Димитър Кирков
Балкански грешник (55) (Разказите на един авантюрист)

XVII

Казваш, късмет съм имал много пъти да почвам живота си на чисто. Знам, че няма човек, който поне веднъж да не е искал подобно нещо. Защо не се родя отново? Защо не стане тъй, че да захвана всичко отначало? Това няма да сторя! Онова няма да река! Такъв и такъв ще бъда, ако нося днешния си акъл. Ама това са празни мечтания в минута на слабост. И не за друго, ами пак да се родиш, в другия край на земното кълбо да идеш, все ще нагазиш в някоя мърсотия, а и ти ще мъкнеш да прибавиш своята мърсотийка. И ако избегнеш предишните грешки, нови ще натвориш. Светът те посреща със зло, а и ти сам не знаеш колко рога̀ има злото в твоята лична природа. Пък и старото няма да си оставил, защото драги са грехове до пъкълски прагове.

Така че не ме облазявай, нито сам разчитай на чудеса. Говоря това, разбира се, за свое оправдание. Отгде да знам каква заспала змия ще настъпя в Съръбаир? Някои се пазят от света, като го отминават. Или отстрани гледат, приятелства не дирят, заключват се нейде сами със себе си. Парашкевов може би беше такъв. Ама аз съм от другата порода. Няма начин да не се свържа с някого и после да драпам за освобождение…

В хотела преспах още няколко нощи, но с Асие ханъм повече не се срещнахме. Даже в деня, когато трябваше да дойде параходът, се запилях далеч от пристанището. А като замина тя, разбрах колко народ е знаел за нашето пристигане и за смъртта на Сеид ефенди. Защото тия хорица сега се втренчиха в мен. Защо съм останал? Защо не съм последвал своята чорбаджийка? Пръв попита хотелджията, но и други подмятаха или ако не казваха направо, в очите им четях това недоумение. И докато от останалите лесно се измъквах, на Кайзо трябваше да дам смислено обяснение, защото той се закачи за мен, другар ми се обяви.

— Смъртта всеки договор разваля — рекох му. — Свободен съм вече. Ще гледам търговия да завъртя. Много сте изостанали тук и стоките по-скъпо ви излизат.

— А-а, пари имаш значи! — вика той.

— Пари нямам — сопнах се, — ама ще взема кредит. Банките са затуй.

А да му кажа това нещо причината беше, че пред кметството бяха лепнали обява. Тъй и тъй, общината дава склад под наем. Търг ще има и който наддаде, ще го вземе.

— Къде ли ще е тоя склад? — попитах Кайзо, който стърчеше зад гърба ми.

— Знам го — отвърна той. — На пристанището. По-рано беше на Садъкаа, ама мюдюринът го прибра.

Заведе ме да го видя. Два пъти по-малък от оня в Анталия, ремонт ще иска, но за работа става. Аз пари нямах ни на търг да се явявам, ни да пълня склада със стока, но ми хрумна да пиша на Муса Халил. Да му подскажа той да наеме постройката, да си разшири търговията в Съръбаир, пък мен да сложи управител. Ако не приеме, не би ли ме взел обратно в Анталия, там да му помагам. Вярвах, че Асие ханъм му е съобщила вече за кончината на Сеид ефенди, но и аз започнах със скръбната новина. Като стигнах до предложението ми обаче, видях, че на лист изложена, работата изглежда афиф. Ако направим склад за храни примерно, ще има ли достатъчно пазар в градеца и околните села? И кога ще бъде тоя търг не пишеше в обявлението. Какви документи ще трябват, ще искат ли банкова гаранция? Оставих писмото недовършено, тръгнах да разуча.

Кметството беше заключено, но като похлопах, пазвантинът ми отвори. Май му развалих дрямката — препречил ръка, не ме пуска да вляза. Казах за какво съм дошъл.

— Туй е кметска работа — отвръща, — ама къде го дириш? И от ефендетата никой няма.

— А утре ще бъдат ли?

— Не съм им началник — вика. — Белким дойдат. — И спусна мандалото под носа ми.

Повлякох се по дюкяните да подпитам откъде си вземат стоката, върви ли алъш-веришът. Да ти кажа правичката, нямах голям мерак да оставам в Съръбаир. По-скоро ми се щеше Муса Халил да ме викне при себе си. Пък като му исках две неща, все вярвах на едното да се съгласи. Ама не биваше да пращам янлъш предложение, точно трябваше да опиша положението.

В първата бакалничка заварих Кайзо, облакътен на тезгяха.

