Димитър Кирков
Балкански грешник (51) (Разказите на един авантюрист)

XIII

На Сеид ефенди, разбира се, му бяха казали за Мариет и квартирата. За да се увери добре ли е чул, той ме попита. Притесних се, но като обясних какво съм сторил, не ме укори особено.

— Не щеш ли да се ожениш? — вика.

— Рано ми е — отвърнах. — Пък и нали ще заминаваме. Кога да свъртам къща, кога да я разтурям…

— Че ти е рано, не е вярно, но за другото си прав — въздъхна старецът. — Една къща стига. Като идем в Истанбул, тогава ще мислим.

Истина бе, че приближавахме и към къщата му. Споменах ти за румънката, ама не си прави извода, че главно с курварлък съм се занимавал. Сеид ефенди ме беше впрегнал здраво, а да му служа не ми тежеше. Пък и по-лесно е да разпиляваш един имот, отколкото да го събираш. Много конци теглех направо от кантората, но често пътувах и до Адана, и до мината. Какво правехме двамата обаче, няма да ти разправям в подробности. Само ще кажа, че намерението му не можеше да се крие дълго. Като продадохме първо тухларната, мнозина се досетиха.

— Гаргите се молят Богу да мрат конете — рече тогава Сеид ефенди. — Ще видиш какво ще стане…

Тъй беше — где що имаше тлъста врана наоколо, долетя и кацна при нас. Ще падне ли лесна плячка? И ако досега бяхме бавили, сега трябваше да бързаме. Едно след друго тръгнаха корабите, мината, складовете. Тях всъщност Сеид ефенди остави на своите подбрани хора, част от разплащането беше отложено. То и без туй много суха пара се събираше. Къде я дяваше, как я нагласяше, си оставаше само негова работа. Не си пъхах носа в тоя ъгъл, но предполагах, че в банките седеше, дето я превеждаха купувачите, че може би ценни книжа придобиваше Сеид ефенди чрез същите банки. Не съм го питал, сам той веднъж зачекна разговор.

— На сух клон седим — вика, — дано не стане сакатлък, докато яхнем здрав чатал.

— Какъв чатал? — недоумявам.

— Троен — подсмихва се старецът в брадата си. — Евреите са патил народ. Всичко им се е случвало. От дърт евреин съм чувал как се разполага богатство за сигурност.

— Кажи, моля те! — светнаха ми очите, сякаш златна река течеше през двора ми.

— На три се дели — продължи той някак като на шега. — Едната част държиш в недвижимости, втората — в чисто злато, а последната третинка в ония пари, дето най се тачат по света. Ако гледаш сегашното дередже, трябва да са швейцарските франкове.

— И какво?

— Ами такова — завърши той, — че поевтинеят ли парите, златото поскъпва. Падне ли златото, вдигат се имотите.

Може би Сеид Османоглу и дотогава бе разпределял богатството си по подобен начин, но за недвижимостите със сигурност знам, че всичко продаде, без нищо да придобие. Къща щеше да купува, разбира се, в Истанбул. Преди да тръгнем, зетьовете бяха наели за него и Асие ханъм някогашен бейски сарай на брега на Босфора. С градината му, с пристана му на морето, с готовите слуги. Само обувките си да свалиш и да влезеш за живеене. И снимка бяха пратили да видят старите какво е чудо и красота. Само че Сеид ефенди искаше сам да избере последния си дом и дали тая къща щеше да вземе, или нещо друго, не беше решил.

А покрива си в Анталия продаде най-трудно от всичко. Преценяваше мющериите^[1] не само по пари, а и по нрав. Имаше един търговец в града, който купи кантората. И за къщата се натискаше.

— Видяла камилата уши, поискала и рогове — рече за него Османоглу.

Не му я даде. Още двама кандидати отпрати, преди да намери приемник по сърце. Бяха се договорили новият собственик да влезе във владение, когато старите заминат. Наближи и тоя ден. Отдавна бе решено и потвърдено без капчица колебание, че и аз ще тръгна за Истанбул. Само че моята беше лесна — цялото си имущество можех да нося в две ръце. Чудех се какво ще правят стопаните със своите мебели, с килимите, със сервизите. С хилядите неща в богатия си дом. И на това нещо Сеид ефенди бе намерил един лек. Нищо да не бутат, да оставят къщата тъй, както са живели в нея. Да вземат само няколко сандъка и куфара с дрехи, с най-потребното за гърбовете им. Пък после Муса Халил ще има грижата да се опакова покъщнината, да я тури в склад и да чака хабер кога какво да праща.

Асие ханъм иначе бързаше да върви при щерките и внуците си, а сега, изглежда, скришом оплакваше своите драгоценности. Издаде се веднъж пред мен. Седим тримата в беседката, докладвам аз на чорбаджията какво съм сторил с документите от кантората според неговото нареждане. И току на Асие ханъм й се подмокри носът.

