Димитър Кирков
Балкански грешник (54) (Разказите на един авантюрист)

XVI

Тая нощ не спахме. За кадъната беше втора по ред. Светлината поддържахме, бдяхме над тялото, но повече не се карахме и упреквахме. На разсъмване чух трополене долу и веднага слязох. Хотелджията спал в някаква дупка, не бил разбрал, че го викам. Отключи ми, метнах се на първия файтон — и при доктора.

Той още се излежаваше и докато го чаках на двора, острех се какви гневни думи ще му изрека.

— Нали щяхте да дойдете! — посрещнах го без поздрав. — Умря човекът!

— Очакваше се — навъсено отвърна доктор Октай.

— Лекарство щяхте да носите! — повиших глас.

— Тихо! — сряза ме той. — Не можах да изследвам шишенцето. Кайзо го счупи. Ама и без туй бяхте закъснели. Фелдшерът е проспал на парахода…

— Лесно ви е на вас! Кайзо… Фелдшерът… — завърнах се настрани да се избърша, защото пак ми протекоха сълзите.

— Тъй е редът при човеците — да мрат.

— Ама нему не беше ред — рекох с отчаяние. — Здрав и прав тръгна от Анталия…

— Ти го каза! — прекъсна ме докторът. — Помогнал му е някой да хване ред.

— Не може да бъде! — от яд смачках кърпата в ръката си.

— Ще видим — зловещо отвърна Ибрахим Октай. — Ако шишенцето е счупено — кюпът е цял…

Усетих накъде бие, но подцених заплахата. Върнахме се в нашата кочина и пак заварихме Кайзо до дирека, а при Асие ханъм — хотелджията. Няма да ти описвам как пищя тя и се вайка при нашата поява. Като се утиши малко гюрултията, чичката си тръгна, а лекарят отиде, пипна вкочанения труп да се увери, че си е свършил работата.

— Тук ще трябва да го погребем — обадих се. — Как да го караме до Истанбул?

— Мъртвец без гроб не бива — откликна докторът. — Ама няма да е лесно.

— Защо?

— Абе ти на какъв се правиш? — с два пръста вдигна той някаква дреха от стола, пусна я на пода и седна. — Не видиш ли, че смъртта е съмнителна.

— Нищо съмнително няма! — рекох зло. — Умря си човекът от стара болест.

— Анджак^[1] туй ще разберем! Сега ще викнеш полицейския, пък той служебно ще ми нареди да разрежа тялото. Да се уверим ти ли си прав или аз по-добре знам.

— Сакън, докторе! Недей да ровиш! — спъна се кадъната в две-три стъпки към него.

Умората от двете безсънни нощи се беше смесила на лицето й с горка молба и див страх.

— Не мога! — надменно я погледна Ибрахим Октай. — Законът иска тъй, че да подпиша после смъртната тапия.

— Ти можеш! Ти знаеш! — проплака жената и сякаш някой преряза краката й — падна тя на колене пред стола.

— Да беше някой скитник — иди-дойди — сухо рече докторът. — А той богат човек, чувам. Къде сте го повлекли вие двамата, като е бил болник за умиране?

— Пари не носим! — изтъня гласът на Асие ханъм. — Колкото за пътуването. Ама… Ама за твоите грижи… За благодарност…

И тя бръкна в пазвата си, чу се как скъса връв и измъкна наниза с пендари, който и друг път бях виждал на шията й. Троен наниз беше, тежък и широк като наяла се златна змия. Ибрахим Октай обаче не протегна ръка да го вземе и тя го провеси на коляното му.

— Лошо! Лошо! — въздъхна той. — Богатият умрял, богатството изчезнало. До вдовицата млад мъж се намерил…

При тия думи Асие ханъм ахна и с две ръце затули лицето си. От гняв думица не успях да река, защото доктор Октай веднага извади тефтера си с рецептите, а от него — вчерашната бележка на фелдшера.

— Ела я подпиши — обърна се към мен. — Да се знае кога и как съм я получил.

Приближих с дървени крака и докато драсна с писалката му, щракна гривната от китката на кадъната — прибави я тя към пендарите. Изправи се докторът, но преди туй като фокусник събра всичко от скута си — тефтера, наниза, гривната. И в тоя миг аз не изтърпях — сграбих го за реверите.

— Мръснико! — изфъфлих с изхвръкнали очи. — Нарочно ли го умори?!

Капчица страх или угризение нямаше в черните му като копчета очи, а само гнуснаво любопитство, с каквото наблюдаваме непозната мушица, кацнала на ръкава ни. И аз го пуснах, задъхан от омраза.

