Димитър Кирков
Балкански грешник (31) (Разказите на един авантюрист)

XVIII

С него вече рядко се виждахме. Една неделя след като си взе багажа, той пак дойде в квартирката — тоя път да ми донесе пари. Клио Филокали му предплатила заплатата, а харчове в къщата нямал — половината даде на мен. Взех ги, защото не бях ходил още при Ламброс Пазаити за работа, с пая на Караканьоти карах.

На тръгване Михалис ми каза, че господарката наредила близки и роднини да не го търсят в дома й. Като го пусне в отпуска, къде ще да ходи, но външни хора да й се влачат — не разрешава. Близки и роднини Михалис нямаше в тая държава, едничък му бях аз и за мен значи се отнасяше заповедта. Е, могъл е да каже, рекох си, и ми стана малко терсене, че тъй ме отритват. Въртят си любовта — да не им се пречкам. От друга страна обаче, богатска къща, не е Аврамов дом — права е жената да се варди от навлеци.

— Как е оная работа? — намеквам за овъргаляната постеля.

— Ти да не си казал някому? — смръщи се Михалис.

— Не бе! На кой ще кажа? Гроб съм!

— Все едно, че нищо не си чул! — рече той и сложи точка.

И като изчезна — повече от месец не му видях очите. Разтревожих се да не се е разболял. Намерих къщата, въртя се отвън, ама не смея да дръпна звънеца. Да не му навредя. Наведох се да погледна през една дупка — може наблизо да работи в градината, ще го повикам. И както заничам, някой ме ръга с пръчка в ребрата. Същият стражар от предишния път. Обикаля тротоара, пази постелите на богатите вътре. Прогони ме.

Доста време мина от тая случка. Един следобед, тъкмо бях седнал да играя табла, необикновен човек изникна на вратата. Не човек, а слънце. Всички се извърнаха да видят кой е тоя големец, решил да влезе в кафенето. Малцина различиха, че е същото момче, дето за пръв път се яви с мен при дядо Аргирис.

— Михалис! — хвърлих заровете аз и скочих да го посрещна. — Това ти ли си?

— Аз съм ами! Че кой ще е? — дуе се той като паун.

— Не мога да те позная! — обикалям да го разгледам отвсякъде. — Как си се облякъл!

А беше облечен той в дреха, дето ни бях виждал, нито сънувал. Цялата от гълъбовосин плат — ама фин, тънък, изпечен, от най-добрата манчестерска фабрика докаран. Куртка военна кройка, на раменете еполети и златни ресни висят от тях, на гърдите три реда акселбанти и пак със златни висулки, по крачолите широки лампази, а копчетата блестят, блестят, все едно от полирано злато направени. От глава до пети значи — само златно и гълъбовосиньо. А самият той подстриган, пригладен — от далеч дъхти на одеколон и помада, на свежест и чистота.

— Това ми е униформата — обяснява Михалис. — Госпожа Филокали нареди — като излиза в отпуск прислугата, с униформата си да ходи.

— Бре, бре, бре! — цъкам от възхищение аз, а един от клиентите се обади:

— Че той цял адмирал!

— И повече! — допълни друг. — Повелител на моретата! Капитаните ряпа да ядат!

И щом спомена капитани, всички за Зоя се озърнаха. Къде е и какво ще каже, като на крака й е дошъл не някакъв си морски капитан с потни петна под мишниците на куртката, а самият повелител на моретата. А тя — насреща. Цъфнала в усмивка. Сякаш не е виждала веднъж Михалис и не съм й разправял аз за него, ами стар приятел специално й е дошъл на гости.

Виж какво — може да преувеличавам. На влюбен, какъвто бях, очите са недоверчиви. Ревнив бях като слон и до грам точно мерех кому и колко се е усмихнала Зоица. Може нищо особено да не е влагало момичето в своята любезност. Но аз не ти описвам нещата, каквито са били, а както аз съм ги виждал. Стори ми се, че Зоя налапа въдицата. Че униформата на Михалис я съблазни. При това още не бях говорил с нея за капитаните и не знаех, че иска да я отведат в Америка, за да удари два шамара на баща си.

