Димитър Кирков
Балкански грешник (60) (Разказите на един авантюрист)

XXII

Работех и пеех. Толкоз леко вървеше проверката. За пет дни я свърших. Ама не се издадох. Защото освен лесната работа, кефа си карах в конака като бейско синче. Там имаше и кухня, готвач. „Добро утро“ ти казват с дебела закуска и така кара до лягане. Скимне ли ми — разходя се, скимне ли ми — сляза до града. Книжата ми бяха донесли горе и тъй като големците идеха към десет, след като минеха през кметството в града, гледах да ме заварят на писалището. Старателен, прилежен. Мотах се близо две седмици, но ми се стори прекалено — ще ме сметнат съвсем за тъпак.

През това време Рашид ага няколко пъти ме наобиколи. От него научих повечето неща и за процеса, и за Садък Бостанджи. Но щом дойдеше, най-напред пита:

— Върви ли? Намираш ли нередности?

— Не още — отвръщам. — Ама търся.

— Търси, търси! — насъсква ме той. — На всички ни ще е по-лесно.

Пък аз си свиркам зад гърба му — нехая кому ще е лесно. Веднъж и аз го попитах:

— Какво става с документите ми? Има ли резултат?

— Търсят се, както ти търсиш — смее се той. — Ще се намерят.

— Ами ако не се намерят — настъпвам нагло, — ще ми се издаде ли тук поне тескере?

— Капитан Мюмюн е в течение — отвръща ми. — Не бери кахър.

Между другото, да не пропусна — оная ода за краката я съчиних повторно и красиво преписана му я дадох, както той искаше. И от тоя ден Рашид ага стана още по-любезен, направо — приятели.

При едно ходене в града се случих край полицейското управление. Началникът му тъкмо се канеше да влиза. Свалих шапка да го поздравя и отмина, но той позапря, гледа ме. По-интересен съм станал от първото ни виждане. Спрях и аз, обяснявам колко хубаво е времето и как тоя ден ще е радостен за добрите хора.

— Тъй е! — сумти той. — Друго нещо?

— Ами — позапънах се — Рашид ефенди каза, че дирите документите ми. Докъде сте стигнали?

— Изпратих телеграфическо запитване до параходството — вика полицейският. — До ден-два чакам отговор.

— Ха̀ дано! — правя се на света вода ненапита.

— Глава да е здрава, Демир ефенди — козирува ми капитанът за довиждане. — Шапки много! Тъй е и с тескеретата…

Най-сетне следващия четвъртък предадох доклада си на данъчния да си каже думата. Бях открил една грешка у Садък Бостанджи. Две хотелски бележки се засичаха и излизаше, че в една нощ на две места е спал. Това беше моето откритие в цялата афера и аз го записах на отделен ред. Няколко дни после го ударих на пълно хайлазуване, но във вторник на обед един слуга ми каза да не се шляя вечерта, защото кметът ще ме вика.

Тъй и стана, въведоха ме в тукашния му кабинет, обзаведен с новички мебели, по европейски. На дивана седяха Рашид ага и полицейският началник. По опушения въздух личеше, че отдавна се води приказка. Поканиха ме, но си продължиха своето, подкачиха и мен да се намеся за едно-друго като на разговорка след учрежденска работа. И наистина навън се здрачаваше, всеки държавен чиновник се бе прибрал при жена си и домочадието. По едно време Хуршид Яха пална полилея и ярката му светлина сякаш го подсети за какво ме е викал.

— Прочетохме ти протокола, господин Папазоглу — обърна се той към мен. — Постарал си се. Браво! И как си го хванал оня, че една нощ в две легла е спал!

— Едната кълка в Галата, другата — в Каракьой! — подигравателно рече Рашид ага.

— Как не се е разчекнал?! — додаде капитан Мюмюн.

Тримата се разсмяха на колективната шегичка, ама се смеят, смеят, не им минава, та и аз се разкисках заедно с тях, докато полицейският изведнъж ни върна в суровата реалност.

— Събирал е тия бележки откъдето му падне! — мрачно рече той. — За доказване на престъпление и един факт стига.

— Но документи са, уважаеми капитане! Документи! — все още развеселен каза Рашид ага.

— Документи! — презрително откликна полицаят. — Да беше някой друг, досега да ги е изсипал в нужника.

