Димитър Кирков
Балкански грешник (71) (Разказите на един авантюрист)

XXXIII

В Турция живях почти до края на войната. Когато пристигнах в Истанбул, тя вече клонеше към свършване, ама кой да й знае дните. Немците още стояха на Балканите и здраво държаха каквото им трябваше. Като се дръпнаха те, много юнаци се извъдиха да се бият в гърдите. Един от тях съм аз. Пушка не съм държал, в партизанска землянка не съм се врял, но лично Тито ми е връчвал медал за участие в югославската съпротива. Много се гордеех с него. Не казвам сега заслужил ли съм го или не, но хората тъй бяха отсъдили, пък и самият медал беше цѐнен. Защото го бяха отсекли от сръбската доблест и твърдост, от вярното сръбско юначество. Като ми даваха частичка от него, признаваха ме равен на другите. И да не съм сторил кой знае какво, помагал бях все пак на това племе, дето не се снишава из трънките, а виква в лицето на силния: „По-добре гроб, отколкото роб!“

И книжица вървеше заедно с медала. В нея бях вписан: „Димитар Попович, сърбин.“ Тъй ме прочете маршалът, а произнесеше ли той нещо, то бе истината, то бе законът. Хиляден народ гръмна и заръкопляска — друг път толкоз очи не са ме гледали с обич и радост, както като поздравиха сърбина и храбреца Димитар Попович. Защото ни награждаваха на митинг, на открито място. Ние, с медалите, оставахме за малко на дървената трибуна, докато отстъпим място на следващите. От там зърнах Небойша долу — той преди мен си беше получил отличието. Стискаше шепи над главата си, махаше ми с две ръце — да не се загубим в навалицата.

Само двама бяхме останали от групата. Аз знаех малко, той повече какво се вършеше из Турция, за да ни накичи сега Тито гърдите. Ще ти кажа накратко. Като изключим руснаците, в Европа най-яко се опънаха на Германия югославяните. Известно ти е, викаш — цяла армия командваше Тито по гори и планини. А тая армия искаше снабдяване. С храни, с лекарства, с какво ли не и най-паче — с оръжие. Насреща бяха англо-американците. Така казвахме тогава на тия съюзници. Предполагам, на Титовите партизани се помагаше от много посоки, а един канал идеше от Турция. Впрочем не съм сигурен един ли е бил. Допускам да са били мрежа от каналчета, та ако се прекъсне някое, по другите да не спре да тече. Защото работата беше тайна, конспиративна и си носеше съответните опасности.

Небойша Симич се числеше към тая мрежа. От щаба на партизаните пратили групичка за контакт с англо-американците. Да преговарят, да уточняват списъци с продоволствия, да проверяват товарите и най-сетне, да участват в тяхното прехвърляне до партизанските земи. Небойша не беше по преговорите, бяха му дали по-мръсна и рискована работа. Колко души броеше групата и как бяха организирани, аз не питах и не исках да знам. Веднъж само мярнах една от по-едрите риби, но нито й чух името, нито разбрах в кои подмоли квартирува. Небойша ме държеше настрана, тъй че ако се издъня, провалът да спре до него. Според мен, всевъзможните му задължения се свеждаха до едно нещо — охрана и сигурност на мисията. Да се опазят хората и по-важно — да излитат регулярно самолетите с оръжие и муниция. Удари се очакваха от две страни.

Като неутрална държава Турция не биваше да позволява такова нещо да се мъти на нейна територия. Германците я притискаха, заплашваха, че не си ли пази неутралитета, както мома честта, ще я бастисат моментално. Немският посланик в Анкара беше ас сред шпионите и от негови хора бъкаше навсякъде. То въобще в тия неутрални държави, включая Швейцария, гъмжеше от шпионаж, от кални номерца и прочие, с една дума, и в тях се водеше война, подобна на фронтовата, само че без танкове и гаубици. Немската агентура е вършела какво ли не, но две нейни задачки досягаха нашата кожа. Тя диреше доказателства за присъствието ни, та да натрие с тях сурата на турското правителство. Но тъй като не вярваха, че то ще се разпъргави, германците дебнеха да ни премахнат и със свои средства. А ние не трябваше да допуснем нито първото, нито второто.

Властта в Турция, разбира се, не признаваше официално, че някакви си сърби заговорничат из държавата и влачат оръжие през нейните граници. Правеше се на утрепана, мижеше с едното око — да не си развали съвсем достлука с англо-американците. Но с другото нямаше начин да не гледа — в угода пък на немците. И ако не си потънал вдън земя, ако сам й се натикаш в ръцете, няма да ти цепи басма, а тихомълком ще ти отреже главата — все едно наистина не си съществувал.