— Ще ви пратя хора за погребението — оправи си сакото докторът на излизане, все едно че нищо не беше станало. — Ще трябва да им платите. И Кайзо ще помага.

Стоварих се на същия стол и стиснах глава между дланите си. Още като заговори оня за полицейския и за рязане, щукна ми нова мисъл. Че не само от инат и самолюбие доктор Октай не прие диагнозата на фелдшера. Ами се е готвел да ни изнудва, да ни тропоса престъпление. Не напразно ме защити той за виното — малко му се е сторило то като неволна причина за бедата. Първом Асие ханъм да изнудва, а покрай нея и мене.

Помислих си го това нещо с малко колебание. Когато обаче извади бележката — пиронът се закова. Защо иначе ще я пази, като смяташе, че е фелдшерски серсемлък? Ще я скъса и хвърли в първия боклук. Ама трябвала му е — ако изнудването хване дикиш, нея да използва като подкрепа, че Сеид ефенди е дошъл болен в градеца и си е умрял от естествена смърт. А опънем ли се с кадъната — ще ни изкара отровители и ще ни предаде на полицията.

Кацна ми като на длан това откритие, но след него имаше и още една стъпчица. Щом доктор Октай е решил да ни изнудва, само един начин имаше да ни вплете яко в своята мрежа. Сещаш се какъв. Сеид ефенди да умре. Или ако беше тръгнал натам, ама се туткаше и бавеше, да го побутне лекичко към оня свят. Като с промивката примерно.

Убеден бях тогава, че Ибрахим Октай уби Сеид ефенди хладнокръвно и съзнателно. На Кайзо туй не му го слагам грях, защото той беше добиче, вършеше каквото му наредят. И ето че сега убиецът сочеше нас за убийци, даже злато взе за своето злодеяние. Ама какво можех да докажа? Къде да ида? На кого да се оплача, като никой не ме знаеше в Съръбаир? На мен ли ще вярват или на своя приятел доктора? Медицинска експертиза ли ще свикат? Независимо следствие ли ще назначат? И щеше ли Асие ханъм да тръгне с мен?

Никога! Вдигнах глава и я видях, че е минала от другата страна на покойника. Нямаше нужда да й разправям какво си мисля, защото тя го бе разбрала по-бързо от мен. Сенките под очите й бяха станали янтарени, смазана изглеждаше от връхлетялата ни беда, ама ми се стори, че и малко облекчение й беше дошло. Нямаше го оня див страх като одеве, когато грохна на колене пред доктора. За нищо на света Асие ханъм не би допуснала до щерките и зетьовете да стигне слух, че са я замесили в такова подозрение. Висш съд да я оправдаеше напълно, пак щеше да остане дъх от отровата. Иди обяснявай всекиму заек ли си, камила ли си. С какви очи ще отвръща на челядта си, че не тя е убийцата? Нямаше ли мълвата да навреди на високата служба на зетьовете? Стигаше й вината, че е оставила господаря й да умре по път. Не, доволна беше Асие ханъм, че с два накита замаза клеветата. Нито правда, нито възмездие можеха да я изкарат от нейната черупка. Сеид ефенди нямаше да стане от гроба. Защо сама да се позори в разправии с подлеца? Запуши му устата с малко злато, пък бягай надалеч…

Може и права да е била кадъната за себе си. Съвестта си да е чувствала чиста. Ама аз какво да кажа за мен самия? Ако Ибрахим Октай беше помогнал на Сеид ефенди да умре, кой пък бе помогнал на убиеца? Аз, миличък! Аз! С моето дрънкане във файтона. Кой ме би да разправям какви сме и що сме?! Да съблазнявам мръсника с богатството на стареца? А и за себе си подхвърлих — ей тъй, между другото уж, че съпрузите ще останат в Истанбул, пък аз ще ходя да уча в Швейцария. Да се похваля, да не би да помисли докторът, че съм момче за всичко, а да разбере, че съм личност, избрана за велико бъдеще.

Виж какво — може и да преувеличавам своята вина. Може и без моите приказки Ибрахим Октай да усетеше какви сме и да постъпеше по същия начин. Ама че плямпах, не бива да крия. А тогава смятах, че точно моята голяма уста изкуси убиеца, подмами го, насъска го за злодейството.

Как да не съм мнителен, ми кажи?! Където и да живях, а най-много тук, в София, не само на своя глава го понесох, но и безчет пъти го гледах при други хора. Откриеш ли си малко гърба — ще се намери ръка да ти забие ножа. Довериш ли се на ближен — ще дойде ден да те предаде. Похвалиш ли се със своя радост — сто завистника ще подбудиш да ти вгорчат живота…

Асие ханъм сякаш отгатна какво ме мъчеше и през трупа попита:

— Откъде знае за Сеид ефенди? Ти ли му каза?

