Димитър Кирков
Балкански грешник (62) (Разказите на един авантюрист)

XXIV

Отвори ми момченце, към десетгодишно, и доверчиво ме пусна да вляза. Приклекнах да се изравня с главата му и лигаво рекох:

— Иди, юнак, доведи татко си. По работа го търся.

Момчето припна по стълбите, а аз се изправих и огледах дворчето. То бе подредено и шарено като детска картинка. Цветя разцъфтели, чемшири покрай дувара, кладенец с мраморно гърло и красив железен обков. До къщата — асма, под нея маса с весела покривка на бели и червени квадратчета. Калдъръмените пътечки поръсени и току-що преметени, пчели жужат, въобще местенце уютно, нагласено за тихо семейно щастие.

Първо се показа детето — теглеше за ръка баща си, като че играеше, и двамата застанаха пред мен хванати. Садък Бостанджи минаваше малко четиридесетте и на външен вид ме разочарова. Възпълен мъж с мазна коса и бледо лице, надупчено тук-там от някогашни младежки пъпки. Не знам какво бях очаквал — да е наперен като везир ли, да е властен като онбашия^[1], но ми се видя каба^[2] човек, овехтял от домашно премятане. Може би защото го сварих неподготвен — по риза, с развлачени дочени шалвари и избелели папуци на босите крака. Бях поздравил и нищо повече, тъй че той попита кой съм и кого диря.

— Демир Папазоглу се казвам — отвърнах. — От кметството ме пращат.

— Тъй ли?! — с неприязън рече Бостанджи. — Не те познавам.

— Нов съм. Затуй.

— Е? По каква работа? — побутна той момчето да върви.

— Тука ли ще приказваме? — вдигнах аз служебната чанта, която висеше в ръката ми.

Домакинът махна да се кача при него, пропусна ме навътре в къщата. Тя също ме бе разочаровала. Като са били управители на Алипашовото имение, като са давали властници на градеца — смятах кале да са вдигнали. А къщата приличаше донейде на Парашкевовата в Пазарджик. Пак от двора води стълба към чардаче, само че двойна и стъпалата повечко, тъй че долният кат съвсем излязъл от земята. И по-обширна, да кажем — не съм броил стаите. Отвори врата Садък Бостанджи, вкара ме в една от тях.

Втрещих се като коза в аптека. От разговора после разбрах, че откакто се върнал след несполуката по делото, стопанинът почти не излизал от тая стая. Той сигурно и спеше там, защото в ъгъла стояха засрещнати две отоманки. Но преди да седнем на тях, аз обиколих стените, притиснал чантата до гърдите си. Те бяха покрити с килими, а на килимите накичено какво ли не.

Най-напред оръжието ми грабна окото. Половин дузина ятагани висяха там, ками, кръстосани пики, бойни брадви и боздугани с гладки или назъбени глави. Следваха древни пищови с дръжки като топузи, пушки кремъклийки, пушки иглянки — и едните, и другите отрупани със сребро и седеф. В средата, на най-видно място сред тая колекция, стояха портретите. На брадати мъже със свъсени вежди и пискюллии фесове на главите. Тук-там на някои от тях лента кръстосваше гърдите, а до нея — забоден орден. Тия ордени и лентите можеха да се видят веднага — и те красяха килимите заедно със султанските фермани за връчването им. В рамчици поставени. И две-три дрехи събираха прахта на къщата. Проядена от молци шуба, подарена не знам кога си от не знам кого си, униформа на някогашните бостанджии. Усукана чалма, елек, извезан със сърма, и бухнали копринени гащи. Оставаше някой стражник да надене одеянието, па да грабне желязо от стената и ме попилее, дето закачах потомъка му.

Той ме бе оставил да разглеждам, бледа усмивчица играеше на устните му.

— Ашколсун! — рекох по едно време. — От рода ли е?

— Каквото се е запазило. Като нямам работа, подредих го — малко небрежно отвърна Бостанджи.

— В музей трябва да се покаже.

— Бих го дал, ако някой се интересуваше.

— Защо?! — възкликнах пресилено. — Славен род трябва да е бил.

— Род! — изкриви уста потомъкът. — Няма такова нещо.

— Как?! — почудих се. — Я какви медали е носил!

— Давали са ги на нисшите чинове. Като натрупат годинки.

Не го разбирах. Защо е нагласил изложбата, като говори тъй пренебрежително.

— Аз кафе не пия — прекъсна темата Садък Бостанджи. — Ти чай искаш ли?

