Димитър Кирков
Балкански грешник (50) (Разказите на един авантюрист)

XII

След оня разговор със Сеид Османоглу започнах нова работа в склада. Още на следващата сутрин Муса Халил ми даде тефтер да описвам стоката. Какво влиза и какво излиза. Той си водеше свой хесап^[1] — по документите, а вечер двамата сверявахме едното с другото. И като се увери, че дебна като рис, не оставям грам да мине неотметнат, остави ме и документите да прибирам. Тъй карах няколко месеца, виждахме се със стареца, като ни гостуваше, защото три кафета носех вече на таблата. Докато един ден Муса Халил ме викна и нареди да вървя при Сеид Османоглу. Напъти ме как да намеря кантората му в чаршията.

— Мъчно ми е да те давам — рече той на сбогуване. — Ама в приятелска ръка отиваш. Макар да не е за добро…

Впрочем то не беше и сбогуване, защото през следващите две години често се срещахме с Муса Халил.

Докато вървях към чаршията, си мислех, защо ме вика старецът и какво ще е туй недобро нещо. Да питам обаче направо беше неудобно, особено да издам от кого съм чул. Бавно, полечка налучках отговора, но на теб ще го кажа веднага. Сеид Османоглу бе решил да прекрати изцяло своите работи. Това имаше наум Муса Халил и съжаляваше, че ще се руши граденото за няколко десетилетия. А пък аз бях нужен като помощник в рушенето.

По онова време Османоглу не държеше други чиновници и втората стая в кантората му стоеше празна. В нея ме настани. А преди тук бяха служили и по един, и по двама човека — Муса Халил беше между тях. Него Сеид ефенди бе изпратил в склада за храни — и пари му взел като на ортак. Но сумата беше малка, колкото за хатъра и за кураж на Халил, и всъщност той бе повече управител, а не равностоен съдружник.

Тоя склад все пак съставяше част от имота на Османоглу, и не най-голямата. В града той държеше втори подобен склад, за железария, а в Адана имаше още два, същите. Управляваха ги все негови бивши чиновници, дето ги бе изучил и им се доверяваше. Както Муса Халил, и тях бе допуснал с малко капитал в предприятието, колкото да гонят работата като своя. Такава, в едри линии, беше сухоземната търговия на стареца.

За него обаче по-горе стоеше морската. Той притежаваше две корабчета средна големина, забравил съм им тон-регистрите. Английска направа, с отлични качества и добре поддържани. Най-близкото място, до което ходеха, беше Кипър. Тяхна махала, ако мога така да се изразя, представляваше онова най-източно ъгълче на Средиземно море, което на запад се огражда от Крит и Родос, а на изток и юг стига бреговете на Сирия, Ливан, Палестина и Египет включително. Все отпаднали земи от Османската империя държеше Османоглу. По турското крайбрежие неговите кораби стигаха до Измир и по-рядко до Босфора. И ако на складовете им бе охлабил юздите, морската си търговия винаги бе държал изкъсо, без да допуска много в нея чиновници и помощници. Всъщност докато аз се появих.

Но и това не беше цялата работа на моя патрон. Той бе започнал с търговия, но след туй нагазил и в производството. Повече за уюн и безпокойство. Близо до града имаше фабрика за тухли и керемиди. Преди петнайсет години взел почти без пари земя от държавата, внесъл пещи от Италия, техник довел от там за поддръжката и въобще много мерак вложил в начинанието. Добра стока излизаше, тухлата звънти, като я чукнеш, ама доста харчове се правеха във фабриката и печалбата едва капеше. Сеид ефенди бе пресметнал колко му струва една тухла и много се ядосваше, че италианската, а още повече немската, по-евтино отсича. Това нещо обаче до края не можахме да променим.