— Къде се губиш, Михалис? Въобще не си се мяркал — глези се тя. — Заповядай, заповядай да седнеш!

И бърше с кърпата си стола, да не би адмиралът да си омаца дъното на панталона. Бърже носи кафе, без да й е поръчвал.

— На табличката ще го оставя — вика, — да не се окапеш случайно.

— Няма, няма — ломоти той, ама пие като жираф, проточил шия настрани — сакън, капчица да не пролее.

А тя отива, връща се, но все край нас се върти и очите й все в Михалис. Възбудена, шавлива, място не си намира. И току плъзне поглед по мен, сякаш да провери доколко ме е ядосала. По едно време пак спря и казва:

— Ама много хубаво ти е ушит мундирът! Кой ти го прави?

— Симитис — важно отвръща Михалис.

— Симитис? Елиас Симитис?! — глътна си езика Зоя и приседна до нас. — Чувала съм за него! Ама той обикновени хора не приемал! Големи връзки искало!

— Е, не може цяла Атина да облече човекът. Подбира си клиентите — скромно подхвана Михалис и заразправя как му е вземал мерки, какви проби му правил и колко се колебал за копчетата.

Разправя, защото тя го пита. Час ли, повече ли стоя тогава приятелят ми, но главно двамата си говореха, а аз слушам отстрани и понякога избръмча нещо излишно като бръмбар от делва. Тръгнах да го изпращам — и тя по нас до прага.

— Ех, Михалис! — въздъхва на раздяла. — Защо не дойда и аз да потърся работица у Клио Филокали. Не тук да робувам всекиму. Ще ме вземеш ли за помощник-градинарка? Сама се грижа за нашата градинка в двора и много разбирам.

— Ще те взема, Зоице. С най-голямо удоволствие! — превзема се той. — Да питам ли госпожата?

— А, недей още. Аз ще ти кажа кога — закачливо отвръща момата.

Добре, добре — бера горчилка аз до тях. За мен като близък къщата затворена, а щом е за Зоя — господарката ще моли…

Тъй почна тяхната закачка. Не че Михалис зачести да идва, но уж мен търси, а в квартирата не се отбива, направо в кафенето пристига. И сякаш дебне час, когато няма да съм там. Често се случваше да ме изпревари. Седнали двамата със Зоя, бъбрят си. Той разправя нещо, тя се киска и премрежено го гледа. Интересно й с Михалис, забавно й. Като ме види, че влизам кисел, скочи:

— Ах, улисах се! — вика. — Много работа ме чака. Ама и ти си един карагьоз^[1], Михалис, еша ти няма…

Ясно е, че съм развалил идилията. Умисля се аз като шопар пред Коледа и не мога да реша случайно ли са се заприказвали или нещо втасва да се пече помежду им…

По едно време Зоя тръгна да навестява някаква своя съученичка в Атина. В течение да била на училищните уроци. Защото в учебниците едно пише, но учителите се отклоняват и тъкмо с тия отклонения да се запознаела тя от съученичката си преди изпитите. А пък аз си мислех да не й се отклоняват маршрутите на нея. Да не би с Михалис да се срещат. Много я подозирах за такива срещи, но не исках да я следя. Обидно ми беше да се прокрадвам тайно, а още повече ме беше страх да не ги засека заедно на някое кьоше. Но и това се случи — заедно да ги видя.

Един ден Зоя пак отишла при съученичката, а аз стоя и чакам на вратата. По едно време гледам — лек автомобил спря, но далечко от кафенето, на стотина метра. И Зоя слезе от него. Сърцето ми притупа от ревност, но веднага забързах да видя каква е тая кола, кой е шофьорът. И ето ти го — Михалис се изсули от предната седалка. Той бил шофьорът! Като гръмнат се заковах на място. Тъй се почудих, че умее да кара, че с автомобил разполага, та за един миг Зоица остана на трети план. А той подскочи от радост и даже се хвърли да ме прегръща.

— Димитраки — хвали се, — видя ли ме как шофирам? Голямо удоволствие! И от полицейското ми издадоха удостоверение за пълни шофьорски права!

— Ама криеш, че си се учил — като дървен приказвам аз.