Кимнах, показа се той навън да поръча, но като седнахме на отоманките, не побързах да отварям чантата.

— Не съм тукашен, ама съм чул едно-друго — върнах се на предишното. — Поне прочути са били вашите, ако не и славни.

— Вярно — прочути — съгласи се той. — Защото все във властта са се отривали. Три-четири поколения. Мен и сина ми не ни брой. Слуги на властта, лице на властта, десница на властта.

— Е, това имах предвид. Целият род… таковата…

— Властта не прави род! — припряно рече Бостанджи. — Родът е яко нещо, а властта отминава. И добро да прави, лошото по̀ се помни.

— Неблагодарни са хората — въздъхнах лицемерно.

— Не е въпрос до благодарност. Пикая аз на хорската благодарност! Хващаш ме, момче… — позабави се той какво да каже, — хващаш ме, където не трябва. С празни ръце като седя, и затуй размишлявам.

Доволен бях, че се закачих на такъв разговор. Хем поне с малко отлагах коварната си мисия, хем очаквах човекът да поразкрие лицето си. До тоя миг бях установил, че отпуснатият на вид Садък е нервен и рязък.

— Родът прави хора, властта — службаши! — отсече домакинът. — Я ми виж къщата! Строена е от дядо ми — и баща ми живя в нея. Ама техен дом не е била. Домът им беше в конака или горе — у Али паша.

— Какво й е на къщата? — възпротивих се предпазливо. — Хубава ми се видя, закътана…

— Зависи с какво мериш — нетърпеливо ме прекъсна той. — Да видиш на Европа замъците — друго ще приказваш. В тях родове са ставали и хора са очувани. Родът вирее върху имот, момко! Върху собствена земя — е-хей, доволно много. Сам да си господар на нея, свободен като птичка! Единствен Аллах да е над главата ти, а не някой гурелив мюдюрин. Така се става човек, да знаеш! Ако не изведнъж, малко по малко родът ще го отгледа. Ако беше тъй, нямаше да се свивам пред ония кучета и влечугото Рашид да ми плюе в паницата!

„Ето къде го стяга чепикът — че малко е наследил!“ — погрешно го разбрах и се разшавах предупреждаващо, защото аз бях пратеник точно на кучетата и влечугото. Но не се озъбих, още ми трябваше да чуя и рекох:

— Къде толкоз земя, че всички да станат хора? Картата няма да стигне. Пък и замъци да строим отгоре!

— Не е нужно — усмихна се кисело Садък Бостанджи. — Като се завъдят тук-там първите, другите гледат, ослушват се. Пример вземат от независимите и гордите. Сещат се, че и те са човеци, че и тям се падат права някакви. Па като му дойде времето, вземат ги, отвоюват ги. Зрънце по зрънце! Не да целуват скута на първото заптие!

— Срещу кого се бунтуваш, господине? — погледнах го право в зениците. — Нали вашите са държали властта по тия места толкова години. Те ли не са могли да вършат каквото искат? Те ли са били потиснатите и сплашените? Хората техния скут са целували и властта всичко им е давала.

— Голата власт всичко дава, но нищо не оставя! — веднага ми отби оръжието домакинът. — Затуй най-страшен крадец е сиромахът във властта. Падне ли му калъчката, где що има — плячкосва го, че да се осигури за после.

— Властта е техният имот — подкрепих го. — Такива са всички политици, дето ламтят да управляват.

— Да! — хареса приказката Бостанджи. — Ама туй е имотът на дявола. Синорите му са два. Към горната страна — раболепие, към долната — тиранство. Става ли човекът човек между тия граници? Който е вкусил хляб от нивата на властта — все е оскотял!

— А рода̀та? — врътнах глава към портретите.

Човекът не се засегна от моето предизвикателство, замисли се, като триеше с пръсти слепоочията си.

— Все едно дали си везир или кърсердарин в последното село — рече. — Туй е верига — всяко звено еднакво трябва да държи, че да си върши работата стопанинът. Послушание, унижение, насилие — в това му е якостта.

— Кой знае! — отвърнах хапливо. — Къде е на камилата опашката, къде е на магарето оното! Ами простият народ? Ами раята някога в империята? И те ли са от веригата?

