Димитър Кирков
Балкански грешник (49) (Разказите на един авантюрист)

XI

Беше след години, през януари 45-а. С другаря ми Небойша Симич прекосявахме България — от Истанбул за Югославия. И двамата с фалшиви паспорти. Моят се водеше на Димитар Попович. Не ме питай сега как тъй скочих от склада в оня влак. Дълго е да ти разправям подробности, приеми го като факт, какъвто си беше. Небойша Симич бе воювал срещу немците като партизанин, а семейството му загинало. По някакви си причини го забелязали от щаба на Титовата освободителна армия. Доверили му се, пратили го с неколцина като него в Турция. С тайна мисия около прехвърлянето на оръжие от англо-американците. Той вече се връщаше в свободната си държава, а мен ме водеше, защото му трябвах. От дълго време се знаехме, но ме смяташе за турчин. Не само му се представих тъй, когато се свързахме, ами наистина бях станал турчин от темето до петите. Мен ходжа не ме различаваше, че сърбинът Небойша ли!

Като минахме българската граница обаче, сърцето ми се разшава. Зяпам насам-натам, вслушвам се какво говорят хората, отстрани сигурно съм изглеждал напрегнат.

— Не се бой! — вика ми по едно време Небойша. — Българите сега са гузни. Със сърби няма да се закачат. Ако пък разберат какви сме, на ръце ще ни подхвърлят. Само че ще си мълчим. Никак им нямам вяра!

— Не се боя — отвръщам. — Любопитно ми е. А ти защо им нямаш вяра?

— Измятат се — казва той. — До вчера Хитлер им беше приятел, днес се правят на инакви. Ама, според мен, късничко се сетиха. Ще си платят сметката!

— Какво разбира простият народ — опитвам да го смекча. — Все той тегли…

— Тегли ли?! — ядно ме скастря Небойша. — Нищо не е изтеглил! Че е прост — прост е, ама и управниците му прости — да им таковам мамката! Хем прости, хем подли!

Небойша гледа в калпавата политика и оттам си прави изводи, а аз мисля съвсем други неща. Пък и как да се припирам, като това за измятането си е самата истина.

Колкото по̀ навлизахме в страната, толкоз повече се тревожа, а в Пловдив вече ме хвана страх. Пазарджик е на хвърлей място, хора често пътуват — да не би някой да ме познае! Влакът седя на гарата половин час. Небойша се надвесил от прозореца, опипва с очи тълпата, а аз не излизам от купето, под мишницата му надзъртам навън. На перона — стълпотворение. Граждани от всякакъв калибър, селения с торби и кошници, войници, циганьор, опърпани типове и всичко това яростно се блъска кой да слезе от влаковете, кой да се качи, ругатни, прощални ревове, викове и надвиквания. А над цялата тая гмеж дрезгаво гърми маршова песен от високоговорителя. От време на време музиката секва и още по-дрезгав глас изломотва неразбираемо напътствие. После пак същата песен почва от началото.

Взех да различавам по някоя дума — не всичко, а рефрена, който непрестанно се повтаряше. „Сталин, Тито, Димитро-ов!“ — врещи хорът с кози гласове, но фунията не побира високите тонове, от едно място ги реже и обръща на кучешко ръмжене.

— Ей, Небойша! — бутнах другаря си. — Чуваш ли какво пеят? За Тито нещо…

— Ще пеят — не, а ръка ще целуват! — весело се обърна той. — Ама Тито с песен не можеш излъга. И портрета му сложили. Виж! Покажи се, де!

Тъй като не скочих да гледам, Небойша ме дръпна до прозореца:

— Ей го! Оня до него е Димитров…

На несръчните рисунки двата лика се различаваха само по това, че единият беше бръснат, а другият — с мустаци. Ръкувал съм се по-късно с Тито. Въобще не мязаше на оня портрет. Чудя се как Небойша го разпозна, ама може би човек тъй е устроен, че лесно да узнава идолите си…

Аз не съзерцавах дълго вождовете, отстъпих назад, но все пак забелязах едни дечица сред навалицата. Към двайсетина. С вехти дрешки облечени, но здрави, чистички, и всяко едно с раничка на гърба. Не се вижда кой ги води, но те бавничко напредват, две по две се държат за ръце и се пазят от тълпата да не им разбие групата. Тъкмо се бяха изравнили с нашия вагон, и Небойша ревна:

— Ей! Деца! Кои сте бе?! Къде отивате? Чакайте! Ей, дечица!

Гласът му надвика и песен, и шумотевица и някои от децата го чуха — обърнаха глави към нашия прозорец.

