Димитър Кирков
Балкански грешник (47) (Разказите на един авантюрист)

IX

Недей да смяташ, че всички тия хвърчащи мисли, дето минават през старешката ми глава, искам да струпам върху някогашния мой приятел Али Доган. Момчето са̀мо се гордееше с бащината си смърт и оправдаваше смисъла й. А аз не бях срещал такъв човек и ми беше любопитно да слушам. Знам, че не е хубаво да се радваш на кръвопролития, но чак дотам не съм светец. Признавам си, радвах се на турските победи в галиполийските сражения, все едно сам бях участвал в тях. Представях си, като ми разправяше Али, колко кораби, каква войска са струпали Англия и Франция на полуострова, че да бастисат Турция в началото на оная война. Сенегалци, алжирски батальони, британски поданици чак от Австралия и Нова Зеландия домъкнати — майтап им се е струвало да си изпълнят задачката. Ама не са знаели те що е турски войник, не са знаели що е юруш на турската пехота, не са знаели също, че Мустафа Кемал командва отбраната и ще им развали разходката. И като научили всичко туй с цената на много кръв, подвили си куйрука. Ей тия разкази, тоя спомен и пример блазнеха Али Доган. Да бърза, да учи, най-краткия път да търси за офицерското училище.

А и времето беше удобно за желанието на момчето. Светът пристъпяше в нова война. Като други страни Турция бе наострила уши — какво да прави? Кемал Ататюрк бе починал и без него трябваше да се оправят. Голяма съблазън е мъчила заместниците му и голямо колебание. Към кого да се присъединят? Кого да ударят? Дали да дирят реванш, да си върнат загубеното в предишната война, както германците са обещавали? Или да опрат войските си в Дунава, както съюзниците са ги примамвали?

Някои си правят тънки сметки кой ще победи, че с него да правят ортаклък. Виж ги българските управници. Все смятат, смятат с дебелите глави, а накрая и сметки, и сметкаджии на пух и прах станали. Турците най-мъдро постъпиха в оная война и най-хладнокръвно. Ни чужди въдици налапаха, ни на собствените си дертове слугуваха. Ничия страна не взеха, капка кръв не проляха. Ама да останеш вън от касапницата съвсем не е лесно. И за това нещо се води битка, но с ум, с дипломация, с твърд характер и съобразителност и с много още майсторлък, дето турските държавници го показаха като на урок тогава.

Остана турчинът да гледа сеира на безумците, но не седеше със скръстени ръце. Не ви ща ни меда, ни жилото — казваше той на света, — но закачи ли ме някой, ще има да пати. И за тая цел голяма армия събираше, преглеждаше я, обучаваше я и я пращаше по границите. Доста се пишеше по онова време и още повече се говореше за мобилизация, маневри и дислокация на частите. Макар Турция да не водеше война, на военна нога стоеше и в това общо движение все трябваше да има място за едно наперено офицерче като Али Доган. Само че същото движение развали моя рахатлък и едва не ме захвърли кой знае къде…

Както веднъж си предавам урока, в стаята нахълтаха трима военни, начело с един майор. Отзад се гуши главният учител със списъка в ръка. Школниците скочиха като един и като лъвове отговориха на поздрава. Дошли военните да проверят това място, дето толкоз мъже са се събрали. Откъде са хората, кой подлежи на мобилизация, кого ще взимат запас и кого ще отлагат. И най-напред за мен се закачиха.

— Покажи си военната книжка — нареди майорът, след като главният ме представи.

— Аз… таквоз — изпънах се мирно, — нямам. Не съм бил аскер…

— Тъй ли?! — незабавно се разгневи майорът. — Как я мислиш тая? Къде живееш? Я ми дай тескерето си!

Погледнах умолително главния и той се обади, че ей сега ще го донесе, оставил съм го при него по някаква работа. Докато се върне, офицерите почнаха проверката. Викат школниците по списъка, отмятат ги, едни връщат, на други дават бележки къде и кога да се явят за последно уточнение. Някого ще отложат временно, някому няма да се размине и ще му прекъснат ограмотяването. Дойде главният учител, подава ми тескерето и пита:

— Господин майор, даскалите не ги ли освобождаваха от мобилизация? Имаше една разпоредба на управлението…

— Не! — прекъсна го офицерът. — Вчера ни трябваха даскали, днеска — войници! Ще дойде утре тоя младеж при нас, че да видим какво ще правим. За всеки случай — обърна се той към мен — носи си кат долни дрехи, бръснача, туй-онуй за лично ползване и суха храна за два дни!