— Подобни са, ако не и същите — упорито каза Бостанджи. — Кого да гледат, от кого да се учат? Властта държи един калъп и най-изгодно за нея е да сече хората еднакви като мангъри. Случайност е дали в калъпа ще капне злато или черен бакър. Та и моите така. Властта им е дала дом. Могли са две думи да напишат на челата си: „Слушам и служа!“ Това съм наследил и аз от рода — послушание и подчинение. Е? Кажи, господине, каква заповед носиш.

— Като си говорим тъй, не ми се видиш от най-послушните — отклоних внезапния въпрос. — Май си против всяка власт. И дразниш хората.

— Не съм против всяка власт… — почна Бостанджи, но вратата се открехна и в стаята влезе девойче с табла в ръцете.

Беше към петнайсетте, момее се. Носеше шалварки до петите и блузка до китките, а под блузката напъпило — като недозрели смокинки. Остави то чашите, чинийка с курабии и пак тъй безшумно плъзна навън, както се появи. Мазно ли го погледнах, не биваше ли то да поднася, но бащата се намръщи.

— Щерката — каза след нея и покани да се почерпя.

Докато отпивах от чая, започна да ми става зле. Пот рукна ненадейно отвсякъде, въздухът ми намаля, а на гърдите легна наковалня и трима цигани пердашат ли пердашат по нея. Сърцето рипа навънка, гърлото едва го държи и такава умора изпитах, отмаляване, че чашката заигра в ръката ми. Запарката беше много силна, и това сигурно се прибави, но главното е, че изведнъж се сетих за какво съм дошъл в тоя дом. Не че го бях забравил, но откакто прекрачих прага, го бях дръпнал настрани, а сега то се отвърза и копитата му прохлопаха през мен. Чудно кое го освободи — портретите по стените ли, девичите гърдички ли, но в целия ми ум не остана кьоше да скрия истинските си намерения. И организмът ми се възбунтува от тая безизходица, разхлопа се като развалена машина.

Преди да дойда си бях намислил как да пристъпя към Садък Бостанджи, но щом го видях, поведох се както дойде по случайния разговор. Сега подгоних разпръснатите думи, защото отлагането не можеше да ме спаси. Докато ги строявах, докато изчаквах да ми мине слабостта, малко се бях разсеял и вяло слушах домакина.

— Не вярвам — приказваше той и сладко посръбваше от чашата, — не вярвам ние да сме донесли това нещо. Преди да вземем гръцкото царство, доста сме се увъртали край него и бая работи сме прихванали. От хамамите^[3] до имамбаялдъто. Същото е било сигурно и в държавиците, дето са кръжали наоколо. Сръбската, българската и тям подобни. Заварили сме го, не е наша вината.

— Кое, господине? — продумах унило.

— Как кое?! — раздразни се Бостанджи, че не го следя внимателно. — За земята и властта говоря. Всичката земя е била на императора, после пък — на султана. Може да ти даде, ама може и да си я вземе. Награда е била тя, а не право и вечно притежание на рода. Със служба се е заслужвала и затуй службата е била по-важна от нея. Пък службата значи власт. От едного изхожда, към едного се връща, ако ще през хиляди ръце да е минала. Като няма друго, властта става всичко. Тя е майка и баща, тя реже и снажда, тя дели и събира! От какъвто род да си бил, каквито и заслуги да е имал баща ти и баща му, махнал ли си се от властта — нищо не си! Тя дава знатност, тя дарява почит и богатство. Ето защо, момче, за род не ми говори! Пара не чини името, не стои ли власт зад него. Тъй е било по земите на двете империи, туй е и останало. Като закон Божи го пренесли хората в сиромашките си държавици. Това знаят, това са научили. Щом е власт — по корем пълзят. Отпусне ли ги — измамват я. Хем е омразна и се боят от нея, хем всеки тайно си мисли: „Дай ми власт — пък друго не ща.“ За хора не ставаме, за властници ни бива! Без власт не може — вярно е. И не съм аз против всяка власт, както си чул да говорят, ами душата ми се пука, когато… Кому ли говоря?! — не се доизрече Бостанджи. — Защо ли си хабя думите?!

Той млъкна, оскърбен от оклюмалата ми физиономия, бутна чашата настрана и зачука с два пръста по масата. Биеше като барабанчик пред войнишки строй. Погледнах го учуден. Същото нещо тактуваше чичо Щерю, кога го хванеше съклет или го обореше неприятна мисъл. По навик, несъзнателно го правеше. Откъде двамата бяха чули тоя ритъм? Откъде? Откъде? — заби като втори барабан в главата ми безсмисленият и безответен въпрос.

