е, ама си имаше мнение.

— Значи по гюрултията ги познаваш? — викам му. — А нещо друго?

— Друго не знам засега. Тебе гледам — да разбера.

А-а, тъй било — мери ме на кантара си, както аз мерех него. Само че да видим еднакви ли ни са теглилките.

— Едно не мога проумя — подхвърли Али Доган. — Как тъй и едните, и другите в правия Бог не вярвате.

— А-а, вярваме — викам полечка. — И нашият Бог е прав като конец.

Нито аз бях православен богослов, нито Али мюсюлмански улем, че да се счепкаме в религиозен спор. По онова време вече религията в Турция доста я бяха изтикали. Отделно от държава, от училища, младите граждански брак сключват, почивният ден от петък в неделя преместен, властта уволнява, властта назначава имами и шейхове и въобще всички юзди сама ги държи. Али бе израсъл в такова време и нищо общо нямаше с фанатиците, за които сме слушали, пък и сега ги виждаме по телевизията. Ама все пак двамата в различни шепи бяхме отгледани. Той в ислямската, аз — в християнската. И никой от нас не знае дали тия две шепи не са ръцете на един Бог. Огромни са Божиите ръце, оттатък небето отиват, а ние стоим като пиленца в топлите гнезда на неговите шепи и църкаме едно срещу друго.

Не съм се палил оная вечер, като заговорихме за Бога, но вярвай ми — наложи се „Отче наш“ на турски да преведа. Колкото мога, ама да разбере Али с какви думи се молим ние. И бавничко, кротичко му разправям, че нашият Бог за всички ни се е пожертвал. Мъки понесъл, оставил се да го разпнат, та да изкупи греховете ни и хората да станат по-добри.

— За кои хора е умрял? — попита ме Али Доган.

— За всички — казвам. — От който ще да са народ, където ще по земята…

— Сбъркал е! — строго и сериозно рече момчето. — За хората не си струва да мреш. Хеле пък — непознати.

— Ама той… За какво си струва? — обърках се за секунда.

— Човек да умре за Аллах — разбирам. Ама Бог да умре за човеци — не! И за родината бива да умреш — твърдо каза Али Доган и цял се изчерви.

— Ама той… Исус Христос… от греховете ни е спасил — повторих аз, защото не съобразих какво друго да отвърна.

— Сигурно кротък човек е бил — да се остави тъй бадева на душманите. Ама я покажи кого е спасил. Кой е станал по-добър? Прощавай, байно — помирително продължи момчето, — но човек е добър, само кога власт стои над главата му. От това разбира. Оставиш ли го — пощръклява. Само властта може да го спаси и от него си, и от другите. Затуй го хвани яко за врата, кажи му що да върши и що не, пък го води по правия път. Както Аллах е наредил в Корана. А той сам си знае колко пари чинат човеците и какво да чакаш от тях. Какво ги бива да свършат. Не с него да се мерят, ами да простират крака според черджето си…

— Бъркаш! — прекъснах го. — Властта си е власт, а Божието Богу. Душите ни искат да говорят с него като син с баща си.

— Ти майтап ли си биеш? — стрелна ме подигравателно турчето. — Как тъй си мислиш, че Аллах ще седне да приказва с нас. Бе, ние мравки му се виждаме! Слушай какво е заръчал — и това си е! Остави се на властта му…

Ей в тая точка не се спогодихме с Али Доган. Господ за мравки ли ни има или за нещо друго. Вярва ли ни, надява ли се, че сами можем да се поправим, или ни води с калъчката в ръка след себе си. Може би и двамата не знаехме какви точно са боговете ни: аз — Всевишния, той — Аллаха, и глупости да сме говорили. Пък и не се препирах много за своето. Не може в чужд дом да си отишъл и да дириш кусур на стопанина. Тая къща дедите му са строили, харесва му, подслонява го, а ти да речеш — не, крива е, вземи я събори. Освен това, друго нещо се яви, дето ни сближи и сума време го вършехме заедно.