Димитър Кирков
Балкански грешник (18) (Разказите на един авантюрист)

V

Там, където на юг свършват последните родопски ридове, досами драмското поле, има една височина като подкова — равна отгоре, открита, с пет-шест келяви бора обрасла. Там седяхме с Михалис и ядяхме кашкавал. Преди стадото да се изниже край нас, една каракачанка ни мушна торба с половин пита. Сигурно Яни Коцагра й беше заръчал. Та ядем от тоя кашкавал — без хляб, защото хляб нямахме. И гледаме от високото новия за нас свят. Поле равно, обработено, сякаш от Божа длан погалено. Далеч мержелеят покриви — сигурно е Драма. Тихо, спокойно, топъл ветрец понякога разклаща тревата. Виждам, че и на Михалис е добре.

— Ето я Гърция! — обади се той. — Нали ти казах, че е хубава. Усещаш ли морето?

— Не — викам. — Замъглено е нататък. Не се вижда.

— Не се вижда, ама се подушва — леко недоволство от моя запушен нос трепка в гласа му.

Помирисах — бор долавям, магарешки трън, сено изсъхнало. Но не споря. Толкоз ми е говорил Михалис за Гърция, толкоз желаеше да я види той — няма сега за дреболии да се препираме.

— Натам е Кавала. Морето… Не е далеч.

— Знам — отвърнах аз и пак си режа кашкавал.

— Абе, шантава работа е да си грък, а да не си помирисвал Гърция. Родината все пак… — Каза го притеснено, с уговорчица, голямата дума го смути, изглежда. Но е развълнуван, вижда се.

— И за Кавала знам, и за Драма съм слушал — викам аз с пълна уста. — Между тях някъде е селото на нашите. Дядо ми триста декара е имал. Лозе, нивя, градини. И баща ми е погребан там…

Рекох това и веднага се питам — абе, защо го повтарям? Защо ровя? Всичко знае за мен Михалис от игла до конец. И как сме бягали, и къде съм се родил, и за декарите също. Думата родина ли ме подкачи? Че родина му е на човека, макар и на моя род да е родното място. Ни едното можеш зачеркна, ни другото…

— И твоя родина излиза, че е… — умислено говори Михалис — и на него в главата се въртят бръмбари от същата порода. Скърши му се настроението.

— Михе — викам весело, — нали сме се разбрали с теб! Ако двамата вземем да оправяме бакиите между гърци и българи, че и византийците ако притурим, ще трябва да се изколим. А? Да почвам ли? Или ти пръв?

И насочвам към него на майтап чекийката си, омазнена от кашкавала. Тия ножчета Тумбата ни ги купи по наша поръка, еднакви. Но щом вдигнах ръка, прибрах я като изсъхнала. Припомни ми онова, другото… Умърлуших се. Не ми е нито до шеги, нито до разговори за родината. Абе, докога, викам си? Каквото река, каквото сторя — все закланият ми е в ума. Докога? Ама друго казвам на Михалис:

— Само гроба на баща си искам да видя. Него като не съм — поне гроба. Ще минем през селото, нали?

— Ще минем, разбира се — пак обещава той. — Че как! Ставай да вървим.

И тръгнахме ние към Драма, новите лъжи почнахме да заплитаме. Не само хляб нямахме тоя ден — с хляб лесно щяхме да се сдобием. Нищо-нищичко нямахме и крачехме по пътя голи като младенци. Като че от небето бяхме паднали. Ни близки и роднини, както слъгахме Яни Коцагра, ни покрив, ни даже кьорав познат. Страната също не знаехме, навиците и учрежденията й, хилядите други неща, дето се научават от живеене. И най-важно — документ никакъв нямахме. Хартишка поне някаква, на която името ти да е вписано. И струваше ни се, че от всички наши нямания това първо трябва да отстраним. С бележка да се снабдим, с легитимация каквато ще да е, но имената ни да стоят вътре и държавен печат да потвърждава нашето съществуване. Ама как да стане, кой да ни я даде? Я се постави на наше място. Какво ще правиш? Най-напред за полицията се сещаш, както и ние мислехме. Но лесно ли е от границата, скришом пресечена — и направо на вълка в устата?

Затова, като влязохме в града, не бяхме решили как ще постъпим. Тръгнахме по улиците, гледаме, слушаме, вървим, вървим — стигнахме другия край. Не беше много далеч. Хайде пак обратно по други улици. В едно сарафско дюкянче Михалис размени пет лири.

— Колко останаха? — питам го.

— Четиридесет и пет изхарчихме и сега пет — петдесет. Сто и осемдесет остават.

— Добре — викам. — Биваше и тях да нямаме.

Обед бе минал отдавна, голият кашкавал се стопил в стомаха ни. Влязохме в една шкембеджийница — наядохме се. Нищо ново не виждам — шкембеджията като пазарджишките, с дълга престилка отпред, шкембе-чорбата — същата.

Станахме — пак замиткахме из града. Наближаваше късен следобед. Замислихме се за спането. Стигнали бяхме една сиромашка махала, влачим нозе, оглеждаме се я за плевня, я за някоя изоставена съборетина — да си сврем главите през нощта. Бяхме говорили вече да преспим, пък сутринта да решаваме какво ще правим. Нали викат, че нощта е бременна и заран ражда мъдро чедо. И изведнъж зад един стобор чуваме женски писък, тупурдия, отваря се вратата и някакъв мъж гърбом се тегли да излезе, държат го извътре.

