Димитър Кирков
Балкански грешник (53) (Разказите на един авантюрист)

XV

Кешки^[1] въобще да не бяхме намерили доктора. Но той беше в дома си и аз захванах да разправям как са ни стоварили в градчето, какво се случи на парахода. Като стигнах до фелдшера, извадих бележката и сам засричах латинската му диагноза. И може би от тук започна грешката.

— Дай! Дай да видя! — раздразни се доктор Октай, че се въвирам в медицинските тънкости като червиво куче в бъзуняк.

Прочете писмото и рече:

— Глупости! Тъй стават тия работи! Кой го писа, викаш?

— Фелдшерът — отговорих като магаре. — От кораба. Много добре го гледаше човекът.

— Фелдшерски серсемлъци! — с презрение ми отхвърли той мнението. — Хайде да вървим! Кайзо, ела с нас!

Тръгнахме тримата с файтона и по пътя аз обясних кой е Сеид ефенди. Богат търговец, всичко продал, ще си кара старините в Истанбул при щерките. Докато ме слушаше, лекарят пак тъй презрително се усмихваше. Носеше мустаци като пиявици и мръднеше ли уста, пиявиците се сгърчват, все едно със сол си ги посипал. Злъчен човек беше, разбрах го сетне, и каквото да му кажеше светът, той отвръщаше с презрение.

Оставихме Кайзо пак да подпира дирека, а горе доктор Октай из основи прегледа болния. Прехвърля го по гръб, по корем, слуша го, почуква го, в зениците му занича, срамотиите му разголи и най-внимателно ги проучи. Но най-много го щипа. Защипе го нейде и веднага гледа през лупа какво е станало. После другаде го ощипе с два пръста като рак — и пак се звери. Тъй преброди цялото тяло на стареца. Като свърши, протегна ръце над легена, поля му Асие ханъм да се изплакне. Гледаме го двамата в устата какво ще отсъди. И каза той нещо, дето най-малко бяхме очаквали.

— Тоя човек — вика — отрова е погълнал.

Хвърли туй страшно нещо между нас, пък се обърна да гледа през джама и с двете си ръце на задника леко поплясква.

Половин минута се възцари пълно мълчание. Първи аз се съвзех.

— Как… каква отрова е погълнал? — рекох с пресъхнала уста. — Истинска ли?

При тия думи Асие ханъм се тръшна на другия креват, захлупи глава в скута си и зарева.

— А ти как мислиш? Неистинска? — врътна се докторът рязко. — Отровен е с нещо лошо. Ще се разбере с какво. Отвътре го яде — до кожата му е стигнало. Хайде — ще се мъча да го спасяваме…

— Вино! Вино пи! — вдигна грозно лице към мен кадъната. — От туй се е отровил! Ти го изюди да пие! Дето моят човек капка в уста не слагаше…

— Виното е вино! Отровата — отрова! — отбрани ме ненадейно докторът. — С всичко може да я погълне човек, когато не подозира…

Не съм сигурен дали от тоя разговор, дали от дългото щипане, но Сеид ефенди се беше даврандисал. Ококорил се — не мига. И мести очи ту на мен, ту на Асие ханъм, сякаш иска да каже: „Не знам как съм отровен. Вие знаете ли?“

Не, не сме те отровили ние! — викна в мен глас мъченически и първом опитах двама ни да защитя.

— Фелдшерът съвсем друго рече! — опънах се на доктора. — За някаква жлеза… Трябва да е писал в бележката!

Че като се каздиса оня ми ти човек:

— Махни тия увъртания! — кресна ми. — С фелдшер ще ме сравняваш! Ако нему вярваш — върви го гони! Ще ви оставя двамата да се оправяте каква отрова сте дали на тоя нещастник! И сами да си го лекувате!

— Сакън! Недей, докторе! — скочи Асие ханъм. — Вярвам ти! Тоя фелдшер пак той го доведе! Очите му не ща да видя! Забрани ми да давам билката, дето толкоз години я варя. Прахове прати — де да знам какви!

От тая секундичка разбрах, че Асие ханъм няма да ми е съюзничка, а враг. И че не бива вече да оспорвам заключението на доктора, защото ще ни вкара в неизвестно каква беля.

— Добре, добре — поутихна му малко гневът. — Няма да го местим — да не му движим кръвта. Ще ида да си взема алятите^[2]. А вие пригответе дамаджана с вода.