— Две думи — смънках гузно.

— Две думи три гроба копаят! Дано и той се продъни там! — прокле тя доктора.

— Асие ханъм — обадих се след малко, — парите ми свършиха. Ще дойдат хора за погребението…

Вярно беше, че доста понамаляха. Не носех много на парахода, защото бях ли със Сеид ефенди, той се разплащаше. А каквото имах, повечето отиде за файтона, за хотела и най-много за доктор Октай и Кайзо. Широко харчех аз в Анталия, но и малко отделях за спестяване. Сеид ефенди ме поучи. Имаше тогава една банка, Делова банка се казваше, с клон в града. Там си бях открил влог и документ ми издадоха, разбира се, ама не вярвах, че мога да тегля от Съръбаир.

— Аз пари не държа — отвърна ми ханъмата. — Каквото имаше в кесията му — кимна тя към мъртвеца и пак се разплака.

Почаках да се успокои и рекох:

— Да видим в куфарчето…

Станах, сложих го на стола и тя го отвори — сигурно бе намерила ключето пак в кесията на покойника. През рамото й следях как повдигна папките, порови тук-там — пари нямаше.

— Да погледна за какво са книжата — предложих.

— Каквото си гледал — свърши! — хлопна тя капака. — Други ще гледат вече. И прави му сметката да липсва нещо!

— Чист съм! — опънах се като струна. — Един влог имам в Делова банка — от заплатата съм късал. Пък и да съм крал, в книжата не е записано…

— Вдън земя да се скриеш — не ме слушаше тя, — моите хора ще те намерят!

Неудобно беше да питам за обещаното от Сеид ефенди, но тя ме предизвика да кажа:

— Асие ханъм, ти чу, че господарят ми е заделил мая. Ще му пренебрегнеш ли волята?

— Ако ти е наречено нещо, ще ти се даде — посочи тя куфарчето.

— Ами дай да видя! Да знам какво ще правя! — настоях.

— Не! — вресна като коза ханъмата.

Добре почнахме, за да си издерем очите, но вратата се хласна, показа се четвъртитата глава на Кайзо.

— Идем! — ухили се той. — Имамът нареди.

Едно хубаво нещо мога да кажа за него, и то е, че много помогна при погребението на Сеид ефенди. Плати му се, разбира се. Няма да изреждам всичко от подготовката — решено бе мъртвецът да бъде предаден на следващия ден по обед. Разви се платното, извърнахме се ние ужасени от гроба, пропадна тялото в черната земя. Битти! Свърши!

След церемонията имамът ме викна. Асие ханъм бе говорила с него и той ми каза да й предам, че за двете вечери до идването на парахода ще прати слугинята си да преспива при нея в хотела. Вдовицата била искала да има за дружина улегнала жена, защото я било страх да спи сама в същата стая, откъдето мъжът й се представил на Аллах. Докато си приказвахме, стигнахме джамията. От двете страни на входа й бяха направени ниши за сядане и той ме покани да си почина.

— Пие ли ти се кафе? — попита. — Ей го къде е.

Малко дворче, постлано с калдъръм, свързваше свещената сграда с друга постройка. Съгласих се, преместихме се там. Ни един посетител нямаше вътре, подвихме двамата крак на миндерите и имамът обясни:

— Туй кафене работи за един ден от седмицата. Събират се големците от града. Като адет е останало. По-преди посядваха след петъчната служба, ама откак обидихме небето да работим на тоя ден, в неделя идат. И друг път нявгаш се отбиват.

— Прости хора няма ли? — попитах от учтивост.

— Рядко някой — рече човекът. — Имахме късмет да е отворено. Близо при царя — пълен джоб. Ама близо до царя — и пълен гроб.

Почудих се на тая приказка, защото не я бях чувал.

— Не си малък — лукаво се усмихна имамът. — Да се въвираш на властта в очите не винаги е от файда.

И взе да разпитва откъде съм, имам ли рода наблизо.

— Загубил си добрата работа — съжали ме той, като изслуша моите отговори. — Какво ще правиш сега?

— Не знам — рекох. — Ще вървя с парахода… белким в Истанбул ми потръгне.

