Димитър Кирков
Балкански грешник (68) (Разказите на един авантюрист)

XXX

Най-напред чух пукот на съчки и бурени, като че слон се задаваше. После — гласа на Кайзо. Нещо мучи, нещо ломоти — не може да му се разбере. И никой не му отвръща. За миг помислих, че е пиян. А не се и вижда. За изминалите десетина дни месечината бая се нащърбила, пък и облаци току й затулят светлика. Примъкнах се напред и изведнъж отпреде ми изникнаха два силуета. Не питах после Кайзо откъде е подбрал доктора. В конака ли го бяха викали по работа, а той го беше причакал? От града ли го караше? Все едно — човекът бе вързан и Кайзо го събори на колене.

— Ще викаш ли? — рече дрезгаво. — Да ти махна ли затулката? А? И да викаш — добави, — няма кой да чуе. Да се разберем като човеци. А?

И посегна към него, сигурно му отпуши устата, защото Ибрахим Октай взе да пъхти и плюе, докато събере гласец:

— Негоднико… В затвора ще те вкарам!

— Не щеш като човеци. А? Като добитъци ли тогава?

— Живота ти спасих — не го слушаше докторът. — Червата ти се влачеха…

— Не ми вдигай кахърите! — пресече го Кайзо. — Правичката ми кажи: аз ли съм виновен, ти ли?

— За какво бе?! Освободи ме незабавно! — съвземаше се пленникът и понечи да стане.

— Трай! — бутна го великанът обратно. — Трай още мъничко! Аз теб, докторе, за човек те броях. Ихтибар^[1] ти правех винаги. А ти за говедо ме имаш. Като търсиш говедо, говедо и намираш!

— Умник! — с презрение рече Ибрахим Октай. — Кой те подучи?

И на мен се стори, че зад тая Кайзова диалектика стои Рашид ага. Ама може би и аз го подценявах повече от дължимото.

— Помниш ли стареца в хотела? — попита той. — Дето го уморихме двамата?

— Пияница! — задъха се от обида докторът. — Какво разбираш ти от медицина?! Аз спасявам хората — клел съм се! Ти ги мориш!

— Добре! Тъй да е — Кайзо лесно отстъпи на това място, за да натисне другаде: — А златото? Даде ли ти вдовицата и заръча ли да делим?

— Лъже те! — изпищя Ибрахим Октай. — Знам кой — онова мръсно копеле, дето се влачи с теб. То отрови господаря си, защото…

— Не ме е еня ти ли, той ли сте го тровили! — не се отклони Кайзо. — Правичката ми кажи за пендарите! Като си се клел да спасяваш хора, закълни се да спасиш и мен! Да не направя грешка случайно, докторе, защото те уважавам. Да ми е чиста съвестта! Ако не лъжеш, на ръце ще те отнеса до вас. Ако ме е лъгал оня, ще го разчекна.

— Кълна ти се, Кайзо! Повярвай! Давал съм и пак ще ти давам… Ела вкъщи… Имам пари…

Напразно се закле доктор Октай. Много близо му се стори спасението и това го подведе. Ама с такава евтина клетва не можеше да затъкне устата на звяра.

— Карпуз! — ревна Кайзо. — Ела тука!

Аз замръзнах и не излязох веднага.

— Карпуз! — подивя той — изглежда, помисли, че ме няма, че не съм се явил за свидетел в неговото съдилище.

Изправих се и като сянка се показах. Това смачка доктора. А още не си бях отворил устата. Макар да бе вързан и сложен на колене, познатата негова горделивост и презрителност до тоя момент му държаха гръбнака прав. А сега в миг се превърна на мокър парцал, който шльопна и се залепи в нозете на убиеца.

— Чакай! Кайзо! Недей! — жално проплака той.

Кайзо също се преобрази. През цялото време се беше владял и говореше някак сдържано, разумно — според неговия аршин, разбира се. Като се появих аз обаче, юздата падна и гневът му всичко овърша.

— Един от вас ще мре! — изхъхри той яростно. — Да видим кой ме премята?! Карпуз — обърна се към мен, — кажи що стана в хотела!

Едно е да жадуваш отмъщение, да готвиш убийство и да пресмяташ като в тетрадчица. Трябва ми труп — от тук ще го взема, там ще го употребя… Ама съвсем друго е да усетиш как самият живот ти тегне в ръката. Все едно съм хванал въженце, а в другия му край се държи Ибрахим Октай и виси над пропастта. Пусна ли го — пропада в бездната.