— Махай се! Пусни ми ръката! — гърмоли мъжът и току извлече на улицата една жена, вкопчена в него.

А тя пищи като заклана и в почивките вика:

— Курварино мръсен!… Проклетник разплути!… Пак при нея ли отиваш?!… Скорпионката отровна… Въшки ще донесеш!

— Я ме остави, умириснице! — развъртя се ядно мъжът и се изтръгна.

Ама тя не се остави, хвърли се отгоре му като котка и с две ръце го задра за бузите:

— Нека ти се нарадва!

— Оле, ма! Какво направи, ма! — сащиса се от болка мъжът, пипна страните си и като видя кръв по пръстите, пощуря.

Грабна камък от земята, халоса жената. Веднага през сплъстените й коси проби кръв и напои усуканите фитили по главата.

— О-о-о! А-а-а! — кански писъци процепиха махалата. — Уби ме! Помощ! Умрях!

Цялото това сбиване трая секунди, но веднага след последните женски викове от къщите наоколо се изсипаха кажи-речи едновременно тумба мъже и жени, че и дечурлига между тях. Абе, сякаш тия хора бяха дебнали зад вратниците и само чакаха знак да се изтърсят вкупом, както артистът чака зад кулисите своя миг, та да излезе на сцената. И без да питат какво е станало и прочие, вдигнаха такава гюрултия, че заглушиха дори воплите на жертвата. Спуснаха се да разтървават побойниците — едни взеха да корят мъжа и да защитават жената, други жената нападаха, а бранеха мъжа. И без да се маят и чудят, мигом се разделиха на две партии, като че предварително се бяха уговорили кой какво ще прави и приказва. Че като застанаха един срещу друг — леле-мале! Лица гневни, погледи горящи, думи обидни си запрехвърляха като камъни. Ей сега, викам си, ще се сбият и заради едни одрани бузи и пукната глава трупове ще се натъркалят.

Гледам мъжа — заварден настрана. Оклюмал, стои като насран — виновен се чувства, надвишил си правата. Ама жената не трае мирна. Едва я удържат да не му се нахвърли, а виковете й режат общата шумотевица:

— Курварин! Убиец! При владиката ще го водя! На съд ще го дам! В дранголника ще го вкарам! И свидетели имам! Ей ония момчета! Благородни младежи! Всичко ще кажат пред съда!

А-а, Михе! — сритвам леко приятеля ми с коляното, не е за нас тая работа, давай да се измъкваме. Ама всички погледи вече вперени в нас. Чак сега ни забеляза махленският народ — като чу, че имало и очевидци на кръвопролитието. Оглеждат ни, оглеждат ни и от двете партии — харесахме им май за свидетели. И докато поемем с Михалис на заден ход, оградиха ни три-четирима, подбутват ни напред — към центъра на представлението. Но не можахме и думичка да изречем от натрапената ни роля, защото изведнъж нов герой се изтъпани на сцената. Стражар. Трътлест, мустакат, лицето му цяло изядено от сипаница. Веднага всички го наобиколиха:

— Спиридонис! Къде ходиш? Не чуеш ли? Никос и Елени се избиха! — развикаха се в общ хор. — Главите си изпотрошиха! — подема едната партия. — Кожите си одраха! — отвръща й другата.

— Млък! — страшно ревна стражарят и отсече всеки звук на мястото му, както диригентът с един замах спира оркестъра.

Но в настъпилата тишина възбуден глас извряска:

— И свидетели имаме! Благородни младежи!

— Де ги? — врътна се като пумпал стражарят и покрай размаханите му ръце веднага се очисти празно място.

Откри ни, разбира се — непознати лица между известните му махленци. Втренчи очи в нас, за миг се поколеба благородни ли сме и ще излязат ли от нас свидетели, но и той ни одобри, мама му стара, разбрах го, още преди да изкомандва:

— Елате тук!

Влязохме ние в средата на кръга, като че в паници стъпваме, а стражарят гръмко се обърна към причинителите на цялата дандания:

— Никос! Елени! Омръзнахте ми! Вдигам ръце от вас! Ще ви водя при началството и Бог да ви е на помощ! Със свидетелите заедно!

— Води ги! Води ги! — шумно го подкрепи народът — и ръкопляскания даже се чуха.

— Четиримата — марш напред! — властно викна Спиридонис и тръгнахме ние с него сякаш ни беше арестувал.

Повлече се след нас и тълпата, общо взето доволна и успокоена. До края на улицата ни съпроводи — да е сигурна, че се отърва от размирниците.

Ха̀ сега де! Насадихме се на пачи яйца!

— Господин старши — заврънка Михалис, — ние по работа отивахме и…

— Ще чака работата — вика стражарят. — Тая работа е по-важна. Свидетели пред кралския съд ще застанете. И не съм аз старши. Със старшия сега ще се запознаете. А тебе — обърна се към мъжа, — като те сложат две годинки в затвора, ще видиш едни гювендии и как жена си пред Бога бъхтиш…