На тия два огъня се печеше Небойша. Той бе измислил една хватка, за да избягва преки попадения. Използваше турци за едно-друго. Сам седи на тъмно, под земята, а горе, на видело, услужват обикновени хорица, хрисими граждани. Носи човекът камъче от мозайката, ама кому е потребно, къде ще го сложат — хабер си няма. Тук се очерта моето място. Ако Небойша беше буферът между мен и неговите началници, аз пък бях буферът между Небойша и легалния свят.

В ония години се говореше как немците превзели линията „Метакса“. Събрали магаретата на половин Балкански полуостров, пуснали ги през минните заграждения. Гърмели мините, хвърчали магарешки копита и глави, а после войниците на Вермахта минали като на разходка. Тъй горе-долу постъпваше и Небойша. В началото аз бях едно от редовите му магарета, пък после станах главното магаре…

Не ти казвам сега къде се свързахме и как му спечелих доверието — само искам да обясня поради какви причини оня медал цъфна на ревера ми. Сред многолюдието на митинга, пък и в цяла Сърбия, единствен Небойша знаеше, че съм турчин. Но така се бяха подредили работите, че ни той имаше интерес да го споделя с другиго, ни аз да разправям. Небойша бе изтъкан от тайни, ама и аз си имах моите. Не му бях признал, че преди да стана турчин, съм бил грък, а още по-рано — българин. Докато върлувахме из Турция, той ме снабдяваше с всякакви документи. Не съм сигурен сръбски фалшификатор ли си водеха, англо-американците ли ги фабрикуваха. Но като видях, че тая работа не е трудна, помолил го бях, щом свърши войната, да ми изработят един хубав югославски паспорт. За всеки случай. Тогава си измислих и новото име — Димитар Попович. Той обеща, но каза, че след войната паспортите сигурно ще са други. И може би нищо нямаше да стори, ако не се беше случило едно злощастие.

Щом немците се изтеглиха на север, групата на Небойша заминала в освободената си страна. Него обаче оставили. Или защото нямало място в самолета, или, по-скоро, да довършва някаква работа. Това на мен, разбира се, не ми беше известно, но като се срещнахме, гледам го — умърлушен и малко изплашен. Разказа ми и добави, че самолетът излетял, но не кацнал. Взривил се точно над летището преди да се приземи. Небойша не вярваше злополуката да е случайна, подозираше, че е разправа в собствените му среди. Идеше време власт да се дели сред тях…

Тогава значи той ме попита не искам ли да ида с него в Югославия. Как, викам, ще изляза от Турция? Кой ще ме пусне? Знам как, отвръща. Той вече живееше легално, наемаше стая в хотел. Макар Германия да не беше капитулирала, турците подушваха в такива като Небойша бъдещите победители и не само не го преследваха, ами го и улесняваха. Не ми е докладвал кои служби го бяха приели, но след няколко дни ми показа бележка: тъй и тъй, гражданите на Югославското кралство Небойша Симич и Димитар Попович са пребивавали като емигранти в Република Турция. Разрешава им се да напуснат страната. И в потвърждение, че ние сме тия граждани, той носеше два от старите кралски паспорта, със съответните изходни визи. Паспортите със сигурност бяха подправени, бележката — може би. Но както и да е — работа свършиха.

Доста се бяхме сближили с Небойша. Веднъж му спасих живота. И той ме уважаваше, особено защото, като водещо магаре, не настъпих мина по нашите криви пътеки. Но още при първия разговор се сетих, че не ме кани той в Сърбия за приятелска компания. Освен всичко друго, гибелта на неговите шефове му отваряше лична неприятност. Правят, що правят подобни мисии, но накрая дават отчет. С кого са контактували, какво са получавали, какви ангажименти са поемали и куп още такива въпроси. Всеки един крие и подводни камъни. Нямаше кой да им отговаря сега освен Небойша. На всичко отгоре — сам. А да останеш сам в една конспирация, когато другите са загинали, винаги е подозрително.

