Димитър Кирков
Балкански грешник (10) (Разказите на един авантюрист)

X

Пресрещнахме ги до стълбите, Божидар Станев бе качил вече няколко стъпала. Като ни видя, изригна:

— Парашкевов — вика, — не си оставил любимите си навици! С шпиони посрещаш стария си приятел! Срамота! А оная кучка — посочи зад себе си — тоя път мен се мъчи да предава! Ама няма да мине! Ще се кае тя и сама ще се хапе за задника!

Парашкевов въобще нема време да отговори на тоя гняв. Гостенинът пъргаво изнесе грамадата си на чардачето и без да се здрависа, обиден, профуча към светлината, която идеше от кухнята. Парашкевов не погледна дори след него, проточил бе шия към двора и ето че от тъмнината изплува бялото лице на Калия, а след това изникна и черната й рокля. И докато още се качваше към нас, Парашкевов протегна десница, пое ръката й и се наведе да я целува. Може би половин минута стоя той така прегърбен, с голо теме и разпилени сиви коси до раменете, мършав и раздърпан, без една дума да отрони, а Калия Дамянова Калева повтаря: „Косик! Косик!… Косик! Косик…“

Четири или пет пъти произнесе името му, ама по различен начин, с различни извивки на гласа и потрепвания, сякаш ноти имаше пред себе си и по тях изпя малка тъжна песничка. Дори аз, серсеминът, разбрах в оня момент какво му казва тя чрез едното само именце. „Какво стана с тебе, Косик, какви мъки преживя в затвора, мили? — питаше го Калия. — И колко си остарял, колко си се запуснал, Косик! Защо? А помниш ли какви бяхме и как се обичахме?! Ще ми простиш ли, Косик, че те изоставих тогава и не дойдох досега при теб? Ето ме, връщам се същата… Прости ми, Косик!“ Това или нещо подобно съдържаше песничката, а той, с дългата целувка и превития гръб, само едно нещо отвръщаше: „Прощавам ти и отдавна съм ти простил!“

Неудобно ми стана да присъствам на тоя безмълвен разговор, дръпнах се в коридора, помамих с глава и Михалис да ги остави и не знам казаха ли си нещо друго с думи Калия и Парашкевов. В кухнята ние първи влязохме при Станев. Той се бе разположил, разкопчал се, хвърлил бомбето на масата и барабани по нея. Щом ме зърна, размаха пръст срещу мен.

— Ей, шпионче — вика, — мъдете ще ти откъсна!

На шега го казва, ама аз се изрепчих:

— Хайде да не се задавиш! — отвръщам. — Ще ги откъснеш!

Захили се мрачно Станев, мръдна катеричата опашка и златни зъби се видяха под нея. „Знам те аз, че си чужда подлога и с теб повече няма да се занимавам, иска да рече, ама ония двамцата като ми дойдат, те ще видят зор.“ Аз и без неговата закана се бях притеснил. Ясно беше, че само моята непохватност накрая го ядоса и заради мен гостуването започваше зле. Чудех се как да замажа грешката си.

Седнахме ние с Михалис на миндера, по-далеч от гостенина, и до последно цялата наша компания, ако може да се нарече тъй, си остана в кухнята. Тая кухня не приличаше на днешните кутийки по панелните блокове. Широко помещение беше и креват с пиринчени топки имаше в него, голям миндерлък, маса и столове, долапи цяла стена, високи до тавана, а най-видно място заемаше готварската печка за дърва и въглища. До нея сандък за горивото, тенекиена кутия за машите и ръжена, отгоре й висят лъжици и бъркалки, рафтове се точат настрани с чинии, купи и сахани. И още много празно място оставаше да се разтъпче човек, да се разходи напред-назад, ако поиска. Навремето хората главно в кухните живееха, по-удобно беше всичко да им е под ръка и Парашкевов не ни покани да се местим другаде, макар в къщата да имаше и гостна стая.

— Нарадвахме ли се? — накриво ги изгледа Станев, когато двамата с Калия се показаха на прага. На такъв въпрос отговор не се чака и малко по-кротко той продължи: — Хайде да не се караме, Коста, още от началото. Ще говорим, за всичко добре ще си поговорим, ама най-напред сложи нещо да хапнем, че съм прегладнял от пътуването. Допълнително се изнервям. И вино ако имаш, дай!

