Димитър Кирков
Балкански грешник (46) (Разказите на един авантюрист)

VIII

Всичко тогава потръгна, както го уговорихме с учителите. Школниците бяха настанени за спане и ядене в един джамийски хан. По-рано бил вакъфски имот, имамът го управлявал, но властта беше одържавила подобни недвижимости. Съществуваше цивилно Управление на култовите дела и то беше дало част от хана на школата за възрастни. По десет, по дванайсет човека се гъчкаха в по-големите одаи, но мен главният ме пусна в отделна стаичка. Прибрана, свети от чисто, навремето май големци са нощували в нея. Аз обаче не рачих да съм сам, прибрах Али Доган при себе си. И не само другарувахме двамата, но всичко деляхме през тия няколко месеца.

Няма да ти описвам къде сме скитали из града, по какви пазарища зяпахме. Гъмжило, шарения, стоки всякакви, плиснали на улицата, скари димят, симиди ухаят, баклави и кадаифи с тавите сложени отвън, но ние с Али точим лиги — не смеем да харчим много от аргатските грошове. И аз стисках двете жълтици. Не знаех какво ме чака, пък и Али да не пита откъде са ми парите. Защото инак не гладувахме, а баклавата е гевезелък^[1]. Държавата ни хранеше на своя сметка. Ханът имаше вход, дълбок като тунел. Отгоре стаи, в самия тунел надясно врата — за кухнята и трапезарията. Готвач беше назначен към училището, школници се редуваха да му помагат. Боб, нахут, ориз и зарзаватени яхнии, чат-пат овнешка мръвка. Това ни беше яденето. И хляб на корем. Горе-долу като в казарма.

И знаеш ли, точно в тая трапезария, на общата ни софра, взех да усещам, че съм се омешал с турците. Може би защото тъй се държаха с мен. С почит и уважение. Учен човек, даскал — голяма работа! И да е неук някой турчин, никога не е толкоз прост, че да не цени знаещия, научилия се. Хайде да не правя сравнения, но не срещнах там селянин да смята за мързеливци ония, дето си вадят хляба с главата, с книгата. И моите ученици бяха повече от селата. Зрели мъже, голяма част по-възрастни от мен, а ме гледат в очите. Защо спя и ям с тях не знаеха, разбира се, ама, изглежда, по-близък им ставах по тоя начин. И като вляза в трапезарията, надигат се от вси страни, канят ме да седна при тях, а аз се кланям, благодаря, докато си заема мястото.

Човек с кожата си усеща какво му мислят. Пристъпиш ли нейде, където те мразят, завиждат ти, кожата ти го узнава преди да си го осъзнал. И добрите чувства се хващат без много приказки. Може би греша, но ми се струва, че съберат ли се повечко турци на едно място, настроението им па̀ри, па̀ри — все едно жив въглен си взел в ръка. Независимо дали е враждебно или доброжелателно. Може би душите им по-лесно се сговарят помежду си в цялост някаква.

И да не е вярно това впечатление в различните случаи, за моите хора съм сигурен. При това не са се лигавили, да речеш. Да са дрънкали признания или да ме тупат свойски по рамото. Строги, сдържани, пестеливи на приказки, сърцата им уж с катинар заключени, пък аз долавях, че са готови всяко добро да ми направят. Бяха доверчиви, ама и печелеха доверие. И лека-полека с мен стана туй, дето става с ръбата песъчинка, кога попадне в мидата. Тая турска среда в училището и общежитието поизглади острите връхчета, позатули страховете ми, подозренията ми и ден след ден взех да заприличвам на черупката, в която се бях приютил. Е, ако някой хване да чегърта бисера, може и до песъчинката да стигне. Не съм казал, че станах турчин за няколко месеца, защото туй не зависи от потребност и желание. Ама доста бях заприличал, животът пластеше своето, а и сам аз не исках да се деля…

Хареса ми работата в училището. У човека дремят много неща, дето никога не се пробуждат. Мислил съм си понякога като какъв можех да стана. Шофьор, летец, кормчия на кораб — тия три професии бих сложил на първо място. За лекар ме биваше, за готвач, за банков чиновник, за зидар, за градинар, за фурнаджия и прочие. Много още занаяти щяха да ми прилегнат и нямаше да се посрамя. За две неща не ставах. Цигулар и политик. Едното не мога, другото не искам. За едното не ми стига толкоз сръчност, за другото — толкоз безсрамие. Та и учител щеше да излезе от мен, ако ме бяха оставили на мира. Даже главният подкачи веднъж тая работа. Така и така, вика, гледаме те, три месеца минаха, доволни сме. Ако тъй върви нататък, и втори курс може да останеш. Ще правим сметка да ти отделим някоя лира, пък после, живот и здраве, и друго да мислим.