— Какво има, джанъм? — меко я попита Сеид ефенди.

— Златотканите възглавнички… — прошушна тя. — Да бях ги сложила…

— За всичко вкупом съм рекъл — не я остави да издума старецът. — Поотделно не питай.

И тя подсмъркна, затули си мъката. Но достатъчно време имаше Асие ханъм и да поплаче, и да се прости със своите приятелки и роднини. Сеид ефенди също събра мъжки зияфет^[2] на сбогуване. Кметът беше дошъл, други големци от града, двама-трима военни и най-близките приятели. Общо двайсетина човека. Благодарности се чуха, хвалебствени думи, съжаления, както можеше да се очаква. Тъжна беше тая гощавка и заради повода, и защото главно възрастни мъже бяха събрани. Но мина и тя, един ден остана до заминаването.

Сеид Османоглу бе решил да пътуваме с параход. Тръгваше един пътнически от Мерсин, спираше на пет-шест места по малоазийското крайбрежие и последното му пристанище беше в Истанбул. Овреме запазих каюти, платих ги и следобеда бих телеграма до зетьовете от името на Сеид ефенди. От пощата се запътих към дома му да съобщя в колко часа заранта ще иде кола за багажа им и кога ще дойде файтонът. Пътната врата беше отключена и като прекосих двора, сварих Асие ханъм да излиза от къщата с две бохчи в ръцете. Отиваше при слугите, сигурно да им носи последен армаган.

— Вътре е — врътна тя глава, избягвайки по обичая си да назове името на своя съпруг и повелител.

Влязох, прокашлях се и Сеид ефенди ме повика от горния етаж:

— Ела, Демирдже! Тука съм.

Заварих го прав сред салона. Той беше дребен на ръст, малко тантурест и си личеше, че на младини е бил доста як човек. С годините се беше вкокалил, подобно някои старци, дето ако се случат до теб в трамвая, все едно греда те е притиснала. Такава греда изглежда държелива, ама тъкмо защото е изгубила гъвкавост, изведнъж изпуква и се строшава на две. Като го погледнах от стълбището, стори ми се съвсем смален. Вярно, че бе отслабнал през последните месеци, но и нещо друго — излиняло, отпаднало, се усещаше в него. Дори бялата му, чистичка брада бе пожълтяла в краищата си.

— Знаеш ли какво говореха за мен? — изпревари ме той. — Че и биковете ми телци раждат. Сиреч, късмет ме гони, пръстът на Аллах ми помага. Търговията и печалбата гледаха.

— Приказват си хората — рекох неопределено.

— Късмет ме гони, но зло ме настига — въздъхна старецът и бавно тръгна покрай дългия салонен бюфет.

Последвах го на крачка след него, докато спря пред една изпразнена витринка.

— Прибрала си е Асие джунджуриите — кисело каза той. — Не ми приема вече думите…

В тая витринка стояха разни стъклени фигурки. Кученца, птиченца и тем подобни. Асие ханъм ги събираше отдавна и им се радваше като дете. Отворих уста да я оправдая, но Сеид ефенди ме пресече:

— Защо не питаш какво е туй зло?

Бащините очи ме гледаха укорно и тревожно.

— Чакам да кажете — притесних се изведнъж.

— Баща ми беше заможен — заговори Сеид ефенди. — На всичко ми уйдисваше, хубаво детство изкарах. Ама свърши с бягство и разсипия. Добро момче отгледах — кимна той към стаята на сина си, която пазеха небарната. — Ама като дойде време да застане до мен, изпиха му душицата. А туй защо беше? — разпери той ръце сред салона. — Като трябва да го зарежа и на никого да не го оставя…

— Нали за добро го правим — обадих се тихичко.

— Добре върви — лошо свършва… — изпъшка Османоглу.

— С всички е тъй. Кой човек е прокопсал на тоя свят? — намерих и аз как да го успокоя. — Боли ли ви, Сеид ефенди?

Откакто се бях качил, няколко пъти забелязах, че той неволно се хваща за дясното подребрие.

— Ей дотук дърпа — посегна старецът към гърба ми и пипна дясната лопатка.

Тая болка не беше нова. Заварих я у Османоглу и свикнах с нея, както отдавна бяха привикнали и близките му. Не се хили, знам, че с чужда мъка лесно се свиква, ама и Сеид ефенди се беше пригодил към болката. Имаше си той свой доктор, мъж на неговите години, и тоя човек беше казал веднъж завинаги, че кусурът е в жлъчката. Не бил само сигурен дали камъни има вътре, дали лошо се свива и подлютява. Сега, чувам, в един ден вадели такава жлъчка, хвърлят я в кофата за боклука, а ти скачаш от леглото кукуряк. Но по онова време не е ставало дума да оперират Сеид ефенди. Докторът му даваше успокояващи прахчета, а най му помагаха билките. Асие ханъм сама се снабдяваше с тях, лично ги вареше и прецеждаше. И случваше се по месец-два болката да се умири. Или рядко, за няколко часа да сръфа човека. Но понякога го подхващаше яко — за седмица му заключва портата. Тогава най-често ходех в дома му. Да разправя що съм свършил през деня, да ми нареди какво да правя нататък.

