Димитър Кирков
Балкански грешник (9) (Разказите на един авантюрист)

ІХ

Като станах сутринта и си взех чантата за училище, минах през яхъра, натиках я в сеното заедно с фуражката, сложих куриера в пазвата си и запраших към гарата. Оная голяма банкнота Парашкевов я беше дал на мен — файтон да вземам и нещо за хапване да си купя, ако се наложи да чакам. И започна висенето. Не излезе то много проста работа. Да оставим, че се сакълдисах^[1] от стоене, но на гарата все щъкат полицаи и като видят такъв като мен да се шляе, или го прогонят, или — не дай, Боже! — приберат го в гаровия си кауш. И аз хем влаковете следя, хем гледам да не им се набивам в очи. От трета страна обаче, и от файтонджиите се пазя. Не знам дали чичо Щерю няма да цъфне с файтона си, да ме види и да развали конспирацията. Разписанието научих наизуст. И позиция сгодна си намерих — да са ми под око пристигащите влакове. А през останалото време ту зад кипарисите се гуша в градинката отстрани гарата, ту оттатък коловозите ходя край навесите с въглища. Гълъбът взе да прималява и там го вадех да се разтуши, зрънца му носех в джоба, водица му давах.

Влакове пристигат, шарен свят слиза и се разотива, а жената от снимката или едър мъж с рижа коса няма и няма. Дойде обед, нагази следобедът. Като взе да мержелее въздухът, притесних се. Още малко да се свечери, и гълъбът няма да долети до Михалис, ще се обърка. Какво да правя? Проваля се планчето. Седнах и три думи написах на хартийка: „Няма. Мръква. Чакам.“ Сложих я в капсулката, зафучих гълъба в небето. Дано стигне до Михалис, пък той ще се сети за останалото и ще го отнесе на Парашкевов.

И за нашите вкъщи се замислих. На обед не се прибрах, цял ден ме няма — ако тръгнат да ме търсят и някой съученик им рече, че и на училище не съм бил, съвсем ще пощуреят. Обаче се заинатих. Колкото повече ми се стяга душата, толкоз повече се инатя да чакам. Реших да посрещна за последно бързия влак от Свиленград в десет и половина. Следващият беше след полунощ, тоест в друг ден се пада вече, а обещаното пред Парашкевов беше само за тоя. Седя, чакам и от време на време псувам на ум — как се хванах на това хоро!

Хеле пристигна и тоя влак. В тъмнината вече не се криех отстрани да следя пътниците, ами се втурнах покрай вагоните. Тичам, озъртам се и едва не се джаснах в нея. Веднага я познах — Калия Дамянова Калева. Беше облечена в черно като вдовица, в едната си ръка носи дамска чанта, в другата — куфарче. Отминах я и гледам — взе да пресича коловозите. Ах, майка му стара! Ако още дебна за придружители, нея ще изпусна. Хѐ къде са файтоните — ще се качи на някой и сама ще отцепи към Парашкевов. Реших да не гоня дивото, ами питомното да хващам. Поех с големи крачки след нея, съобразил бях какво ще й река. Настигнах я в чакалнята, на осветеното.

— Госпожа! Госпожа! — викам й, като се изравнихме. — Не ви ли трябва носач? Файтон искате ли да хванете?

Тя остави куфарчето на земята и като ми погледна куртката, рече:

— Ама вие не сте ли ученик?

— Ученик съм — казвам, — но вечер припечелвам тук по нещо. Сирак съм.

— О, горкия! — съжали ме тя и взе да разкопчава чантата си.

— Не сега, не сега! — спрях я аз. — Като вземем файтон, тогава ще ми платите. — И изведнъж се наведох към ухото й и прошушнах: — Коста Парашкевов ме праща.

— Шшт! — вдигна ръка жената към устата си. — Ни дума повече! Да вървим!

И лекичко се огледа, деликатно, ама аз вече бях сигурен, че не е сама, че има някой наблизо, дето ни следи. Сам ще ни кацне, рекох си на ум и не знам защо се зарадвах с глупавата си глава. Почна играта значи, както си я мислехме, дайте сега да се надиграваме! Взех куфарчето, излязохме пред гарата и аз отидох да ловя файтон.

Като се върнах, оня вече стоеше до нея. Наистина мъж-канара — дрехите му опнати от плът и мускули, гърбът му като шивашки тезгях. Свалил капелата и си вее пред лицето. Сгорещил се. Обаче на главата му един косъм няма — отчасти олисял, отчасти я обръснал. Глава голяма, жълта, валчеста, сякаш някоя кратуна е расла, расла, па е забравила да спре да расте. Какъв е косъмът му тя не показва, ама мустаците го издават. Рунтави, напръхнали, все едно катерича опашка е захапал. И рижи. Тоя ще е, рекох си веднага, него описваше Парашкевов. И докато скачам от стъпенката на файтона, чувам жената да говори високо:

— Това момче е сираче и вечер работи на гарата. То ще ни заведе, защото, знаеш, трудно се ориентирам в тъмното. — Казва го значи, за да си запомня роличката и да не се отклонявам от нея. — Хайде — продължи тя, — помогни ми да се кача, Божо…

Като чух това име, цял изтръпнах, сякаш комар играех и всичките си пари заложих на една карта. Парашкевов не ми беше казал кого точно ще посрещам. И нямаше уж никакви причини да предполагам, че бившият директор ще му гостува. Нали побягнал в чужбина, нали присъда имал тук и джандарите чакали да го опандизят?! Ама тия разумни разсъждения после ми дойдоха на ум, докато се возехме тримата към града. В мига обаче друго ми блесна, като че тая мисъл готова си е стояла в мозъка ми и само някой трябваше да я побутне, че да изплува отгоре. Божо — Божидар Станев значи! Щракна ми, повярвах го и не сгреших. И от любопитство дъхът ми пресекна за минута-две.