Кметът ми отвлече вниманието, защото, както беше седнал на креслото срещу мен, бързо стана и взе да рови в някакви книжа на бюрото си.

— Нямаш ли, Хуршид ефенди, някоя непотребна хартия? — обади се капитан Мюмюн. — Да не цапаме масата.

— Да, да — разсеяно рече кметът. — Ще се намери.

И веднага остави книжата, върна се като пъргав прислужник, подхвърли вестник на полицейския.

Той го разстла пред себе си, бръкна под масата и май от някаква чанта извади пакетче, обвито във восъчна хартия. Заразгъва го гнусливо, докато пред нас цъфнаха два предмета, прогизнали и сушени. Сърцето ми диво прилупа — това бяха моето тескере и военната ми книжка. Даже ластичето стоеше между тях като сгърчена кожица от нечий сунет.

— Като туй нещо например — допълни си Мюмюн ага предишната мисъл за нужника.

Дума не можех да река, макар кметът доста да ме почака.

— Познаваш ли ги, Демир ефенди? — най-после каза той. — Защо ни отваряш работа?

Пак мълчах, само дето преглътнах сухата буца в гърлото ми.

— Много любопитен беше къде са ти документите — благо се намеси Рашид ага. — Мене пита, при капитана си ходил. Ние ги бяхме намерили, ама не искахме да те тревожим. Да си свършиш работата спокойно. Че може да я продължим…

— Ама те ли са? — събрах накуп всичкото си нахалство.

— Виж ги, виж ги! — любезно ме подкани моят приятел. — Може пък Кайзо да е сбъркал.

Да знаеха докъде газя, в ръка нямаше да ми ги дадат. От друга страна, не съм сигурен дали Рашид ага не искаше да ме облекчи някак в насраното положение. Или пък толкоз силни се имаха, дотам че са ме притиснали с вилката, та им беше все едно накъде ще се извия.

Книжките не бяха олайнявени и аз се присегнах, взех ги. Нямаше съмнение, че след мен Кайзо ги е извадил от ямата. И вероятно пак той ги беше мил на чешмата. От простотия и несъобразителност. На подпухналата хартия мастилото се беше разляло и изличило. Само печатите от Анталия личаха донякъде и в тескерето едно голямо „D“ — първата буква на името ми. Ох! — падна ми едно камъче от сърцето, не се четеше българското ми име. Намерила се беше малка зацепка в урвата, по която се сурнах.

— Тя е дълга… — проломотих съкрушено. — Какво… виновен съм…

— Ама защо?! Защо си ги затрил? Туй не ми го побира главата! — изпусна си най-сетне парата капитан Мюмюн, придружена и от няколко псувни.

Общо взето, той беше прям човек, простодушен — измъчил се беше тия дни да си сдържа гнева от моята шмекерия. Не бързах да му отговоря, но и другите двама чакаха и аз замрънках:

— Няма да повярвате… Детинска работа… Не щях да взимам склада вече… нали Рашид ага каза: дяволът яйце снесъл… Не щях въобще да оставам… и по вашата работа. Ама как — неудобно ми беше… Помислих си — като им река, че нямам тескере, сами ще ме проводят… Пък то…

— Пак лъжеш! — изригна полицаят. — Ние те приехме без документи, разбрахме се, а ти после си ги хвърлил в дупката!

— Ама вече ви бях казал, че съм ги загубил… Затуй таквоз… — поправих му логиката по най-деликатен начин. — Иначе с тях щях да си замина…

— Не си толкоз глупав, Демир ефенди — неопределено каза Рашид ага, без да разбера дали оценяваше обяснението ми за хитроумно, или толкова глупаво, че да не прилича на фасона ми. — Макар че — замислено добави той — поет малко падаш. Стихчета съчиняваш ли?

— Не! — мрачно издумах аз светата истина.

— Че защо?! Не е дотам лошо — сви уста сакатият. — На младини и аз дращех. Ако ти е интересно, ще ти ги дам някой път. Ама да не ме гълчиш много! Детински опити са те… като твоите.

— Видяло телето пещ, помислило, че е манастир! — не се бе успокоил полицейският от това лирично отклонение.

— И не си малък — обади се кметът. — Двайсет и пет години имаш ли?

— След два месеца ще ги подкарам — отвърнах бързо.

— По-дърт изглеждаш — рече той. — И ти ли си всъщност Демир Папазоглу? Или на парахода си се присламчил?

