Димитър Кирков
Балкански грешник (59) (Разказите на един авантюрист)

XXI

Садък Бостанджи бил известен и почитан преди човек в Съръбаир. Него предишният кмет бе изпратил в Истанбул, за да хване адвокат и поднови съдебния спор. Като дошъл Хуршид Яха, автоматично му подновил мандата. И така през цялото време Бостанджи бе стоял най-близо до прения, заседания, движение на документи и ходатайства. Най-сетне и точката цвъкнал на делото.

Защо тъкмо нему възложили отговорната мисия и защо му подновили доверието, си има своите основания. Ще ти кажа какво разучих, преди да го видя лично. Тоя човек произхождаше от стара съръбаирска фамилия, живяла тук сто и петдесет години. Знаеше се точно, защото един от дедите на Али паша довел на това място първия Бостанджи. Алипашовият прапрадядо бил тогава бостанджибашия на падишаха. Тия хора, бостанджиите, може и да са гледали някога краставици и праз край палатите на султана. Ама е било в твърде далечно време, а после им останало само името. Зарязали зарзавата, назначили ги за външна стража на султановите дворци. Хора печени, въоръжени до зъби и пред нищо не им мига окото.

Да си техен началник е било велика имперска работа. Да не мислиш, че бостанджибашията е проверявал лично из шубраките постове и наряди като някой прост офицер. Той е бил дворцово лице, от близката свита, като довереник на султана до дясното му коляно е седял. Защото външният кръг на една охрана е обикновено и най-важният. Скъса ли се големият обръч, кацата се разкапва. Освен това от бостанджибашията е зависело кого да пусне по-напред в сарая и кого въобще да спре, а за това се иска ловкост, дипломатичност, най-малката грешка в играта между падишах и велможи може да ти струва главата.

Та тоя прадядо харесал един момък от своите бостанджии. Стегнат, спретнат, сербез. Взел го, довел го да му наглежда съръбаирските имоти. А момъкът пуснал семка тук, наплодил челяд и от бостанджия станал Бостанджи. До края все някой Бостанджи бе управлявал владенията на Алипашовия род. Но и други управници с това име излизали за Съръбаирската кааза — мюдюри, субаши и прочие. От кръвта им идело да са отракани, а потомственото отъркване във властта ги направило сурови и надменни.

Маята си казала своето. О̀правен мъж бил и Садък Бостанджи, с добра хватка при всякаква работа. Затуй най-вече го избрали да е доверен пратеник по делото. Освен това, много обичал той родния си град, все нещо предлагал, все нещо искал да стори за Съръбаир, както били правили дедите му. Ето че паднал случай да се изравни с рода си и да свърши дело за обща полза. И не на последно място било обещанието му, че пари за своята работа няма да дири. Каквито разноски станат, сам ще си ги поеме. Отказал се значи Садък Бостанджи предварително от командировъчните, както ще кажем ние.

Наистина — той не беше взел и грош от касата на кметството. Заможен човек минавал по съръбаирските сметки. Правилно бях усетил аз, че оня склад на пристанището е за търговия на едро. Туй било препитанието на Бостанджи, а прибавял и още нещо. Изкупувал вълна от чобаните наоколо, пък после я препродавал и корабите я отнасяли. Но като решил да се впрегне в народните уюни, не се отказал съвсем и от личния гечинмек^[1]. Намерил свой далечен братовчед да го замества, нему доверил и ключовете, и книгите.

Садък Бостанджи, разбира се, не бе отсъствал две години от Съръбаир. Идвал в началото често да си навиди дома, защото той беше женен и имаше момиче и момче. Да провери също склада, а най-вече да вземе от готовите пари, дето братовчед му трябвало да печели. Преди това обаче да съобщи на първенците как върви давията. Какъв коз сме си прибавили в ръцете, кога и къде ще го изиграем. Доволни оставали те от устните му доклади, а той стоял седмица-две и пак заминавал. Защото процесът искал да не сваляш око от него, по коридорите на съда да припкаш, към съдиите нишки да дириш и адвокатите да пришпорваш.

Колкото повече време течело, толкоз по-рядко се връщал той, толкоз повече се заседявал в Истанбул. Харесал му май големият град. Какво е правел там, докато е стоял айляк, само той си знае. Но на сам мъж бива ли да придиряш? По гювендии може да е тръгнал, с нови приятели мухабети да е подхванал, в друго да се е халосал. Ако е било с мярка, никой нямаше да пита. Ама че е продавал салтанати някому, че е пилял собствените си пари, чак по-късно се разбрало.