— Как ще крия! От два месеца не сме се виждали, за да ти кажа. В свободното си време се обучавах и нямаше кога да дойда в Пирея.

— И с кола си се сдобил вече — завистливо оглеждам автомобила, а той не какъв да е, а лъскава лимузина.

— А, от Клио го взех — небрежно вика Михалис. — Да се поразходя малко и да си поддържам формата.

— И добре ли се разходихте със Зоица? — питам ехидно и презрително я гледам. — Меко ли вози Михалис, госпожице?

— Казах ли ти, Михалис — сопна се тя, — да спреш оттатък ъгъла! Кой знае какво ще приказват сега в кафенето!…

— Каквото щат да приказват — не му пука на приятеля. — Нали съвестта ти е чиста! Абе, видях я случайно, че чака на спирката — взе да разяснява на мен как са се срещнали. — Защо да не я доведа? Пък и да се упражня по тукашните пътища…

— Приятни упражнения, дами и господа! — викам им. — И удоволствия! Довиждане.

— Чакай! — хвана ме за ръкава Михалис. — Ти луд ли си бе?! Я се качи да те повозя малко!

— Нямам нужда да ме возиш! — отвръщам гордо. — Извънредна работа се е отворила. Въглища ще се разтоварват. Там отивам — да се упражня с лопатата…

Дръпнах се и ги оставих. Забичих към пристанището. А душата ми вие от мъка. Нека се радват, мисля си като зло дете, нека си се упражняват, ама да знаят, че аз страдам в мърсотията, сред въглищния прах, на дъното на трюма… А то нямаше ни въглища, ни трюм. Ама как другояче да отмъстя на Зоя и Михалис освен да ровя в собственото си самосъжаление…

Следващия път като дойдѐ, бях решил да разговарям направо.

— Вие със Зоя май доста се сближихте? — питам и гледам в рамото му. — Да не би нещо такова…

— Какво такова? — напрегна се той.

— Да сте се харесали примерно…

— Ама ти още ли не си забравил оная случка с колата? — ядоса се Михалис. — Не ми ли вярваш, че не сме се уговаряли с нея?

— За вярване — вярвам — викам, — но ми се струва…

— Я не говори глупости! — прекъсна ме той. — Аз от една жена се чудя как да се отърва, той за втора ми говори! А ти докъде я докара със Зоя?

— Това да не е каруца, та да я откарам някъде! — жегна ме въпросът му.

— Доникъде не си я докарал! — жестоко рече приятелят. — И няма що да се боиш от тоя и оня, ами сам си върши работата. Ако въобще има какво да се върши тук!

Оклюмах от тия думи и жално го погледнах. Той обаче не отмести горчивата лъжица от устата ми, както правим и ние с близък болен. И дори да ме е жалил, тикаше да преглътна истината, та дано това лекарство ме освести.

— Не мисли — продължи Михалис, — че си заплюл Зоя и вечно ще вървиш по опашката й. Младо момиче е — няма все сама да стои. Утре ще вземе изпитите и ще иде в пансиона на педагогическото училище. Ти какво ще правиш? Или изневиделица нов момък ще се яви в живота й. Тогава? Или я грабвай сега, или се махай! А пък аз ли ще съм, друг някой ли ще бъде — все едно ще ти е тогава…

— Не е така! — запънах се аз. — Ако си ти, по̀ ще ме боли…

— Защо? Няма причина! — опари ми той сърцето, но позамълча и захвана по-меко да ме убеждава: — Димитраки, виж се на какво приличаш. Година и половина как сме тук, а ти не си излязъл от кафенето на дядо Аргирис. Ограмотиха те — добре! Ама работа от дъжд на вятър подхващаш, отслабнал си като хрът, очите ти са се изцъклили. Какво — хората ли искаш да ти се смеят? Не излезе нищо със Зоица — случва се. Не е болка за умиралка. Махай я, отрежи я от себе си като парче месо — скръцни със зъби и го хвърли зад гърба си! Но най-добре ти да се махнеш. Ще говоря с Клио да те назначат нещо по корабите. Или по-хубаво — в Солун имат агент, при него да те пратят да му помагаш. Там ще имаш полза и от Зоините уроци по писане. Чуй ме! Замини, огледай се край себе си. Може да я забравиш, може друго момиче да си намериш. Ако пък не прегори тая твоя занесия и се върнеш, може на нея друг акъл да й е дошъл. Може тогава да потръгнат нещата…

