Димитър Кирков
Балкански грешник (5) (Разказите на един авантюрист)

V

Тогава Парашкевов ми се виждаше доста стар, едва ли не — дядо. Много грешат младите хора за годините на по-възрастни от тях. Защото, като си правя сега сметката, повече от четиридесет и пет не е бил. И като пресмятам още колко е лежал, колко време бе минало, откакто са го пуснали, излиза, че едни от най-добрите си години в затвора беше затрил. Пет години — толкоз му се събираха заедно със следствието. Иначе осем и половина била присъдата, ама го помилвали за добро поведение и го освободили предсрочно.

Затворнически истории Парашкевов разправяше охотно. За реда и порядките там, за съкилийници и надзиратели, а на нас с Михалис най-интересно беше това да слушаме. Дразнехме си ума и си представяхме какво ли не, защото хората обичат да им говорят за мъки и страхотии, ама да са далеч от тях. Парашкевов обаче никога не се оплакваше. Повече откъм смешната страна гледаше на затвора, майтапи си спомня, глупави случки с тоя и оня, като че ли е бил в увеселително заведение, а не е стъргал толкоз дни въшливите нарове. Вярно, общо взето лек жребий му се паднал. В началото карал на обикновен режим, ама, от една страна, не е политически, от друга — професията му подходяща, прехвърлили го да помага в сметководството на Централния затвор и повечето време изкарал там.

— Ще повярвате ли — казвал ни е той, — преди да произнесат присъдата, се бях умърлушил, но като я чух и като ме пратиха в обща килия с двайсет и пет човека, през първата седмица така съм се смял, както никога през живота си. Такива образи имаше там, цяла колекция се беше събрала!

И обяснява защо му било толкоз смешно. Преди присъдата значи — неизвестност, тежко му на душата, ежеминутни питания какво ще стане нататък. А като му я прочели, се успокоил, светнала лампа в дъното на тунела, даже живота можеш да си планираш за в бъдеще. И такъв човек, докато смели новото си настроение, е възбуден, реакциите му прекомерни, лекомислени, на такъв човек пръст да покажеш понякога, и ще се разсмее. За кратко време обаче. За броени дни режимът го охлади и пак го налегне мъка и досада. И разправя на какво се бил смял в оная килия. Не едно и две…

Имало например там някой си Любчо, крадец от софийската гара. Действал той с номер изпипан и ефикасен. Снабдил се Любчо с голяма кожена чанта, от рода на докторските, дето на мях приличат, ама много по-голяма. Изрязал й дъното така, че да не се забелязва, и процеп направил при дръжката, колкото да си пъхнеш пръстите. Иде на гарата добре облечен, очила носи, разхожда се, часовника гледа, като че трена за Париж очаква. Обаче очите му шарят, шарят — търсят някой хамсалак да си е оставил багажа и да се е зазяпал настрани. И като види такъв, приближи се бавничко, озърне се за последно не го ли забелязват и похлупи чуждия багаж с чантата си отгоре. Затуй значи й изрязал дъното. После мушне ръка през процепа, хване дръжката на новата си плячка и леко, леко — изниже се навън. Ако хамсалакът открие, че му няма куфара, търчи, вика, гледа на хората в ръцете, ама нищо не вижда — вижда само как един господин излиза от чакалнята файтон да хваща. Голяма чанта носи — голям доктор трябва да е! И тъй като Любчо не бил алчен, с куфар-два на седмица се задоволявал, две години се задържал на терена, осигурил си значи редовно препитание.

Един ден пак отива на работа — гледа, дири и намира куфар без надзор, от плетените. Имаше навремето такива куфари, от ракита ги плетяха, евтинки и простолюдието ходеше с тях. Знаел Любчо, че в подобен куфар няма да намериш бог знае какво, ама такъв му бил късметът тоя ден. Присламчил се, вдигнал го по изпитаната процедура и право в своята бърлога да му разучи съдържанието. Наблизо до гарата живеел в някаква съборетина.

Като се прибрал и отворил капака — хлъцнал! Вътре бебе лежи, невръстно детенце! Устните му посинели, очите му стиснати — ама не, живо е, не се е задушило! През върбовата плетка влизал достатъчно въздух за малките му дробчета. Взел го Любчо на ръце, подушил го — на ракия мирише бебето. Веднага се сетил той каква ще е работата. Подхвърлила го е някоя уруспия на гарата, но преди това го е опила — да не се разреве в куфара и да издаде майка си. Колко му е на такова дете — топнеш памук в малко ракия, изцедиш му я в устенцата и спи след туй пеленачето като заклано. Изпсувал Любчо уруспията, отворил прозореца, задрусал бебето и то взело, че врекнало. Даврандисало се^[1]. Това добре, ама какво ще прави с него нататък?! И без да мисли много нашият човек, затичал се с бебето към някакъв полицейски участък.

В началото стражарите го посрещнали почтително: „Браво, господине! Добър българин сте, господине!“ Приели детето и що са сторили после, Любчо не знаел. Ама и него не пуснали, хванали да го разпитват: „Кога намерихте бебето, па къде го намерихте? Па майка му познавате ли, па да не би вие да сте бащата?“ Усетил Любчо, че е влязъл на вълка в устата, взел да лъже и маже, обаче ония настъпват. И тона сменили. „На гарата, казваш? Ами ти какво правеше там? Ами лична карта имаш ли? Ами къде живееш? Хайде да ни заведеш!“ Изстинал Любчо при това предложение, ама какво да прави — повел ги. А като се разровили полицаите в коптора му, съвсем я вапцал. Чантата без дъно намерили, други куфари намерили, куп стари дамски кюлоти намерили, дето му се падали на Любчо от чуждите багажи. „А-а, значи ти си крадецът от гарата! — рекли фантетата в завършек. — Ела, че ни трябваш!“

Обаче и детето помогнало на Любчо. Като го изтъпанили в съда, прокурорът рекъл:

— За това престъпно деяние, извършвано продължително време, четири години срок трябва да ти поискам. Но тъй като си спасил една човешка душа — от мен да мине, за три години ще пледирам.

