Димитър Кирков
Балкански грешник (19) (Разказите на един авантюрист)

VI

Вкара ни в двуетажна сграда — отпред постови. Не знам махленски участък ли беше или градското, но по-скоро градското трябва да е било.

— Не приказвай много! — успя да ми прошушне Михалис, докато се качвахме на втория етаж.

Чукна стражарят на една врата, бута ни пред себе си. Вътре, гърбом към нас, пред голямо огледало на стената стои човек и си реши лимбите на челото. И в огледалото се вижда лице розово и усмихнато, пращящо от радост и доволство.

— Господин началник — рапортува стражарят, — вече не се трае. Никос и Елени пак нарушават реда…

— Е, Спиридонис! Кое време е?! Защо сега ги водиш? — обърна се към нас лице вече друго, огорчено и капризно свило уста.

— Тоя път се пребиха и рекох…

— Ясно, ясно! Нали са живи. Утре трябваше да ги призовеш. А мен сега трапеза ме чака, узото — разлято, до половин час трябва да се прибера — гости да срещам. И ти заповядай!

— Ама какво е станало, господин Такис? — доверително запита стражарят. — Празненство или само така…

— Празненство, Спиридонис! Щастливо семейно празненство!

— Ама какво е станало? — настоя подчиненият.

— Нали знаеш кравата на тъста — гордо рече полицейският началник. — Днес близни! И двете теленца женски!

— О! Че това голяма сполука, господин Такис! — възторжено рече стражарят. — И едното на вас наречено?

— На мен! Ясно! — засия щастливецът.

— О! Наистина трябва да се празнува! Не знаех. Иначе аз…

— А тия двамата какви са?

Целият този частен разговор между Спиридонис и господин Такис се посипа бързо, сякаш беше отворена скоба, но сега, като се обърна към нас, полицейският началник изведнъж затвори скобите и се върна към служебните дела.

— Свидетели, господин началник. Казват — благородни младежи били…

— Ясно, ясно! Е, щом има свидетели, ще съставим протокол. Мавро, Мавро! — с неочаквано тънък фалцет писна полицаят и думна с юмрук на стената. През тънката преграда се чу как оттатък застърга стол и след малко, като сгъна врат пред горния праг, при нас влезе човек дълъг и кльощав, бавен и заспал, сякаш всичките му членове се крепяха с разхлабени бурми.

— Сядайте всички! — посочи ни началникът столовете из стаята. — А ти, Мавро, вземай хартия и пиши. Така и така — знаеш началото.

Писарят заскрибуца с перото, а старшият подхвана виновниците:

— Какво сте правили пак двамата? Казвайте! Елени, би ли те Никос?

— А! Във всяка къща стават кавги — с леко несъгласие отвърна жената.

— Нали главата ти строшил! — викна Спиридонис.

— А! Нищо ми не е на главата — пипна темето си жената и наистина засъхналата вече кръв не личеше в черната й къдрава коса.

Опулих се от изненада — оная фурия от улицата се беше преобразила в същинска божа кравичка. Гневът ли й беше минал? За своя Никос ли се беше изплашила, че наистина ще го тикнат в затвора, както се закани стражарят? С Никос значи зле, ама без Никос — по-зле…

— Ами ти, Никос? Кой те подреди така? — посочи му началникът огледалото да се види.

Мъжът стана, приведе се, завъртя глава да разгледа добре пораженията от ноктите на жена си и рече:

— В розите паднах.

— В розите? — хлъцна полицаят и се разсмя.

— Спънах се, паднах и се одрах — като муле повтори мъжът.

— Виж какво, няма да ме разигравате! — с престорено раздразнение каза началникът. — Няма днес да ми разваляте настроението! В махалата театро представяте, тук ми се правите на светци. А, не! Пиши, Мавро: пред свидетелите… Как се казвате, момци?

Михалис си каза името.

— Ди-ди-мит-т-т-риос Па-па-паа-пас — рекох аз.

— Ти заекваш ли бе, младеж? — с любопитство ме огледа старшият.

— Д-д-д-да — отвърнах.

Ей това измислих, като ми прошепна Михалис по стълбите да не говоря много. Ще пелтеча, ще заеквам, викам си, да не би полицаят да усети, че не говоря гладко гръцки и кой знае докъде да я докарам. А на пелтек човек всичко му криво в езика — стържи, дъвчи и пропуска, няма да ми дирят кусур за някои нередности.