Това значи от една страна — харчовете му били големи, каквато и да е причината. От друга — складът затъвал, търговията едва-едва кретала. Може и братовчедът да е крал. Но нали и двамата Бостанджи — нивга няма да си плюят в лицето пред чужди хора. А самият Садък Бостанджи горд, докачлив — никому не се оплакал, че в празния склад мишките играят на прескочикобила и кесията му е олекнала. Да беше друг, щеше да махне пустия Джангер, да се върне себе си да погледне. Ама той нали дума дал — по корем ще се влачи да я изпълни. А и делото все го чакали от ден в ден да се реши — и тъй месеци. Кой да предполага, че толкоз дълго пари ще се трошат!

Или може би съвсем друга да е била работата — самият Садък Бостанджи да не е бързал с връщането. Примамка да го е държала в Истанбул, страст да го е захлупила като муха под чаша и тя да му е изпила и акъла, и париците.

Всъщност Хуршид Яха признаваше — веднъж, тъкмо бил седнал на кметския стол, Садък Бостанджи подметнал, че няма да е зле кметството да му плаща поне пътните. Гузно го казал, като лоша шега и Хуршид Яха се възползвал да се измъкне също с шегичка. Сигурно си е рекъл наум: „При оня можеше да плащаш, при мене — не. Я стига!“ Но и да се беше съгласил кметът, от джоба си да бе извадил, пак нищо нямаше да промени…

Оня калпав ден носел две злини в себе си. Първата беше, че съдът се произнесъл неблагоприятно, а втората — че Садък Бостанджи изтеглил депозита по делото и тутакси го глътнал. Всъщност коя е първа от тия злини, коя е втора, предизвикваше онова недоумение, или загадка, за което вече споменах. Съществуваше подозрение, че депозитът е изтеглен преди съдът да вземе решението. В банката, дето седели парите, имало услужлив човек, шпионин на Алтънтепе, и той незабавно изтърчал при съдиите, съобщил им, че противникът е вдигнал бялото знаме. Защото прибирането на депозита означавало, че Съръбаир се отказва от иска си. И съдебният състав, който до тоя момент се чудел коя страна да вземе, начаса се събрал, използвал формалния повод и написал своето постановление. Само че в това постановление нямаше и дума за теглене на депозит, а съдиите се позоваваха на документи, на свидетелства и прочие, тоест на доказателства по същество. Подозрението отдаваше тоя факт също на вражеските козни и се превръщаше в обвинение за черно предателство. Смяташе се, че алтънтепелии са подкупили здравата Садък Бостанджи, а той, като си засрал веднъж сурата, отвлякъл в добавка и народните пари.

Обвиненият отричаше. Наистина получил част от депозита, но не преди, а след като научил за решението на съда. Побързал да иде в банката със своето пълномощно, за да не би държавата да се отметне, както и друг път е ставало. И то не всичко изтеглил, а само четиридесет процента, които се връщали по закон. Така или инак обаче, и съдебното решение, и банковата квитанция за теглене носеха една и съща дата.

Хуршид Яха и хората му бяха проверили и подозрението, и оправданията на Садък Бостанджи. Хасан ефенди, данъчният, беше ходил едно след друго в банката и съда да види кога точно тия учреждения са си свършили работата по нашия случай. Ама това да не ти е немска банка или английско съдилище, че да цепят секундата на две и да я вписват в книжата си. „По обед“ — рекли на едното място. „По обед“ — повторили и на другото. Толкова помнели — и това си е. Поради тая ориенталска приблизителност значи обвинението нито било потвърдено, нито отхвърлено, а беше останало да виси с грозна сила над Садък Бостанджи.

Данъчният, с провинциалната си наивност, предприел още един ход. Дочакал си реда и влязъл като просител в приемния час на главния съдия. Хрисимо попитал да не би по онова дело, на Съръбаир срещу Алтънтепе, причините за присъдата да са били други, а не вписаните в определението, например депозитът да е изтеглен предварително… Негова милост едва не го изгонил от кабинета си. „Къде се намираш?! — креснал му. — Ние тук да не сме хайван-пазар — едно да говорим, друго да мислим!“ Не знаел горкичкият Хасан ефенди, че в което и съдилище по света да иде, тъй ще му отговорят, с малка разлика в обръщението. Защото техният занаят се крепи не на думата само, ами и на вписаната буквица, и живи да ги изколиш по местата им, друго няма да ти рекат.