— А! — зарадва ми се той. — Ти не си ли в джамията? Я да вървим, че изтървахме молитвата!

— Ти да не си се бил? — рекох да го залисам. На скулата му имаше прясна драскотина, а окото — насинено.

— Ритна ме едно магаре — вика, — ама му свалих петалата.

Забра ме Кайзо със себе си, не можах да се измъкна. Заведе ме в същата джамия, с чийто имам бях говорил. Взехме си абдеста^[1] набързо, влязохме и тъй като малко бяхме позакъснели, веднага коленичихме на едно празно местенце. И каквото правеха другите, туй правех и аз. Кланях се, вдигах ръце, шъпнех нещо, дето и сам не знаех какво е, отвореха ли уста останалите мъже да отвърнат на призива, повтарях и аз след тях със задавен глас. В молитвената ниша служеше познатият ми имам и като се обърна по едно време, забелязах, че окото му с доволство ме съзря между множеството.

Течеше следобедната петъчна молитва, по-дълга от другите през деня. В началото аз наблюдавах крадешком, следях как гигантската фигура на Кайзо се кърши, сякаш камила полягваше за почивка, но малко по малко взех да се увличам. Редиците на стотината богомолци, надеждата и самоотречението им в думи и движения, тържествените вопли на свещенослужителя, мирисът на разтопен восък и други, неизвестни ми благовония, целият храмов въздух, наситен с настойчива вяра и искрено подчинение — всичко това побутна душата ми, заля я, всмука я в себе си, за да се изравни тя под свода на скромната джамия и с молещите се, и с техните молби.

Вярно, аз не знаех какви думи предписва Коранът за тоя ден и час и първом мърморех невнятни звуци, но скоро молитвената вълна понесе и мен. Аллах, Господи Боже! — мълвях в себе си аз. — Мохамеде! Исусе Христе! Простете ми и приемете ме! Вие сте добротворци на всички твари — смилете се и над мен! Ако си един, Боже, ще ми познаеш гласа, откъдето и да те викам, защото и друг път съм те молил. Ако сте двама, не се сърдете, че едновременно се обръщам към вас, а дайте поне половин ухо на молбите ми! Не се карайте как да ме поделите, защото и на двама ви изцяло се давам и само на вас се надявам. Аллах велики! Боже милостиви! Ако вие не ме приемете, дяволът бакшиш дава за мен! Но омразен ми е той и страх ме е от него и затуй само пред вас коленича да ме закриляте. Водете ме по своите пътища и чуйте ме!

През тия дни много бях изнервен и объркан. Смъртта на Сеид ефенди попиля живота ми, както се бе открил той пред мен. И макар външно да се крепях, всичко вътре в мен трепереше и търсеше да си намери новото място. Тая работа със склада, с писмото до Муса Халил беше залъгалка, опит да се уловя за нещо и да се съвзема. Тъй че в молитвата ми нямаше нито грам подигравка. За нея бях настроен вече — от смут, от страх, от недоволство и несигурност.

Малко ми трябваше да излея душата си пред някого и ето че точно в джамията се случи. Може би истерия ме беше хванала в ония минути, както пред Караканьоти, когато изплаках и майчиното си мляко. Повлича ме понякога тоя бяс на изповедта, на покаянието, когато чашата на сърцето ми се препълни и трябва да отлея от нея. И аз със стръв посягах нагоре, като че исках да уловя някого за реверите, удрях чело в пода на Аллаховия дом — горещо се молех и нему, и на Христовия Бог, на всички техни светци и довереници, дето бяха неми свидетели на окаяния ми живот. Молех се за душата на Сеид ефенди и се кълнях, че съм невинен за гибелта му, молех се за майка ми в Пазарджик и просех милост за бягството си… И за много още неща, дето не искам да си спомням.

Когато службата свърши, бях тъй зашеметен, все едно вихрушка ме беше въртяла. Хората наставаха да си вървят, а аз останах на колене, похлупил лице в дланите си. Вдигнах глава, когато имамът ме погали по рамото.

— Аллах е всемогъщ, синко — благо се усмихваше той. — Хайде, стани сега.

Кайзо бе зяпнал, смаян от религиозното ми вживяване. Тръгнах навън и докато излезем от вратата, имамът леко ме придържаше под мишницата. Пред входа ме пусна, кимна с ведрото си широко лице и кривна през калдъръменото дворче към кафенето.

По пътя насам бях казал на Кайзо къде съм ходил и той отвърна, че кметът сигурно ще се отбие следобеда в същото това кафене. Да съм го дебнел на излизане, да го заговоря и ако е на кеф, да измоля кога да ме приеме. Защото ей тъй от улицата при него не се влизало. И името каза на мюдюрина — Хуршид Яха.

