Димитър Кирков
Балкански грешник (56) (Разказите на един авантюрист)

XVIII

Чувал ли си една приказка за мечката? Прияли й се круши в зимната бърлога и тя рекла: „Тая година много ще се родят!“ Та и моята работа беше такава. Имах нужда от доверие, от защитници, от признание, че не съм толкоз лош. И ето че каквото търсех, туй и намерих в джамийското кафене. Ако искаш, речи, че съм го нагласил, ако искаш, речи, че съм си го измислил, ама похвалите на тия хора ми дойдоха като мехлем и ми вдъхнаха голяма сигурност. При това имамът продължаваше да пресилва моите добродетели като турчин и правоверен. Чудех се как ме беше опознал толкова от един само разговор. А може би и той ме измисляше, потребно му бе да вярва в моите достойнства, защото млади хора като мен бяха поразредили молитвите в джамията.

Това, което казвам сега, не съм го съобразявал, а беше усет, настроение, ведър лъх в душата ми след предишните дни на объркване и скръб. И точно в тоя миг дойде обикновеният, простичък въпрос на Хуршид Яха:

— Как ти е името, човече?

— Демир Папазоглу — отвърнах незабавно. — Демир Папазоглу се казвам.

— Добре — рече мюдюринът. — За каква работа продума? Имаш ли нещо наум или само тъй?

— Имам! — светнах целият. — Търсих ваша милост да се съветвам, пък…

— Добре — спря ме той, като обърна дланта си надолу. — После ще приказваме. — И веднага мръдна настрани бистрите си очички, заговори с друг човек от миндерите.

Тъй се признах за турчин и назовах турското си име. Ни за секунда не се колебах, ами го рекох леко и радостно, като че под езика си го бях държал и най-после се освободих. Ама не мисли, че изведнъж се направих турчин в кафенето. Турчин бях почнал да ставам, откакто стъпих в Турция. Ден по ден и от човек на човек — с когото животът ме срещаше. И откакто същият този живот ми пошушна, че там ще пускам корен и ще свършат дните ми. Виж какво, аз себе си не давам за пример ни в едно отношение. По криво дърво млади фиданки не бива да се равняват. Не искам да уча никого, че като иде човек в чужда страна, трябва да стане тамошен и непременно да си смени името. Пази, Боже! Да ме чуят патриотите, очите ми ще извадят: „Родоотстъпник! Как тъй се премяташ като фурнаджийска лопата?!“ И прави ще бъдат хората, не е хубаво от себе си да се отказваш. Само че там е работата — аз от себе си не съм се отказвал. За да ме разбереш донякъде, ще разделя нещата на две части.

Шарен се случи животът ми в първата си половина. Българин, грък, турчин, сърбин, румънец и накрая пак българин. Не ме е турял друг на тази въртележка, сам със собствените си крака се качих. Според обстоятелствата и акъла си, според причините и възможностите. Къде по своя воля, къде съдбата ме водеше не за носа, а за ухото. Много вънкашни работи се променяха, но онова, вътре в мен, дето съм роден с него като човек между хората, си оставаше непокътнато. Характер, нрав, мозък за мислене — доколкото ми е даден, представите ми за лошо и хубаво, за подлост, за чест и тъй нататък. Чакай, чакай! Променял съм се, разбира се. Да не би снежен човек да съм! Променял съм се, както се променят всички. Дете бил някой, младеж пораснал, зрял мъж станал, в старец се преобразил. Всичко различно уж, а пък главното останало. И ако тоя старец не е изкуфял и го попиташ, помни той сам себе си и за един човек се има от люлката до бастунчето.

Или както младото дръвче се променя. Миналата година било пръчица, а след някоя и друга се вдигнало, цъфнало, плод завързало. Круша, да речем — за угода на мечката. Старее дървото, клони съхнат, ама то все круши ражда. Не може да се напъне и смокини да роди. Или зарзали. И аз бях като това дръвче. Раждах, каквото ми беше заложено, и никога не съм се напъвал да ставам друг.

Това от едната страна. Ама ти веднага ще кажеш: нали си ставал друг, не е ли то все едно да си се напъвал да връзваш различни плодове. Лесно ми е да отговоря, че кучето скача според тоягата, че случаят ме е притискал, че тъй по-удобно ми е било и прочие. Не че и това не е вярно, ама не е то цялата истина. Тая работа не се получава със старание и просто нагаждане. Други две условия са потребни. Ти да приемеш новото за свое, а и то да ти отвърне по същия начин. И запомни веднъж завинаги, че с турското аз се гордея, колкото и с българското. Че гръцкото, сръбското и румънското са ми еднакво мили. И че както да се променях, на това също не съм изменил, макар да се казвах и Димитър Попов, и Димитриос Папас, и Демир Папазоглу, и Димитър Попович, и Думитре Попеску. Пет имена смених, но сърцето ми е едно и неделимо. Нищо не съм изчегъртал от него, нито от мозъка си. Живота си на парчета не деля. През каквото съм минал, не го забравям. И освен че съм българин, аз до ден днешен съм и грък, и турчин, и сърбин, и румънец едновременно. Където и да съм — техен съм!

А защо в един или друг момент е ставало, по-рано или по-късно — нали това ти разправям. Да бях казал на старците в кафенето, че съм грък от Пирея или българин от Пазарджик, направо щях да ги наскърбя. Нали, без да ги подмамвам, сами те ме признаха от златната турска младеж, на която възлагат надежди и упование. Пък да излезе, че не са познали това толкоз важно за тях нещо. И себе си щадях, разбира се. Собствената си настройка, мерака ми да изплувам отново. Каквото лошо да помислиш за моята пресметливост, приемам го в тефтера си. Ама в оня момент се бях ококорил като петел пред шарена врата, радостен бях, възбуден бях от новооглашението и ми идеше да рипна, че да прегърна всички стареи по миндерите. Без подлеца Ибрахим Октай естествено.