И последната негова собственост бе една мина за хром-никелова руда, на стотина километра западно от Анталия. Впрочем тая мина се притежаваше от акционерно дружество, а Сеид Османоглу държеше четиридесет и пет процента от акциите. Много калпав процент. Хем не стига да управляваш, както смяташ за правилно, хем, ако има загуба, най-много на твоята глава се трупа. Това от една страна. От друга обаче, управата на дружеството те гледа в очите и само теб дебне. Ще прибараш ли още шест процента, та да я хванеш за гушата, или ще ти скимне да продаваш и в суматохата по-опасна личност ще пипне контролния пакет. Тънка игра се иска в такива случаи и аз имах безброй грижи и неприятности с мината. Бях намерил все пак чалъм да всмукнем недостигащите проценти, но Сеид ефенди не разреши, други му бяха плановете…

Не мисли, че като отидох при него, той ми каза: „Момче, сядай да пишеш списък за разпродажбата. Прати съобщение до вестниците.“ Дълго време за продан въобще не ставаше дума. Лисица на пазар не излиза. Докато не изпечеше едно нещо от всички страни, Сеид Османоглу не го вадеше наяве. Караше си редовно той работите, само дето с по един косъм на ден ги свиваше. Намаля ги, ограничава ги незабележимо, както тайно изтънява опашката на крушата, преди да узрее и тупне на земята. Договори имаше за много неща, обещания бе дал на десетки хора. Всичко трябваше да свърши почтено, без сръдни и без ущърб за някого. А и онова, дето бе посадил и отгледал, следваше докрай да се изцеди и кярът му напълно да се изкара. Тъй или инак обаче, ние двамата в кантората, Муса Халил също, знаехме, че делото на Сеид Османоглу върви към приключване. А още по-добре знаеше началото на това намерение жената на Сеид ефенди — Асие ханъм.

С право питаш, защо е трябвало да спрем и разглобим такава добра машина. Полудял ли бе Сеид ефенди на старини? Наследници ли нямаше? Според мен, и малко старческа слабост се бъркаше в решението, но истинската причина бяха точно наследничките. Сеид Османоглу бе имал само две жени през живота си. Чувал съм такова едно правило. Забогатее ли българинът — къща вдига; падне ли пара на турчина — жена взема. Ако това беше вярно всякога, Сеид ефенди щеше да събере голям харем в къщата си. Но цялата своя младост той бе изкарал с една жена и някъде след четиридесетте втора прибрал — Асие. Първата бе починала преди десет години. От нея Османоглу имал две деца — първороден син и дъщеря. Синът бе загинал при прогонването на окупатора. Асие ханъм също родила на мъжа си две деца — щерки. Но от трите момичета ни едно не живееше близо до бащиния си дом.

По мое време Сеид Османоглу стоеше настрана и от политиката, и от местното управление. Ама не винаги е било така. При голямата бъркотия в Турция след войната той бе застанал яко зад Кемал Ататюрк. И депутат беше ходил от тоя край във Великото национално събрание на републиката. Към парите си прибавил и влияние, и връзки. Аз не знам дали неговите познанства с избрани мъже в столицата не бяха причина да омъжи тъй сполучливо дъщерите си, но и толкова далеч. Големият му зет беше бригаден генерал в Анкара, известно име. По-малките щерки живееха в Истанбул. На едната мъжът й също беше военен — полковник, на другата — подпредседател на Апелативния съд.

Малко преди да ме вземе при себе си, му бяха гостували генералшата с три от петте си деца. Голяма радост е било за бабата и дядото, но аз не ги заварих. На следващата година пристигна съдията с цялото си семейство. Тогава, смятам, е станала последната уговорка за преместването на старите. Разбираш вече — такава бе целта на ликвидирането. Предполагам, че Асие ханъм дълго бе врънкала мъжа си: „Одъртя вече — мирясай! Дай да идем близичко до децата! Те няма да дойдат, ние трябва да вървим. Ни син имаш, ни зет ще ти поеме работата. Махай я — пари държиш за два живота! Рахатясай най-сетне, да се порадваме на внуците!“ И прочие, и прочие. Дъщерите сигурно са притуряли от себе си. Подобна капка зид събаря, камо ли човек да й устои. И Сеид Османоглу бе кандисал да премахне онова, което дотогаз бе давало смисъл на живота му.