— Как?! — подскочих аз, но Хуршид Яха гледаше не мен, а капитана.

— Проверено е — издъдна оня. — Имал е Сеид Османоглу чиновник Демир. Две години му служил без кусур и заедно заминали. Ама дали е тая керата̀^[1], не гарантирам. Може, както викаш, господин кмете, да се е проврял на парахода и… — Полицаят тръкна показалеца си по гръкляна и с още един жест дообясни как съм могъл да заколя истинския Демир Папазоглу и да го хвърля в морето. — Пък после с ханъмата заедно…

— Недейте, недейте! — припряно го спря Рашид ага. — Има време да разберем това нещо, ако толкова ни е потрябвало. Ей го Демир ефенди — и той ще ни помогне. Ама ние другата си работа не свършихме, даже не сме я преполовили. Все бързаш, капитане, с твоите подозрения — мигна тоя път укорно той с двете си очи.

При това напомняне кметът пак отиде до бюрото си и донесе протокола за моята проверка, в три екземпляра. Той беше по-кратък и малко общо имаше с предишното ми писание. Използваше се фактчето, че за една нощ две различни хотелски бележки са представени и на тая основа се правеше изводът, че всички разходни документи на Садък Бостанджи са фалшиви. Че сметката му е раздута, измамническа и с нищо не оправдава откраднатите народни пари. Отдолу бе оставено място за два подписа — моя и на данъчния. Хасан ефенди вече бе сложил своя.

Отдавна бях забелязал, че на масата стои кристална мастилница. Топнах перото и без дума да река, се подписах под тая частична истина, която си беше цяла лъжа. Но не вярвах твърде, че съм се откопчил от тримата душевадци.

Кметът придърпа един от листовете и взе да го чете.

— Ей, момче — рече след малко. — Ако хвърлиш тая книга в дупката, аз няма да те спра. За съд не става! — ядно се обърна той към другите двама. — Да я дадем на прокурора в Алтънтепе, ще ни се присмее!

— Защо на прокурора, Хуршид ефенди? — успокояващо каза Рашид ага. — Сега засега на Бостанджи ще я представим. Ако съд не го лови, съвест може да го хване.

— Съвест! — с погнуса изпухтя полицейският. — Да го пуснем на хората, жив ще го одерат. Ама нека — поуспокои се той, — нека види какво мислим и да не си вари водата за друго нещо…

— Ти ще я занесеш! — рече кметът след кратък размисъл и плъзна листа обратно към мен.

— Аз ли?! — проблеях.

— Ти ами! Нали ти захвана работата! — грубо ме сряза капитанът. — За какво те хранихме и поихме?!

— Да занесеш хартийката е най-лесното нещо, Демир ефенди — смекчи тона Рашид ага. — Ама доста трябва и да си поприказвате…

— За какво да приказваме? — съвсем се слисах.

Тримата млъкнаха, като очевидно се чудеха кой да почне и откъде да почне. И пак пръв на пътечката стъпи Рашид ага. Нозете му бяха хроми, но езикът — гъвкав, повратлив.

— Отписа се от нас Садък Бостанджи — протяжно рече той като поп на панихида. — Сам се отписа. Затуй, че съкруши градеца, народът не може да прости. Това трябва да осъзнае той.

— Няма ли прошка? — прошепнах.

— Свърши вече! Много се е прощавало на Бостанджи! — притисна ме от другата страна капитанът. — Надули се бяха, като че Аллах им е сват. Преди години им се размина, но стига толкоз! Нему се паднаха греховете на рода!

— Да обере кривите краставици на бостанджиите — тихо се засмя Рашид ага.

Наведох глава, съобразявайки, че освен похарчените пари от депозита, тук има и друга, стара омраза. Завист, горчилки, преглътнати обиди, нанесени кой знае в кои времена от управниците Бостанджи. Може би дедите на тия тримата да са били техни аргати? Принизени слуги, жертви на произвол, на сляпа жестокост… Възможно бе и добрини да са правили някогашните Бостанджи, но преждата в подобно кълбо е тъй оплетена, че няма кой да я размотава. И ето че търговецът Садък трябваше да плаща. Първият в рода, който бе отпаднал от властта. Но какво искаха от него?! Отписал се бил…

Вдигнах поглед към кмета, но бързите му очички прещракаха, все едно с ножица ме преряза на верев. Добрият служител отгатва желанията на господаря си, а аз още се балтавех в недоумения и дразнех Хуршид Яха.

