Димитър Кирков
Балкански грешник (39) (Разказите на един авантюрист)

I

Козарят, когото подплаших на гръцкото островче, се казваше Зизу и сякаш бе забравен тук от времето на Троянската война. Направил Агамемнон последен преглед на войската си по корабите и открил, че Зизу се тули зад широките гърбове на ахейците. Е, не всички могат да бъдат като Ахил или Одисей примерно, но и такъв като Зизу не бива да грози фалангите. Ще вземе Омир да възпее и него случайно и ще се посрами храброто войнство во веки веков. Свалил го Агамемнон на първата суша, дал му пръч и коза от армейските запаси. Появило се козе потомство, след него още и още, земята хиляди пъти се обърнала край слънцето, но Зизу си останал непроменен. Забравили да го приберат на връщане оцелелите при Троя — до Зизу ли им е било. Не помни и козарят кой точно го е посадил на гнилия зъб сред морето…

Но и Агамемнон не бе постъпил напълно правилно. Казах ти какво същество видях да стърчи на каменната площадка над главата ми, когато побягнах от лобното място на Караканьоти. Нискорасло, криво, хилаво на вид — ама всъщност Зизу бе жилав като бодливите храсталаци, впити в скалните пукнатини. И не съм сигурен дали един воин не е липсвал на гърците, за да се съкрати срокът на войната. И тоя воин да е бил Зизу. Може би камъкът от неговата прашка щеше по-рано да обърне везните, може би от неизвършеното дело на едно пренебрегнато същество зависи съдбата на целия свят…

Островчето Ксилокс представляваше нещо като крайна махала на по-голям остров, не много отдалечен. На него не успях да ида, но от Зизу разбрах, че там е селото, църква имало, а баща му живеел близо до църквата. Зизу почти бе забравил родното си място, защото от момче бе изпратен в доживотна командировка — да пасе селските кози. Оставили го навремето при друг козар, но той умрял, прибрали тялото му да го погребат, а помощник на Зизу не се намерил. Човекът бе около трийсетте, но през всичките години веднъж се бе връщал в дома си.

Тукашният му дом бе една пещера, почти до върха на каменистия остров. Отпред бе скован сайвант да пази входа от дъжд и ветрове. В нея Зизу нощуваше заедно с козите, под сайванта си месеше питки и ги печеше, тук подсирваше и млякото. От време на време идвали хора от селото да вземат сиренето и ярета, да му донесат дърва, сол, брашно, маслини и други неща за ядене. От глад Зизу нямаше да умре, защото никой не хващал края кога ще се облажи с яре, а човекът се бе научил също риба и раци да лови. И най-важното — сладка вода имаше на островчето. Пресеклива струйка църцореше от цепнатината на една канара, пълнеше дървено ведро, а от него водата преливаше в корито. От ведрото пиеше Зизу, на коритото поеше стадото.

Не бих рекъл, че човекът бе напълно слабоумен. Но див беше порядъчно. За света знаеше толкова, колкото очите му бяха виждали. Ама каква е земята, ама че се върти около оста си, че има големи градове и разни държави — не. Корабите, дето минаваха на хоризонта, ги смяташе за лодки или гемии, каквито спираха на неговия пристан. И че кръстосват между два острова като неговите. Не ми е казвал, но си мисля, че тъй си представяше света: още няколко села, като родното му, и наблизо островче, на което седи по един Зизу. Като се увери, че не съм демон, реши, че и аз съм някой Зизу, когото са съблекли гол, нашибали са до кръв и са го прогонили от островчето му за наказание. И макар да грешеше в подробностите, нещо вярно налучкваше козарят…

Освен да прави сирене, Зизу нищо не бе научил от хората, нито той самият съумяваше да предаде другиму какво го е научила неволята. Оскъдицата в езика му бе равна на оскъдното общуване със себеподобни същества. Ще ти дам първия пример, който ми идва наум. По онова време бе дошъл сезонът на някаква трева, прилична на нашия лапад, но с по-твърди и тесни листа. Зизу я береше да вари чорба. Рекох да му помогна. Бях набрал малко, когато той забеляза какво държа в ръката си.

— Не туй! — изръмжа и плю. — Горчи! Дрисък прави. — И клекна да ми покаже що е туй дрисък.

Досетих се, че съм откъснал двойник на ядливата трева.

— Каква е разликата им? — питам.

— Едното — хубаво, другото не се яде — отговаря.

— Да, де — викам. — Ама по какво ги различаваш?

— Едното е сладко, другото горчи! — чуди ми се на акъла Зизу.

— Това разбрах — взех да се нервирам. — Ама как ги отделяш?

— Доброто става за ядене, горчивото — не!

— Ясно бе, човече! — излязох от кожата си. — Ама кое е доброто, кое е лошото?

— Което горчи, е лошото… — пак подхвана Зизу.