Недей да смяташ обаче, че той бе старче кротичко, милодушно, дето всеки може да тегли накъдето си ще. Характер имаше точно обратният и ако бе сменил посоката, с голямо вътрешно скърцане ще да е било. Обърквам се, като кажа „характер“. Душата не е листо някакво — да я изсушиш между попивателни и после през лупа да й изброиш жилките. Все нещо остава скрито и може би главното ще пропуснеш. Затова най-напред ще кажа онова, което към мен беше обърнато. А че друг си патил от Османоглу, че втори се боял от неговата отмъстителност, че трети го имал за кръвожаден — то си е тяхна работа…

За мен Сеид ефенди беше като втори баща. И той като на син ми говореше. „Ела, чоджум^[2]. Слушай, синко.“ И тъй нататък. Нямам един точен отговор, защо се държеше така. Че му вършех доста работа — не е достатъчно. Че беше расъл в България — едва ли. Че рождения му син съм напомнял — не ми е казвал. Но тъкмо като любещ баща той се погрижи за мен във всяко едно отношение. Не само на крака ме постави, но ме приласка, приближи ме до себе си. И ако беше докрай до мен, друг човек щях да стана. Богат и независим.

Не са ми достатъчно наблюденията, но си мисля, че подобен беше той към всички негови хора. Към Муса Халил примерно, към другия си бивш чиновник, управителя на склада за железария, към още двама-трима от града. Пуснал ли те е в своя кръг, прибрал ли те е в семейството, значи, че ти е станал баща, а ти негов син. И тогава битка ще се бие за теб и няма да останеш самичък в ни една беда.

Древна душа носеше Сеид Османоглу — от чергарските времена, от скитническата епоха. За водител на голям род беше роден, за патриарх на кръвно племе. Скрибуца керванът сред враждебните земи, яздят наоколо во̀йните с ръка на ятаганите, а начело им е бащата-главатар, замислен за доброто на всички. Защото всички в кервана са му деца. Не само синовете и щерките, заченати от собственото му семе, но и останалите мъже и жени, възрастните и бебетата, изнемощелите и силните, дори кучетата, дето линкат с неговия керван, и те са негови деца. Вярност за вярност крепи племето и повиновение на бащината власт, защото той е суров към вироглавите и ласкав към покорните. Всеки ще намери своето в тая власт, но тежко и горко томува, който й изневери…

Не ми е известно по кръвен път ли се предава, в дъното на мозъка ли дреме, плод на житейски кръстоски ли е, но много силен беше у Сеид Османоглу бащинският инстинкт. Само че в неподходящо време се беше пробудил. Всяка коза за свой крак, всеки гледа себе си. Ни род да събереш край теб, ни вярна челяд да поведеш нанякъде. А бащинството беше потребност на душата му — да закриля, да напътва, да се грижи за своите. И едновременно сам да грее сърцето си във верния кръг на близките хора. Мисля си сега, че това ще да е била истинската причина, за да премахне той всичко в Анталия и да тръгне за Истанбул. Родът трябва да следва бащата до смъртния му час. Но ако планини и морета ги разделят, ако нещо пречи на синовете да бдят до баща си, той, като по-силен и смел, сам ще тръгне да ги намери. За да им даде своето покровителство и своята любов. Аз се случих да помагам на Сеид ефенди за тоя поход към челядта му, а докато помагах, сам станах едно от децата му.

На всичко бях готов за него. Ако той имаше нужда да е баща, аз имах нужда да съм син. Намерихме се двамата по никое време. Израсъл бях вече, мъж бях, но разбирам колко ми е липсвал дотогава родният баща. То и сега ми липсва. Макар да не съм го виждал, като се замисля за миналото, и него търся в себе си. Ама помниш, че дори гроба му не намерих в Гърция и какъв помен му направих в бахчата с доматите. Като бях малък, чичовците ми го заместваха донякъде. И голямото семейство, в което растях. Разглеждал съм му снимката, много пъти съм питал мама какъв е бил, как е изглеждал. И тя описваше, колкото можеше. Очите му били сиви, със зеленинка в дълбокото.