Домакинът обаче не побърза да изпълни нареждането му, дръпна стол и се настани в другия край на масата, а Калия като мушица приседна до нас на миндера.

— Яденето ми е скромно — рече Парашкевов, — но вино ще се намери. Само че много бързаш, Божидаре. И ти не си изневерил май на своите навици. Кажи ми защо идеш сам? Защо Стефан Къпинков не е с теб?

— Че защо да е с мен? — изръмжа Станев.

— Ами другарчета бяхте защото. Заедно побягнахте, викам си — заедно може и да сте се върнали — гласът на Парашкевов пресекна за миг и аз усетих, че тоя човек страшно се вълнува, но се крепи, гледа да не се издава.

Божидар Станев тежко впери очи в него и рече:

— Коста, щом ти питаш за нещо, значи го знаеш. Ако не знаеш нещо, ти въпроси не задаваш. Така ли е?

— Ами представи си — отвръща Парашкевов, — и в затвора пристигат новини. Някой път — направо от полицейското ведомство. Намерили трупа на Къпинков до линията, малко преди Одрин… Турската полиция уж съобщила. Вярно ли е?

— Сигурно са го намерили — съгласи се Станев. — Твърде много искаше да спечели от вършачки, ама го смля вършачката на живота.

Рошавите мустаци на гостенина трепнаха в нещо като усмивка на собствената му тъпа шега.

— Ти ли го уби? — хладно запита Парашкевов.

— Не съм го убивал! — отрече Божидар Станев. — Излезе да пуши на платформата, подхлъзнал се и паднал. Това е! Може и Калия да питаш…

— Не ме намесвай мен, Божо, моля те! — разприказва се тутакси жената. — Много добре знаеш, че пътувах в друг вагон, в спално купе, и представа си нямам какво сте вършили двамата през нощта. Сутринта ти ми каза — Къпинков е изчезнал. Само това! Не ме призовавай за свидетелка, защото…

— Дваж кучка! — рече Станев като че на себе си. — Хапе ръката, дето хляб й даваше…

Обърнах аз леко глава към Михалис, спогледахме се. Как се е казвал търговецът на вършачки, досега пред нас не бе споменавано, а то излезе, че и задочна присъда не е имал тоя Стефан Къпинков, щом са го намерили умрял край линията. Пък Парашкевов друго ни беше казал. Защо? И едно първо съмнение шавна тогава в мен. А насекомото до масата излезе не само подло, но и смъртоносно. Не само приятеля си зарязал, ами и съучастника си претрепал! И в тоя момент такава досада ме обхвана, да знаеш, такава мъка за дома, че от всичко на света най-много исках една ръка да ме грабне и пренесе под покрива при мама и баба Ана, при чичовците, стринките и братовчедките. Като че душата ми сама предвкусваше какво още я чака…

— Не ме нервирай, Парашкевов! — викна отново Божидар Станев. — Лош разговор начеваме. Дай нещо за ядене, казах ти, пък после аз ще те разпитвам теб, а не ти мен. И много добре знаеш за какво…

— Сега, сега. В мазето трябва да сляза за виното. Митко, ела да ми светиш — обърна се Парашкевов към мен.

От чардачето почваше покрито стълбище, което водеше долу, в избения етаж. Ток там не бе прокаран и Парашкевов пална свещ, две бутилки бил оставил някога си — да ги търси. Щом слязохме, той спря, освети лицето ми и зашепна:

— Мите, Митенце, тоя човек е дошъл да ме убива! Разбираш ли?!

— А! Не ми се вярва! — сепнах се аз.

— Как не ти се вярва?! Затова е тук! Той един е пречукал вече — на мен ли ще цепи басма?! — горе Парашкевов се беше сдържал, но сега от време на време потреперваше на едри тласъци.

— Ама как ще те убие бе, бай Коста?! — неволно повиших глас аз и Парашкевов лепна длан на устата ми. — Ама как ще те убие?! — повторих тихичко. — Толкова хора сме!

— Всички ще изтрепе, ако трябва! Не го ли видиш! — ни най-малко не се успокои той.