— Не знам къде е на ряпата коренът — рекох. — Султанът ли е виновен, друг ли… Властите се сменят, хората остават същите. Едно научих — срещу ръжен не се рита.

— Какво ли ще кажеш! — спря марша Бостанджи. — Нали си опашка на властта!

— Ако съм опашка — отвърнах, — то ще е гущерова. Видят ли зор, най-напред мен ще откъснат.

Той махна с досада, сякаш искаше да каже: „Стига! Тъй говорите всички службаши.“ Но и аз не го оставих да си отвори устата. Разкопчах чантата.

— Остави какво е било и ще бъде, господине — подадох му тънката папчица. — Загазил си.

Той мигом прочете листа и го хвърли пред себе си.

— Ти ли подписа тая подлост?

— Защо подлост? Кое не е вярно? — вдигнах дебелите си очи.

— Ни думица! — просъска Бостанджи. — Какви са тия хотелски бележки?

— Ти си знаеш. В описа стоят.

— Пробутали са ги! Друго не се сещам…

— Ти не се сещаш — рекох, — ама те се сещат. Слухове ходят…

— Какви слухове?

— Разни… На приятел си бил плащал, в хотел си го настанил…

— Кой приятел?

— Близък сигурно, щом пари си давал — погледнах го нагло.

Покрай носа му жълтата кожа порозовя, ноздрите трепнаха и той изведнъж скочи, откачи ятаган от стената.

— Съсичам те! — изхриптя. — Не позволявам в тоя дом да ни кепазиш името!

— Сечи! — въобще не се изплаших. — Ще ме куртулисаш^[4] да не се разправяме. Друг ще дойде обаче…

Даже се извърнах да го видя, защото Бостанджи стоеше малко настрана от мен, вдигнал ятаган пред килима с портретите. Изглеждаше като последен воин, останал да брани честта на мъртвите си родственици. Веднага си го помислих това нещо, защото и друго бях забелязал. Не каза, както си е редно: „няма да ми петниш името, моето име“, ами „нашето, на всички, дето го носим“. И си направих заключението, че Рашид ага не ме е измамил за оня стар слух. Как някогашното бостанджийче услужвало на бостанджибашията. Инак щеше ли Садък да хваща оръжието, ако не се бе сетил за тъмното предание. Болно го бях ужилил с моя намек. Но същевременно ми дойде на ум, че Рашид ага главно това е целял, като ми разказа старата история. Чрез мен допълнително да засегне и унизи обречения.

— Не ща да знам — рекох рязко — за какво си харчил парите си! Друго има да приказваме.

— Махай се! — Садък Бостанджи захвърли ятагана и той звънна на пода. — Свърши си своето… Хайде!

— Не съм го свършил — отвърнах. — Искам да си вървя, но не мога.

И пак пъхнах ръка в чантата. Знаеш ли каква диващина бях намислил? Отделно от съветите на Рашид ага. Приготвил си бях едно въженце — и клуп му стегнах в единия край. За бесене. Смятах, като му дойде времето, да го извадя и да го хвърля в краката на жертвата. Сама да се досети тя какво й е отредено. Хем се бях писал сред палачите, хем не ми стискаше дупцето. Мислех, по-лесно ще е да подам въжето, отколкото да река: „Обеси се, господине!“

Но може би се забавих малко, защото домакинът мина от другата страна на масата и се заразхожда между отоманката и вратата. Червенината и гневът още не бяха паднали от лицето му, примесени и с любопитство след неясните ми думи.

— Не видиш ли, момче — почна той, — за кого си се закачил? Всяка власт е лицемерна и двойствена. Едно говори, друго върши. Едно я боли, за друго плаче. Ама нашите тук, от простотия и неопитност, съвсем са се забравили. Отдалеч им личи природата. Виж кметството! Хем е там, където трябва да бъде, хем не е. Легнали са горе на кълка — зияфети си правят и команди раздават. Предупредих Хуршид Яха. Не свалят ли ключа от склада ми, в столицата ще пиша. Какво правят с имота, дето държавата го е нарекла за сиропиталище. Самия Хуршид Яха виж! Уж кмет, пък Рашид му дърпа конците като на парцалена кукла. Всичките им работи са такива. И не мога да разбера с какво аз им бъркам в задника. Да бяха ония пари — досега да съм ги върнал, ако не бяха посегнали на търговията ми. Стока стои вътре, но те увесили катанец, пазвантин сложили — не мога да припаря. Кажи им, че дело съм завел в Алтънтепе за това своеволие.