За тоя свой благодетел и приятел, душманин и предател Парашкевов не говореше много. Постъпваше като за мъртвец — или хубаво, или нищо. Хубавото ти го казах вече. Лошото — два-три голи факта. Иначе мълчание за някогашната им близост. Ама как е изглеждал, ама какво е говорел, как са другарували — нищо. Не го ругаеше, не го лепеше с обидни думи, но и без да ни подковава специално, ние с Михалис презирахме името Божидар Станев. Името презирахме! Не мога да кажа, че съм го мразил, защото как да мразя човек, дето не съм го виждал. Обаче погнуса изпитвах, отвращение като към подло насекомо, което ще те ухапе там, дето не се стигаш. Ами как — накиснал невинния в помията и изчезнал! Само това ни стигаше да знаем за него. А че обрал банката не му го слагахме за кусур.

Много обича човек да разглежда подобно насекомо, с клечица да го побутва, да си представя колко е зло и противно. Големият подлец, да знаеш, е по-интересен на човека от големия светец. Не видиш ли, че щом се появи някой антихрист, сганта се лепне за него, ама Христос да слезе, мнозина няма и да го погледнат. И ето че сега такова насекомо се беше разположило на две педи от мен. Във файтона аз седнах на малката седалка, гърбом пътувах, очи в очи с гостите. Докато се нагласяхме, коленете ми попаднаха между краката на Станев. Дебели нозе, твърди като чугун, на милиметър не можеш ги мръдна. Личи си, че като бик е як, връз теб да падне само, и ще те убие.

Файтонджията бе запалил фенера и в треперливата светлина пусках по един поглед към Станев. Бързичко, крадешком. Лице месесто, но стегнато, нос объл и малко разплюскан — и се чудех, представи си, как в такъв голям човек голяма подлост се е вместила. От неопитност и щуращина си мислех тогава, че подлостта избира кръжавите и съсухрените, а едрите и дебелите са добри и благодушни. Няма такова нещо, не слушай такива приказки! Във всяко едно тяло подлостта влиза като в бащин дом, щом това тяло е човешко. И все Станев дебна, все него следя — жената в началото почти я оставих. Ама нали очите ми бягат настрани, взеха и на нея да се спират.

Забелязал бях аз още в чакалнята, че е слабичка, с тънко кръстче и ако Господ й беше отнел от други места, в пазвата й с големи шепи слагал. Пълна, та препълнена! Ще ти призная, че от малък още, щом видя непозната жена, първото нещо, дето си мисля за нея, е — става ли тя за любовница и като как аджеба ще се получи тая работа с мен. За един миг го преценявам — точно и без никакво колебание. И жените значи ги деля от началото на две категории — едните ги търкулвам в кревата мислено, а другите въобще не ме интересуват. Така постъпих, разбира се, и с Калия Дамянова Калева. И да знаеш, одобрих я, включих я в първия отбор, макар да беше по-възрастна от мен. Най-малко трийсет години е имала тогава. Русичка, светлоока, с носле прищипнато и вирнатичко, устни мекички и шавливи — винаги готови за смях, за закачка, за превземка и глезени думи. Само че тая жена, Калия, аз ни веднъж не я видях да се засмее. Съвсем, съвсем не беше оная нощ за смехове и лигавене…

Като разгледах добре гостите, взех и въпроси да си задавам. Абе, къде се намериха тия двамата, викам си, че заедно да дойдат у Парашкевов? И защо точно сега, след толкова години? И защо той се крие, а пък тя — не? И за какво идат — носят ли му нещо или нещо ще искат? Не ми се вярва да са тръгнали посред нощите от нямане на работа… Иначе те не разговарят, мълча и аз заедно с тях. Само докато се качвахме, Станев попита Калия, знам ли аз точно къде ги водя, сякаш ме нямаше във файтона. „Горе-долу… До махалата — отвърна тя. — После сама ще се оправя…“ И толкова. Вече бяхме влезли в града и доста наближили улицата на Парашкевов, когато Божидар Станев ме стресна.

— Абе, какво си ме зяпнал ти от самото начало, момче? — пита с глас груб и гръмовен.

— А… не… такова… — мънкам аз, а той продължава:

— Коста Парашкевов познаваш ли?

— Чувал съм за него — викам.

— Ами къде живее знаеш ли?

— Приблизително — не спирам да лъжа, но ми дойде кураж и на обиден да се правя: — Извинявайте, ама не съм искал да ви засегна — казвам. — Ако речете, мога и да сляза. Направо ще продължите, файтонджията ще пита и ще ви упъти…

Смятах аз да драсна през задните дворове и минутка да е, но по-рано да стигна у Парашкевов, да му съобщя за гостите.

— А, не! — отвръща Станев. — Парите си докрай ще изкараш! — И ми се стори, че допълнително ме приклещи с нозете си.

Стигнахме, поемам аз куфарчето на дамата, вади Божидар Станев портфейл да се разплаща с файтонджията. Мушна и на мен в ръката нещо, но аз не го и погледнах, напирам да отварям портата.

— Свободен си! — командва зад мен мъжът. — Върви си вече!

Аз не го слушам обаче, тепам по пътеката и чувам отзад оня да крещи:

— Абе, кой си ти бе, твойта мама?! Къде отиваш? Ах, Калия! Главата ти ще строша!

Затичах, гледам — кухнята свети, и направо се бухнах вътре. Край масата седят Михалис и Парашкевов.

— Божидар Станев и Калия Дамянова Калева идат! — викнах на един дъх и в първия момент Парашкевов се втрещи, но веднага скочи като живак и се втурна навън.

След него — и ние с Михалис.