— Предишния път — насочи ме полицейският — беше казана една приказка. Че оня си влачи въжето подире. Клон трябва да се намери — да го преметне…

— Ама вие какво искате?! Да го трепя ли? — изведнъж ми предразня гласът.

— Как ти дойде на ум, Демир ефенди?! Ти такъв ли си? — изуми се Рашид ага. — Фин човек, образован! Да не си някой джелатин? Само ще му кажеш, приятелю. Ще му кажеш и ще го убедиш!

— Какво да го убедя?

— Е-е, момко! — разочаровано разпери ръце той. — За острото ухо и свирнята на комара стига… Свърши си живота Садък Бостанджи. А каква смърт сам ще избере, никой не знае…

Рашид ага ме гледаше милозливо с катранените си очи, както учител любимия си ученик за някоя малка недосетливост. И може би защото и аз се втренчих в него, той премигна два пъти, сякаш за да отреже предишната мекота и да я смени с насърчаваща твърдост. Стори ми се, че жълти искри прескочиха под клепачите му при това премигване. И се видях в тъмно мазе, и жълтата светлина на свещ, и жълтите тигрови очи на Парашкевов насреща, и как тика револвера в дланта ми, а аз дърпам ръце назад и усещам, че бръсначът в задния джоб докосва кокалчетата на пръстите ми. „Стреляй, Митенце! Убий го! Нали сме приятели…“

Не знам какво е туй съдбата. Мъж, жена или трето някакво същество. Но каквато и да е тая особа, фантазия й липсва. Като ти върже веднъж конеца за пръста, все един бичим мъниста ниже на него. Абе, избери нещо различно, дай малко разнообразие! Не — едно си баба знае, едно си бае. Някой път сам посегнеш към по-шареничко зрънце, към по-гиздавко, но като го вденеш в конеца, гледаш го — и то като другите. Докато си му улучвал дупката, съдбата хитро го е подменила. С една реч, повтарят се работите в живота. Мъдри мъже са забелязали това нещо отдавна, ама за великите случки, за голямата история. Даже един рекъл и отсекъл, че събитията в историята се случвали веднъж като трагедия, втория път като фарс. На простите хора като мен по-малко внимание е обръщано, но и при тях горе-долу е същото. Само не съм сигурен в тая научна последователност — че най-напред върви трагедията, а след нея крета фарсът. При някой човек съдбата почва обратно — закача го, задява го, лека гавра си прави, пък сетне му тресне трагедия на същата тема. При втори — друго, при трети — трето прави, а при мен, реши ли подобни мъниста да ми ниже, все черни и катранени излизат, като че не съдбата, а торен бръмбар ги е валял. От трагедия на трагедия скачам или по-просто, от трън, та на глог.

Абе, онова, от което бягах, не тичало след мен, а насреща ми идело. Имена смених като дърт конспиратор, следи заметох, граници прескачах, и врачка уж не можеше да различи вече турчин ли съм, българин или грък, а оная, вечната ми придружителка, държела крайчето на конеца и пак ме придърпа до себе си. Само че не шушне вече: „Убий го, Мите!“, а мига с двете очи и лениво нарежда: „Иди го научи, момко, сам да се убие!“

Може би сгреших одеве, като казах, че съдбата няма фантазия. Може би това са нейни нарочни игрички — да изцеди лимона до капка. От еднообразието да извлече своите музики и картини. А това е по-трудното, но и по-сладкото. Както печен комарджия някой път си повтаря уловките и му прави кеф да гледа ще си смени ли играта отсрещната страна. Аз не я смених, а рекох, както някога в тъмното мазе:

— Не! Не съм за тая работа! Щом сте решили да мре, пратете да го убият. По-лесно ще е и по-бързо. Кайзо ще се оправи…

— Млък! — зло ме пресече Хуршид Яха. — И дума такваз да не чувам! Ние сме власт — защитници на закона. Как тъй убийци ще пращаме?!

— Ти с Кайзо внимавай! — подхилна се капитанът. — Едвам го спряхме да не дойде при теб… Дето си го накарал да бърника в лайната.