Много причини имаше да ме одобряват двамата учители, а една от тях беше Али. Успехът му в учението. Макар да не бе съвсем правилно, защото и без мен той щеше да изпъкне. Не само схватлив ум притежаваше момчето, ами амбиции и самолюбие големи. Гледал съм го как се бори. Във вътрешния двор на хана едно местенце бе обрасло с рядка трева и там преди вечеря школниците се бореха. Турчин без пехливанлък не бива. Срещаха се яки мъже, опитни в хватките, но и те избягваха да се залавят с Али Доган. Защото той не се бори за кеф, а сякаш главата си е заложил. Оса нищо не е как налита, пък вкопчи ли ти се в крака, примерно, няма отърване. Веднъж един го повали възнак, прилепи му плешките на земята и всеки друг в това положение ще каже: „Евалла!“ Ще стане и ще се отдръпне. Али обаче — не! Щом го отпусне оня, впие му си в шията като кърлеж. И победителят не може да се надигне, не може да изтръска от себе си победения. Али го стиска в смъртна прегръдка и въобще не слуша какво викат зяпачите. В края на краищата не се разбра кой взе победата, защото оня отгоре се умори и пръв рече евалла, предаде се. Такъв като Али няма да го надвиеш, докато е жив. Може да го победиш не като го проснеш на земята, а само като го закопаеш под нея…

Та по същия начин не оставяше той нещо ненадборено и от онова, което учехме. За две седмици се открои и колкото време минаваше, толкова по̀ изпреварваше останалите. За аритметиката само ще кажа. Учителите ми бяха дали планче, инструкция — какво и колко да предавам в продължение на шестте месеца. Ама Али бърза, припира и щом се приберем в стаичката, принуждава ме да го занимавам допълнително. За два месеца приключихме материала.

— Освен тия четири действия — вика ми, — има ли пето? Я ми го покажи!

— Абе, Али — смея се, — ние все едно сме нагазили до кокалчетата на краката. Такова нещо е аритметиката. А математиката е море, бездни гигантски и не пет действия крият те, ами… и аз не знам какво да ти кажа. Ще се удавим двамата като слепи кученца.

— Не ме плаши — ежи се той. — Щом други не се давят, защо аз ще се оставя? Дай да влезем сега до коляното, пък сетне ще приказваме.

Застави ме да намеря един учебник по алгебра за орта окул, средното училище. И доста бяхме напреднали в него. Питал съм го:

— Защо искаш да решаваме? Интересно ли ти е, какво?

— Дали ми е интересно — казва, — няма никакво значение. Щом хората са го дали за учене, значи има си причина.

— Добре, де — настоявам, — на теб сега за какво ти е? Тия задачи ги няма в програмата.

— Изостанал съм. Къде как мога, трябва да наваксвам — упорито отвръща той. — Защо — казал съм ти…

Да, Али вече бе изповядал пред мен целта си. Да стане офицер. В офицерско училище да постъпи. За близък ме имаше момчето, иначе с кого да е нямаше да го сподели. Щяха да му се присмеят. Двайсетака гони, войник не е служил, от два месеца името си знае да пише, а се тъкми за най-голямото място. Видяла жабата, че подковават вола — и тя си вдигнала крака…

Младеж като Али Доган има много причини за такова желание. Строй, униформи, музики — привличат. Войнствените турски традиции от векове също си казваха думата. Но най-важна подбуда беше примерът на генерал Мустафа Кемал. Разбра вече, че както повечето народ, Али благоговееше пред него. Животът му беше почнал и продължаваше под ръката на Ататюрк. А пътят на президента минаваше през армията, офицерството, военните подвизи.

Известно ти е, че преди да преобърне Турция, той я беше спасил от пълно унищожение. Както вълци разкъсват убито животно, тъй след Европейската война французи и англичани ръфаха мъртвата империя. И Гърция с голяма войска се беше притурила да получи своето. Ама ненадейно в сърцето на Анадола изникна Кемал паша. Без обучени полкове, без снабдени дивизии, а само с една воля, с шепа разнебитени части и най-вече с простия народ зад гърба си. От него стегна той войска и с няколко бързи битки попиля окупационните армии.

Али Доган, разбира се, не беше чел за тия сражения, ама ги знаеше като петте си пръста. Слушал бе за тях от участници, свидетели, от по-стари хора. И тая устна история, понатъкмена тук-там, най-добре говореше за славата на Ататюрк. Но и нещо повече имаше в случая. Бащата на Али бе загинал на Галиполи под водителството на Мустафа Кемал. Снаряд го размазал на пестил, но битката спечелили. Ох! — това утешаваше момчето…

Пак ми се свива сърцето, макар да говоря за отдавнашни работи. И тогава, и сега се питам: има ли такова нещо, дето да оправдае смъртта на бащата? Пред сина да я оправдае. Знам, че милиони усти ще отвърнат утвърдително. Родината, ще кажат едни, държавата, монарха, тая и оная идея, свободата, равенството и много още. Големи думи, лесно се търкалят, чували сме ги често. Само че аз не им вярвам и не мога да ги приема. Целият свят да се изстъпи насреща ми, няма да ме наклони към себе си. Ще издържа гневния му поглед и преди да ме изпепели, ще река: Няма такова нещо ни под небето, ни на небето, дето да оправдае пред мен гибелта на баща ми. Ни отечество, ни земя, ни коя ще да е идея. Ако би мъртъвците да възкръснат, ако би всички в тартара да се провалим, пак няма да дам баща си на смъртта. Не мога да обърна сърцето си и на сбогуване да му викна: „За добро умираш, тате! Оправдано е…“