И още нещо. Че ми се беше разиграло сърцето тогава, има допълнителна причина, дето я пропуснах одеве съзнателно, за да не речеш веднага, че съм шмекер. Ако си забелязал, аз съм човек на играта. За игра живот залагам. Одъртях, но си останах същия като детенце. Ама какво ти детенце — от игри съм се препитавал, когато бях в Румъния. Спомняш си, че загубих Зоица на табла, но не винаги е било така. И печалби съм имал. Само че въпросът не е единствено до комара и кяра. На тоя свят всичко става за игра. Животът, дето е живот, само в два пункта я превъзхожда. В раждането и в смъртта. Пък и те може да са игра, ама друг някой ни е заложил и ни гледа сеира. Тъй че между живот и игра аз голяма разлика не правя. Да ми развали някой играта — убивам го! Особено ако е така — по-завързана. Та и тия мои преобръщания из различните държави също бяха според натурата ми. Когато с помощта на Михалис си смених името, че да заблудим Яни Коцагра, момчешка игра ми се виждаше. Ама тая игра стана действителност в най-малките подробности. И обратното да речеш, няма да сгрешиш: че действителността си беше игра от началото до края.

Като стъпих в Турция, същото игриво дяволче се обади. Ще можеш ли? Бива ли те? Ха̀ да те видя! Това дяволче сякаш там беше раждано, на турски ми говореше и ме напътстваше. И ако в джамийското кафене Кайзо седна от дясната ми страна, то се настани от лявата, ухилено, ама и загрижено как ще си изиграя картите. А като чу Хуршид Яха да казва „добре“ на моето турско име и принадлежност, плесна радостно, че съм такъв изкусен играч. Далдисаш^[1] ли в подобна игра, увлече ли те, няма лесно отказване. Та и аз — като ми падна сгода, още два пъти я подхванах. Но следващия път дяволчето беше сръбско, а накрая — от Румъния.

Признавам ти това нещо, ама то не отменя нито дума от предишните ми обяснения. Защото такава игра не се играе през пръсти. Цял трябва да се вдадеш в нея — с мислите си, с чувствата си, с харесването и нехаресването, с навиците за дребно и едро, та чак до шегите и псувните. Дотолкова — че сам да не различаваш игра ли си завъртял или това е простичкият твой живот, дето го влачиш всеки ден. С подправени карти въобще не опитвай. Ще те хванат като абдал при първото раздаване. И ще постъпят като с мошеник. Най-малкото ще те осмеят, пък после ще те изритат, ако не се отвори по-зла беда. Аз такова нещо не позволих, защото картите ми бяха чисти и неподправяни, извадени от истинското тесте. Грък ли съм — грък бях! Турчин ли съм — турчин бях! Или ако държах някоя съмнителна карта, бързо я чистех настрани.

Две такива карти ми бяха останали в Съръбаир. Тескерето и военната книжка. При новата ми самоличност, като Демир Папазоглу, с тях на търг не биваше да се явявам, нито да викам Муса Халил за титуляр в наддаването, защото от него щеше да се разбере кой съм и откъде съм. Излизаше значи, че работа в Съръбаир повече нямам и трябва да си вървя.

Неведнъж ми се е случвало за рогове да ида, без уши да се върна, но тоя път никак не съжалявах. И без туй планът ми за склада куцаше и с двата крака. Докато прехвърлях наум тая моя проста сметчица, старците се разшаваха да стават. Надигнахме се и ние с Кайзо, но изчаквахме от уважение да се източат пред нас. Като се поразредиха те към вратата, видях, че накрая крета един доста сакат човек, опрян на патерици. Не ги бях забелязал, сигурно на миндера зад себе си ги беше държал. Краката му бяха криви, недоразвити, но най-напред в очи влизаха обущата. Те и не бяха обуща, ами някакви кожени торби, пристегнати в глезените. Сякаш не за стъпала бяха правени, а дяволски копита да скрият.

— Благодаря ти, Демир ефенди! — задържа се той пред мен усмихнат. — Туй за краката на книга трябва да се запише.

— Е! — смутих се. — Тъй дойде приказката…

— Грамотен човек си, браво! — рече мъжът. — Ще те моля да ми го напишеш — да си го прочета пак на спокойствие. Същото съм си мислел, ама нямам твоя дар.

— Прощавайте, няма да мога — притесних се ужасно аз, защото на всичко отгоре не схващах сериозно ли говори недъгавият или се гаври и с мен, и със себе си. — Не съм го запомнил, пък и до ден-два съм пътник. Ще заминавам и…

— Къде ще ходиш? — почуди се той, като че в Съръбаир венчило имах. — Сеид ефенди погреба. С ханъмата сте се скарали. И нали работа диреше от кмета. Кой те чака? Я толкова не бързай!

Вкопах се на място от изумление, а оня се потътрузи, но от прага пак се обади:

— Ако поостанеш, не забравяй! Ще съм ти задължен! Хайде да не е за утре, ама за вторник се постарай!

Нямах време да разпитвам Кайзо кой е тоя човек, а само с жест го подканих две думи да ми рече.

— Ще ти е задължен Рашидаа! — възхитено измуча дангалакът.

Оставих го, шмугнах се през вратата, защото на излизане кметът ми даде знак, че ще ме изслуша вънка. Нямаше какво да говоря аз повече с Хуршид Яха, но от приличие трябваше да се отзова на неговото великодушие. Смятах да спомена нещо за търга, колкото за лице, пък после да си накривя шапката и да чакам параход на пристанището.