Димитър Кирков
Балкански грешник (65) (Разказите на един авантюрист)

XXVII

Рашид ага ме навести надвечер. Още лежах и се надигнах при появата му.

— Стой, стой! — спря ме той да не ставам и приседна на кревата до мен.

Тъй — кълка до кълка си поприказвахме, без да се гледаме в очите. Неудобно някак, но и разговорът не беше дълъг.

— Защо побягна, Демире? — скръбно попита той.

— Изплаших се — изпъшках.

— От какво?

— От две неща, Рашид ага — не чаках да ми тегли с ченгел думите от устата. — Най-напред от себе си.

— От себе си? Че защо? — с досада рече той.

— Ще ти призная, господине — отвърнах веднага, — че аз не вярвах в тая работа. До вчера не вярвах. Мислех си — ще занеса протокола и туй то. Е, ще подметна нещо — колкото да не е без хич. Обаче не излезе тъй.

— Ама какво стана? Какво ти каза? — трепна гласът на Рашид ага.

— Тоя човек е готов. Объркан е, изплашен е, смачкан е. Пред хора не смее да се покаже. Да беше отишъл някой тукашен, щеше да се скрие. Като си поговорим още — и писмо ще остави. Сигурен съм!

— Какво му рече? Разправи! — нетърпеливо се размърда сакатият.

— Даже не всичко, дето си говорихме. Малко му стигаше. По-каба излезе Садък Бостанджи, отколкото го смятах. Той и на вид такъв…

— Вярно е! — със злобна радост рече Рашид ага. — Само курназлъкът им голям. Ами ти защо се плашиш?

— Не разбираш ли? — впих пръсти в одеялото, сякаш изпитвах душевна мъка. — Не вярвах, че с дума човек ще убия. Пък то… Довери ми се той…

— Хе, хе! — отпусна се сърцето на моя учител. — Нали си приказвахме! Какъв ти е на теб тоя предател?!

— Деца има — промълвих.

— За децата му е по-добре бащата да свърши — безмилостно рече Рашид ага. — Ще пораснат, родът ще си остане. Инак — не се знае какво ще бъде…

— Заради рода, казваш? — погледнах го учудено.

Сякаш бе подслушвал мислите ми в джамията, ама не ги беше чул до края. И затова подмина въпроса ми.

— Добре си почнал! — рече. — От половината път няма да се връщаш. Нито друг ще пращам вместо теб. От какво още те е страх? От мене ли?

Замръзнах. Ама не защото ми улучи мисълта, а усетих, че се е повлякъл по моята въдица. Не я е налапала засега рибата, но забелязала е стръвта, харесала й е и мърда мустаци да я проучи. Дано не я подплаша.

— То не е и страх — казах плахо. — Ей тъй — несигурност.

— Обясни!

— Ти сам не скри, Рашид ага, че може да ме излъжеш. Ама това не беше и толкоз важно за мен, защото, признах ти — не вярвах в целия твой кроеж. Вчера обаче, като излязох от Садък Бостанджи, помислих си: защо да плащам стока, дето няма да я получа?

— Бързаш, търговецо — скърших му кефа. — Не помниш ли, че не съм обещавал?

— Да, де. Затова — измънках.

Предпазлив беше Рашид ага да разкрива своята част от сделката. Принуди ме пак аз пръв да изплюя камъчето. И тъй като доста остро беше то, с най-мекия си глас прибавих:

— Докато не видя Ибрахим Октай мъртъв пред себе си, Садък Бостанджи ще е жив.

Нищо ново не му казвах всъщност, нов трябваше да е неговият отговор и аз се напрегнах да чуя. Не го ли притиснах прекалено дръзко? Няма ли да ме сиктирдоса? Той се бе замислил — също си правеше сметките.

— За какво се пазарим? — попита.

— Кой да е пръв от двамата, Рашид ага — отвърнах услужливо. — Да можехме в една торба да ги вържем… Ех!

Той едва-едва се усмихна на зловещата ми шегичка и поклати главата си. „Тъй е! Да можехме…“ — искаше да рече това леко движение, а устата двойно го потвърди:

— Няма да се караме за реда, Демире.

Отдъхнах си. Това исках да чуя. Да признае той, че е съгласен със смъртта на доктора. Че е приел да си разменим услуга срещу услуга. А също, че се е съобразил с моите съмнения и е готов пръв да даде знак за убийството.

На двама лъжливи цигани приличахме ние тогава. Случило се единият да продава на другия кокошка. Знаят се те колко струват, нямат си вяра и единият подава кокошката, ама не й пуска краката. И другият е протегнал смачкано кайме, ама и той още го стиска в шепа. Дебнат се някой от тях да не грабне едновременно и кокошката, и парите. Кой според теб ще пусне пръв? Ами тоя, дето се има за по-силен. Защото, излъжат ли го, все ще хване някой ден слабия и ще го слобути. Точно заради силата си тоя циганин се е показал по-смел и великодушен. На това разчитах и аз. На чувството за сила и произтичащото оттук великодушие на Рашид ага. Къде ще бягам с откраднатата кокошка, като съм му в ръчичките? Намекна той, че ще отстъпи, а после и съвсем се съгласи пръв да мре докторът.