Излезе той, остави ни ужасното подозрение, че сме отровители на Сеид ефенди. Разбира се, че не беше истина. Ни аз, ни Асие ханъм можехме да сторим такова нещо. Вярвам, че ако не беше се подплашила като кокошка, и тя не би допуснала за мен, че съм посегнал към отровата. Ама представи си тогавашното ни положение. Преценката на доктор Октай ни затвори изхода като с канара. И вътре в кошарата останахме само двамата с кадъната. Всеки знае за себе си, че е невинен и е готов да се брани с всякакви средства. А като не си ти, значи е другият, макар на пръв поглед да не изглежда, че той е престъпникът. Ама на пръв поглед! И тогава почваш да ровиш, да търсиш нещо потайно. Подбуди негови, причини, възможности за злодеянието. Колкото по̀ измисляш, толкова по̀ си вярваш. Като прибавиш засегнатата чест, страха, ожесточението, ще получиш пълното обезумяване…

Асие ханъм беше седнала в нозете на Сеид ефенди и безмълвно се гледаха. Много неща могат да си кажат двама съпрузи с такъв поглед. От влагата в старческите очи се събра капка, търколи се в брадата. Стори ми се тогава, че тая сълза оневини жената. Приближих и седнах от другата страна на кревата.

— Сеид ефенди — рекох плахо, — вярваш ли?

— Ще излезе злото… наяве — изглежда, не разбра въпроса ми той. — Пази се, Демирдже…

— Пази се! Тежиш му! — просъска Асие ханъм.

Неволно бях поставил ръка на завивката върху краката му и я дръпнах като опарен. Какво значеха тия думи? Преди два дни той ми беше казал, че чак като умре, злото ще излезе от него. И може да влезе в някой друг. Това ли имаше наум? Или нещо друго? Станах да търся дамаджана, но Асие ханъм ме застигна до вратата.

— Какво си направил?! Какво зло? — заговори приглушено.

— Нищо! — троснах се. — Ти луда ли си?! Защо ще върша такова нещо? Нали…

— Къде са парите? — злобно ме пресече тя. — Двамата продавахте — ти знаеш! Укрил ли си? Къде ги дяна?

— Нищо не съм укривал! С пари той се разправяше! — побеснях от това обвинение. — А защо ти да не си, бульо?! С твоята варена пикня! Нали си главната наследничка!…

С омраза казах това нещо, съзнавайки, че съм несправедлив. Ама й забих ножа до дръжката! Да види, че и аз мога да хапя! Тя пребледня като смъртница и кой знае какво още щяхме да си речем, ако излинелият глас на Сеид ефенди не прекъсна кавгата ни.

— Деца! Дечица! — мъчеше да се вдигне той на лакти. — Недейте! Не сте вие… Вярвам ви… Не си вадете очите… — И като покосен падна на възглавницата.

Не се качих повече горе. Останах при Кайзо с дамаджаната. Доктор Октай пристигна с две чанти като мулешки дисаги и отвътре извади маркучи, фунии, щипци и едно желязо, дето го сложи между зъбите на Сеид ефенди като юзда. И двамата с Кайзо извършиха варварска операция над стареца. Помпиха го, смукаха го, навираха му тръби в гръкляна, с главата надолу го цедиха, докато източиха и последния сок от карантиите му. Главно Кайзо вършеше тия работи под диктовката на доктора. С удоволствие ги вършеше. Убеден съм — това сложи точката на Сеид ефенди. Медицинското лечение понякога е по-жестоко от умирачката, ама можеш ли да кажеш нещо на науката? Стояхме отстрани с Асие ханъм и като гипсирани проследихме цялата инквизиция. Накрая доктор Октай взе секрет в една стъкленичка да изследвал отровата. Пък после щял да донесе противоотрова… Вятър!

Сеид ефенди лежеше жив мъртвец под дрипавата покривка. Бе загубил свяст и само рядкото изсвистяване на дробовете му показваше, че още диша. Добре е, че човек не си знае края, иначе ще се изкуши сам да избере кога и къде да мре. Тоя заможен човек, свикнал на угаждане, на охолство, псовисваше в смрадлива кочина, в каквато сигурно не беше влизал през живота си. Чистите кърпи на Асие ханъм бяха свършили при промивката и нямаше даже с какво да му избърше челото. Цялото негово богатство седеше в куфарчето до главата му, но в тоя миг и на това място книжата не струваха пукната пара. А две от скъпите му деца, последните край него, бяха уличени, че подло са го отровили. И за да си спасят кожата, едно другиму се бяха вгризали вече в гърлата си…

Отидох в своята стая и легнах неразсъблечен на мръсния креват. Да ме бяха застреляли, по-добре щях да съм. Асие ханъм сигурно долавяше какво е за мен Сеид ефенди. И да помисли, че съм го отровил! Баща си да погубя! И за какво? За пари?! Нали сама чу тя, че старецът ме е осигурил да уча в чужбина. Какво повече?! Обидата като звяр късаше гърдите ми и трябва да призная, че по-люто ръфаше тя от скръбта, че човекът си отива. Все още се надявах — ще устиска той. Нямаше начин обаче да не се попитам, защо ханъмата ми хвърляше такава кал.