От две мои думи зависеше ще умре ли веднага тоя човек. Аз бях казал истината на Кайзо, но не съвсем. За него Асие ханъм и дума не обели тогава, камо ли да е нареждала да му се дава дял от златото. Ако признаех това нещо, част от вината на доктора щеше да падне — поне в очите на Кайзо. На мен щеше да се прехвърли тая вина. Не пуснех ли незабавно въжето, и аз отивах в пропастта. Чрез лъжа щеше да умре Ибрахим Октай, но зарад истината. Заради моята истина. Защото с нищо не намаляше вината му в моите очи — като убиец на Сеид Османоглу. Две присъди тегнеха едновременно над главата на доктора — Кайзовата и моята.

За една секундичка обаче и друго ми мина през ума. Както Кайзовата истина беше смесена с лъжа, тъй може би и моята бе смесена с невежество и друга една лъжа. Може би се мамех и доктор Октай не бе причинил нарочно смъртта на Сеид ефенди. Изнудвач беше — да, рушветчия беше — да, ама сигурен ли бях, че е и убиец? И както аз можех да смаля вината му пред Кайзо, тъй някой друг пък човек, учен и безпристрастен доктор, би могъл да обели вината му пред мен?

Това мигновено колебание нищо не променяше. Засилила се беше тежката каруца към дерето, а пред колелото й се случила една суха пръчица. Напрегнала тя гръб да спре връхлитащата грамада, но колко й е силата?! Изхрущяла, а колата с гърмол продължила надолу. И все пак — забавих се малко да отговоря. Както бе сврял глава в краката на Кайзо, докторът се извърна към мен. Тъмно беше и не му виждах лицето, но защо ме погледна той? Чудо ли чакаше да сторя? Да го защитя, да се откажа от отмъщението? Да си разваля плана? Сам да се подложа на Кайзовата ярост? Не, не бях аз чудотворец, а изплашен човечец, който трепери за кирливата си кожа и я смята за най-скъпа на света.

Казах, каквото бях казвал. И то с подробности, с настървение.

— Видиш ли, докторе! Видиш ли! — победоносно се провикна Кайзо преди да съм свършил.

— Ела! Вкъщи е всичко… Ще ти дам… — захленчи Ибрахим Октай, но и за човек като Кайзо имаше по-важни неща от златото. Пък и късно му го предлагаха.

— Не съм аз лошият — разбра ли! — през стиснати зъби заговори той. — Не съм виновен, задето… Ей го свидетелят! Да помниш! Запомни го! Помни, докторче…

Оная сянка — сгърчената в нозете на великана, полечка взе да се изправя. Хрипот и стон излезе от нея, а тя расте, издължава се, отделя се от земята, сякаш едновременно с душата, и тялото на доктор Октай се отправи към небето. Затресе се сянката в ръцете на Кайзо, пририта в предсмъртен гърч и аз не издържах повече, хвърлих се слепешком в храсталака…

Доста се бях отдалечил и не знам колко минути минаха. По едно време гледам — прозорчето светна, запалил е Кайзо фенера. Не чаках да ме вика. Той седеше на нара, подпрял глава на ръцете си. В стаичката вонеше на бъчва — вярно бях предположил, че преди убийството е пил. И тъкмо навлизаше във втория свой стадий — на умората и унинието.

— Иди съблечи човека — обади се с тънко гласче, май нещо му запираше в гърлото.

— Добре — подчиних се незабавно.

— Ча-кай — разкашля се той. — Под сайванта има въжа. Отзад ще намериш камъни. Вържи два кръстом — да не се изхлузят. Окачи ги на главата и краката. После — в ямата. Разбра ли?

— Добре — повторих. — Разбрах.

— Ще можеш ли? Не ми се мърда…

— Защо не си вървиш, Кайзо? Уморил си се — рекох предпазливо.

— Вярно. Уморил съм се — съгласи се той като малко дете. — Обаче кажи, карпуз: разбра ли ме докторът?

— Разбра те, разбра те! — уверих го бързо. — От туй накъде — няма повече.

— Оф! — философски въздъхна Кайзо. — Тъй най-добре ме разбират. Ама защо?

— Такива сме създадени — казах печално. — Да се разбираме донякъде. Един Аллах ни разбира съвсем.

— Какво, какво? — разшава се той.

— Само Господ ни разбира напълно — натъртих. — Това е. И теб, и мен, и доктора.