— И от кога тъй? — пита началникът.

— О-о-от малък.

— Ясно, ясно! И как стана?

— Из-из-из-плаших се — казвам. — От куче.

— Че много плашлив си бил. И сега ли си тъй плашлив, юнак?

— Не-не-не съм — отричам.

И Михалис не издържа, разкикоти се.

— Защо се смееш? — недоумява полицаят. — Нали ти е другар. Не си ли свикнал да го слушаш?

— За друго се смея, господин началник — вика Михалис. — И сега си е плашлив Димитраки.

— Ъ-ъ-ъ… — започнах да му казвам аз нещо ядовито, но полицаят ме спря:

— Стига си мучал! Как пък такива се сбрахте при мен точно сега! Я, Михалис, кажи как се сбиха тия двамата?

— Ами вървим с Димитраки, господин началник, и си говорим по свои работи и изведнъж чухме, че някои се скараха, но ние продължаваме, говорим си по свои работи, а мъжът и жената излязоха от портата, ама ние не ги познаваме значи, говорим си по свои работи…

— Е! Е! Е! — прекъсна го господин Такис. — Какво увърташ! Кажи направо как се сбиха. Кой кого пръв удари?

— Точно това искам да река — продължи Михалис, — но в тоя момент други хора наизлязоха по улицата и те ги скриха от очите ми да видя сбиха ли се двамата или не.

— Тъй ли? Ами ти, Димитраки, какво видя?

— Ни-ни-ни-що — закаканизах аз. — През е-е-един стобор гле-да-дах…

— Какво гледаше?

— Едно ку-ку-ку-ку-че! — изстрелях най-сетне думата.

— Абе, ти само с кучета ли се занимаваш? Ще те подплаши някое пак — съвсем ще онемееш! — кресна тоя път ядосано началникът.

— Та-а-така е… — разперих аз безпомощно ръце.

— Благородни младежи — вятър! — укорно каза началникът на Спиридонис.

— Тъй ги представиха в махалата — оправда се стражарят. — Де да ги знам. Не ми се видят тукашни.

И сигурно за да изпревари тая нова нишка, подметната от Спиридонис, приятелят ми избърза:

— Та исках да река, господин началник, че си говорехме по свои работи — а то с Димитраки бавно става, и идехме при вас да се оплачем.

— При мен? Да се оплачете? — изуми се полицаят. — За какво?

— Обраха ни! — тежко изпъхтя Михалис.

— Къде? Кой ви обра? В града ли?

— Не в града — почна Михалис да размотава подготвената наша измислица. — Ама най-напред да ви кажа кои сме и къде живеем. От Солун сме. Тая година аз завърших Солунската гимназия. Но нали знаете, че за интелигентни хора у нас работа трудно се намира — свободен съм още. И реших да посетя Света Гора — манастирите да разгледам, на Бога да се помоля да ме подкрепи в живота. Спестил бях малко пари — и нашите прибавиха. Забрах Димитраки за другар. Той помага на вуйчо си в Солун, в една налбантница. Иначе от село се знаем, защото и двамата сме родом от едно солунско село…

Тѐ тук Михалис замени една лъжа с друга. За никакъв вуйчо не се бяхме уговаряли, ами и аз трябваше да съм бил ученик в Солунската гимназия. Как обаче с моето заекване да ме сложи на такова просветено място. Прати ме в налбантницата набързо — конски копита да стържа и с воловете да се надмучавам…

— Ясно, ясно! — вика началникът. — И как от Света Гора се озовахте в Драма?

— Ами решихме — медено говори Михалис — да отскочим и насам. Серес да разгледаме, Драма, Кавала, до Тасос да идем. Кога друг път ще ни се случи да дойдем по тия краища. Пътешествие от любознателност, един вид, и с патриотична цел. Ама тук ни обраха…

— Ясно, ясно! И кога се случи туй?

— Оня ден. Но докато се съвземем, докато дойдем до тук — мина един ден…

— И на кое място? Кое село беше наблизо?

— Имена на села не помня — вдига рамене Михалис, — но край пътя имаше горичка. От горичката излязоха неколцина — обраха ни. И пак в горичката влязоха.