— Върви, върви! — одобри имамът. — Учен ми се видиш. За теб насам работа няма. Да беше тукашен…

Въобще не смятах да оставам в това унило място. Докато вървях към хотела, с досада си мислех какво ще правя през двете денонощия. Прашно, скучно, заспало. Такъв ми се видеше Съръбаир. Потискаше ме и хълмът, надвесен над градеца, от който сигурно идеше името му. Гол баир — изведнъж не различаваш жълтеникавия камънак от изсъхналата трева. И тук-там по стръмнините вкопчени бодливи храсти. Развъдник беше на пепелянки. Сетне го научих. Като израстяха излюпените змийчета, чак из града плъпваха. Хората по дворовете си ги намираха…

Асие ханъм седеше на кревата, вцепенена като буково дърво. Гледаше и не виждаше. Много й беше дошло след тръгването ни от Анталия. Ни отвърна, като й тропнах, ни забеляза, че застанах пред нея. Повиках я веднъж, дваж, даже протегнах ръка да я побутна. Но тя се сепна, преди да я докосна, и се подплаши, сякаш звяр бе зинал насреща й. Скочи, омота се в дългите си поли и побягна от другата страна на леглото.

— Не ме пипай, момче! — рече глухо. — Махай се!

— Успокой се, Асие ханъм! — направих се на кротък. — Нищо зло няма да ти сторя.

— Махай се! — повтори тя. — Постелята не е изстинала… Барнеш ли ме — ще пищя!

Сбърках се. Какво си мислеше тая жена? Че съм дошъл да я обладавам ли?! Та тя можеше да ми бъде майка! Съпруга бе на втория ми баща! И то къде да й посегна — на смъртния му одър?!

— Ти луда ли си?! — наля ми се лицето с кръв. — Дойдох, защото имамът каза… — Предадох каквото трябваше, но тя си остана настръхнала, хванала с една ръка таблата на кревата и готова за борба. — Ще ида до пристанището — допълних. — Да видя за парахода…

— Чакай! — точно като смахната ме спря тя.

— Да чакам или да се махам? — рекох сърдито. — Какво ти е, Асие ханъм?

— Недей да идваш! Молим те! Тука остани!

— Как? — в първия момент въобще не разбрах за какво говори.

— Телеграма пратих, че човекът ми умря и вдруги ден тръгвам. Чиновникът в пощата я написа…

— Добре си сторила — казах.

— Всички ще дойдат на скелята^[2]. Двама ни не бива да виждат! — разтрепери се кадъната като листо.

— Легни си. Почини си — благо предложих. — Главата ти се е замаяла от съклет…

— Сега ми обещай! Ръка ще ти целувам! — проплака тя в отговор.

Когато доктор Октай хвърли думата за отравяне и двамата с Асие ханъм се заподозряхме един друг, аз си мислех как ли изглеждам в очите й, после нея претеглях за вина, но ще призная — не ми дойде наум: как пък двамата заедно се виждаме на нечие зло око. Пак докторът ни го подсказа с намека, че до вдовицата млад мъж се намерил. Това бе подпалило фитила на Асие ханъм. Останалото тя си беше донадила и цялата фантасмагория се крепеше на две точки. Първата — че младият чиновник се залибил с прекрасната кадъна, жената на чорбаджията си. И втората — че двамцата са уморили дъртака, та да си правят кефа необезпокоявани и да му харчат жълтиците. А тая сценка в главата на Асие ханъм я плашеше до побъркване. Най-много — да не би близките й да помислят нещо подобно, да заподозрат майка си в прелюбодеяние, когато се изтърсим от парахода без Сеид ефенди. Особено пък ако докторът не се задоволеше с подкупа, и все пак до Истанбул стигнеше приказка, че Османоглу е умрял от отрова.

Поради тая сценка и от мен се боеше. Когато на човек от зор му се размърдат чивиите, той почва да гледа на света според новото разместване. Сложила ме веднъж в ролята на любовника, Асие ханъм дотам се бе замаяла, та вярваше, че точно тая роля ще играя в нейната постановка. Траял съм до време значи, пък като го няма Сеид ефенди, ще скоча да я награбя.

Всичко друго разбирах и можех да оправдая, ама това нещо направо ме влудяваше, докато се обяснявахме. Говорим за неща сериозни, дето ми решават бъдещето, ама прави стоим от двете страни на кревата. Направя ли крачка да се разтъпча, и тя мръдне от другия край. Варди се да не я погна изведнъж и да я скепцам за шалварите. Какво ли не й приказвах да я успокоя. Включително грубости. Че е стара за мен, че не ми харесва и пет пари не давам за нея. Не се доверява обаче, смята, че я залисвам. Мръсник съм бил, по очите ме усетила, защото съм гледал мазно като земпаре^[3]. По едно време тъй ме раздразни, че си рекох: ще взема да рипна през леглото и я уловя, та да видим ще пищи ли дъртата пастърма и какви игри ми играе. Но се сдържах — и по-добре. Не се знае дали тая сценка на ужким нямаше да се превърне в нещо истинско и грозно…