Подобни очи имаше и Сеид Османоглу. Казах му го веднъж. Двамата отивахме от кантората към дома му и си приказвахме. На всяка крачка той спираше — не може хем да върви, хем да говори. И като рече нещо, гледа те право в очите, сякаш изпитва слушаш ли и доколко схващаш. Държи те пред себе си, като че книга чете, а и ти не можеш да не забележиш очите му. Сиви, с малко зелено край зениците и леко замъглени от старческа влага. И аз ни в клин, ни в ръкав продумах, че баща ми е имал същите очи. За съвсем друго говорехме и аз прекъснах приказката. Поехме пак мълчаливо и след малко усещам как старецът подпъхна ръка и леко ме стисна над лакътя. Нищо не рече, само това стискане, но показа, че е разбрал какво ми е на сърцето. Че го припознавам за баща. И стори ми се тогава — и той ме припозна за син.

Никога животът ми не е бил по-сигурен, отколкото край Сеид ефенди. Като мина някое време, казах му за Коня и военните. Той нищо не обеща, но след неделя влиза при мен в стаята, подава ми военна книжка. На мое име и първата страница задраскана с червена черта по диагонал.

— Какво е това? — изправих се слисан.

— Освободен си от аскер — рече Османоглу. — Да знаеш, че за слабо сърце си освободен.

Уреди се работата, без да се мярна пред военно око, а сетне научих, че той бил приятел с офицера, дето отговарял за наборите в града. Не е зле да сториш услуга на такъв тъст като Сеид ефенди, защото сам можеш да опреш за нещо до големия генерал в столицата. Не вярвам рушвет да е имало.

Падна ми тоя страх от сърцето и спокойно си заживях. Сеид Османоглу и Асие ханъм обитаваха голяма къща, двукатна, празна като изсмукано яйце. Ама подредена, изчистена, с красиви вещи нагласена, готова всеки миг да се напълни с млад народ. Само че няма кой. Прислугата, също възрастна двойка, живееше в друго къще, в дъното на двора. Жената готвеше, мъжът оправяше градината и всякаква друга работа вършеше. А най-хубавото на тоя дом беше беседката. Край нея безброй цветя ухаят, шадраван шумоли, а вътре, под хладната сянка, такива удобства направени, че само едно да викаш: „Ела, кеф, ела!“ Най-много в тая беседка съм седял, защото в Анталия времето топло, меко и голяма част от годината можеш на въздух да изкараш.

Кафе съм пил там и шербет, в къщата си са ме гощавали, но Сеид ефенди не ме покани да заема някоя от свободните стаи. Ще речеш, уж син си му бил, пък не те е допуснал. Има си турчинът обичай и ред в тия работи. Може за син да ме е приел, ама Асие ханъм не ме е раждала. А моя милост напращял мъж вече, със свои си потребности. Много благоразумно постъпи Османоглу, като ме насочи към друга квартира. Защото неудобствата ни щяха да са взаимни. Каквито и ще да бяха двамата с Асие ханъм, трябваше да се свивам, да се съобразявам. А пък аз по съвсем прав път нивга не мога да вървя…

Същият оня италианец, техникът на тухларните пещи, живееше от години в Анталия със семейството си. Госпожата му буйна, фантазьорка, от неизразходвани сили кипи като захлупена тенджера. От нямане на работа тая жена беше устроила нещо като пансион в наетата от тях къща. Трима души пуска под наем — в цената влиза и закуската. Ако дириш нещо допълнително, вечер макарони може да ядеш и разредено вино да пиеш. Ама от квартирантите се иска обезателно да са европейци. Додеял й турският свят, а седнем ли ние на масата, все едно Европа се пренасяла при нея. И това радваше женицата, всичко на Флоренция й заприличвало. Да ти призная, мен в началото не ме приемаше за Европа и леко се цупеше. Но Сеид ефенди ме препоръчал, не може да му строши хатъра. Като мина време обаче, тъй свикна с мен, така й харесах, че на раздяла увисна на врата ми, не ме пуска, реве като магарица. Италианеца чак нервите го хванаха и не знам дали след туй не й чете конското евангелие.