— Властта, ако си е на мястото, не дели отговорност с никого, Демир ефенди. Разбираш ли ме? — рече Рашид ага. — Да убием Садък Бостанджи ние не можем, а затова и не искаме. Когато властта реши да трепе някого, тя си го прави самичка, по реда. Има си затуй съдилища, затвори, държавна бесилка. Това си е нейно бреме. Да го прехвърля властта другиму, па макар и тайно, значи сама да се предаде. Кайзо е послушно момче, забелязал си, ама ние с него по тоя въпрос ортаци не ставаме, защото трябва власт да му отстъпим и отговорност да поделим с безотговорния. Не бива да режем клона, на който седи властта.

„Не можете да осъдите човека — туй ви е зорът!“ — помислих, но замълчах.

— И друго нещо — пак подхвана Рашид ага. — Един живот и една смърт трябва да имат смисъл. Да речем, пратим Кайзо да го причака. Едни ще кажат: правилно го заклаха. Втори ще се разколебаят: невинен беше. Знаеш как приказват хората в такива случаи. И мръсник да претрепят, все някой ще го съжали. Безсмислица е значи такова убийство. Ние на Садък Бостанджи не искаме да отмъщаваме. До нас тримата да е — ще го забравим. Властта е великодушна към смирения. Ама той не се покая! Предал градчето, казват, профукал парите му, пък се и ежи на съд да води властта. Е, тъй бива ли? Сам трябва да си осъзнае вината Садък Бостанджи и да си намери изхода. За поука и назидание. Да не повлече и други подире си. Ако няма буква в закона, чест и съвест трябва да има. Вярвам, искал е да послужи той на града ни смислено, ама като не можа в живота, белким със смъртта си успее…

„Тънко предеш, приятелю, ама ще се скъса“ — рекох си на ум, а по смръщената физиономия на полицейския усещах, че и той мисли нещо подобно. Кметът май се колебаеше коя страна да вземе. Изнервяше го също откровеността на Рашид ага пред такова съмнително лице като мен. Прав беше да не ми се доверява и аз опитах да вбия клин точно в тая цепнатинка.

— Че той не ме е виждал — рекох. — Аз ли да му чета присъдата? Мен ли ще послуша?

— Никаква присъда няма да четеш! — сряза ме веднага Хуршид Яха. — Да не си кадия!

— Няма да ида! — заинатих се. — Варете ме, печете ме за грешката с тескерето, но в това не се бъркам!

Тримата занемяха от непочтителния ми глас, но след малко полицаят обърна ново листо.

— Ти си се набъркал, момче, в по-дебела работа — рече той. — Не можеш се върна.

Превих гърбина, готов още да ме товарят.

— Не изглеждаш добре, Демир ефенди — скръбно се обади и Рашид ага. — Цял си прежълтял.

— Нищо не ми е — прошепнах.

— Одеве надзърнах във военната ти книжка — не се успокои моят доброжелател. — И тя има черта като моята, за инвалид. В един стан сме отседнали двамата, не ставаме за аскер — беззвучно се засмя той. — Ама на теб не ти личи. Какво ти е?

— Заради сърцето — погледнах го бегло.

— Тъй ли? А с какво го лекуваш?

— С нищо. По-рано билки пиех, ама вече…

— Той от билки отбира — зловещо се обади капитанът.

— А доктор Октай не те ли е гледал? — побърза да го прекъсне Рашид ага. — Вземи му се обади!

— Не ме е гледал и не искам да го виждам! — усетих как още малко хлътнах в глътката на змията.

— Защо си му сърдит? За какво сте се скарали? — вдигна вежди Рашид ага.

— Стига толкоз! — не издържа капитан Мюмюн това бавно свиване на пръстена. — Ще наредя утре да изровят трупа, че да видим какво ще увърта тоз хубавец в кауша.

Още като спомена той Асие ханъм в началото на разговора, долових, че дотук ще я докараме. Но изведнъж ми дойде сила, изпъчих гърди на стола и бързо заприказвах:

— Ако ви е рекъл нещо доктор Октай, наклеветил ме е! Сеид Османоглу ми беше втори баща! Сам се разболя той, а вашият хекимин тук го доумори или от некадърност, или нарочно. Да ни изнудва после с ханъмата. Да бях сам, главицата му щях да строша, ама тя се уплаши! Куп злато му даде, та да мълчи! Това е той, докторът! Рийте, ровете — невинен съм! Моите уважения, капитане, но не ти ще наредиш да вадят покойника, а прокурорът от Алтънтепе. Пък аз като Садък Бостанджи ще искам негов човек да гледа останките.