— Ще влезем ли? — завъртях аз глава зад гърба на имама.

— Не са ни канили — боязливо рече великанът.

— Кой да те кани? Кафене е — да не е диванхане^[2] — отвърнах пренебрежително.

— Ела! На друго място ще идем — не се съгласи тоя мой натрапен опекун. — И гювендии може да сбараме. Не е тук за хора като нас…

Раздразни ме, че слага и двама ни в един кюп и без да го убеждавам повече, се запътих към другия вход, откъм уличката. Поради моята дързост и Кайзо се престраши — като отворих вратата, и той се изсули след мен в кафенето. На миндерлъците, обхващащи трите стени на помещението, седяха петнайсетина човека, все възрастни хора по тогавашната ми мярка. Сред по-младите беше и Хуршид Яха, минаващ малко четиридесетте.

— Добър ви ден, господа! Аллах да ви закриля! — казах учтиво, но без да се колебая и да искам разрешение, седнах в края на миндера.

И появата ни, и моят поздрав прекъснаха оня, дето говореше. Всички погледи паднаха върху нас, като че чакаха допълнително обяснение, но никой нищо не ни рече. Тук-там някой промърмори в отговор на благословията ми, тук-там друг се прокашля, а кафеджията, който ме беше запомнил от идването с имама, след малко донесе филджаните. Аз деликатно изух обувки с пръстите на краката си и най-напред прибрах едната нога под задника си, а сетне и другата. И Кайзо до мен сгъна своите мотовилки по тоя турски табиет, все едно камилска птица се нагласи да мъти.

Говореше се за войната. Може би ако одумваха някого от градеца, ако обсъждаха по-близки им работи, щяха да намерят начин да ни покажат вратата. Ама приказката беше обща, далечна и както се казва, неангажираща. За сраженията в африканската пустиня между немци и англичани. Кой какво е отстъпил и кой какво е завзел. И как е станало аджеба. С майсторлък или с напразни жертви.

— Туй, което нашата конница за ден е прегазвала, те с машини не могат го взе — рече един старец и пуфна облак дим от наргилето си.

— Конницата иска юнаци, а в машината и шубелия^[3] може се скри — добави друг, но и малко несъгласие внесе в разговора: — Самата машина обаче е по-бърза и люта.

Приказката се отмести към военната техника. За танковете, за верижните камиони, за аеропланите и бомбите. Като оглеждаха от вси страни онова, за което бяха чували и по-малко — виждали, един от господата заключи:

— Страшно чудо! Непомисляно!

— Щом нов ден се отвори — и ново чудо стане! — подкрепи го втори.

И ето че от дума на дума градските първенци се прехвърлиха върху чудесата, що творяха науката и производството. Лек спор се завъртя кое е по-голямо чудо — телефонът ли или радиото, електричеството или пък язовирите, дето правителството бе почнало да строи из Анадола. Кой на каквото и чудо да се чудеше, всички бяха съгласни, че не се знае до какво ще доживеят. И че човешките чудеса из ден в ден стават по-многобройни, сложни и завързани.

Слушах аз какво умуват старците от дълбоката провинция и чаках да се наситят, че да си вървят. И тогава да се доближа до кмета, да го заговоря по моята работа. Бях го познал по един само белег от описанието на Кайзо. Че е бръснат изцяло. Другите бяха все мустаклии, а неколцина от по-старите носеха и бради. Как да ти го представя Хуршид Яха, като нищо особено нямаше по лицето му. Само дето очичките му бяха едно до друго на два пръста разстояние, светлокафяви, лъскави. Чело средно, без тежки кахъри, устни прибрани и стегнати, уши, нос, брадичка също тъй средни и приятни на вид. В общия разговор той пак средно се намесваше, а като подхванаха чудесата, млъкна съвсем. Виждаше ми се, че другаде са му мислите, че детски брътвеж му се струват тукашните мъдрувания, но не ги прекъсва от деликатност.

Не знам защо се намесих. Може би ми омръзна да чакам, може би исках да привлека вниманието на кмета. Или онова настроение от джамията още не беше преминало и то ме потегли какво да река.