— Слушам! — рекох посърнал, все едно женският сняг ме ослани.

Тоя ден училището се разтури още предобед. Тръгнахме си всички към хана. Али Доган върви до мен, ама само дето не скача от радост, че ще ходи в казармата.

— Ще молим — приказва ми бабини деветини — в една част да ни сложат. Майорът рече, че в Коня имало школа за младши подофицери. Може да ни излезе късметът. А?

— Може, може — мънкам аз и съвсем други сметки си правя. Веднага ли да духна или да чакам вечерта.

Като се наобядвахме, Али пак припира:

— Хайде да вървим на пазара — вика — да купим платно за партенки.

— Ти иди да вземеш за себе си — отпращам го, — пък аз ще полегна, че ме заболя главата. После сам ще си купя.

Но и той се отби в стаичката. Още не бяхме влезли — тропна се, показаха се големите мустаки на един от школниците. Казваше се Хюсеин. Особено близък с него не съм бил, знаех го, защото често отскачаше до селото си. Близко до града беше. Трийсетина годишен, женен, с дечица, но братята му общо решили него да пратят в училището. Поне един грамотен да имало между тях, да не ги лъжат бирници и търговци. Затвори той вратата след себе си и пристъпя от крак на крак.

— Даскале — казва, — пет-шестима си говорихме, ама мен се падна да дойда.

— За какво? — гледам го почуден.

— Ти май — притесни се той — не се зарадва, че ще ходиш аскер.

— Кой ти каза? Да си го чул от мен? — застанах нащрек.

— Видя се, забеляза се — попипа си мустаците мъжът. — Хич май не се зарадва.

— Какво да се радвам! — троснах се. — По-добре свободен, отколкото под ключ в казармата.

— Тъй е. Вярно е — съгласи се Хюсеин. — Три години съм служил. Ама не то е важното.

— Какво тогава?

— Говорихме си на двора — завъртя той глава към вратата, — че е по-хубаво тук да останеш. Да си вършиш своето…

— Кажи го на майора! — рекох ядовито.

— Ако ме питаха, може — спря Хюсеин очи на лицето ми. — Ама по-добре без артък^[1] приказки.

— Я казвай какво си намислил! — взех да губя търпение.

— Не се ли сещаш, даскале? — изплю камъчето мъжът. — Аз ще те заменя. Ставало е. Да опитаме. Мен майорът ме отпусна като семеен, а пък твоето тескере…

— Ех, Хюсеине, Хюсеине! — разсмях се и го прекъснах. — Как ти дойде на ум? Нито може да стане, нито аз ще се съглася…

Още не бях изрекъл думата, и Али скочи като петле.

— Абе, будала! — кресна на госта. — Не видиш ли, че обиждаш човека?! Той на държавата ще служи, няма с шикалки да си играе!

— Трай, Али! — викнах и аз. — При мен е дошъл човекът!

Видях, че Хюсеин се сащиса, все едно в небрано лозе го хванаха. Приближих и сложих две ръце на раменете му.

— Хюсеине — викам с най-кроткия си глас, — как тъй ще ме замениш? Нали имаш жена, деца. Кой ще ги гледа, ако от мое име идеш войник?

— Ех! — изпъшка той. — Братята. Щом ми се е паднало…

— Как тъй — паднало ти се?

— Чоп теглихме — сведе поглед човекът. — Ако не бях аз, друг щеше да е. Между отслужилите.

Виж какво излезе — на двора заговор е имало в моя полза. Пуснах го и бръкнах под дюшека. Извадих аргатската си заплата. Колкото пари бяха останали, половината отделих и ги втикнах в шепата на Хюсеин.

— Благодари на всички от мое име — заръчах му. — По нашия край има обичай — който ще ходи аскер, да черпи. Похарчете ги за мое здраве.

Като си тръгна, Али почна да ми се кара.

— Защо даде толкоз пари на тия хайвани?! Знам как ги спечели!