Вярно, Сеид ефенди обеща да ми даде пари, но вълчето гърло и човешкото око са ненаситни. Може да са ме съблазнили големите суми и тайно да съм заделил нещо за себе си. Не една сгода съм имал. Пък като дошло време да прибера тия пари, Сеид ефенди ми е пречел, трябвало е да го премахна. Нали сам подговорих за виното, сам отърчах до италианците и донесох отпушената бутилка. Точно в нея може да съм сложил отровата. Сещаше ли се обаче тя, че и аз пих от същото вино? Да, ама може и да не е от същото. Следил ли ме е някой от кое шише в коя чаша наливам? Не ме е следил, защото са ми се доверявали като на син.

Ужас ме тресеше, че човек ще помисли и такова нещо, ако не е в сърцето ми да го знае. А най-страшното беше, че тоя човек може да е Сеид ефенди…

И тогава, за облекчение, подхванах Асие ханъм. Досега само я споменавах, защото през цялото време в Анталия тя стоеше някак настрани от очите ми. Със Сеид ефенди общувам, а нея приемах като някаква добавка, дето към мен няма отношение. Асие ли е, Фатме ли е — все тая. Виждаме се, разменим някоя незначителна дума — това е. Нито враждебно се е държала към мен, нито се сближихме. Казах ти — само веднъж забелязах, че й станах крив: когато Сеид ефенди обеща да ме праща в Швейцария.

По онова време тя бе някъде между четиридесет и пет — петдесет години. Ама не барвала работа от малка и доста беше запазена. Само едни ситни бръчици край очите показваха, че не е в първа младост. Носеше дрехи дълги, широки, но и през тях сегиз-тогиз личеше кръшна снага за нейните години. Под очите си имаше сенки тъмни, кафеникави, останали като че от любовно будуване. Не вярвам да е било така, ама срещат се мъже, дето и туй им подшушва съблазън. Не и на мен обаче. През ум не ми е минавало да я поглеждам като жена.

Сеид ефенди не говореше за нея. Нито я кори, нито я хвали. То по нашите земи е останала една приказка, че жена, кон и тютюн не се хвалят. Някому може да се поревне да ги опита. Кой забравил, кой не забравил тая заповед, ама турчинът — никога! Да хвали жена си? Да не е луд! Да се оплаква? Да не е баба! Нищо не знаех аз да е имало лошо между Асие ханъм и Сеид ефенди, дето да я подтикне към отровителство. Че била много по-млада от него и старецът й додеял — не може да бъде! Че ощетявал дъщерите й за сметка на голямата щерка — и дума не е ставало! Ама като бях притиснат и озлобен в оня момент, около туй се въртях да окепазя кадъната в себе си. Пък можеше и неволно да го е отровила с нейните лекове. Дълго време, малко по малко, както бях чувал, че правили най-коварните душегубци. Нали и фелдшерът рече, че билките вредели…

Колкото и да бях намразил кадъната през последните часове, не успявах да я очерня истински. Тъпа беше, клеветница беше, но не я виждах убийца. Преместих поглед на доктор Октай.

Когато някой умори пациента си, другите лекари като стена го защитават. В такива случаи хората казват: „Гарван гарвану око не вади.“ Известно е, разпространено е, но освен тая солидарност, между докторите има и друго нещо. Рядко ще им се съберат мненията по някоя болежка. Ако един рече едно, другият криви уста, ама я прикрива с длан — уж се прозява. Хеле изрази ли преценка по-младши по стаж и длъжност, старшият ще му намери барем десет кусура. Тя самата им наука такава. От една страна, много сложна, от друга — рехаво подредена. Не се дава лесно човешкото тяло на разгадаване. Срещу една открита тайна един милиард стоят недокоснати. Тъй че поле широко за несъгласия, упреци и разни мнения между докторите.

Имам малко опит в подобна работа. Днес е разпети петък. На тоя ден преди три години ме тресна инфаркт. Вярно, че сам се бях засилил по нанадолнището, ама и в болницата една красива докторица ме подпря с текме в същата посока. Както на Сеид ефенди, и на мен навря една волска опашка в гърлото да видела сърцето ми от опакото. Баш когато то се готвеше за пукване. За добро ли, за зло ли, друг доктор, Хазърбасанов, ме улови за парцалите в последния момент. Иначе цял бях улетял в пъклото. Наредиха ми след туй да ходя на прегледи — двама-трима доктори се смениха в поликлиниката. Е, как един с един не си засрещнаха акълите. Всеки намери крив предишния. И аз престанах да ходя. Моите уважения — но дотук! Ако е рекъл Господ да ме поживи — хвала му! Ако смята обратното — негова воля!