— Добре — продумах и измъкнах ръка от чантата.

Не ми стигна куражът да обявя в миг грозната истина, взех да опипвам джобовете си, уж цигари търся. Извадих най-сетне кутията, запалих.

— Едно ми признай! — продължи той. — Каква е причината за тия уюни? Ако я знам, ще изгладя гънката…

— Достатъчно е, че си ги натиснал за конака — прекъснах го. — Достатъчно е да ти искат главата.

— Не е то! — не обърна внимание Бостанджи на последните ми думи. — Впоследствие ги заплаших.

— Хубаво знаеш — рекох. — Имат те за крадец и предател. Как да отгатна други причини? И тия стигат. Може високо да си им се виждал, яд да ги е било, пък сега си им паднал в ръцете. Защото и ти грешки си сторил, и на рода ти карез гонят.

Садък Бостанджи въздъхна, грапавото му от пъпки лице пак си бе върнало бледнината.

— Складът е нищо — допълних. — Ще ти вземат къщата — децата ти на улицата ще изхвърлят. Доста си ги разлютил.

Известно е, че зло куче много не лае. Промъкне се тихичко, па ти сръфа баджака. Мисля си, че Бостанджи бе човек чувствителен и уязвим и по тая причина избухлив и остър на приказка. Твърде често меките хора тъй се бранят от света — наежени с бодливи думи и псувни. Ама защото нещо ги е уболо дълбоко, по-дълбоко, отколкото се вижда, а те с нищо не могат да отвърнат освен с ругатня и празна закана.

— През трупа ми ще минат! — ядно рече той и посочи вратата. — Рода ми няма да надвият! Ще отсека някому ръцете, пък след туй да ме бесят. Нека се разчуе!

— Тъй е, господине — изправих се и аз. — Само труп ще ги спре да ти оставят имота. Да не закачат и децата ти. И нищо няма да се разчуе. Властта не иска шум и разгласяване.

— А какво иска? Да ме трепе ли?

Нито казах „да“, нито „не“, само наведох мрачната си физиономия. Усещах, че стопанинът ме гори с гневен поглед, очаквайки да отговоря. Но аз бях готов век да стоя така, докато той сам съобрази какво намекнах.

— А ти кой си? — не издържаха нервите му. — Млад човек, пришълец — как им стана мекере? Убиец ли си? Пари ли ти дават?

— Не е за пари — изпуснах сдържания си дъх. — Осъден съм с теб да говоря.

— Осъден? Да говориш с мен?

— Осъди ли някого властта — и въздухът, дето диша, е осъден — казах. — Всички край него. Докато тя не постигне своето…

— Не дрънкай глупости! — сряза ме Бостанджи. — Какво точно ти наредиха?

— Какво ли? — пак ми се разлупа сърцето и черна пелена падна пред очите ми. — Видиш ли това? — извадих въжето и го провесих пред мен в изпънатата си ръка. — На едно въже един човек може да увисне. Или ти — или аз! Прави му сметката!

Въздух не ми достигаше и аз се спуснах да изляза от тая сумрачна стая, вмирисана на старост и прах. Не само не издържах повече разговора със Садък Бостанджи, но изведнъж ужас ме поби от мъртвината на неговия домашен музей. Помътнелият метал на оръжията, излинелите парцали, закачени по стените, навъсените ликове на местните дерибеи и техните отменени ордени — гробовният техен лъх ми смрази кожата. И самият Садък Бостанджи ми се стори жив мъртвец, затворил се сам с призраците. Наистина — жив мъртвец си беше той, като знаех злобата на Рашид ага.

— Стой! Чакай! — викна след мен домакинът и май настъпи въжето, което бях повлякъл след себе си.

То се изтръгна от пръстите ми, но не спрях да го вдигам, изскочих на чардака и с разтреперани ръце се помъчих да закопчея чантата. В последния момент я бях грабнал. И тогава пак зърнах децата му. Облегната на стената, девойката бе прегърнала братчето си, а и то се притискаше гърбом в нея. Двете им глави стояха една над друга и два чифта черни очи ме гледаха със страх и омраза. Усетили ме бяха какъв съм. Миг задържах поглед на тях, защото баща им се появи на прага.

— Върни се! — викна той като на куче.

— Утре… Помисли! — проломотих и с разкопчаната чанта побягнах по стълбите, по пътечката, осеяна с калдъръмчета — навън.

Не било лесно и палач да си…