Димитър Кирков
Балкански грешник (20) (Разказите на един авантюрист)

VII

Изгони ги, а ние с Михалис кисело се споглеждаме. И ето че затрополяха нозе по стълбите, желязо звекна — влязоха в стаята със Спиридонис още двама стражари, а помежду им мъж около трийсетгодишен. Но окован не с дебелите затворнически вериги, а с обикновен синджир му стегнали ръцете отпред. Синджир, дето връзват магаретата с него. Това имали — това сложили. И то стига да не може човек да мръдне.

Изправихме се двамата с Михалис, защото всички освен писаря стояха на крака.

— Е, Караканьоти — казва началникът, — познаваш ли тия момци?

— Не съм ги виждал — отговаря човекът, — ама няма да са стока, щом са с вас.

— А оня ден да си ги ограбил?

— Ограбих ги — вика с презрение, — не ги ли видите какви са ошмулени.

— И какво им взе?

— Кесиите им взех. Няма да взема зеления им акъл, я!

Явно е — перчи се затворникът. Не е втасал достатъчно в мазето, не са го и били достатъчно. Като престои някое време, друга песен ще запее, ама сега е нахакан и си личи, че отхвърля всички обвинения.

— А за английска раничка да се сещаш и диплома от Солунската гимназия в нея? — лукаво пита началникът.

— Че как! — дразни го Караканьоти. — Цигаро си свих от дипломата. Абе, вие това ли ги подучихте да лъжат?! Аз мислех, че товар злато ще ми трупнете във вина, а то някаква си раница…

— Я, момчета, кажете — заряза го полицейският, — тоя ли човек водеше шайката оня ден. И помнете, че каквото кажете, се записва.

Михалис замълча, замълча, даже аз поех въздух да почна пръв със заекването, но началникът ми махна да не захващам.

— Гледам внимателно, господине — най-после отвори уста Михалис, — да не би невинен да набедя и грях да си сложа напразно. Не е тоя човек! Друг беше. По-едър. Тоя не съм го виждал никога!

— Ясно, ясно! — по навик рече полицаят, но от оня лъчезарен човек, дето го заварихме в началото, не бе останала и следа. — Ама нали вие ми дойдохте на крака? А? Нали? Да се оплаквате, че шайката на Караканьоти ви обрала. Е? Това е Караканьоти! Какви ги дрънкаш сега?

— Че ни обраха — обраха ни! — мрачно наведе глава Михалис. — Но името Караканьоти аз до тоя час не го бях чувал. Не знам коя шайка ни окраде, знам, че тоя човек не беше с тях.

— Бе нали го описа пред нас, диване с диване! — викна Спиридонис в подкрепа на старшия. — Як бил, кривокрак бил и не знам какво си!

На тия неверни думи Михалис не отговори, а началникът, както се разхождаше пред огледалото, спря за миг, сам себе си погледна право в очите, сякаш попита отражението си дали още да се занимава с тъпаци като нас. Доста се бе объркал, изглежда, за да се реши мен да пита за Караканьоти.

— Е-е-е… — вдигнах аз ръце, на пръсти се изправих даже, като с едната ръка показвах тавана, а другата извъртах да соча писаря.

— Какво иска да рече? Че Мавро е бил с шайката ли? — в недоумение попита Спиридонис.

При тоя въпрос писарят разгъна членовете си като дюлгерски метър, изправи се и наистина почти стигна тавана. Така се бе слисал горкият от страшното предположение, че ако началникът му беше рекъл — „Ти, Мавро, си бил с шайката!“, сигурно щеше да отвърне: „Тъй вярно! Бях!“ Ама господин Такис беше досетлив и с досада обясни на стражаря:

— Иска да рече, че като Мавро бил висок.

— Точно тъй! — с облекчение се ухилих аз. — Обаче… е-е-е — почнах отначало, но тоя път разперих ръце край себе си.

— Ама бил дебел — правилно отгатна сега Спиридонис. — На страха очите са големи! Като планина му се е видял разбойникът на тоя пъзльо!

Ей тъй свърши моят разпит. Но докато се правех на маймуна от зор, забелязах, че окованият мъж ни гледа, леко усмихнат, едното му око наистина присвито, сякаш ни намига и иска да каже: „Ей, момчета, сгреших за вас. Мислех ви за полицейски подлоги, но не било така. Прощавайте!“

Началникът обаче много се вкисна. Изпуснал бе двоица свидетели срещу омразния главатар.