Доста ми говори Михалис в тоя дух и кажи-речи със същите думи. Ама знаеш ли аз какво си мислех с моята подозрителност. Иска да ме разкара, виках си, че свободно да посегне към Зоя. Да не се черви, като ме срещне. И от всички негови приказки, дето се премятаха като риби, в моята мрежа останаха само ония, в които виждах лукавство и двусмислица. Но забележи, наистина имаше такива хлъзгави приказчици. „Ако не си ти, друг ще е, пък може и аз да бъда.“ А? Какво да мисля след такива думи?

Нямах тайни преди от Михалис и за всичко му се доверявах. Не ме беше мамил той, ако изключим дребните момчешки номерца, дето си ги погаждахме понякога в Пазарджик. За друго слагах душата си в шепата му, но за Зоя не беше тъй. Оттук само можеш да съдиш колко бях пощурял. Но причината пак е в нещастната ми любов. Ако Зоя ме беше обикнала, да речем, и приятеля си нямаше да подозирам. Празният ламтеж озлочестява сърцето…

Друг живот живееше вече Михалис. Не само се бяхме разделили да спим под различни покриви, но и умовете ни вървяха по различни пътеки, всеки зает със своите кахъри и въпроси. Разединили се бяхме, без да сме го желали специално, а от моя страна и сянката на Зоя легна върху същата цепнатина на нашето отдалечаване. Лек хлад долавях да полъхва от тая цепнатина. И макар да ме увери с думи, че не ми е съперник, образът на Михалис с адмиралския мундир остана нейде в далечината като нещо заплашително за моята любов. Доста време се мержелееше той така в далечината, докато изведнъж не изникна под носа ми тържествуващ и не ме смачка окончателно…

Но няколко месеца минаха до тоя миг, а през тях Михалис имаше свои грижи и разправии.

От деня, когато отидохме заедно в резиденцията на Филокали, носа си не бях подавал там. Какво садеше и прекопаваше градинарят, как вървеше любовта между господарката и слугата, нямах възможност да проверя, а си правех изводи от някое скъперническо подмятане на приятеля ми. И ако в началото тя си го беше избрала като росно цвете, за да си закичи ухото, малко по малко положението се променяше. Доста ароматно се оказа май това цветенце и я упои като хашиш, омая й главата и без неговата миризма жената не можеше да живее. Кой слуга и кой господар вече не се разбираше или по-точно, Клио Филокали тайно и доброволно си беше отстъпила господарството. А твърде капризен господар беше, изглежда, Михалис и твърде ревностна слугиня на страстта си към младото момче излезе Клио. Така си мислех поне.

Половин година не бе изтекла от назначаването му, и тя го повиши в длъжност. Остави Михалис лопатата и търмъка, нов градинар взели, старец с практика. А фаворитът стана надзорник на прислугата, отговорник за общия ред в дома или нещо подобно — пост неопределен, но с големи пълномощия да си вре носа навсякъде и да разпорежда. И заедно със служебното израстване езикът на Михалис се пречупи. В началото наричаше Клио Филокали „господарката“, „госпожата“, после взе да изтърва интимното „Клио“, докато накрая удари през просото и почна да я назовава „лелята“…

Ще кажеш, живота си е живяло това приятелче при своята леля. Ама не беше така, ама не виждах Михалис да е щастлив в богатата къща. Не знам какво е правила с него Клио Филокали, на ръжен ли го е въртяла, душицата ли му е вадила, но като питах как я кара, Михалис пъшка, чумери се, недоволен. Особено като прехвърли годината. Казах ти, че той не обичаше да разправя подробно какво чувства и преживява. И сега само мога да гадая дали не съжаляваше, че се пазари някога за обикновен градинар, а Клио го направи и господар, и роб едновременно. Че госпожата на робиня се е правила, а всъщност е владяла изцяло и тялото, и волята му. Или ако тя е била робиня на страстта си, той да се е усещал роб на робинята. Ще оставя тия възвишени обяснения. По-лесно е да предположа, че Клио Филокали просто му беше омръзнала. Омръзнала до втръсване. А хубава жена беше, мама му стара! Величествена като лебед! Ако не се бе случило да хлътна по Зоя и ако бях на мястото на Михалис, на мен нямаше да ми омръзне. Ама светът ти дава не каквото харесваш, а което ще те мъчи…