— Човешките чудеса са от ден до пладне — вклиних се изведнъж, преди някой да е повлякъл нова приказка. — И колкото са по-усукани, толкоз по-бързо им минава времето. Истинските чудеса са от Аллах и до едно те са прости, така че с очи да ги видиш като капката роса сутрин на някое листенце…

Като заговорих, две лица различавах само по миндерите на кафенето. Хуршид Яха и имама. Него видях тогава, че се усмихна, кимна ми насърчително и затова не спрях:

— Прости са Божиите чудеса, но за нас остават неразгадаеми, както и да ги разчопляме. Ето водата! Не е ли чудо? Същата оная капка роса или все едно — бездънните океани. Химиците разправят, че от водород и кислород се състояла. Ама какво от туй? Коя фабрика, пък била немска или английска, може да произведе толкоз вода, че да утоли всяка жажда и да даде живот на всяка твар?

Отговор на въпроса си не чаках, но забелязах, че очичките на кмета се развеселиха и ме гледаха очаквателно.

— Освен че са прости на вид — отместих аз поглед настрани, — Божиите чудеса са такова нещо, без което не можем. По това одма ще ги различим от човешките уйдурми. Без танкове можем, без аероплани можем, без радио и телефон също можем. Ако не беше тъй, дедите ни нямаше да побеждават и да пренесат семката си до нас. А помислете си без какво не можем. Без Неговите прости чудеса! Без въздуха, дето дишаме, без почвата, дето ни храни, без водата, дето ни пои!

При тия думи разперих ръце и вдигнах очи към тавана. Като ги сведох обаче, видях и останалите хора по миндерите. Повечето ме гледаха под вежди, едно, че се бях вмесил непочтително в разговора и, второ, излизаше, че им отправям упрек, задето са забравили Бога и плещят като неверници. Усетих, че в тоя миг ръб ни разделяше от недоверие и недоволство, а на това място не биваше да спирам. И като поех горчивия от тютюна въздух, ласкаво рекох:

— А най-голямо Божие чудо, агалар, сме ние с вас, дето сме се събрали всички тук, и всеки от нас поотделно. Човекът е дивното чудо на Аллах, както ни е направил хем еднакви, хем един с друг да не си приличаме. И всяко наше нещо да си е поставено на мястото, без него да не можем и никой да не може да го повтори и да ни го замени. Ако ще би нокътят на малкия пръст на крака да е! Кажете ми, ваша милост, кое не е чудо по нас, дето всеки ден по хиляда пъти го виждаме и пипаме? — разпалено попитах аз и потупах с разтворени пръсти гърдите си. — Крака споменах — него да вземем! Ще рече някой: просто нещо са краката, най-грубата човешка част. Ама я, уважаеми, си представете вашите точно крака и си помислете за тях. За безбройните костици, жилки и мускулчета, преплетени едно в друго и тъй задружни при всяка работа. Как се стягат, разпускат, нагаждат, избутват в такъв ред и съгласуваност, че всички наши приказки и две крачки не могат да опишат. Помислете си за гъвкавото ходило, дето се приспособява към камъче и цепнатина, към грапавини и неравности. За ахилесовото сухожилие, дето свързва петата с якия прасец. За коляното с неговите черупки и захлупки — как ви сдържа то по нанадолнището и каква опора ви е при стръмнини. Ами играта на мускулите при спорен вървеж! Ами пъргавината на ставите! Велико чудо са, господа, човешките крака!

Градските стареи бяха зинали от тая моя възхвала. Докато говорех, измъкнах едната си нога изпод седалището, свивах я и я опъвах пред мен и с пръста си сочех ту стъпалото, ту глезена или бедрото. Като омагьосани погледите се местеха от пламналото ми лице към танцуващия във въздуха крак и никой май не забелязваше, че всъщност аз се чекна доста неприлично на публичното място.

— Ами очите, юначе! Очите! — обади се същият дядо, дето се възхищаваше от някогашната конница.

— Окото е такава тайна, че не смея да я доближа — не се подмамих аз да изпускам краката, че да ловя главата.

Имах още за казване, радостна възбуда ме беше обхванала, защото усещах, че с бърз ход прегазих недоверието на старците. Ако преди малко ги виждах чужди и сдържани, сега ми се струваха близки и мили, доброжелателни родственици, дето одобрително клатят глави пред умното свое дете.