— Ясно, ясно! Знам къде е — взе да отгатва началникът. — Туй е била шайката на Караканьоти! — обърна се той към стражаря и писаря. — Ех, момчета, да бяхме знаяли един ден да се забавите, нямаше да ви се случи такава беля. И какво ви взеха?

— Английската ми раничка задигнаха! — едва не проплака Михалис. — Татко нова ми я подари за завършването. С дебели ремъци за раменете, с джобове разни — всяко нещо отделно да си туриш. И каквото имаше в нея. Дрехи прибраха, храна, личните ни карти и най-важно — дипломата от гимназията ми отмъкнаха. Бях я взел молитва да й четат калугерите в църква, със светено масло да я помажат — белким ми тръгне в живота. Пък те взеха, че я откраднаха…

— Е, лошо, лошо! Но не се коси толкоз — поуспокои го началникът. — Нова ще ти дадат, препис ще направят.

— Нали? И аз така се надам, уважаеми господине, но дали няма да искат документче някакво, като основание? И затуй най-сърдечно ви моля бележка да ни дадете, че ни е обрала тая шайка — както я казахте… За дипломата, за другите документи и за английската раничка също. Баща ми да разбере, че не съм я продал, примерно.

— Ясно, ясно! Това е най-лесно. Мавро сега ще я напише — изрече полицаят жадуваните от нас думи. Обаче продължи разпита: — Пари не ви ли взеха?

— Малко пари са ни останали, господин началник — вика Михалис, — ама аз в чорапа си ги държах. Не ни пребъркаха. И на Димитраки козинявата торба не взеха — сочи той каракачанския подарък в нозете ми.

Замръзнах — ами ако сега го пребъркат, какво ще отговаря за лирите. Да не би в английската раничка да ги е намерил… Но мислите на полицая течеха в съвсем друго дере.

— Слушай ме сега, момче — почна той, — ще те питам нещо. Имаше ли между разбойниците един мъж на среден ръст, с големи мускули, кривокрак и с едното око леко мижи?

— Май че имаше — неуверено рече Михалис, — ама не съм съвсем сигурен…

— Ясно, ясно! Караканьоти е бил! — пропусна колебливите думи край ушите си началникът Такис. — Лично е водил шайката! Какво ще кажеш, Спиридонис?

— Караканьоти — няма грешка! — съгласи се стражарят. — Диплома от Солунската гимназия му се прищяла…

— А-а! А-а! — заканително зави началникът. — Тая диплома може да му натежи на бесилото и точно тя да го довърши. Нали знаеш, че като се претовари една каруца, птичка да кацне отгоре й — катурва я!

— Катурва я! — потвърди Спиридонис. — Много му се събра на Караканьоти. Мен да питат — досега да съм го обесил.

— Не може така, Спиридонис! — важно рече полицейският старши. — Законност трябва да има. На съд ще го изведем Караканьоти и тогава ще го бесим. Ей тия момчета ще са ни свидетели и пред съда, и пред целия град!

Примрях тоя път. Абе, какво става, викам си, още в града не сме влезли — и всеки ни тегли за свидетели. Но сега работата дебела. Добре ни забърка Михалис!

— Мавро, хвърляй тоя лист! Нов протокол пиши за очна ставка! — закомандва началникът Такис. — Спиридонис, слез в мазето и кажи да доведат Караканьоти при мен! А вие, момчета — ласкаво ни вика на нас, — не се бойте! Вчера го заловихме Караканьоти — топъл-топъл е още. На следния ден, като ви е обрал. Окован ще го доведат, не се плашете — само ще искам да разпознаете злодееца!

И както приказваше с нас, забеляза Никос и Елени, сякаш бе забравил за побойниците.

— Я да ставате и да се махате! — викна им на тях. — И повече тук да не ви виждам, че не знам какво ще ви правя!

Ама жената не става.

— Много те моля, господин Такис — казва му игриво, — нека да видя и аз Караканьоти! Любопитно ми е и всички в махалата ще питат като как е изглеждал разбойникът.

— Абе, ти, Елени, ум имаш ли в главата?! — разсърди се полицаят. — Или Никос съвсем ти го е избил?! Че това е тайна държавна работа! Как ще останеш? Тозчас си върви — да не ви запра с мъжа ти долу, че цяла нощ да се любувате на Караканьоти.