— Че защо? Какво си му сторил?

— Не е важно защо! — с ядно нетърпение рече Парашкевов. — Полицията непременно ще го залови, но каква полза, като ни избие?! Предполагам, че парите от аферата е изхарчил и сега е дошъл нови да дири. Но от мен ли, от мен ли? Нали ме знаеш?! — с такава искрена болка той докосна два пъти гърдите си, че аз наистина си помислих: глупаво е да търсиш пари от Парашкевов.

Понечих да мръдна навътре, но той ме задържа и съвсем приближи лицето си до моето. От жълтия пламък на свещта жълти искри пропукаха в очите му.

— Мите! — рече той, като че ме омагьосваше. — Или той нас, или ние него! Трябва да го убием, Митенце!

— Ама… — заекнах аз и за пръв път усетих, че страхът на Парашкевов пролази и в мен. Той не ме остави да говоря.

— Разбрали сме се с Михалис — продължи със същия налудничав глас, — разбрали сме се заедно да го ударим. Тримата изведнъж! Знак ще ви дам. Вземи!

И бръкна в джоба на панталона си, подава ми нещо. Погледнах — пистолетче, дамско, никелирано. Малко, но отблизо убива човек на място.

— Не! — отстъпих крачка назад. — И дума да не става!

— Вземи го! — пак се навря Парашкевов под носа ми. — Зареден е. Само спусъка ще дръпнеш. Заедно с нас!

— Ама не мога бе, бай Коста! Как така жив човек ще убия! — пак отказах аз и изведнъж чух гласа си отстрани. Уж минавах за смело момче, нахакано, а сега се бях разхленчил като някоя госпожичка.

— Ти ли ще ме предадеш, българино, накрая?! — зашушна Парашкевов зло, отчаяно и умолително. — Пак българин ли българина ще предаде?! Михалис е съгласен. Вземи го!

И отново ми подава пистолетчето, ама аз бях опнал ръце назад да не ми го тикне насила в дланта. Не можех да повярвам също, че Михалис е приел да трепе гостенина, пък какъвто и да е той. Но приел или не приел, аз нито имах сърце, ни кураж да си трупна такъв грях на душата. И Михалис щях да спра!

Да ти кажа, долу, в мазето, за едно само мигче си представих как тегля спусъка и застрелвам Божидар Станев. И от тая картинка ужас ме смрази. Но вече се бях поокопитил и зашепнах:

— Бай Коста, ти търси виното тук. Прибери оръжието! Аз ей сега ще се измъкна и ще викна полиция. Всички ще се отървем изведнъж!

— Не! Не! — още повече се подплаши Парашкевов и вкопчи пръсти в рамото ми. — В никакъв случай! Полиция не ща!

— Добре! — викам. — Не се бой. Няма да те оставя! Докато не си тръгне тоя човек, и аз при теб ще стоя!

— Обещаваш ли? — пита Парашкевов.

— Кълна се — повтарям, — за миг няма да мръдна! И всички живи ще се разделим!

А той, като видя, че не искам да се намесвам в убийство, преглътна го, задоволи се с моята клетва, пусна пистолетчето в джоба си. И кисел като оцет се защура да търси виното.

Като се върнахме в кухнята, Калия се беше преместила по-близо до Михалис и аз заех другата й страна. Поглеждам, поглеждам приятеля си, искам да му река: вярно ли е, Михо, че си приел да убиваш Божидар Станев? Ако е вярно, откажи се! Ще пазим тук двамата до края, няма да оставим дъртите да се изтрепят. Ама можеш ли такова нещо да предадеш с едни погледи? А да го викам вън да се обясняваме, не върви. Седя, чакам на тръни какво ще стане нататък, главата ми цялата изтръпна от притеснение. Щом разля Парашкевов виното, пресуших моята чаша без подкана и наздравици. Чак зъбите ми тракнаха в стъклото. Беше казал той, че фасул чорба е варил тоя ден, но жената отказа да яде. Божидар Станев сам загреба от дълбоката паница, занагъва филиите. И още не беше свършил, като посочи с лъжицата си двата ни с Михалис.