Това беше първата крачица към моята цел, а тя искаше веднага да се подкрепи с втора.

— Напразно те подозирах, Рашид ага — рекох смирено. — Прощавай! Да знаех по-рано снощи, че готвиш своето, нямаше да бягам.

— Какво си научил снощи? — смръщи се моят съзаклятник.

— Нали с Кайзо приказвахме…

— Той ли ти каза нещо?

— Изпусна се — въздъхнах.

Рашид ага изсумтя, недоволен, че се е намерил такъв глашатай — да разгласява преди него тайните му ходове.

— Нищо не е рекъл — защитих дангалака. — Само разбрах, че е набрал карез на доктора. И си помислих…

— Добре! Всичко знаеш! — прекъсна ме той.

— Кайзо ли ще свърши работата? — нахално поисках потвърждение.

— Това не те засяга! — надигна се да става Рашид ага.

— Засяга ме. Почакай! Една молба имам още — задържах го на кревата.

— Казвай.

— Да помагам на Кайзо.

— Не! Не ти и трябва! — рязко отказа той. — Друга работа си имаш. Кога ще свършите с оня?

— Няма да е веднага, господине. Ще трябва пак да се срещнем. И може би няколко пъти. Ама то ще е за час — и не всеки ден. Какво ще пречи? Или ако не му помагам, поне наблизичко да бъда! — свърнах аз пак към своето настояване.

— Недей! — по-меко ме спря Рашид ага. — Ще раздразниш диването. Ще помисли, че искаш да му вземеш мястото.

Не помня казах ли ти, че Кайзо се водеше на някаква службица в кметството. Заплата получаваше. Но с чиновническо дращене въобще не се занимаваше — не знам и колко му беше грамотността. Иначе служеше като момче за всичко на неколцина от големците, главно Рашид ага го покровителстваше. Погребения устройва, пази тук-там, по други услуги търчи. Това се вижда. А което не се виждаше, вече го знаеш. Да свие сърмите на някой вироглав гражданин, а не си ли прибере рогата, и в своя музей да го прибере. На собствени разноски, властта да не набърква, но да помита край нея…

— За това нещо ще го укротя. Ако не друго — отстъпих до последната си възможност, — не е зле Кайзо да знае, че вършим обща работа. Кажи му! Че ми е известно за доктора… Да не ме смята чужд и ако стане нещо, да се сговаряме…

— Хм! — Рашид ага извъртя глава към мен. — Искаш да гледаш ли?

— Искам — рекох като истински садист.

— Забравих, че поет си падаш… — с неприязън подхвърли той.

— Заклел съм се в духа на втория свой баща Сеид Османоглу — отклоних аз това обяснение. — Да проследя докрай отмъщението!

Не прозвуча добре. Насилено прозвуча и аз се смутих, но Рашид ага се изправи и фалшът ми някак се замаза.

— И без туй ще стане — обади се той от вратата. — Ще трябва да свикнеш с Кайзо. Може и да се сдружите. Ще прощаваш, Демире, но оттук насетне момчето ще те съпровожда навсякъде. Да не ти хрумне пак някоя игричка. И не забравяй писмото от Бостанджи!

— Няма! — рекох чистосърдечно. — Целият град ще го научи!

— Утре ли ще отидеш?

— След пладне — уточних.

Рашид ага ме измери от глава до пети, защото и аз бях станал.

— Омацал си нещо косата — вдигна той ръка и посочи лявата си страна. — Сигурно вар от стената.

Тръкнах се машинално и погледнах дланта си.

— Няма да е вар. Друго е — рекох. — Благодаря ти, че ми каза, Рашид ага!

И той се повлече навън, отиде си. От вратата го изпратих с безтрепетен поглед, докато се клатушкаше по коридора.

Преди време ти бях разправял за пазарлъка в нашенския дюкян. Как става и какъв му е смисълът. Вярвам да си го спомниш. До тоя ден за много неща се бях пазарил и като продавач, и като купувач, но не ми се беше случвало стоката да е човешки живот и човешка смърт. А то излезе като всяко нещо. Подобни сметки, подобни приказки. Разумни търговци се показахме с Рашид ага. Спазарихме се. Всеки щеше да получи своето. Той — самоубийството на Бостанджи и писменото му покаяние; аз — моите две неща. Само че Рашид ага можеше да си легне спокоен тая нощ. А мен ме чакаха още два тежки пазарлъка. Единият с Кайзо, вторият — със самия Садък Бостанджи.