Димитър Кирков
Балкански грешник (63) (Разказите на един авантюрист)

XXV

На утрешния ден обаче не успях да ида повторно у Садък Бостанджи. Ето каква беше причината.

С кочияша се бяхме уговорили да ме чака след час време през две улички в един кьор-сокак. И да ме върне с файтона в конака на Али паша. Само че аз не тръгнах към мястото на срещата, а точно в обратната посока. Без да мисля, по инстинкт, дето викат. Имах нужда от повечко въздух и движение. И докато вървях край стоборите, дойде ми на ум да подиря имама. Бях чел навремето някъде, че Божиите храмове давали убежище на преследвани, пък било и престъпници. Властта не смеела да посегне в светите места. Ама там не пишеше колко са седели вътре бегълците и какво е ставало с тях, като си покажат носа от храма. Въпреки тая важна празнина в познанията ми, надявах се имамът да си каже думата. Намерих го в джамията, разгеле — беше сам. Но преди да кажа нещо, той долови, че не съм в ред.

— Отдавна не си идвал, момко — упрекна ме меко. — Защо така?

— Грижи имам, ходжа ефенди. Неприятности — сведох поглед.

— Чух, че в кметството те взели.

— Точно затова.

— Рекох ти първия път още — върви си. Не ни познаваш адетите — боязливо каза той.

— Ще мога ли да остана тук?

— Следобедния си намаз взе ли? — на свой ред попита старецът.

— Не съм. Сега ще се помоля…

— Остани. Моли се — понечи да се оттегли той.

— До кога да остана? — задържах го.

— Докато затворя.

— До мръкване?

— И до мръкване — съгласи се имамът. — Ей там иди.

Беше ми посочил една ниша встрани — да не се виждам веднага от вратата. И на това бях благодарен. Като влязох в джамията, почувствах колко празна надежда е да се скрия под старите й сводове. С какво щеше да противостои благият и немощен дядка на кмета, на Рашид ага, на полицейския? Особено ако речеха, че ме подозират в убийство. В някакви древни векове властта може да се е съпикясвала от вярата. Ама в нашия век тя спирка не знае и не само в църквата ще влезе, а под юргана, дето спите с жена ти, се мушка, в сърцето ти чак прониква.

Хвала на моя имам в Съръбаир, че ме остави няколко часа сам в джамията. Не го употребих аз това време единствено за молитви. Размислих се за срещата ми със Садък Бостанджи и какво ще правя нататък. Не знам дали си въобразявах или налучквах нещо вярно, но тоя човек ми се видеше двойствен и колеблив в две посоки. Първата — за потеклото му. От една страна, на няколко пъти той подметна пренебрежителни, дори презрителни думички за своя род, от друга — явно бе, че уважава предците си, едва ли не ги величае, ако съдех по изложбата в стаята му. Недоволен беше нещо от тях, но допусках, че в най-интимното си мечтание иска да бъде като тях, ако си представим такова фантастично положение. А от какво бе недоволен? Че не са го направили независим човек ли? Ами туй въобще не беше в природата им, за да го иска от дедите си. Нали сам той каза, че на челата им пишело: „Слушам и служа!“ Все едно да се сърдиш на сливата, че не дава мляко. Тогава? Може би Садък Бостанджи съжаляваше, че родът му е изпуснал властта? Че не му я е предал заедно с кръвта си, както бе ставало няколко поколения. И вместо той да държи тоягата, същата тая тояга играеше по дирника му.

Ето тук, в отношението към властта, виждах втората негова колебливост. На приказки ако гледаш — бунтуваше се срещу нейното всемогъщество, срещу насилието и блюдолизничеството, които са й двете патерици. Оскотявали били хората от притежаването на власт! Но зад тия приказки подозирах робската завист на ония, които завинаги са лишени от власт. Охулването и дърдоренето на тъмния, безименния народ. Подозирах също страх и трепет, най-вече трепет, пред нейната сила и нескончаемост.