Като казвам, че сеньора Паола беше буйна жена, не намеквам да съм въртял буйна любов с нея. Галантен бях, ухажвах я — и толкова. Е, и малко отгоре… По друга пътечка дирех женска компания. В града, на петдесет метра зад кметството, имаше един полутаен бардак. Тоест, не пускат всекиго вътре, изключено е да нахлуе пиян моряк с бутилка в ръката. Бардак за местно употребление. Солидност се иска, за да влезеш, поръчителство и съответна платежоспособност. Тия условия не ме затрудняваха като служител на Сеид ефенди и за два-три месеца прошарих всичките му стаи.

В една се задържах повечко. Там бе работилницата на двайсетина годишно девойче, представяха го за французойка. Мадмоазел Мариет. Едно, че ми допадна сладураната и второ — смятах, че като си кажем туй-онуй през почивките, ще си упражнявам френския. Така и правехме, говори ми тя на великия език, ала скоро усетих, че и на нещо друго набляга. Разкри се конспирацията, защото Мариет спадаше към французите, колкото аз към шведите. Влахкинче беше момичето, комшийка от север. И бъркаше като миш-маш френския с румънския. Тоя факт промени учебните ми планове, но на основния мой мерак не се отрази. Пак само нея търсех. Понякога обаче мадам долу в салона ми казва, че тоя ден Мариет е неразположена или че си е взела почивка. Каква ти почивка за такава ударничка! Схващах аз, че някой от кметството ме е преварил, но нищо не можех да сторя. Единствено се дразня и ревнувам.

И реших да я откупя от бардака. С нейно съгласие, разбира се. Лекомислено беше момичето, както и аз в случая. Освен това, не стана лесно, защото отскоро я бяха довели в Анталия. Бардаците са като кината или театрите. Не може все един филм да гледаш или едно представление. Репертоарът иска обновление. По тая причина сутеньорите въртят своята стока от град на град и от държава в държава. И както на премиера билетите са по-скъпи, тъй цената на изпълнителките в началото е по-висока. Ето защо мадам се заинати, пазарлък подхвана за Мариет. Толкова пари нямах накуп в момента, наложи се да посегна към стратегическия резерв. Прибавих жълтиците на Караканьоти, свърших делото. От разбойник взех това злато, за курва го дадох. Помниш как в уста го изнесох от водата подобно ловно куче патица. Но повлякох госпожицата след себе си като шарена торба, настаних я в самостоятелна квартирка.

Тоалет й бях осигурил, прехрана — да спи, колкото иска, живота си да живее и мене да чака. Ама въобще не помислих в началото къде ще я дявам, като си начеша крастата. Докога ще я издържам, за жена ли ще я вземам? И тя се подведе по моя ум — ако тихомълком се изпарях, какво ще прави без своите дружки и професионални покровители. Но първите месец-два весело прекарвахме вечерите като два гальовни гълъба. Заряза Мариет напълно френския, на румънски почна да се глези. Гукахме си, гукахме двамата, докато за пет-шест месеца доста си омръзнахме. Нейната душа кучешка — на едно място не я свърта, един пес не й стига. Отивам веднъж — няма я. И куфара няма с парцалките. Разбрах, че е избягала. Много зор не си дадох, но на следния ден все пак проверих на старото й място. Мадам ме гледа треснато — не я била виждала. Друга дама ми предлага — от най-пресните. Досетих се, че крият Мариет из стаите и ще я експедират надалеч. Защото влюбчиви лепки като мен само развалят реда. Не питах повече за нея, но и не се разсърдих. Като преглеждам сега случката, благодарен трябва да съм на момичето. Две неща ми остави за спомен то: едното хубаво, другото — полезно. Хубавото можеш да си представиш, полезното беше основата на румънския…