— Стойте! Идвам! — размаха ръце Небойша и като пощръклял грабна торбата с ядене, което си носехме за изпът, втурна се в коридора.

С лакти и псувни проби тъпканака, а децата долу в миг го наобиколиха. До мен не стигаше какво приказват, но гледах как бърка в торбата и дава, каквото хване, а с другата ръка пак тъй припряно милва която главица му попадне. Малките се бяха полепили за него като зърна на грозд, нещо писукаха, той нещо им говореше и остана при тях, докато влакът не тръгна.

В движение скочи на стъпалото и като стигна купето, кимна ми да изляза. Не искаше да ни слушат чужди уши, намерихме едно по-свободно местенце в коридора. Виждах го, че не е на себе си. Децата излязоха югославски. Небойша имаше слух на ловджийско куче, дочул сръбска дума от групата и със светкавичната своя схватливост при подобни положения се беше обадил. Децата били сираци от войната. Новата българска власт ги прибрала да ги понахрани, да ги облече, да ги сгрее в по-спокойно кътче. Докато войната свърши окончателно и Югославия стъпи на нозе. Сега били пристигнали в Пловдив, щели да ги водят в някакъв санаториум. Разбирах вълнението на Небойша. Бе загубил жена си и четиригодишно момченце при бомбардировка и сигурно в тия деца виждаше своето.

Стори ми се, че не е лошо, дето някой е решил да помогне на югославските сирачета. Че човещина е проявена. И нещо такова казах, само че Небойша мислеше доста различно.

— Мамицата им българска! — още по-грозно напсува той. — Изтрепаха им бащите — сега ще ми се грижат за клетите сираци!

— Как тъй българи са ги изтрепали? — зинах от изненада.

— Как ли?! Слушай как! — гневно почна той и занарежда какви зулуми е вършил в Югославия българският окупационен корпус.

Едно, второ, трето — брои по пръстите на ръката си и след всяко отмятане пита:

— Сегашното човещина ли е?

Добре разбирах сръбския си приятел и в тоя случай. Ще избързам да ти кажа, че в Турция с мен стана нещо подобно. Небойша, разбира се, не знаеше предишните ми грехове, но и на мен се беше паднало да храня две сирачета, а точно аз бях довел до смърт и майка им, и баща им. Друг човек, подбудител и съучастник в това злодеяние, ме убеждаваше, че това е мой дълг, че голямо добро ще сторя на децата. Ама аз не приех да върша таквоз добро, премесено с кощунство. И не знам от малодушие ли, от срам ли да гледам ден по ден своите жертви избягах, скрих се тогава, зарязах сираците на произвола на съдбата. Мислех, че съм постъпил правилно. Бива ли палачът да се прави на самарянин?

Ето защо разбирах гнева на Небойша, но, от друга страна, не можех да го оправдая. Добре — да речем, че едни българи са вършили зло, но други българи се опитваха не да го поправят — то не можеше да се премахне, ами поне да му загладят острите ръбове. По-хубаво ли щеше да бъде да оставят децата гладни и без покрив? И дума да не става! Струваше ми се, че правилно са ги взели, независимо дали от човещина, или вина се изкупуваше. Но същевременно продължавах да мисля, че и аз съм сторил правилно, като се махнах някога от ония сираци. И не разбирах къде изчезваше, къде се стапяше кощунството между моя личен случай и случая с тия югославянчета. Защо при себе си виждах такова кощунство, а тука не? Аз ли бях сгрешил навремето или Небойша грешеше сега? Не знам — подобни питанки винаги са ме мъчили, карали са ме като везна да се клатушкам. Кое е добро? Кое е зло? Може би бях стъпил на хлъзгаво от самото си начало? Или бърках с това „или — или“, накриво си поставях въпросите?

Разправям ти какво си мислех, за да разбереш, че бях несигурен, колеблив пред Небойша. Хем се съгласявах, хем не. А това го навиваше допълнително и той зачеса наред българите — за каквото му скимне. Здраво място не им остави. Ни една стара вражда не пропусна. Почнах да се нервирам. И не само заради псувните му, ами наближаваме Пазарджик. Минахме Кричим, минахме Огняново, пътници заотваряха купетата — готвят се да слизат. А аз стърча в коридора като невинно момченце. Ама мога ли да кажа на другаря си: „Остави ме да си седна на мястото. Да скрия лице в пердето. Защото в тоя град някога човек заклах и сигурно ме помнят.“

Наистина, два-три пъти понечих да се прибера, но той не ме пуска:

— Чакай, чакай! Чуй и това! Не ги знаеш българите…

— Хайде, стига! — сопнах се най-сетне. — Додея ми! И вас, и тях хубавичко ви знаем. Забрави ли кой ви е държал дизгините?!