И си мислех, че тая неустановеност може да излезе цепнатинката в душата на Бостанджи. Дамара в камъка, който диреше Рашид ага. Само че трябваха специални условия, трябваше и опитен душевадец — подъл и жесток. Да изолират примерно Бостанджи някъде, тъй че да не вижда той ни жена, ни деца, но да знае, че ги тормозят, че са ги прогонили от къщата и още сто бели им готвят. И на тоя фон да го попитат за начало: „Представяш ли си, Садък ефенди, прадядо ти да беше получил катул-ферман от султана, тайна смъртна присъда, проводена по пратеник? А накрая в нея да пишеше, че не друг ще я изпълни, а му се възлага сам да си сложи примката. Щеше ли да иска обяснения, да роптае и да се дърпа? Никога! Щом властта го иска, значи е потребно. Единствено щеше да е благодарен човекът, че му се оказва честта до края си да служи. Тъй би постъпил твоят прародител, дето толкоз се гордееш с него, че чак гащите му си закачил на стената. Добре си сторил, похвално е, ама ти защо се дърпаш, като сме ти създали даже облекчение? Какво е то ли? Ами това, че ти обясняваме причините, както на твоя прадядо въобще не би се случило. Предател си — всички го знаят. Може да не са те подкупили, може да не е било със зло намерение, може само да си прибързал с тегленето на депозита, защото парите много са ти трябвали за твое лично употребление. Ама резултатът е един — предал си ни предците, дето са захванали това дело, предал си сносния живот и на неродените още наши деца. След дъжд качулка ще е да връщаш сега парите. Независим експерт, господин Демир Папазоглу, извърши стриктна проверка на твоите злоупотребления и ти донесе протокола на крака. Какво повече искаш? Да оставим предател и крадец да ходи между нас?! Да сее заразата си? Не бива и не може, защото като загуби властта вярата си в някого, той все едно е умрял. А между «умрял» и «все едно умрял» разликата не е голяма. Помисли! Вземи пример от дедите си! Направи тъй, че народът да каже: всички Бостанджи бяха достойни мъже, хора на дълга. Е, един от тях сбърка, но има смелост и доблест да си изкупи грешката. И така той се изравни с останалите. Ако не си могъл с живота, Садък ефенди, нареди се поне със смъртта си между твоите предтечи. Та внуците ти един ден с чиста съвест да окачат и твоя портрет на оня килим в стаичката. Мъж бъди! Бостанджи бъди! Не забравяй авторитета на властта — твоите хора за него живееха и там им беше честта. И ако не за друго, за честта на рода си умри!“ И прочие, и прочие.

Цялата тая постройка около Садък Бостанджи сигурно ти се вижда паянтова. Разбирам те, защото рядко ще срещнеш човек, който да се реши да изтрие петно от родовото име със собствената си, доброволно приета смърт. Но тогава такъв градеж градях в главата си и ако мислиш, че бърках за Бостанджи, за моя акъл може да съдиш. Това смятах, че е капката, дето ще разяде камъка, ще сломи волята на човека и ще го докара до самоубийството.

Само че не се канех да разправям за тая капка на Рашид ага, още по-малко сам да я цедя в мозъка на Садък Бостанджи. Смятах, че не съм способен. Нито толкоз вероломен се виждах, нито толкоз безмилостен. Освен това, доста време щеше да е потребно за подобно обработване. Чувал си сигурно за едно мъчение, казват — китайско било. Обръснат някому главата, вържат го на място и върху голото му теме пуснат капка да капе. В началото на човека нищо не му е, седи си, но след ден ли, след два ли той вече крещи от болка, невинната водна капка дълбае черепа, къса му нервите, докато в нетърпими мъки клетникът издъхне или полудее. Но за тая подла инквизиция се иска търпение и постоянство. Същото щеше да е и със Садък Бостанджи. И по-трудно. По-трудно се руши душата от месата и костите. Щеше ли той да допуска не веднъж и дваж в къщата си такъв мъчител, с неговите капки? И да му попива отровата, докато сърцето изгние?