И толкоз. Както и да го мъчих с въпроси, не излязохме от тоя кръг. Колкото куче ще ти обясни защо обича кокал, а не обича сурова тиква, толкоз от Зизу ще разбереш нещо за тревата. А аз самият никаква разлика не намирах в листата на външен вид. Сдъвках едно — наистина горчи, мама му стара. Като хинин. Изплюх го и захвърлих всичко.

— А-а! — радва се Зизу. — Не вярваш!

Тъй разговаряхме двамата с него, но то бе три-четири дни, откакто живеех в пещерата и се бяхме сприятелили. А в началото, като се върна той при каменната площадка и разбра, че съм безопасен, най-напред му поисках дреха някаква, стари гащи, че да си прикрия поне срамотиите. Отказа. Ах, да му се не види макар, мисля си, видя парите — затова. Ама бива ли да му дам цяла жълтица за едни гащи?! Добре, че не се подлъгах, защото Зизу нямаше дрехи за преобличане. Каквото носи на гърба си — това е. Един дрипав панталон без долни гащи и домоткана риза. В момента май беше изпаднал и чакаше да му донесат.

Заведе ме в пещерата. С едно излиняло одеалце разполагаше той, ама не даде да го съдера и да си направя пищимал. Гледам — под сайванта висят две ярешки кожи. Изсъхнали и станали като дъски. От тях не можеш скрои и на котка гащи. Схвана Зизу какви са ми намеренията — предложи да заколи едно яре и с топлата още кожа да си увия телесата. Таман ще ми станат панталонки по мярка. Тоя път аз отказах. Спомних си какво бях чул от дядо Аргирис за големите византийски престъпници. Тях с вериги не оковавали, ами заколят един бивол, сложат ги до шията в прясната кожа и като изсъхне тя, няма мърдане. Такъв човек като пашкул може да пренасяш, където си щеш. Ярето не е бивол, рекох си, но я да не си правя опити. Ще вземе да ме стегне кожата отведнъж и докато я разрежа с нож, да ми повреди деликатните членове. Достатъчно съм си патил от тях. Взех камък, седнах да очукам една от изсъхналите кожи. Извади Зизу игла, отнищихме конец от одеалото, съших си аз нова премяна. И тъй карах десетина дни, докато ненадейно за Зизу пристигна баща му…

А тогава, като се наврях в кожените гащи, питам козаря може ли да плува. Можел.

— Хайде да слезем, откъдето дойдох — викам. — Ще намерим нещо.

Вярвах катерите да са се разкарали, да доплува Зизу до гемията. Торбата ми да вземе, дрехи, храна да посъбере. Каквото можем — да отмъкнем. И най-важно — тялото на Караканьоти да подирим, да го погреба на острова по човешки. И жълтиците да прибера, разбира се. Като слязохме малко надолу обаче и се откри проклетото място с подводните камъни, ни катери се виждат, ни гемия. Стигнали са униформените до нея, завлекли са я.

— Нищо — казвам на Зизу. — Човек се удави до брега. Ще те моля да се гмурнеш, да го намериш.

И сам недоумявам как тоя слабосилен човек ще извади Караканьоти от дълбокото. Но послуша ме той, посочих горе-долу къде да търси. Отиде, гмурна се два-три пъти, излезе.

— Дъно няма. И човек няма — пъхти Зизу. — Да не е бил баща ти?

— Баща ми беше — буца ми подпря гърлото.

— Той ли ти разголи гъза? — пак пита Зизу.

— Наложи се. Хайде иди още веднъж!

— Не ща. Щом баща е бил — да се дави!

— Какво говориш! — ядосах се. — За баща тъй приказва ли се?!

— Сигур не ти е пил млякото — гледа ме изцъклено Зизу.

— За какво мляко плещиш, нещастнико?! Опитай пак! Златна пара ще ти дам! — хем моля, хем ми иде да го цапардосам.

Но заинати се той, изтръска като куче чорлавата си коса и тръгна да дири козите.

Аз още малко останах на брега. Зелените талази пълзяха към мен, сякаш гърбове на чудовища ме приближаваха, но подводните камъни ги всмукваха като с гигантска уста и след миг ги избълваха с клокот и бълбукане, за да погълнат в зъбатата си паст следващ и следващ талаз. И да съм се радвал на морето понякога, и да съм се любувал, винаги е било със страх и опасение. Плаши ме голямата вода като създание, което веднъж завинаги се е изтръгнало от нейната бездна и вижда там само тайна и смърт. Ако съм носел рибе същество в себе си, то напълно е умряло нейде в дълбините ми. Или в дълбините на морето, а клетките ми още помнят онова първо умиране. Но никога, признавам, не съм усещал такъв ужас от морето, както в оня миг на брега на остров Ксилокс. Станах и забързах след Зизу.