— Може ли машина да иде там, където кракът отива?! — продължих весело. — Да се спусне в тъмно дере, вода да прецапа, да издрапа по остър камънак? И на всяко различно място толкоз сила да отдаде, колкото е потребно? Ако трябва — да пристъпи леко, ако трябва — да скочи като лъв. Тихо да приближи, смело да прекрачи, ловко да избегне преградите. И как всичко е нужно в крака до последната власинка. Нишчица да се скъса, кокалче да се похаби, става някоя да се изметне — отиде, та се не видя. Голям ум има в краката, предвидливост безмерна, защото необхватен ум ги е създал и е предвидил да вложи в тях всичко за всякакви пътища. Помислете си, агалар, ставало ли е нещо на света без съучастието на краката. Ама не за друго — за почитаемия ваш живот си спомнете. Как изкусно и сигурно са ви доближавали те до любовния одър; как като стоманени пружини са ви хвърляли срещу враговете; как са прекрачвали към славата; как умно са отстъпвали пред опасността; и как вярно са ви водили нагоре и надолу, към сладост и към печали и навсякъде, дето Аллах е отредил да бъдете!

— Ашколсун! Машаллах! Живо да си, момче! — посипаха се думи и възклицания от трите страни на миндерите.

Аз малко кратко ти предавам моята реч за краката. Нямам го сега онова настроение, а и точните си приказки забравих. Ама цял поет се извъдих тогава, само дето рими нямаше в моята поема. По-късно веднъж Хуршид Яха ми каза, че кодош съм си биел със старците, подигравал съм ги бил. Нищо подобно! Той беше подозрителен човек, пък и властта му го бе научила да търси под вола теле. Само че аз бях искрен и сериозен, запалил ми се беше барутът и като кьор-фишек блеснах за няколко минутки. На похвалите отвръщах с учтиви жестове — притисках ръка в гърдите си и климах насам-натам. Обърнах се надясно към Кайзо и видях, че прав до вратата стои доктор Октай. Не бях доловил кога е влязъл и каква част от химна ми е чул. Той се усмихваше горделиво, тръгна между двете редици на миндерите и седна до коляното на кмета.

— Гъста е турската кръв, щом още ражда такива чеда! — дълбокомислено каза един от присъстващите. — Има къде да стъпим!

— Наше момче! Наша кръв! Сербез е! И акъллия! Стопли ми сърцето! Там ни е надеждата! — в нестроен хор потвърдиха останалите.

Доволни бяха хората, че успях да се измъкна от първоначалната лека обида и вместо да им оставя горчивина, им дадох повод за похвала. Заради това избягнато предизвикателство, защото не им развалих кефа те бяха по-щедри към мен, а най-приятно им беше, че припомних тяхната младост, пъргавите нозе, леката стъпка, любовната жажда и незабравените мераци.

— Вярно! Прав е човекът — издигна се над заглъхващите гласове доктор Октай. — По стъпалото има десет хиляди рецептора и всеки миг те информират мозъка как да реагира съобразно терена.

Но това сухо и неясно обяснение не можа да ми отнеме славата в момента. И аз не се подкачих за него, направих се, че не съм го чул, и се обърнах към стареите:

— Благодаря ви, любезни господа, че ме приехте за кръв от вашата кръв…

— От къде си, момко? — попита човекът, който пръв призна турското ми достойнство. — Не съм те виждал в града ни.

— От Анталия дойдох — рекох приветливо. — Нещастие ме доведе, ама се надявам… Ако е рекъл Господ и с ваша благословия… работа може да хвана.

Както неясно изказах желанието си, така неясно, но одобрително ми отвърна общият шум.

— Учил си май? В Европа ли? — премлясна едно старче с рядка брадица.

— Учил съм — потвърдих. — Чиновник бях. Ама в Европата не съм ходил. Тукашен съм си.

— Човек в молитвата си личи — изпревари имамът любопитството на останалите. — Знам го тоя правоверен, в беда го видях наскоро и вече сме разговаряли. Ама в днешната джума^[4] го познах.

И като ме похвали за молитвеното усърдие, той разказа което знаеше за мен покрай погребението на Сеид ефенди.

Имамът говореше медено, драго му беше, че пръв е открил такава забележителност. Аз ту навеждах скромно очи, ту поглеждах тавана и докато шарех така, видях, че доктор Октай се наведе към кмета и му прошепна нещо. За мен ли? Ами ако и той рече да си отвори устата?! От инат — заради благите приказки на ходжата. И за отмъщение — дето му сграбчих парцалите в хотела. Само че никак не се уплаших. Знаеш ли защо? Защото чувствах, че никой няма да му повярва, дори с пръст да ме посочи за убиец. Като стена ще ме защитят тия достолепни старци — тъй усещах тогава. Ще различат те клеветата, защото не може капка от тяхната гъста кръв, сербез и акъллия момък като мен, добър турчин и ревностен богомолец да отрови господаря си. Няма да се отрекат те нито от думите си, нито от мен…