Кайзо вдигна глава и ме погледна. Такава вяра, такава надежда, такава благодарност се бяха изписали на грубото му, от два дни небръснато лице, че сърцето ми се сви. От погнуса се сви, от съжаление, от страх и отчаяние. Ама не съм сигурен Кайзо ли гледах тогава или себе си.

— Носиш ли нещо за ядене? — меко попита той и като видя, че разперих празните си ръце, изпъшка: — Трябва да се прибирам. Гладен съм.

— Хайде, отиди си, Кайзо — подканих го леко.

— Свърши най-напред своето — пак нареди той. — Да видя, че сме изчистили. И ми донеси дрехите.

— Ей сега — рекох, но не излязох, а придърпах стол и седнах срещу него. Бръкнах, извадих ханджара. — Виж какво имам — подадох му го.

— Ха-а! — глътна въздух той с отворена уста и пое оръжието.

Държеше го като нежна птичка на лявата си длан и с пръсти го погали, обърна го, нарадва се на украсата, пък тогава извади лезвието от канията. Опита остро ли е и като се извърна леко, бучна няколко пъти във въздуха. Някакъв невидим за мен противник стоеше там и Кайзо се смръщи, злост и омраза извика на лицето си, но тоя път на игра, защото, като промуши врага си, щастлива усмивка разтегна устата му.

— Откъде го имаш? — успя да проговори той.

— Твое е! — отвърнах. — Подарявам ти го.

— А! — още повече се смая той. — Защо?

— На юнак отива! На мен за какво ми е? — отсякох.

— Да не би…

— Не е крадено — прекъснах го. — Никой няма да го дири. Хайде — остави ме сам, Кайзо. Ще трябва да взема фенера — няма на тъмно да стоиш.

— Е-е! Бива, бива. Щом е тъй — надигна се неуверено той. — Приемам го.

Стаичката беше ниска и Кайзо наведе глава — да не бърше тавана.

— Карпуз — рече колебливо, — в джобовете на доктора имаше малко пари. Да вземем да ги поделим?

— Не! Твои са — изправих се и аз. — За него не се бой. Ще му намеря място. И дрехите ще скрия.

— Ей! Приятел си — сложи той ръка на рамото ми. — Пък аз таквоз…

— Казвах ти. Ама не вярваше — отдръпнах се леко.

— За приятел Кайзо на всичко е готов! Гроб бъди! — вдигна той пръст пред носа си и излезе, изчезна в мрака.

Тъй стана размяната. Трупът беше мой, Кайзо получи ханджара. Намалих фитила на фенера и чак сега извадих цигарите. Ръцете ми потреперваха, в стомаха ми тежеше олово, но нямах време за повече почивка. Още не се бях спасил…

Намерих мъртвеца в тъмното и го повлякох към стаята. Тежък беше — едва го проснах на одъра. И взех да го събличам. Мъчех се да не гледам, но нямаше начин — видях го. Кайзо го беше удушил, а може би и врата му беше счупил. Черно изглеждаше лицето на доктора в мъждивата светлина зад гърба ми. Прехапал бе език, сякаш и за последно се бе изплезил на света с презрение.

Изопнах го, както майка го е родила, и за миг отпуснах ръце. Ни Кайзо, нито аз разбрахме докъде е вината му към нас. И той не разбра за каква точно вина умира. През ум не можеше да му мине, че тайната присъда над Бостанджи първом него бе покосила. Като къртици живеем слепи, като къртици и умираме. Не помним кога сме се родили, не знаем за какво мрем. Но в оня час не се радвах на отмъщението. Не се и любувах на тая смърт, както ме заподозря Рашид ага. Да си притежател на труп не е голям кяр. Сред животинското царство това се пада на долните хищници. И точно като някоя хиена аз бързах, бързах да си скрия плячката.

Отпреди бях приготвил платнище и два чаршафа. Държах ги в едно разсъхнало каче под сайванта. Увих мъртвия, стегнах го с въженце и с фенера в ръка подхванах мумията на рамо, отнесох я в най-тъмния ъгъл на сушината. Там имаше стари дъски, счупени сечива, гнила плява от незапомнени години. Под боклуците зарових трупа. Не знам какъв гробар на дявола съм изглеждал, ако би ме зърнало чуждо око. Но само нощна птица можеше да ми е свидетел. Всичко спеше, джунглата ме пазеше, а сърцето ми бе мъртво…

Бях свършил своето наполовина. Оттук насетне трябваше да се намеси и Садък Бостанджи.