— Видите ли! — с две ръце ме посочи кметът като нещо долно и непоправимо.

— Лош пример! Лош пример! — заклати глава Рашид ага. — Заразил си се, Демир ефенди. Схващаш ли сега защо е потребно Бостанджи сам да си поправи нахалството?

— Отровил го е! — почти едновременно с него викна полицейският. — Усещам я тая работа! И документите си затуй е хвърлил! Сметка някаква си прави — ще разбера каква. И от къде туй джереме^[2] ще има пари да взема склада, ако не е прибарал стареца?! Като го стегнем в мазето, всичко ще си признае!

— Въже с възел по-здраво държи, Мюмюн ефенди — кротко рече Рашид ага. — Не го забравяй!

Показа той, че не се е отказал от своя замисъл да ме използва, но и още нещо намекна, може би за стари грехове на самия полицейски началник, защото оня, както беше пламнал, изведнъж охладня.

— Чуй ме, драги — протегна се изкусителят и ме пипна по коляното. — Доктор Октай не закачай. Всички го знаят тук и в Алтънтепе го знаят. Ако се интересуваш, и прокурорът му е пациент. Него остави засега, ами себе си оправяй. Вдигна ли око от теб, грабва те капитанът. А пък в мазето ни прокурор ще видиш, ни ангели небесни. Там аз не влизам, не мога да ти помогна. Улики има, доказателства ще дирят. Не дай Боже да намерят. Какво мислим аз и господин кметът е съвсем друга работа. Не ни се ще да си затрил господаря си. На мен не ми се и вярва, като те опознах мъничко. Ама първом повярвах — имай го на ум. За пари, викат, от любов също с вдовицата. Как да не повярваш? И се чудех на самообладанието ти в кафенето. Убил човека, пък краката си хвали! Чакай! Чакай! — хвана ме тоя път за коляното той, защото недоволно се размърдах. — Това е минала работа. Аз доверие ти имам. Е, погрешил си тук-там — така ти се е паднало. Ще повторя, че като се скъса едно въже и се върже, по-добре държи. Аз ти подавам единия край, подай ми и ти твоя, та да стегнем възела и си продължиш живота…

— На това въже човек ще увисне — продумах глухо.

— Дотам се е докарало — въздъхна Рашид ага. — Не е твой грехът.

— Пратете друг. Дето се познават. Имамът да иде…

— На него занаятът му пречи — вразумително рече той. — Имамът учи по Книгата, а там самоубийството е запретено. За който питаш, за него ще ти обясня. Ти си, ти си, Демир ефенди! — сниши глас тоя учител. — За другиго не мисли.

— А после? — попитах. — После какво ще стане с мен?

— После ще си вървиш — тъжовно отвърна Рашид ага. — Макар че аз ще съжалявам. Ще ти се издаде временно тескере до Анталия. Ама не те пъдим. Ако искаш, остани…

— Каква е гаранцията — пропуснах поканата, — че друго няма да измислите?

— Гаранции не даваме! — сопна се кметът. — Зарежи пазарлъците!

— Няма гаранция — повтори Рашид ага. — И не може да има. На думата ни трябва да се положиш.

— Добре — рекох. — Ще занеса протокола, но друго не обещавам.

— На едно въже сте закачени двамата — пак бръкна в раната полицейският. — С възел, без възел — все тая. Мисли му да се отвържеш!

— Рано е да обещаваш повече, Демир ефенди. С веднъж няма да стане. Утре заран ще дойда да си поприказваме повечко за Садък Бостанджи. Да ти помогна. А сега, ако разреши господин кметът, иди да почиваш — посочи ми вратата Рашид ага.

Станах, но Хуршид Яха вдигна ръка.

— Да ми напишеш за Ибрахим Октай! Подробно! — каза сърдито.

— Ще напиша — съгласих се, отстъпих назад и вече натисках дръжката, когато Рашид ага пак ме задържа.

— Едно нещо си пропуснал за краката — шеговито мигна той. — Че понякога са лош съветник. Да не вземеш да бягаш тая нощ! Ще пусне капитан Мюмюн депеша за издирване като заподозрян в убийство — по-лошо ще стане. Такава вест не можем спря. Разбра ли?

— Няма — рекох. — Разбрах.

Чак като излязох на чардака и ме лъхна ветрецът, усетих как ризата ми е прогизнала от пот.