Ще си помислиш може би, че Асие ханъм е била луда. Или че дълго време си е потискала мераците, докато избият по тоя шантав начин. С първото не съм съгласен, във второто не съм сигурен, макар подобни работи да стават по света. Вярно е едно — че на тая домашна жена, дето рядко бе прекрачвала прага на къщата си, изневиделица й се струпа голям товар. Мъжът й умря, убийца я изкараха, в изневяра я набедиха. За неопитен човек като нея да прекара такова нещо е все едно гол охлюв през жарава да пропълзи. Така че наистина временно се беше шашардисала.

Ама мисля, че и друго има. Защо по тоя начин си показа шашкънията? Тя бе крита жена, от някогашните кадъни, макар да бе хвърлила яшмака. От майка си, от баба си още научила, че най-важно за една жена е да се крие, пред мъжко око да не излиза — там е главната опасност за нея. Мъж ли е — за едно нещо се точи той на жената. Такъв ще да е бил защитният рефлекс на Асие ханъм, дълбоко изкопаният отбранителен ров при съмнително мъжко приближаване. И ето че злощастните събития мен поставиха на ръба на укреплението, мен нарочи тя за похитител на кадънската си чест и почтеност…

Ама все пак това са гадания, плъзгава материя, психологии, както му казват. Каквото и да ставаше в душицата на Асие ханъм, на устата й беше едно — в Съръбаир да остана, на парахода да не се качвам, да не ни видят близките в Истанбул, че слизаме заедно. Туй молеше, за туй ме заклинаше. Едната дъщеря и зетят ме бяха виждали предишната година. Не можеха да знаят обаче, че и аз съм тръгнал да се преселвам със старите. Какво им е казала после Асие ханъм, не ми е известно. Напълно ли ме скри, споменала ли е, че заедно сме пътували до Съръбаир и ме писа беглец след смъртта на Сеид ефенди?…

В началото аз не се съгласих, разбира се. Нямам работа в Съръбаир, казвам й, пък щом толкоз те е страх, настрана ще стоя в парахода и последен ще сляза на пристанището — когато си идете. Не, къса и хвърля тя, ще те зърнат случайно и още по-лошо ще стане, по-подозрително. Безумица някаква — как да я убедиш?! Качиш ли се, заплашва ме кадъната, аз ще се хвърля в морето! По-добре смърт, отколкото позор! Какъв позор?! — почвам от начало, ама виждам, че от миг на миг все повече я лови истерията. Тъй доста време си премятахме подобни думи като горещ картоф, докато кряснах:

— Ами парите! Искам си ги, както Сеид ефенди рече!

— Това скоро ще се разбере — отвърна Асие ханъм. — Кълна се — ще те известя! Ти само чакай тук! Пък сега — допълни, — каквото има, ще ти го дам. Само обещай!

Извади портфейла на мъжа си, подхвърли го на леглото.

— И куфарчето да видя! — нареждам.

Скръцна й сърцето, но тоя път даде ключа. Зарових се вътре — Сеид ефенди бе взел и нужни, и ненужни неща, за спомен. В банковите преводи обаче името ми нийде го нямаше. Ама той човекът каза, че тепърва ще урежда моето положение. Разминах се с добрата съдба! За малко, но се разминах! Иначе сега в Турция висш магистрат можеше да съм…

Кога човек се дави, и за змия се хваща. Тъй Асие ханъм ме гледаше с ужас и надежда, очаквайки какво най-сетне ще реша. Противна ми стана цялата разправия. Джендемѐ! Що не вървиш по дяволите! — рекох си. — Що пък с теб ще се влача! Ще взема следващия параход… Вдигнах портфейла, прибрах повечето пари. Оставих й да не е без хич.

— Сбогом, Асие ханъм — хванах дръжката на вратата. — Почитах те заради Сеид ефенди. Да беше помислила за него да отмъстим, ама… Да те изпращам ли?

— Недей! — прошушна тя с пребелели устни. — Да не гледат хората…

— Сиктир на хората! — ревнах като бесен, без да бях очаквал, че тъй ще избухна в последния миг.

Някой опъваше вратата отвън. Слугинята на имама беше дошла — оставих Асие ханъм в сигурни ръце. И като глиган се сурнах по стълбата. Изскочих навън — от човек имах нужда, от приятел, да си изплача обидите. Ама кого да диря, като освен ходжата двама души познавах само — единия убиец, другия — тъпак безподобен.