Толкова му и дали на Любчо. Една година му спестило бебето.

— Главо, главо! — смеели се съкилийниците на гаровия крадец. — Абе, като си захванал една работа, карай нея, не се отклонявай в странични дейности! Деца ще ми спасява! Хак ти е! Като толкова обичаш бебета, да не си ставал крадец, бавачка да си станал в детските ясли!

И от тоя момент на Любчо само Бавачката му викали.

Подобни историйки Парашкевов си спомняше много и се смее, смее, като че ли не ги разправя той, ами току-що сам ги чува в общата килия с двайсет и пет човека. И ние с Михалис се смеем, чак коремите ни заболяват. Но някой път, докато се кискаме, забелязвам аз, че Парашкевов изведнъж е спрял да се смее, хапе несъзнателно кокалчето на показалеца си, тънкият му нос потрепва, премрежил е жълтите си очи, но не ни вижда, през нас гледа някъде към двора и още по-надалеч. В такъв момент се сепвам, смехът и на мен тутакси минава и за секундичка само долавям, че на тоя човек хич не му е смешно от смешките, дето ни разказва.

Но защо тогава си ги спомня, какво точно става в душата му — нито имах опит, нито ум да проумея. И сега не мога да ти кажа със сигурност. Дали се мъчеше да повтори оная своя някогашна възбуда в килията, когато му се е привиждало пламъче в тунела и си е правел сметки за бъдещето? Дали се залисваше с тия случки, за да освежи скучния си живот в градеца? Дали мъка някаква искаше да прикрие в сърцето си? И от всичко по малко може да е имало. Но каквото и ще да е било, Парашкевов не успяваше докрай. Нещо друго, нещо тайно, нещо неразбираемо за нас с Михалис се показваше за миг-два навънка, а после той се съвземаше, връщаше се на земята при нас, все едно че нищо не е станало.

Със затворническите лакърдии на Коста Парашкевов повече няма да те занимавам. Такива като тях, и по-интересни, можеш да чуеш от всекиго, който е нощувал зад решетките. По-важно е, ще речеш, за какво е бил там. Хората говореха — в гешефт хлътнал. Ама какво значи това? Имай предвид, че затворник или човек, дето е лежал, никога не бива да го питаш: „Какво си сторил, че те вкараха вътре?“ На тоя въпрос ще ти отговорят с мълчание, с презрение, а може и боя си да изкараш. Ако си толкоз любопитен, ще кажеш: „За какво те осъдиха?“ Това е вече съвсем друга работа. На такова учтиво питане се допуска някое разяснение.

Ние с Михалис това нещо не го знаехме точно по тоя начин, но усетът ни подсказваше докъде да стигаме с въпросите си. За затвора питаме, ама за преддверието на затвора се въздържаме. Неудобно ни е. А Парашкевов колкото бе словоохотлив за друго, толкова за това преддверие беше пестелив. Едва-едва процежда по някоя дума. Днеска ще каже едно, след месец ще подхвърли второ. Веднъж недомлъвка ще остави, след време току-виж поизяснил спестеното. Като че скрита картинка рисуваше пред нас. Тук чертичка, там заврънкулка: я! — че то цветенце се образувало. И зайче до него с присвити уши. Ама вълкът го няма и няма. Скрил се е някъде! Да не би пък да е между цветенцето и на заека ушите? А-а, не ще го оставим ние тоя вълк неоткрит!

Не забравяй, че като се запознахме с Парашкевов, бяхме съвсем зелени. Край него поизраснахме, а когато се разделихме, бяхме станали младежи в силата си, деветнайсетгодишни. Различно ни чаткаше вече умът. Може би човекът не ни е разправял в началото за гешефта си, защото ни е смятал за недорасли. Млечни са ни били още зъбките, за да сдъвчат неговата история, камо ли да я преглътнат. И това си беше чистата истина. Какво разбирахме ние с Михалис от банки, валутни операции и финансови далавери?! Като ни кажат „банка“, за едно само се сещаме с него — че пари се държат вътре. И толкова. Може би е искал да поузреем, че да ни разправи в някой момент като на приятели всичко, от игла до конец. Най-напред да се научим да му съчувстваме, пък после и фактите да чуем.

На една йота не се съмнявам аз, че Парашкевов ни подготвяше, че бавничко открехваше причините на своите патила, че не случайно рисуваше чертичките в своята скрита картинка. Иначе другояче щеше да постъпи той. Под ключ щеше да постави въпроса какво е сторил и защо са го съдили. Нямаше да ни даде да припарим до тая територия, ако я смяташе за толкова забранена. Ама, казвам ти, не беше така. Лекичко ни водеше той, внимателно, подмамваше ни любопитството…

Аз черта по черта няма да ти разправям как ставаше тая работа. Ще ти кажа как накрая, в последната вечер у Парашкевов, тия чертички се посипаха като от чувал и как вълкът излезе наяве. И как после с Михалис, докато прехвърляхме Родопите, сглобявахме една по една останалите драскулки, подреждахме ги, преглеждахме ги и се чудехме от същата Парашкевова картинка ли са те или от някоя друга, по-незначителна…