— Нека! Халал да са им — успокоявам го. — Нали държавата ще ме храни и облича…

Отиде той да купува партенки, а аз легнах на нара и се замислих. Името ми влезе в списъка на военните, ама само него щях да им оставя. Да ходя в казарма съвсем не ми беше в сметките. А такъв като мен сигурно и за редовен аскер нямаше да одобрят. Ще ме лашнат нейде я нужници да чистя, я обори да рина. Можеше и да ме освободят заради школата, ама гаранция нямаше. А дам ли се веднъж да ме приберат, по-лошо ще стане. Да бягам тогаз — сто на сто ще ме броят за дезертьор. Военно време — куршум ме чака. Те и сега може би ще пратят депеши за издирване. Ама няма да съм дезертьор, а отклонил се. Ако ме уловят, разбира се…

Ей такива чуденки прехвърлях в главата си, когато Али се върна. Реших да го опипам отдалеч и най-напред да му река, че утре няма да ида с него на повикването.

— Усетих те! — веднага се запали той. — Още одеве те усетих, като шикалкавеше с Хюсеин. Махни тая мисъл от себе си, че никак не е добра!

— Абе, Али — подсмивам се зорлен, — ти чувал ли си една приказка? Гаргадан дернек олмас, булгардан аскер олмас. С други думи — гарги керван не водят, българи в аскер не ходят.

— Остави тия стари глупости — не ме слуша той. — Държавата щом те вика, ще вървиш с нея, ако ще да си гарга посрана.

Разбрах, че няма да се разберем със сокола. Че няма да оправдае намерението ми. И затова е по-добре да не му го казвам.

— Съгласен съм — викам, — ще вървя, щом до мен е опряла. Ама другояче. Няма да дойда утре с теб, а ще се прибера в моето място. През Истанбул ще мина до Одрин, където съм записан. Може там да ме дирят и беля да ми направят.

— Недей мисли вместо властта — и това не прие Али Доган. — Тя си знае работата! Предупреждавам те! Питат ли ме за теб, задължен съм да кажа.

— Защо ще си задължен? Клетва не си дал, нито ще те бият. Пък и да кажеш, не е голям грях. Скришно няма — ще проверя в Одрин дошъл ли ми е редът…

Тъй се изплъзвах аз, а той настъпва, моли ме, гневи се. Много нещо значеха за Али държава, армия, власт, а за мен не беше същото. Благодарен бях все пак, че не е станал още офицер, та да ме хване за яката и тозчас да ме завлече в казармата. И аз смених приказката.

— Я да видя — казвам — какво си купил.

Разгъна Али пакетчето с платното — добро е, става.

— Можеш ли да навиваш партенки? — питам го.

— Не. Че ти можеш ли?

— Хѐ! Сега ще ти покажа. — И взех да сгъвам плата, да го режа на правоъгълници.

При оня сиромашлък в Пазарджик чичо Щерю бе докопал отнейде стари войнишки чепици. Големшки ми бяха и грапави отвътре като ренде, така че обуеш ли ги с чорап, за пет минути го скъсват и ти обелват стъпалото. И чичо ми предложи партенката като спасение. Хем повече топлела през зимата. Две години носех чепиците и станах цар на навиването, какъвто бях и по аритметика. Триста метра можех да мина само по едни партенки.

— Я виж! — кимнах на Али и сложих крак на нара. Получи се, все едно хирург ме беше бинтовал. — Дай сега на теб.

Премятам краищата, подпъхвам ги, а момчето се радва и чуди.

— Брей! — вика. — Каква хитринка! Как сам да се сетиш?!

Оставих го, обух се пак и гледам отстрани как тренира. Отдава му се — ще изпревари и тук новобранците. Жал ми стана, че зарязвам тетрадките си, долни дрехи, самобръсначката, ама по-добре, отколкото да изкушавам Али. Знам ли — като види, че сбирам багаж, да не припне веднага да ме издава. А може би напразно го заподозрях…

Както се бе захласнал той в партенката, прибрах си двете скрити жълтици и от вратата му викам:

— Али, ще станеш войник. И офицер сигурно ще станеш. Ама недей забравя, че на първото военно изкуство бако ти Димитър те е научил. Много важно изкуство е партенката, защото без нея въобще не можеш да тръгнеш в бой.

— Няма бе! — пое шегата Али и за миг вдигна умните си очи към мен. — Ти си ми първият офицер! Такова нещо забравя ли се?!

— Ще сляза на двора да изпуша една цигара — продължих. — Ела след малко — ще идем да те черпя баклава.

— После. Чакай… — разсеяно отвърна той, улисан да стяга партенка и на другия си крак.

Миг не го чаках, нито го черпих баклава. Шмугнах се през тунела на хана и забързах за гарата. Но не да ловя влака за Истанбул, а точно в обратната посока. Към Средиземно море.