Доктор Ибрахим Октай не се различаваше от своите колеги, даже ги надминаваше. Каква беше житейската му мъка, аз усетих по-късно, но ще ти я кажа сега. Вярвам, големи докторски заложби да е имал на младини, особено в хирургията. Допускам и добър лечител да беше по онова време. Само че късметът го пратил в място забутано, дето няма ни кой да ти оцени уменията, нито да ти плати подобаващо. Или той така си представяше своето положение. Мечтал бе горкият за блестящи хирургически зали, за публика, за смели операции, дето никой не ги е правил. А му се беше паднало да реже циреи по прости дирници и най-много да закърпи нечий разпран от нож корем, какъвто беше случаят с Кайзо. Много обиден беше доктор Октай. Пренебрегнат се чувстваше, измамен, унизен. На целия свят се сърдеше, задето не го е открил, че да се възползва от таланта му. А за колегите — да не говорим. Както себе си смяташе несправедливо ощетен, тъй тях виждаше несправедливо възнаградени. Може и прав да е бил в повечето случаи, но важното за мен е, че сърцето му се беше ожесточило. На обидата връщаше презрение, нищо и никого не признаваше.

Още оная вечер ми беше ясно, че доктор Октай от инат отхвърли диагнозата на корабния фелдшер. Що да е, ама различно да е от бележката! Стори ми се, че така реши той, преди даже да прегледа Сеид ефенди. Вярвах малко в съвестта на доктора. Че като изследва пробата в стъкленичката, ще признае — сгреших, не е имало отрова в стомаха на стареца. Ако знаех самолюбието му, щях да зарежа тая мисъл напълно. Но най-много се надявах Сеид ефенди сам да оздравее. Това, смятах, ще отмахне подозрението от нас напълно. И друго има, сещаш се. Умреше ли моят покровител, загиваше и мечтата ми за Швейцария. Нали беше казал той, че още е разпоредител на парите, заделени за мен. А след смъртта му наследничките, начело с Асие ханъм, и грош нямаше да ми подхвърлят…

Малко по малко притъмня. Станах да се разходя из стаята. На едната страна се молех Богу, на обратната — проклинах. Ако не можех да помогна с друго, поне мишките плашех да не въртаруват. По едно време скръцнаха стъпки в коридора — Асие ханъм ми похлопа.

— Ела! — хлипа отвън. — Отива си господарят ти…

Изхвръкнах, втурнах се към тяхната стая и от прага мръсно изпсувах:

— Мамицата му на тоя доктор! Обеща лекарство да донесе!

Сеид ефенди умираше. Ако има някакъв дух в човека, който го напуска в такъв момент, неговият излизаше с тежки хрипове. Приближих, докоснах влажното му чело и се свлякох до него.

— Сеид ефенди! — давех се от плач. — Не бързай! Имаш работа недовършена! Почакай!

Сигурен съм, че не ме чуваше, но може би смъртта, дето се въртеше край нас, се позаслуша в молбата ми. Хриповете заглъхнаха, изтъняха, но щом се надигнах да стана, грозното хъркане се върна. Асие ханъм скимтеше зад мен. Толкоз бяхме самотни и безпомощни! Да се беше случила бедата в Анталия, близки щяхме да съберем, доктори и ако не го спасяхме, поне ужасът от умирането на тоя скъп човек щеше да се поразсее между повече хора.

Не можех да стоя така, трябваше да сторя нещо, па макар и безсмислено. В стаята висеше крушка, но електричество нямаше — Асие ханъм бе запалила газена лампа на перваза на прозореца. Приготвил бях свещ оттатък и с нея тръгнах към приземието. Мрак, влага и безмълвие, сякаш слязох в гробница. Повлякох крака по неравните плочи към външната врата — заключена.

— Ей! Има ли някой?! — провикнах се, но в тишината чух над главата си само плача на кадъната.

Къде отиде чичото? Кой ни затвори, без да ни предупреди? Да беше станал пожар, живи щяхме да изгорим. Поех обратно по стълбите, а като се върнах в стаята, Сеид ефенди беше издъхнал. Простряла ръце над трупа му, Асие ханъм ридаеше.

След нея и аз заревах, опрял чело в стената. Изтекоха ония сълзи, дето за родния си баща не бях пролял. Жал ми беше за стареца, че още живот имаше в него. Жал ми беше, че смъртта го настигна по най-нелеп и непрегледен начин. Жал ми беше и за мен, защото втори път оставах сирак неприютен без Сеид Османоглу…