— Коста — вика, — разкарай ги тия сополанковци оттук. Нямам време за губене, до сутринта трябва да свършим и да замина.

— Никъде няма да ходят те — отвръща Парашкевов. — Приятели са ми и всичко можеш да говориш пред тях.

— Всичко ли? — вдигна вежди Станев. — А не се ли боиш от излишни свидетели? Неприятно нещо може да се чуе.

— Не се боя, нямам тайни за криене.

— Добре — настоява гостенинът, — теб да те оставим. Ами не се ли боиш, че тях може да топнеш в нещо, дето не е лъжица за жълтите им уста. Главоболие да им създадеш. Все пак млади момчета са, хубави. Я го виж шпиончето — като кутре се е наежило.

— Всичко е чисто край мен — не отстъпва Парашкевов. — Аз няма да ги натопя. Живота си съм изчистил със законна присъда.

Божидар Станев се замисли, замисли, обърса мустака си от чорбата и пак подхвана същото.

— Щом — вика, — Коста, от тях и за тях не се боиш, значи от мене те е много страх. Познах ли? Верни кученца ти трябват до задника. Ама вълк от палета не се стряска, запомни го! И няма защо да се плашиш толкова. Не знаеш каква сделка съм ти приготвил. Отлична! Ти накрая ще излезеш с кяр!

И изведнъж Михалис се намеси.

— Ничие куче не съм — пали се той, — ами сам съм си господар. Когато искам, седя, когато искам, си тръгвам. Щях да си вървя вече, ама на̀, от инат ще остана!

— О, много си курназ, момченце! — обърна се Станев към него. — Сега можеш да си идеш спокойно при мама и тате, ама загребеш ли от нашата манджа, докрай трябва да я изкусаш. И лесно няма да си идеш. Ако сладко сме сготвили — добре, и приятели може да станем с теб. Ама ако загорим тенджерата, може да ти се вгорчи тая нощ. От него зависи всичко — посочи той Парашкевов. — Молете го да е сговорчив, да е умен и разумен. Решавайте сами, момчета, да тръгвате или да оставате. Една минутка ви давам за размишление.

И извади джобен часовник да ни засича времето.

Парашкевов не го остави обаче да си играе с нас.

— Господин директор — вика, — много приказваш, а не питаш какво стана с банката ти след теб. И колко годинки ми дадоха после. И как изкарах там без пари. Едно записче да беше уредил поне. В затвора по̀ трябват пари, отколкото навън…

— Не те питам, Парашкевов — щракна капака на часовника си Станев, изтекла беше минутката, — защото си глупак и съжаление не заслужаваш. Нали ти казах оня четвъртък, че вечерта заминаваме с Къпинков. Да обереш каквито излагащи документи са останали в банката и също да офейкаш. Предупредих те! Най-много ден-два да се задържиш в София, в краен случай до понеделника. Кога те арестуваха?

— Една неделя по-късно — отговори Парашкевов.

— Една неделя? Цяла неделя?! — от изненада гигантът зина и гръмовно се разсмя. — Ама кому го крепи толкоз време бе, Коста? Защо си чакал ножът да ти се стовари на врата?

По сивите, бръснати тоя ден бузи на Парашкевов мина топла вълна̀ и леко ги зарумени.

— Среща имах с едно лице — тихо рече той, навел очи към масата. — Чаках го. И навсякъде го търсех ония дни.

— Лице? Лице! — Станев пак се разкикоти. — Ето го това лице! — вдигна той дебелия си пръст към Калия Дамянова Калева. — Докато ти си го дирил под дърво и камък и не си допускал, че те е зарязало, лицето се търкаляше по копринени чаршафи в Истанбул. Затова ти казвам, че си глупак!

— Всичко е лъжа, Косик, лъжа! — бързо заговори жената. — Той ми каза, че сте решили аз да замина с тях, за по-сигурно. И че след два дни ще те посрещна там на гарата. Това ми каза — заблуди ме и ме измами…

— Въобще не лъжа! — със спокойна увереност рече Божидар Станев. — Много добре знаеше лисичката с кого тръгва и за какво тръгва. Ако съм я мамил в началото, защо не се върна после да ти идва на свиждане. Нея поне нищо не заплашваше. Ама не — на това лице е скучно със затворници да общува, из Банишора да се върти край Централния затвор. Това лице обича скъпи хотели, салтанати, шампанско обича да пие и пари да пилее. И френски пущарнаци да го пощипват!