— В себе си нося бедата — измъчено процеди Сеид ефенди. — Като скъсан цървул я влача…

Не отвърнах, защото не разбрах за болестта ли говори или пак го подлови настроението, в което го заварих.

— Като умра някой ден — поусмихна се той, — тогаз може би тая беда ще изскочи от мен. Ама не знам ще има ли хора наоколо да я видят как аджеба изглежда. Или по-добре да няма, че тях да не избере за обиталище.

— Не говорете тъй! — рекох бодро. — Пу, на дявола в ушите! След някой ден ще видите щерките. Внуците ви чакат!

— Хайде да вървим долу. Асие ханъм сигурно се е върнала — поведе ме Сеид ефенди по стълбата. — Да видим има ли от оназ пикня, дето я пия преди ядене. С нас ще вечеряш, Демире. За последно…

Чудиш се, че са ме канили на софрата си. Чувал си бил, казваш, че правоверните се гнусят от фармасони, дето се мърсят със свинско месо. Вярно, имаше го това нещо и с положителност още го има. Ама защо да не се гнусят, питам те пък аз? Я се постави на мястото на човек, за когото свинското е най-противното нещо на света. Тъй е възпитан, тъй е свикнал, тъй си представя работите. Ти обаче викаш, че пържолите били вкусни, а луканката още повече. Разбирам те, но интересно дали ти ще разбереш по същия начин австралийския абориген, ако вземе да ти хвали такива деликатеси като гъсениците и паяците. И дали няма да се погнусиш да вземеш хляб от ръката на човек, дето преди малко е лапнал воняща буболечка и даже малко си е поразмазал по пръстите. Ама остави туземците от тоя континент, мръдни по̀ на север, при фините японци. Да видим няма ли да ти се обърнат червата от техните пихтиести водорасли примерно.

Човешките обичаи са едно, лошото е, че хората често викат боговете за съдружници в своите навици — тропосат им табиета си с дебела губерка. Та и мюсюлманите така. Уж презират горкото прасе, пък чак в небето са го възнесли — лично Аллах да занимават с него…

Само че Сеид ефенди ни веднъж не ме е питал ям ли, не ям ли свинско. Пък истината е, че такава мръвка с години не бях помирисвал. И не защото се отказах, ами нямаше откъде да купя. За сланинка не се и сещах. Тъй че в това отношение не се различавах и от най-чистия правоверен. Шегата настрана — като живях толкоз време при Сеид Османоглу, трудно можеха да ме отделят от турците. Някои хора в Анталия, от по-близките, знаеха произхода ми. Но доста не го подозираха и ме смятаха за турчин. Демир — чиновника на Сеид ефенди. На такива не разяснявах какъв съм и що съм. Щом ме мислят за турчин — нека! Какво сам да се деля пред страничните си познати?! Виждаме се, поздравяваме се, вършим си работата, ако се яви нещо общо, еднакви се срещаме и еднакви се разделяме. Турчин бях станал до най-скритото място. Е, имаше там една разлика. Не бях обрязан. Ама това знаеха със сигурност само Мариет и други подобни свидетелки. Те обаче не ми придиряха…

Прислужничката с мъжа си нареждаха да вечеряме в беседката. Преди това Асие ханъм извади шише с отварата, изпи си Сеид ефенди билката и май му поолекна. Поканиха ни да седнем. Много добре си спомням какво беше сложено, защото след туй хиляда пъти го прехвърлях в ума си. Отстрани на масата — печена агнешка плешка с тавичката, в средата — три вида салати, голяма кана с гюлов шербет и купа с плодове — праскови и сини сливи.

— Стига, деца, сте шетали — обърна се Сеид ефенди към слугите. — Оставете ни, сами ще смогнем. Идете да си починете.

Като се прибраха двамата, той захвана да реже месото, но не му идеше отръки и Асие ханъм взе ножа.

— Добро е агнето — рече тя. — Тлъстичко…

И не знам кой ме дръпна за езика в тоя миг, може би мазното агънце ме подмами да се обадя:

— Сеид ефенди — викам, — помните ли българските обичаи?

— Помня ги — усмихна се той. — И хубави, и не дотам. Какво ти дойде на ум?

— Ами — казвам — раздялата се полива с чаша вино. За прошка и сполука в бъдеще.