Ще кажеш, че съм голям егоист. Че нищо на тоя свят не става без жертва и човечеството на косъм нямаше да мръдне, ако пътят му не бе застлан с жертви. Недей да смесваш нещата — ако си решил сам да се жертваш, жертвай се, но друг да пожелаеш да стане жертва — нито имаш право, нито оправдание. Някому може да се стори благородно да оправдае смъртта на баща си заради „велика кауза“. За морална твърдина може да смята такова нещо. Само че аз не го смятам твърдина, а почва подла и хлъзгава. Защото един ще оправдае, а втори сам ще поведе баща си на заколение в името на подобна кауза. Ако пък бащата не проумява колко велика е „великата кауза“, ако се опъва и не я ще, синът собственоръчно ще му отсече главата. Както безброй пъти е ставало. А стигнеш ли до баща си, всяка чужда смърт ще оправдаеш и одобриш все заради споменатата кауза…

Говорим си понявгаш в градинката с един старчок, както с теб. Синът му заминал, устроил се в Америка. Та това момче си идвало зимъс и разказало на баща си за някаква тамошна адвокатка. Нейният баща емигрирал след войната от Европа. Млад човек, сиромах, но се оженил, дъщеричка му се родила. Бъхтел той като добиче, от нищото нещо правел, за да си отгледа детенцето. Любещ родител бил и наистина отхранил щерка си, изучил я, стопроцентова американка искал да я направи. Каквато адвокатката станала. Тихо и мирно си живяло семейството, но не щеш ли, един ден теглят стареца в прокуратурата. Обвиняват го, че бил нацистки престъпник. Замел си уж следите при емигрирането, ама останали свидетели. Изтъпанили го на съд.

Скокнала дъщерята да го защитава лично, защото много обичала родителя си. „Сгрешили сте самоличността му! — вопиела тя. — Това за друг човек се отнася! Баща ми не е престъпник — познавам го от пелените си!“ Реже значи като бръснач пред съдията, отхвърля всичко, защото и старият не се признавал, и обвинението било донейде рехаво. Обаче докато го бранела, адвокатката разбрала, че точно баща й е бил на младини изверг и половина. Даже допълнителни документи й паднали на ръка, дето абсолютно доказвали неговите злодеяния. За тях съдът хабер си нямал. Какво да прави? Къде да ги дява? Ти ако си, как ще постъпиш?

Хайде да те оставим теб — за щерката да свърша. Неизвестно дали насаме тя е плакала и се е тръшкала, но като добра гражданка отива при прокурора и му предава новите доказателства. И баща си предава. В името на хуманизма и демократичните ценности. Направила впечатление с тая крачка. Вестниците писали за нея, някой си книга стъкмил, филм заснели. А докато се вдигала шумотевицата, стареца под конвой го изпратили в оная държава, дето вършел някога престъпления. Там той бил заслужил жив да го одерат…

Добро момиченце отгледал човекът, по съвест е постъпило. Само че не много оригинално. Изпреварил я е доста един съветски хлапак, за когото също сме слушали. И за него книги са писани и филми са се снимали. Хвалебствени, разбира се. И той предал баща си по съвест, жертвал го за благото. Ама ще кажеш, че момчето е било тъпо. И съвестта му тъпа. Адвокатката предала баща си, за да се извърши справедливото възмездие, в съгласие с хуманността, общочовешките права и демократичните достижения. А селското хлапе го предало, защото бащата не щял да влезе в колхоза, не го признавал за достижение. Даже се канел да му пали кошарата, а може би я и запалил. За дивотия го предал.

Чакай, чакай! Така ние с теб разсъждаваме. А в главата на онуй дете колхозът е бил същата ценност, ако не и по-голяма, както всички ценности на адвокатката. Колхозът, съветският строй са му се виждали като врата към щастието на цялото човечество. Пълно и вечно щастие! И така отрокът е смятал не поради мозъчно заболяване, а защото същото са мислили хиляди хора край него, властта, вестниците, учителите. Щастието е оттатък прага, а баща му се запречил на вратата като рак на бързей. Пречи на всички. Затова смачкай с подкован ботуш тоя рак, нека му изхрущи черупката, отритни го настрани, та да хлуйне свободно при нас всечовешката хармония…

Такива ми ти работи значи — добри другарчета излизат американската адвокатка и съветският пионер. Макар да изглежда, че на различни олтари колят своите жертви, огънят и димът от тяхното приношение се сплитат в един облак на небето. Или по-скоро, не на небето, ами пламъците от техните огньове заедно лижат дъното на адовия казан…

Господ Бог един-единствен път се е уплашил от себе си и се е отметнал от думата си. Знаеш ли кога? Когато е поискал от Авраам да принесе сина си в жертва. Повел суровият старец детето и като нищо е щял да пререже крехкото му вратле. Само че Бог се стреснал в последния момент, страх го побил и отменил заповедта. Разбрал той, че приеме ли тоя курбан, веднъж завинаги изпуска опашката на дявола…