Най се боеше другарят ми Симич да не би някой да се усъмни, че той е поставил бомба в самолета. Въобще не знаеше има ли в Сърбия колебание за диверсия, но като подземен човек си връзваше коня на два кола и ако евентуално възникнеше такъв въпрос, той да се предпази — да не би него да обвинят евентуално. Нужен му беше свидетел. Аз в делата на мисията не бях посветен особено, но за това последното, за бомбата, можех да осигуря алиби. Небойша бе уведомен кога е излетял самолетът. А от седмица преди тая дата ние бяхме далеч, чак на иранската граница. Невъзможно бе да заредиш адска машина толкова време предварително.

Споменах ти веднъж как двамата прекосихме с влак България през януари 45-та. Небойша не скри за какво му трябвам, предупреди, че вероятно ще ме разпитват. При онова дълго пътуване взе и да ме подготвя по някои точки, които го притесняваха. Поразкри неизвестни ми дотогава секрети.

— Истината ще казваш! — повтаряше. — Пред другари — само истината!

— Добре — викам му, — ами мен самия как ще обясниш? От къде се взе тоя Димитар Попович, ще рекат, че го забъркахте в нашите тайни?

— Пак истината! — настоява Небойша. — Димитар Попович беше, докато минем турската граница.

— А, не! — отказах категорически. — Иначе слизам на първата спирка. Ако признаеш, че съм турчин, може да ме върнат обратно. Омръзна ми да рискувам. Помисляш ли как ще ме посрещнат в Турция? Пък и твоите разпитвачи може да не ми хванат вяра.

— Няма друго обяснение — намръщи се Небойша.

— Има, има! — успокоявам го. — Ще ти го кажа на едро. Сърбин съм, живял съм в Италия с родителите си. Като нападат германците Югославия, избягали сме в Турция. Страхували сме се да не ни предадат фашистите на своите съюзници и да изчезнем в някой лагер. В Турция старите са починали — останал съм сам. Това си чул от мен — това знаеш. Подробностите ще къдря лично.

— Опасно е да лъжем на отговорно място…

— Че това лъжа ли е?! — изкушавам му съвестта. — Дреболия. После ще разправяш само истини. Как си ме вербувал и прочие. Не е ли по-важно какво съм вършил, а не кой съм? А? Пък и откъде си толкова сигурен — пробуди се дяволчето в мен, — че това, дето го смяташ за лъжа, не е самата истина? Че съм сърбин по рождение, но детството ми е минало в чужбина. Нали се чудеше как тъй бързо научавам сръбския. Е — сега можеш да се досетиш. Какво знаем ние, братко, един за друг? В това време, дето трябва да се пазиш и от близкия…

Небойша е шест години по-голям от мен и опитът го е научил да подозира собствените си подозрения. След последните ми думи млъква, дъха на замръзналото стъкло — уж да гледа навън. Но всъщност върти в главата си версията за сръбския ми произход. Недоволен е, че досега не му е дошла наум. „Тъмен субект — мисли си той за мен. — Всякакъв може да е. И турчин, и хърватин, и бошнак. Пък може би македонец? Но от Гестапо не е — това е сигурно. Да ни бяха изклали като пилци! А може би са го пратили от щаба? Като таен наш контрольор? Невъзможно! И все пак — тъмен субект.“

Аз се подсмивам, но подобни неща си думам за него. „Защо си угрижен, брате? — вглеждам се в лицето му. — Нали победихме? Нали ти е чист косъмът? Или точно ти си подложил бомбата? За таквоз нещо ръката ти е лека. Защо ме влачиш иначе със себе си? Ей! Да не изгорим и двамата?…“

Лашкаме се на дървените седалки в разнебитения вагон, парцаливите балкански земи се въргалят зад нас и ние хем сме си най-близки от бая време, хем не си вярваме. Подозираме се, защото си приличаме. Ако се случи, един за друг ще бръкнем в огъня. Ама може един друг да се предадем. Както сме несигурни в света наоколо, тъй не сме сигурни и в себе си. Сякаш не само вагонът се клатушка под нас, а цялата ни земя се гъне и трепери, подмята ни, мъчи ни със своята неустойчивост и като ни блъсне един в друг, ние не знаем да прегърнем ли близкия, че да се закрепим заедно на нозе, или да вземем да го удушим — да не ни се пречка в краката. А за това нещо няма значение турчин ли съм или сърбин и дали оня срещу мен е българин или грък…