Не, няма да стане, няма да съм аз, заричах се в стъмнената джамия и гонех от себе си ония детски очи, дето ме гледаха със страх и омраза. И друг път подобни погледи са падали връз мен, но прегърнатите деца на Садък Бостанджи ги помнех и помня, защото ми бяха първица. Те също прибавиха към омерзението ми от мен самия, за да се реша най-после — ще бягам. Нека ме издирват като убиец! Ако ме заловят — тогава ще мисля. Стигне ли се до съд, ще завлека в ямата поне един от ония, дето господаруваха в сарая на Али паша.

До светия храм се бях довлякъл, отпуснат като джигер, но сега изведнъж мозъкът ми се изчисти от гадостта и голяма сила ми дойде. Надигнах се пъргаво, без да потърся имама за сбогом. Не смятах да ходя на пристанището. То не беше голямо, денонощна стража пазеше и трудно бе да се скрия. Да се кача пък незабелязано на параход, ми се видеше невъзможно. Мислех да отбича в Алтънтепе. То се намираше в посока на Джангер, до там бях ходил. Планът ми беше да стигна до сутринта баирите, да се смуша в камънака, а следващата нощ да додрапам до другото градче. Знаех, че железницата стига до него. Ще се метна на някой товарен влак, виках си, ще потъна в Анадола. Да ми хванат опашката!

Докато изляза от Съръбаир, съвсем се мръкна. Аз не вървях по пътя, а държах малко настрани — от предпазливост. А на оная постна почва главно един храст растеше, докъм четала ти стига. Жилав, само от бодли, не знам клек ли е, що е, но много мъчно се гази през него и за кратко време ми съдра крачолите. Едно предимство даваше — ако срещна закъснял пътник, лягам по корем сред трънака. В началото бях по-спокоен, защото си беше нормална нощ. Но щом отминах отбивката за конака, небето изсветля и изведнъж зад баирите изскочи една месечина като пита кашкавал. За беглец като мен — по-видело от ден стана. Отбих още от пътя, търся сенки да се притуля, но сянка хвърлям само аз и пристъпям сред бодиляка подобно щъркел.

Няма защо да усуквам — както се озъртах по едно време, видях горе на шосето великана. Дали от страх, дали лунната светлина го удължаваше, ама ми се стори, че не два, а три метра е щръкнал. И веднага търтих сред храстите. Късно ми дойде на ум, че като исках да изчезна, веднага трябваше да тръгна, а не да умувам в джамията. Кочияшът се е върнал сам, не съм се прибрал за вечеря и Рашид ага лесно се е досетил каква кройка съм скроил. И пратил Кайзо да ми разпори тропоските. Все едно дали от градчето ме следваше, или по пътя ме е засякъл, но ме беше оставил да се отдалеча достатъчно, за да си разкрия намерението.

Не можах да избягам. Той ме гонеше с мълчалива стръв, само чувам, че тръни пращят след мен и изсъхнали треви съскат, докато с един юмрук в тила ме просна на земята. И веднага ми изви ръцете, щракна белезници на китките. Признавам си, с това последното ме изненада. Не работеше Кайзо с подръчен материал, държавен инвентар му беше зачислен. Като се увери, че уловът е сигурен, той, представи си, седна на задника ми да пуши. То къде ли да седнеш сред ония бодили, но много ми стана унизително, че за стол ме употреби.

— Пусни ме! — изгрухтях отдолу.

— Ще ме караш да бягам! — доволно рече Кайзо. — Да те дебна и да си горя душицата за единия тютюн.

Като свърши цигарата, той ми подвикна да ставам, но аз не мръднах, да видим какво ще прави. Нищо хубаво не направи дингилът, а ме сграбчи за глезена и ме повлече като отсечена вършина.