Та от един момент нататък Михалис почна да подхвърля, че ще напуска работата си, ще бяга нейде — неизвестно къде, при мен щял да дойде да хамалува по пристанището. Заканва се, но не го прави. Защото от другата страна на заканите стоят автомобилът, заплатата, за която и пръст не помръдва, фините гозби, охолното живуркане. Не е лесно да ги зарежеш. Опитай се да влезеш в положението му и ще разбереш. Някои човек убиват за такива неща, цял живот подлости вършат да ги докопат, а той какво — с ласки дарява само изисканата жена, дето при жив мъж е съща вдовица. И аз много не вярвах, че ще остави Клио Филокали. Даже съвсем не исках да я оставя. Схващаш защо. Смятах, че любовта на Клио към Михалис пази и моята любов към Зоя. А докога ще караме тъй — избягвах да мисля…

И затова доста се стреснах един ден, когато той пристигна в квартирата ми с нов куфар в ръката. Беше малко след като ме убеждаваше да отрежа Зоя от сърцето си и да се махна от Пирея.

— Митак — вика от прага, — ще ме приемеш ли за известно време?

— Колкото искаш — казвам. — Ама защо?

— Напуснах лелята.

— Да, де. Ама защо я напусна?

— Унизява ме! — пламна той, че чак джуката му трепна. — Няма да търпя!

— И с какво те унизява?

— Представи си — отвръща, — днес ме заведе в гардеробната на Йоан Филокали. Показва ми костюмите и вика: „Защо не си избереш някой? Ако ти е широк, шивачът ще го стесни.“

— Че лошо ли е? — опитвам да го успокоя. — Де и на мен да даде някой костюм…

— Как! — викна Михалис. — Човекът още е жив — аз да му нося дрехите! Ако беше починал и Клио се омъжеше повторно, дали щеше да предлага на новия си мъж костюмите на стареца? Сигурно не! Унизява ме като отрепка!

— Толкоз ли е стисната? — чудя се аз. — Като иска да те премени, защо не ти ушие нещо като адмиралската униформа?

— Остави! — дразни се той. — Не ми приказвай! Израсла е сиромашки и все икономии прави. На брашното евтина, на триците скъпа! А че хората имат честолюбие — не забелязва…

— Е, и ти не си израсъл като лорд — мъча се да го озаптя.

— Лорд не съм, но да ме унизяват не допускам! Къде беше клозетът? Бърже казвай, че се напикавам! — изведнъж се присви той и хукна на двора.

Върна се пак тъй присвит и седна на кревата. Личеше, че нещо го боли.

— Какво ти е? — попитах.

— Това за дрехите е последната капка, днешната, но не е само то. Ох, помина ми малко! — въздъхна той и запали цигара. — Разсипа ми бъбреците тая жена и с простата май съм зле…

— Какво говориш?! Не си се оплаквал — рекох и го огледах, макар още предишния път да бях забелязал синкавите торбички под очите му.

— Димитраки! — отпуши се ненадейно Михалис. — Ще кажа нещо само на теб. Тая жена вече не ме възбужда! Ама никак! Каквито и мурафети да прави, както и да се мъча. В началото не беше тъй, даже обратното, но от някое време — не и не! Отпуснах се като джигер. И тя взе хапчета да ми дава. Витамини уж били. Ако не ща да глътна хапчетата, реве, сълзи лее, вените си щяла да реже. С ръката си ми ги тъпче в устата и цяла чаша вода ме кара да изльокам. Да не би да скрия някое хапче зад бузата си и после да го изплюя. И не знам от тях ли е, от нещо друго ли, но откак почнах да ги пия, никак не съм добре…

— Ах, да му се не види! — слисах се аз до немай-къде. Само такова нещо не бях очаквал. За подобни хапчета и испански мухи бях слушал от по-големите момчета на улицата, чел бях и в едно дрипаво френско романче. И си мислех, че ги гълтат само развратни старци, графове и маркизи, скапани от сладострастие и пороци. — Ама много си млад бе, Михе, за хапчета. Що не идеш на доктор?