— Махнете тогоз! — кимна към Караканьоти и взе да ни се кара: — Абе, вие очи имате ли? Глави носите ли? За Никос и Елени нищо не видели! Шайкаджията не запомнили! Къде гледате — в долните си глави ли само? Какво помните — на някоя шафрантия кълките? Не го взели нашичкият на работа — имитира той плачливия глас на Михалис. — Че кой ще вземе такова говедо! Не от Солунската гимназия, ами колкото тая врата да имаше диплома, аз на държавна работа не бих те сложил. Откраднали му я били! Че по-добре — тя на теб работа нямаше да свърши…

И подобни приказки. А ние крием гузни погледи и чакаме да ни свалят в мазето. Но отървахме се.

— Хайде, разкарайте се! — вика полицейският. — Нямам време сега да разбера дотам ли сте говеда или на говеда се правите. Щур народ сме ние гърците! — обърна той друго листо. — Вместо да помагаме на държавата, само въртели й създаваме!

— Ами бележката, господин началник! — умолително рече Михалис.

— Каква бележка? Абе, вие и срам нямате да искате нещо от мен. Да бяхте познали Караканьоти, не бележка щях да ви дам, ами похвално свидетелство. А сега — ето какво! — И ни показва среден пръст. — Беж оттук, а утре и от града се измитайте! Спиридонис — нарежда на стражаря, — заловиш ли ги нейде, доведи ми ги!

И ние тупур, тупур по стълбите, хайде бързо зад първото кьоше — да не му дойде друг ум на началството. А зад ъгъла кой мислиш — Никос и Елени стоят.

— Вас чакаме — викат.

Пъхнала тя два пръста в джоба на сакото му — хем като закачка нещо, хем го държи близо до себе си. А-а, няма да те дам на скорпионката, иска да каже, мой си и до мен ще стоиш. Лице спечено и грозноватичко имаше, ама усмихне ли се — приятно. Никос — и той се отказал да бяга. Кима с нашарената си физиономия като някоя засмяна зебра.

— Бе момчета — заговори той, — то голямо патило ви се случило. Караканьоти да ви ограби! Добре, че живи сте останали! И сега сигурно хляб нямате да ядете. Да бяхте тукашни, пак иди-доди — но сега как ще се върнете в Солун?! Я елате у дома тая вечер. Все ще има какво да хапнем. И за подслон ще помислим.

— А, добре — отвръщаме ние. — Благодаря, че не ни оставихте…

— Ама как ще ви оставим! — допълва жената. — Благородни младежи! Знаят какво да говорят и кантар имат на приказките си. Защо го интересува тоя Такис какво прави народът по къщята. Да си гледа полицейското!

С една дума — и тя ни благодари, че не си отворихме устите да разправим как се сби с мъжа си пред очите ни. Почнаха да ни разпитват за Караканьоти — как ни обрал, па какъв е на външен вид, вярно ли, че подкова чупел с ръцете си, и още не бяхме подминали първата къща на тяхната уличка, когато махленците ни подушиха.

— Връщат се! Връщат се! — чуха се гласове. — Сдобрили се! Помирили се! Бравос! Идат си!

Заотваряха се прозорчета, застъргаха вратници, в сумрака хора се замяркаха зад стоборите — абе, сякаш безжичен телеграф свързваше къщите и вестите не само ни следваха по петите, ами ни изпреварваха далеч напред.

Елени бе изостанала малко от нас, защото поспираше да съобщи някои новини наляво и надясно. Като че малки залъчета хляб късаше тя и ги подхвърляше на огладнели кучета — ама само да им разпали глада, да им изостри възбудата, пък събере ли се цялата глутница, тогава ще разчупи хляба изведнъж — да го изядат до трошица. И тия къси нейни думички прескачаха дуварите, шмугваха се през комшулуците, бързо наедряваха между хората като гъби след дъжд.

— И благородните младежи с тях! Благородните младежи ги сдобрили! Единият благороден, другият заеква! Е, нищо, нищо! И то е от Бога дадено! И то по людете ходи! Богородице, Караканьоти ги обрал! Голи ги съблякъл и чорапите им обърнал! В една гора ги сгащил с нож между зъбите! Душегубецът — и дипломата на благородния взел! Науката му отмъкнал! Майка му жив ще го оплаче! И гладни са! И постелка нямат да легнат! Елени, ще помогнем! Никос, чакай ни!…

Ей такива гласове пълнеха уличката, а Никос и Елени високо отвръщаха:

— Заповядайте! Елате! Вратите ни са отворени!