Разпит наистина имаше. Според мен, претупаха го надве-натри. Войната не беше свършила, бъркотията беше голяма. Може би, като се утаеше мътилката, пак щяха да теглят Небойша за отчет. Но в оня момент такива като нас бяха потребни — зачислиха ни едновременно в новата полиция. И доста скоро влязохме в списък за награждаване. Туй ми бе първият и последният медал. Радвах му се, ама още там го загубих. То добре, че не загубих и главата си, както стана с Небойша. Убиха го пред очите ми. А аз останах в Югославия такъв, какъвто бях влязъл — Димитар Попович. Три години и нещо живях там, даже щях да се женя. Но ми попречи кавгата на Тито и Сталин. Остави венчилото, ами заради тая караница кожата ми щяха да съдерат, както се случи с мнозина. На косъм се разминах. Най-близко ми се падна тогава Румъния — в нея се спасих…

Гледам, гледам край мен — ни един не остана. Стопиха се, изчезнаха и приятели, и врагове. Кой умря, кого попилях след себе си. Животът ми прилича на счупено огледало. Уж съм един, а във всяко късче част от мутра се оглежда. В едно парче — нос, в друго — ухо стърчи, а отломъците разбъркани. И тия, дето обичах или мразех — и техните образи изпонарязани, според както огледалото се е строшило. Да можех да сторя чудо, най-напред това огледало бих слепил. Парченце не бих оставил да се валя, тъй че да се съберат всичките лица. И тия, дето ме радваха, и тия, дето са ми вгорчавали сърцето. Защото без тях и аз няма да се видя целият.

Да можех да ги събера до мен! Поне за една вечер! Билети да им пратя за идване и връщане. Да ми гостуват всичките! Те в моята гарсониерка вкупом не могат да влязат, ама другаде ще поседнем. Кръчми — бол. В Тракийския хан примерно, в Пазарджик. Или в оня букурещки ресторант, „Лидо“, дето честичко ходехме с Моника. Или пък — една кафана бяхме открили с Небойша в Нови Сад, краката сами ни водеха там, защото много сладка певачка имаха, Милена. И в таверната на Гнафакис става, в Пирея, дето Ламброс Пазаити щеше да се годява със Зоица.

Навсякъде ми иде да съм домакин. Навсякъде съм вътрешен. Ще си посрещам гостите на крака, ще ги настаня на масата. Чрез мен ще се запознаят те, чрез мен ще си намерят приказка. Димитър, Димитриос, Демир, Думитре, Димитар — това име ще се търколи между тях и те ще кимат с глава — знаем го, наш е човекът. Ей ме! Ей ме! — ще откликвам аз на всяко повикване и ще търча като момче — всекиму да е удобно. А отпуши ли се веднъж разговор, нататък е лесно. Хеле — като тръгнат напитките. От всичко ще подбера! За начало и хиоска мастика, и сръбската сливовица, и българската гроздова. С подканящите наши мезета: от морета, от равнини и от горските пилци — млякото. Ще се чукнат чашките, ще се развържат езиците. А пък като тръгнат гозбите! Като се вдигне оня аромат над трапезата! Цял свят ще обърне нос да подуши и ще рече: Какво е туй благоухание? Кой го е приготвил? Балканците пируват! — ще викнем всинца, а дядо Аргирис, като по-учен между нас, ще добави на колко хиляди години е общият корен на нашите ястия, с какви вълшебства са ги тъкмили мъртви и живи народи, за да могат и цар да съблазнят, и сиромах да си оближе пръстите. И ще пуснем виното — тоя пратеник на слънцето, дето човекът за пръв път го е посрещнал точно на нашата земя. Всекиму по душа ще влея — и от белите, и от червените. А като изпразним оканиците, като ни блеснат очите — готови сме за побратимяване.

Но става ли гощавка без песен, без музика?! Ще откъсне всеки цвете и ще го подаде, ще ги подредим ние, ще ги нагласим, както мома кити китка в своята градинка. И ако някой по света е останал безразличен към ароматите от трапезата, тоя път няма да издържи — ще наостри уши, ще си отвори душата. Откъде тез ритми, ще попита, откъде туй благозвучие, туй злато звънтящо? От сърцата ни, ще отвърнем ние, от черната земя долу и от небето над главите ни! А щом поделим хляб, вино и песен, ще рипнем да играем. Тъпан ще думне, ще проплаче цигулка, гайда ще заручи и зурна ще извие и ние като вихър ще се понесем край масата. Ще подскачаме, ще приклякваме, ще се прегръщаме през раменете, ще се спускаме и ще отстъпваме, ще гънем снаги и ще плетем крака, ще се тресем, ще се въртим, юнашки ще се провикваме, шемет ще ни омае главите, ще примержелее пред очите ни от тоя наш лудешки танц, катурната чаша ще се разбие в пода, пищов ще гръмне в тавана…

Не! Чакай! Отказвам се! Опасно е да събирам такъв гуляй. Както се е ляло виното на софрата, тъй може и кръв да се пролее. Еднакво сме щедри и на едното, и на другото. Като свършат подобни балкански веселби, често не можеш да различиш къде е плиснало червено вино, къде е изтекла мъжка кръв. Каквито сме кибритлии, за малко се докачаме и за нищо кипваме. Докато се побратимим, току-виж сме се изклали!