Но макар за предателството да имаше съмнение, присвояването на градските пари беше сигурно. Оттук някъде почваше моята работа. С ония четиридесет процента от депозита Садък Бостанджи бе запушил две дупки, два банкови заема. Открило се беше, че осем месеца преди фаталния ден той е ипотекирал склада си на пристанището. Падежът дошъл и минал, оставало да му прилапат имота. Садък Бостанджи успял да го спаси. Вторият му дълг беше към друга банка, където сключил заем на юнашко доверие, тоест двамина негови истанбулски другари му поръчителствали. Срокът за погасяването и тук наближавал, но нашият човек сколасал да плати. А заемите, според писмените му обяснения, той харчил за хотели, за пътни и въобще за издръжката си.

От един момент нататък, всъщност след първата година от подновяването на делото, Садък Бостанджи бе почнал да си води отчет къде колко пари отиват. Събирал параходни билети, квитанции от хотели, подписани сметки от келнери и гостилничари и множество подобни бележки, с които можеше да натъпчеш една торба за зоб. Всичко описал отделно, числата сумирани и горе-долу те възлизаха на въпросните четиридесет процента. В приложеното заявление до кмета поясняваше, че ако не бил използвал депозита веднага, щял да изгуби завинаги прехраната на семейството си. И въпреки че имал право на тия пари според дадената сметка, обещаваше да ги върне. За тая цел настояваше да му се даде отсрочка от шест месеца до една година, през което време щял да развърти склада си, да събере сумата и да я предостави на кметството. Накрая пишеше, че скърбял за загубеното дело, дето толкоз лични сили му отнело, че съжалявал също за бързото свое разпореждане с депозита, но смятал, че по тоя втори въпрос е посочил изход и справедлив, и безболезнен.

Само че нито народът съръбаирски, нито неговите управници приемаха такъв изход.

В началото някому беше хрумнало да дадат Садък Бостанджи под съд за похищение на обществени пари. Казали му, заплашили го. Но той се опнал. „Тъй ли?! — рекъл. — Дайте ме, като искате да се хабите! Ама преди това викнете вещо лице, незамесено в нашата разправия. Да види какви са ми били разноските и кой ме е пращал да му върша работа. Нека съставим протокол за фактическото положение, пък не си ли смените акъла, и за съд съм готов! Тогава вече ще ми платите още толкоз — колкото съм харчил през първата година, а не съм го турил в сметката.“

Много нахакан бил тоя отговор и хората веднага се сетили, че дори да идат на съд, то ще е в алтънтепелийското районно съдилище. А там ли няма да покрият своя човек? Там ли няма да оправдаят предателя, дето им поднесъл Джангер на табла? Такъв извод си бяха направили от курназлъка на Бостанджи. Ако беше отвърнал по-кротко, ако го беше ударил на молба, може би нямаше да сипе масло в незагаслото подозрение, че е подкупен и подъл изменник. И някой да се бе съмнявал преди това схапване, повечето вече вярваха, че Садък Бостанджи е сторил нещо тъмно зад гърба на власт и народ.

Обаче спрели, не тръгнали към съда. Бояли се да не загубят отново, да не би официален акт да изчисти катрана от виновника. Бояли се също, че съдът ще раздуха пред по-горните власти онова някогашно незаконно облагане на съръбаирци, с което събрали депозита. Друго измислили за отмъщение. С едно разпореждане бяха сложили запрещение върху склада на пристанището. Уж докато се изясни въпросът за разхитените пари. Тая мярка не беше съвсем законна, а и съвсем недостатъчна се видеше на кметския съвет като наказание. Сами собствеността те не можеха да му отнемат, пак бе нужно съд да реши. Но макар и временно, лишили бяха от препитание Садък Бостанджи, цапнали го бяха през голямата уста.

Дотук бяха стигнали Хуршид Яха и съветниците му, когато аз се явих в Съръбаир. Ясно ти е, смятам, каква задачка ми възложиха. Да прегледам оная сметка, дето им я беше дала черната овца. Да проверя бележките, да ги подредя по дати, да видя нямат ли кусур някакъв и тъй нататък. Това те веднъж го бяха правили, но тоя път протокол щяхме да пишем и аз да го подпиша. Това ми се каза, това смятах, че ще е всичко. А накъде ще тръгне после съръбаирската власт, малко ме интересуваше. И от понеделника аз усърдно се залових с поръчката, макар да знаех, че ни Джангер ще върна на града, ни нова вина ще прибавя на Садък Бостанджи.