Докато стигнем къщата им, опашка се проточи след нас, а докато влезем в бедната одая, натъпка се тя с махленци. Хора и от двете партии дошли, но забравили вече гнева и караницата — обединени в тоя час от любопитство и съчувствие към нашето нещастие с Михалис. И всеки донесъл нещо. Кой купа с маслини, кой варено пиле недоядено, кой половин шише узо, кой хляб, кой лучена яхнийка. А двама съпрузи цялото гърне с боба помъкнали. Мъжът и паницата си крепи. Тъкмо вечерял, обяснява, като чул, че Никос и Елени се помирили. Не можал чорбицата си да изкуса докрай, ама нищо — тук ще си дояде, че едновременно и за Караканьоти да слуша.

Че като ни подхванаха. Нямат спир въпросите и нямат насита ушите им. Казвам ти, голяма мъка се измъчихме да лъжем тия хорица, но търколил ли си веднъж една лъжа, и втора след нея трябва да готвиш, и трета, и четвърта… На Михалис падна големият товар. Аз нали заеквах — по-малко ме закачаха. Ама като опънах от узото, като си напълних воденичката, взех да забравям недъга си.

— Абе, ти май се оправи? — вика ми домакинът. — Май по-малко заекваш?

— Вярно — съгласявам се. — Видя ли стражар, съвсем запецвам, но тука ме успокоихте.

— И аз съм така — добавя той. — Само че мен корем ме заболява изведнъж. И търся скрито място да се облекча…

Кънти от смях стаята след тия думи на Никос, шум, приказки, песни се запяха по едно време — голяма веселба се вдигна в наша чест и заради сдобряването на стопаните. Всичко бе разказано по два пъти. За Солун и гимназията, дето ни те, нито ние я бяхме виждали, за Света Гора и шайката край горичката, за вързания със синджир Караканьоти. От своя страна, и те разправят за разбойническия предводител. Дявол знае отде се появил преди половин година да хайдутува по тия места. Пътници причаквал с бандата си и всичко им вземал. Много бил як — желязо трошал, камък с юмрук разбивал, с два пръста клинците измъквал на подкован кон и подковите му свалял. И други такива чудеса. Трънки! — викам си аз наум. Сигурно толкоз сваля подкови, колкото и нас обра край горичката. Ама народът има нужда от юнаци. Ако не е Караканьоти, друг някой ще измисли. Хем да му се бои, хем да му се възхищава…

И за бележката казахме, разбира се. Как началникът Такис обещал да ни я даде — ето, Елени и Никос са свидетели, пък после се отметнал и ни показал среден пръст. Какво ще правя сега без бележка, тюхка се Михалис, втора диплома няма да ми издадат! Пропадна ми учението!

Замислиха се хората над нашата беда. Мислят, мислят, прехвърлят някоя бърза дума помежду си да разберат кой докъде е стигнал в мисленето, и пак се замислят. Пък току сръгаха да почва оня мъж с бобената чорба. Дросос му беше името.

— Нали в Кавала се каните да ходите — вика той. — Там имам братовчед, от двама братя сме деца — и той Дросос се казва, Сократ Дросос. Държи печата в кметството и всякакви бележки дава. Това му е като занаят. Ще проводите много здраве от мен и ще кажете какво ви е потребно. Само че — подсмихва се накриво мъжът — той подаръците обича. Да го знаете!

— Какви подаръци? — блещим се ние.

— А-а, не знам — отвръща Дросос. — Това сами трябва да отгатнете, като се разговорите с него.

— Защо ще ходят при тоя рушветчия! — пламенно се намеси един от гостите. — Да идат при Яковаки фурнаджията — той е милостив човек, ще им помогне!

И като се посипаха предложения — ред не могат хвана махленците всеки да хвали свой познат и да ни праща при него. Кой бил добър християнин, кой деца нямал и се грижел за другите, кой сина си загубил преди година и за Бог да прости щял да ни приюти. И не на две партии се разделиха тоя път, ами колкото хора бяха, толкоз партии станаха. За малко пак да си издерат очите. По едно време някой подвикна:

— Що не идат при Ерифима вдовицата? Тя има празна къща — ще ги прибере!

— Не! — писна Елени. — При тая дърта развратница няма да ходят! Млади момчета са — ще ги глътне като паламуд дребни рибки и само налчетата на обувките им ще останат!

Веднага се вдигна патърдия ще ни глътне ли вдовицата, няма ли, а Никос ме бута под масата и клима с глава: „Няма страшно! — иска тайно да ми рече. — И да ви глътне, пак ще ви изплюе. Я ме виж мен, че съм цял-целеничък…“

До късно траяха и песните, и препирните, а рано-рано сутринта поехме с Михалис пешком към Кавала. Тежеше ни каракачанската торба, натъпкана с ядене от съседите на Никос и Елени. И повече никого от тях не видяхме…