Когато Калия заприказва, Парашкевов се свъси, сякаш нейните обяснения му бяха най-противни. Не се обърна към нея, никакъв знак не даде вярва ли й или не.

— Защо, Божо — попита със същия изтръпнал глас той, — защо тогава не ми откри, че тя ще заминава с теб? Ако знаех това, и в затвора нямаше да ида…

— Защото исках твоята кожа да спасявам, а не с интимните си дела да те занимавам — раздразни се Станев.

— Пак лъже! Пак лъже! — намеси се Калия. — Защото искаше да те отстрани, без теб да се измъкне! Защото иначе не давах с пръст да ме докосне, както много желаеше той зад гърба ти. А там, Косик, нямаше как… изнуди ме… Разбираш ли, сама останах и нямаше как…

— Млък, мръснице! — ревна Божидар Станев срещу нея и скочи да се разхожда из кухнята. — Абе, вие май забравихте двамата, че преди ти, Коста, да видиш на това лице дупето, ние с него бяхме разучили всичките шеги на амура. Че първом моя любовница беше тя! И че аз ти я отстъпих за временно ползване, както ти отстъпвах старите си длъжности в банката. Между нас двамата, господин Парашкевов, ти втори си се родил. И такъв ще си умреш! Ама ти преигра, влюби се в котенцето като истински тъп провинциалист. Годеница своя реши да го правиш. И по тоя начин значи — завинаги да ми го отмъкнеш. Че това беше подло, приятелю драги! Недостойно беше! Но аз си мълчах. Благородно си траех. Само че ти знаеш, Коста — своето аз лесно не давам, вземам си го, където и да е то. Голяма работа станала! Взех я аз Калия като малка курвичка, връщам ти я зряла, изпечена. Ако помислиш честно — с придобивки ти я връщам. Това ще ти е премията от сделката! Но като приятел пак те предупреждавам — щом обърнех глава в чужбина, кръшваше с някой кавалер. Бърза е като вдовица на одър. И аз понякога я наказвах, но блага душа — прощавах й. Нали от момиченце съм я отгледал! Но ти сам си прецени — не те задължавам да я вземаш. Ако пак не си решил да увенчаеш с рога олисялата си главица…

Когато Станев кресна на Калия, тя така замря от уплаха, че не беше трудно да се сети човек — запознавала се бе с шамарите му. После, докато говореше той, жената извади кърпичка и попи очите си — не видях сълза ли отрони или се правеше, че плаче. Парашкевов бе опрял лакти на масата, свил се, жалък, посивял, сякаш думите на предишния му приятел го бяха затрупали като с камъни и той се готвеше да издъхва. Няма какво да ти разправям, как се бях сащисал от чутото. Хвърлих едно око към Михалис — гледам го, че трие припряно длани. Помислих си, да не вземе я пистолет да измъкне, я нещо друго и да се нахвърли върху Станев. И за да го освестя, протегнах се през скута на Калия, хванах му ръцете.

Тримата възрастни се бяха утишили за малко, само Божидар Станев кръстосваше напред-назад из кухнята като някой подвижен гардероб и щом стигнеше средата, една дъска жално простенваше под тежестта му. Тоя човек, ако го ненавиждах досега — как да кажа? — теоретически, вече взех и истински да го намразвам. И не защото бях проумял кой от тях тримата колко лъже останалите. Ами главно заради обноските му с Калия. Абе, не може на една жена, каквато и да е тя, тъй да й говориш в лицето. Като към парцал се държеше той, като към счупен предмет, дето го харизваш на вехтошарите. Сякаш ни уши имаше тя да чуе, ни уста да се отбрани. А пък хубава беше, мама му стара, поне пред хубостта й да беше отстъпил малко. Ама не — върви той като глиган през царевица, кърши, ломи, нищо не пожалва! И вече ми стана ясно защо Парашкевов искаше да го види мъртъв, че и мен приканваше в убийството. Ама пак не си бях направил сметката докрай.