Ами ако дядо Аргирис седне наблизо до оня роднина на Парашкевов, запасния офицер? Единия с Велика Гърция, другия с Велика България. Ами ако Небойша също се притури до тях с Великата си Сърбия? На минутата ще се счепкат тримата. И какво ще си хортуват примерно Михалис и Кайзо, Караканьоти и Рашид ага, Парашкевов и Сеид ефенди? Ами аз? Аз как ще се оправя? Ако свикам живи и мъртви, с какви очи ще погледна Божидар Станев, дето му прерязах гърлото? И как ще се извиня пред Садък Бостанджи, че го отведох до бесилото, а оставих щерка му — и на нея да отмъщават?…

Не, ще ми се другаде да идем, на друго място да ги видя всичките. Ех! Да беше добър Господ — да ни пусне в подножието на престола си. На неговата трапеза да седнем. Ще пристъпим тихо, кротко ще се подредим. Същите лица ще бъдем, но там не можем да стигнем същите. Всичко адово ще е паднало от нас, ще е отишло в катрана да гори, а пред Бога ще представим Божието, с което сме се родили. Кал и струпеи ще сме смъкнали от себе си. Като кал и струпеи ще сме изчистили лошотията, омразата, лъжата и подлостта. Гнева, дрязгите, черните подозрения. И вече нито ще помним злото, ни на зло ще сме способни. Благообразен ще стои Кайзо насреща ми, ще усещам нежния досег на Зоица, Садък Бостанджи ще ми кимне с почит, а в баща си щастливо ще се притиска Гюлчин и с щастливи очи ще ме погледне. Ни белег няма да е останал от бръснача ми по шията на Станев, горд, израсъл мъжага ще е Зизу, Рашид ага пъргаво ще влезе и като мине край мен, усмихнато ще ми прошепне, че тия негови крака са същите, за каквито съм приказвал някога в джамийското кафене.

И всички, всички до един ще ги видя в собствената им сила и доброта! Като рачешка броня са сковавали душите ни налепите от стари рани, но под тях ще се открият дарбите, с които Бог ни е дарувал при своя замисъл. Тогава ще се разбере, че щедър е бил той към нас, че с пълни шепи е давал на хората по тия земи. А ние, край Божията трапеза, един с друг радостно ще се узнаем…

И точно в тоя миг, когато любов и радост препълнят сърцата ни, ще доловим Неговото присъствие, защото Той ще ни е приближил. Има такава българска приказка — „вечерял с Бога“. Казват я за човек, комуто върви във всичко, сполуката му е честа гостенка. Но тая сполука иде не от шмекерлъци, не от кражби или за сметка на другиго. Ами човекът си е добър на мястото и Бог му помага, защото му има доверие. Затова и нас ще приближи Господ, ще седне помежду ни. Не за да пием ракия или да ядем лозови сърми. А за да ни върне своето доверие, което сме похарчили евтино в оня живот. Защото преди ние да повярваме в него, Той е повярвал в нас. Ще ни обходи с очи, ще ни разпознае, че сме минали своето чистилище, ще си спомни какво ни е дал някога. И като погледне всекиго в зениците, ще му вдъхне дух, ще му потвърди дарбите, а някому може и да прибави. Но това повторно доверие ще е за друг живот, момче, за съвсем друг живот, а не оня, за който ти разправях…

Ето — там искам да се съберем, така искам да стане! Ама мирен не мога да стоя — признавам си и пред теб, и пред Бога. Пак ме човърка дяволът със съмнения. По мярка ли ни е въобще Божието доверие? Няма ли да сторим с тоя друг живот същото като с предишния, а може би — и по-лошо? И не е ли по-правилно грешник като мен да го натикат веднъж завинаги в ада и да го зачеркнат от Божиите списъци? Такъв съм си, вярно е. Хем мечтая, хем не си вярвам — та допускам и точно обратното. Ама прости ме, Боже, и за това последното прости…