Връцнах се — и обратно в купето. Зарових глава под мръсния парцал до прозореца, правя се, че ще спя. Тия думи ги казах нарочно — колкото да се откача от Небойша, но той се засегна. По-добре, викам си, да ме остави намира, докато минем Пазарджик.

И ето че спряхме. Вече се беше стъмнило. Седим, седим, хора взеха да слизат от влака, един пита, друг предполага защо още чакаме и от откъслечните думички подразбрах, че сняг е затрупал релсите някъде към Белово. Кога ще изринат преспите, не се знае, може до съмнало да останем на гарата. Мина и кондукторът, обяснява, че локомотивът ще стои под пара, ще отоплява вагоните. Ама който иска, да иде в чакалнята — и там печка гори.

— Аз отивам — нацупено ми казва Небойша. — Ще дойдеш ли?

— И тук ми е добре — отвърнах. — Ще се наспя на рахат — седалките са свободни.

От инат той отиде сам, а аз минутка не дремнах. Помниш сигурно, че на тая гара се обърна животът ми. Тук посрещнах Калия Дамянова Калева, а нейде след час затрихме с Михалис нейния придружител. Навън беше тъмна тъмница, но аз си представях всичко наоколо. Сгруханата гарова постройка с часовника и камбанката на фасадата, кипарисите от едната страна, чакалнята, перона, складовете за въглища насреща.

Като обходи навсякъде, мисълта ми отиде на площадчето отзад, дето спираха файтоните, качи се на един от тях. Пое най-напред по голото шосе до моста на Марица, а после през Вароша, през Мехкемето и Чиксалън стигна накрай града, влезе в нашата къщурка. Обиколи стаите, надникна в кухнята, пък седна на един стол и повика скъпите лица. Първо мама, след нея баба Ана, чичовците, стринките, малките братовчедчета. Погледа ги, порадва им се и тихо си излезе. Оттам мисълта ми тръгна из града, но сякаш не стъпваше по земята, а се плъзгаше на педя над нея. Отби се в двора на Парашкевов, спря пред дома на Михалис, отвори вратите на училищата, дето бях учил, зареди дюкяни, улички, градинки, местата на детските ми игри. Оставих я да се наскита, а после леко, леко я притеглих при себе си, както плашлива риба се издърпва с конеца.

Да скоча ли от вагона? Да тръгна ли сам по дирите на мисълта ми? Сигурен бях, че стъпя ли на земята, не ще мога да се откъсна от нея. Нямаше да издържи, да ме върне и оная връв, на която Небойша разчиташе, че ни е свързала. Щях да го оставя самичък, да го предам, когато му трябвах. А да предам себе си бях готов — така ми се струваше оная нощ. Ще си призная убийството, ще ме пратят в затвора. То къде ли не бях ходил, защо и там да не полежа? Поне затворът е на същата земя, в Пазарджик, и няма да пътувам далеч. Но тогава и чичо Щерю щях да завлека като съучастник, който е скрил трупа…

„Слез за малко, иди барем до чакалнята!“ — съблазнявах се сам. „Не слизай, кютай си на мястото! — разубеждавах се веднага. — Направиш ли една стъпка, няма да спреш. Ще предадеш и чичо си, и Небойша, и крадената си свобода.“ Тъй се колебах до разсъмване, все едно сам себе си на шиш въртях. Докато пътниците от чакалнята взеха да се качват — дошла бе вест, че са разчистили трасето. Ето ти го и Небойша — носи ми баница и половин варено пиле. Ухилил се, отдалеч дъхти на винце.

— Защо не дойде? — вика ми. — Знаеш ли що весело беше?

— Весело ли? — трия аз очи. — Ти ме наплаши с тия българи — страхувах се да не ме изядат жив.

— Не се бой! — смее се Небойша, минала е снощната му обида. — Хапнахме, пийнахме, поприказвахме — поканиха ме хората. Само дето езикът им развален.

— Така ли? — престорвам се на учуден. — Те и българите същото казват. Че сръбският е развален български. Това ви било разликата, по друго сте си приличали.

— Не приказвай глупости! Яж, докато има — побутва той към мен баницата и пилето. — Че като няма кокошка, турчинът и сврака ядва. Чувал ли си я тая приказка? Колкото сръбска, толкова и българска.

Не почвам да ям веднага. Колелата на вагона помръдват и аз не мигам, в утринната дрезгавина проследявам кипарисите, гарата, последните пазарджишки къщурки, докато не излязохме сред полето и последното изкушение не изчезна от очите ми…