— Стой! Очите ми извади! — изпищях веднага, защото храстите ме задраха, все едно си пъхнах главата в чувал с котки.

И тоя път самичък се изправих, хрисимо вървях с Кайзо до мястото на екзекуцията ми.

— Къде ме водиш? — попитах, като излязохме на пътя и тръгнахме обратно към града.

— В музея — захили се той.

— Какъв музей? — рекох недоверчиво.

— Голям. Ще го разгледаш — охотно отвърна гигантът.

Млъкнах, заспъвах се из трошляка на невалираното шосе и след малко пак подхванах:

— Не си прави майтап, Кайзо. Пусни ме! Имам малко пари в банката — ще ти ги дам.

И на това бях готов, защото нищо добро не очаквах, пък все тая в музей ли ще ме карат, на опера ли. А най-вероятно, мислех си, при онова трио в кабинета на Хуршид Яха. А там весела песничка нямаше да ми пеят.

— Щом са малко, не ща! — отказа след минута Кайзо. Изглежда, бе обмислял предложението ми, и друго подобно нещо се беше сетил, защото ненадейно се ядоса: — На Кайзо все малко, все малко! А-а-а! — обърна се той с псувня към някакво множество от несправедливи хора.

— Прав си! — подкрепих го. — Не бива на голяма булка малка затулка.

Великанът се разсмя — гневът и смехът му се сменяха лесно и неочаквано. Доста неприятно се смееше — запомнил съм го, защото оная нощ му се наслушах. Не знам, чувал ли си как катърът общува със света. То не е цвилене на кон, не е рев на магаре, а от смесицата избива нещо трето, приличащо повече на грухтежа на див шопар. Подобни звуци издаваше и Кайзо, когато нещо го разсмееше, но със сигурност не мога да кажа конят, магарето или глиганът преобладаваше.

Не мисли, че с него си бъбрехме непрестанно, като на разходка. Чувствах се аз като овца, водена на заколение, и от време на време проблея нещо — да умилостивя касапина. Отвърне той строго, побутне овцата да върви в правия път, а тя пъшка, крета отпреде му, докато пак се излъже да моли. Като наближихме отбивката за конака, викам му:

— Кайзо, аз съм ти приятел!

— Де, гиди, де! — изрази той съмнение.

— Приятел съм ти! — потвърдих. — Не ставай будала! Не само ще ти дам моите пари, а ще ти кажа нещо — злато ще пипнеш.

— Какво нещо? — заинтересува се говедото.

— Докторът жълтици даде ли ти? — издевателски попитах. — Пък ти най-много лекува стареца.

— Ти гледа. Лекувах го! — гордо се съгласи той.

— Ама пендари взе ли? — пак лиснах масло в огъня.

— Де, гиди, де! — с нехайна закана отвърна Кайзо.

— Такъв куп! — отчаяно размърдах окованите си ръце. — Не знаеш…

— Не знам ли?! Не знам ли?! — зло рече гигантът. — Кайзо не могат го мина! А-а-а! — И тоя път той намеси в гнева си майката на доктор Октай.

Слисах се. Не можах да изненадам Кайзо и да го спечеля някак в последния момент. Очевидно той знаеше за подкупа. Иначе щеше да пламне като борина, а моята новина лизна само кората на това сурово дърво. Явно бе, че и докторът не му е давал от плячката. Значи някой му беше казал — някой от тримата в кабинета на кмета. Кой от тях? Не се съмнявах, че е Рашид ага и че всъщност той бе почнал да изпълнява своята част от договора помежду ни. Разправил е на Кайзо за златото на Асие ханъм, насъскал го е срещу доктор Октай. Сигурно следобеда е станало, когато аз трябваше да направя своята крачка към главата на Садък Бостанджи. Рашид ага беше честен към мен, ами аз?! По-подъл от подлеца излязох. Поне в неговите очи…