— На никакъв доктор няма да ходя! — зло ме скастри Михалис. — Вината е в лелята! До гуша ми е дошла! Потиска ме по някакъв начин — и аз не знам какъв. На парцал ме направи!

— С други жени опитвал ли си?

— Опитвах — мрачно отвърна той.

— Е?

— Редовен съм — пак тъй допълни приятелят ми.

— С каква жена? — попитах, изтръпнал от известното ти подозрение.

— Проститутка забрах. Редовен съм, и още как! — Но болката, изглежда, пак го преряза, за да напомни, че нещо в него здравата се беше объркало.

— И какво ще правиш сега? — отдъхнах след последните му думи.

— Като събереш всичко на куп — не издържам повече! Ще остана тук да видим дали без тия мръсни хапчета няма да се оправя. И ще размисля на спокойствие. Кой край да обърна към госпожа Филокали.

— Остани, остани! — насърчих го аз. — Лежи, почивай си. Аз ще ти нося храна от гостилница. Ама дай да викна и доктор, а! Ще питам Ламброс Пазаити за някой добър доктор…

— Недей! Намери кого да питаш — с досада рече Михалис. — Обаче и друго има. Клио сигурно ще ме търси. Къде е твоята квартира, тя не знае точно. Ще иде в кафенето. Ако те срещне, да не си й казал къде съм. В никакъв случай!

— Няма! Няма! — искрено го уверих аз.

Повъртях се още малко край него, извади той туй-онуй от куфара, настани се и легна да дремне. А аз запраших по единствения свой път — към кафене „Византия“.

Както винаги, Теодорос Ликудис седеше сам на масата си. А мен сякаш дяволче ме дърпа за езика. Минах край него и уж нехайно спрях, питам го:

— Теодорос, ходил ли си скоро при сестра си? Виждал ли си Михалис? Какво прави?

— А? Не чух — сепна се той, като че от дълбок сън го събудих.

Повторих въпросите си високо, все едно на глух говорех.

— Не. Не знам — рече Ликудис и пак опря брадичка в гърдите си.

Как да говориш с такъв човек?! Каквото и да му кажеш, който и да го пита, само два отговора дава: „Не чух“ и „Не знам“. Не можех да го разбера. За препитанието си не работеше, защото Клио Филокали го издържаше. Ама поне някаква занимавка за ръцете и ума да си беше измислил. Няма такова нещо. Даже табла и карти не играеше. Вестник си купи, но и него не чете — подари го някому в кафенето. Седи, обронил глава, мълчи вглъбено, от време на време отпива от изстиналото кафе, но и чашата вдига така, все едно гира е вързана за нея. Сякаш всичките си сили е забравил в ония митични времена, откъдето бе получил външния си образ. Или ако се е сетил да вземе сила, попилял я по дългия път, докато стигне кафенето. Като го видиш — на вид същинския Аполон. Зарадваш се и си речеш: ей, късмет имам с бог да поговоря. Направо от Олимп е слязъл, кой знае каква мъдрост ще изглаголи. Отвориш уста да го питаш — не чул, креснеш му над ухото — не знае…

А може би не беше въпросът в силата. Може би, като си взел човекът телесен лик от древността, нарочно оставил душата си там. И тая душа съзерцава игрите на боговете, лавровите горички, задевките с нимфите и въобще всичко прекрасно в олимпийския свят. И хич не иска да вижда запуснатото кафене, а още по-малко да слуша просташките ни разговори и питаници…

Каквато и ще да беше загадката на Теодорос Ликудис, приказка с него пак не успях да подхвана и седнах да чакам Клио Филокали. Дори Зоя не поканих на разходка, че да си открадна някоя постна целувчица. Шибам табла, а окото ми все във вратата. Умирах от любопитство да видя след разговора с Михалис оная изкусителка с хапчетата. Само че тя не дойде следобеда. Чак след три дни се появи.