— Ти знаеш, че вино не пия — не ми отговори веднага Сеид ефенди. — Не помня от кога не съм кусвал.

Той замълча, замисли се, драсна кибрит да запали една свещ до себе си, пък рече:

— В подобен ден за пръв път опитах. Като дойде с парите оня човек, дето купи къщата от баща ми. И бъклица носеше. Да черпи. Не точно нас, турците, ами хората с него. Свидетели, роднински мъже… Ама в тарапаната и аз опънах половин чашка. Да знаеш — хареса ми тогава!

Засмяхме се двамата и как не свършихме дотук с тая приказка, че да ми е чиста съвестта. Но Сеид ефенди вдигна очи към жена си.

— Асие — попита, — нямахме ли скрито едно шише?

— Може и да имаме — с половин уста отвърна ханъмата.

— Ще го намериш ли?

— Не помня къде е турено — свъси се тя.

Хич не й беше драго да става от софрата и да рови из тъмните долапи в мазето. А пък аз нали бях момче услужливо — като чух желанието на домакина, веднага изправих гръб.

— Сеид ефенди — викам, — да отскоча до италианците. На една крачка са. Всяка вечер пият — винаги държат вино.

Той отвори уста да ме разубеди да не си развалям кефа, ама моят кеф беше да му изпълня волята. Рипнах от трапезата, спуснах се навън. По преките сокаци стотина метра имаше до пансиона на Паола, а там, като й подшушнах за кого е виното, тя аламинут напълни едно шише от дамаджаната. Хукнах обратно — десетина минути да съм се бавил.

На масата под беседката обаче стоеше вече оная бутилка, за която спомена Сеид ефенди. Асие ханъм беше ставала, намерила я бе и отворила. Кълна ти се, по една средна чашка опитахме от двете вина. Само двамата, жена му не пи. И добре си подложихме с препеченото агънце. Може би от слабост, може би защото не беше свикнал, Сеид ефенди леко се омая. По-приказлив стана от обичайното, развесели се — олекна оная тежест, с която преди вечеря оглеждаше къщата.

И между другите работи каза нещо, дето инак щеше да задържи. Че в Цариград ще прехвърли на мое име добра сума пари. Той е разпоредител още на сметката, но като пристигнем там, лично ще ме заведе в банката да си сложим подписите в книжата и сам да стана титуляр. С тия пари, допълни той, търговия мога да захвана. Но ако река, мога да уча с тях. Ще стигнат. Държавите се кьоскат сега като побеснели кочове, но има начин да се иде в Швейцария. Там е тихо и мирно. А реша ли тъй да се разпоредя със себе си, Сеид ефенди препоръчваше да запиша право. Известно му било, че швейцарците добре обучават на тая наука, защото най-младият му зет, съдията, точно това бил завършил там…

Докато слушах, сърцето ми премаля от радост. Избърсах уста, станах и в поклон до кръста целунах ръката на моя втори баща и благодетел. И досега устните ми помнят тая старческа ръка — топла, с издути вени и наръсена с кафяви петна.

Захласнал се бях в своето щастие, но все пак забелязах, че на Асие ханъм втори път й се стъжни тая вечер заради мен. Почти съм сигурен, че Сеид ефенди не споделяше с нея своите търговски ходове. Не бе отчитал и как продава имотите си, какво ще прави с парите. А да го пита самата тя — малко вероятно беше, защото в ново време живеехме, ама съпружеските навици те си ги носеха от своето време. Ако мъжът-господар каже нещо на жена си — добре; ако не й каже — така е трябвало. Ще си трае и ще преглъща питанките.

Но не може любопитство да не е гризало човешката душица на кадъната. Колко е взел старият? Ще даде ли на дъщерите или ще се стиска? И ако даде — на коя какво? Думица е чакала да закачи по тия важни въпроси, а първото, което чу, показваше, че Сеид ефенди е отворил кесията си за чужд човек. Да бях на нейно място, и аз щях да се огорча. Макар тя да не издаде и звук на несъгласие, камо ли да оспори волята на своя повелител. За мен също беше неудобно да питам благодетеля си колко ми е отделил от своето богатство и в коя банка го е пратил. Особено пък пред Асие ханъм да питам…

Като дойде времето, станах, сбогувах се. И по пътя към пансиона не вървях, а хвърчах. Къщи и дървета профучаваха край мен, хоро извиваха наоколо ми кучета и закъснели минувачи, но аз не бях пиян от винцето, а от радост и фантазии. Най-хубавата печена патка ми се беше паднала и тя ме носеше над морета и проливи, подминавахме Истанбул, не поглеждахме към земите, изгорели във войната. В кротката Швейцария кацнахме направо и аз вече се виждах там в университета — студент по правото! И тия пиянски видения ме държаха буден почти до сутринта…