Димитър Кирков
Балкански грешник (45) (Разказите на един авантюрист)

VII

Записваше главният учител. Наредили сме се неколцина в колона по един, Али Доган пред мен. Той бързо се оправи, отстъпи крачка и вика:

— Двамата сме.

Казвам си аз българското име, но учителят май не ме разбра, остави перодръжката и зяпна:

— Арменец ли си?

— Не — отвръщам. — Какъв арменец? Българин съм от Одринско.

— Дай тескерето.

— Загубих го — и соча Али Доган за свидетел.

— И дума да не става — заклати глава учителят. — Извади си тескере, пък пак ела. Следващия…

Отдръпнах се да си вървим и докато още се потривам, главният ме помами с пръст.

— Като си от Одринско — казва, — има ли го още българското училище в Одрин?

— Там е. Има го — мигновено излъгах, но малко се позапрях. — Па може да са го затворили. В него съм учил.

— Че като си учил, за какво ти е пак?

— То е друго — чумеря се. — По турски не съм. Няма като добиче да ходя из държавата…

— Хм! — хъмка главният. — Какво си учил? Колко години?

— Осем. Докато тате беше жив. — И взех да изреждам разни учебни предмети.

В стаята седеше училищният слуга. Прати го главният някъде, а на мен ми вика:

— Чакай малко — да видим бива ли те.

Ах, мама му стара! За какво?! — чак вратът ми изтръпна. Но ето ти го — иде слугата и води един човек. Втория учител. Те всъщност бяха само двама в цялата школа. Каза му главният какъв съм и щом съм, новият ме подхвана:

— С аритметиката как си? — пита. — Помниш ли я?

— От кора до кора. Как може?! — отговарям като примерен ученик.

— Щом е тъй, ще ти дам една задачка — мери ме ехидно той. — Ако имаш три ябълки и аз ти дам седем и онуй момче ти даде още единайсет, колко ябълки по равно ще ни разделиш?

— По седем — рекох на секундата.

— Налучка ли? Признавай! — сепна се даскалът.

— Не съм. Толкоз е — настоявам и обясних какви аритметични действия съм извършил.

— Я ела тук! — викна ме той на масата.

Зарязаха записването, подловиха да ме изпитват по аритметика. Четирите основни действия. Два-три листа изписахме със задачи — всичко решавам по вода.

О-о! — викам си на ум. — Аз със Зоя тригонометрията пребродих, вие къде ме ловите. Ама чинно правя сметките и забелязах как двамата се споглеждат и тънко се подсмихнаха. Отидоха до прозореца, побъбриха си нещо и главният отсъди:

— Ще те вземем. Писмо ще ти дадем до полицията да ти подменят тескерето. Ама трябва да поговорим нещо, затуй излез вън да стоиш. Ние ще те викнем. Като свършим записването.

Ей тук щях да проваля всичко. Падне ли ми сгода, обичам да се фукам и тъй като оклюмалият ми гребен се беше поизправил, точно това направих.

— Цар съм по събирането — перча се като младо петле. — Щом видя едни числа, веднага им знам сумата.

— Какви числа? — озърна се главният.

— Всякакви! — продължавам. — Петцифрени, шестцифрени, може и милиони да са. С един поглед ги събирам.

— Дай да видим. Заповядай! — сочат ми пак масата двамата.

Тоя номер аз го владеех отдавна, от гимназията още. Простичък, но ефикасен. Доста народ се е ловил на въдицата и са ме смятали за гениален. Пък аз хем знам уйдурмата, хем се дуя като пуяк. Кой не мре да му се възхищават? И то не хора прости са се подвеждали. Преди години тук, в София, един гимназиален учител по математика хлътна. На гости бяхме канени. Пет пъти по деветнайсет осемцифрени числа му събрах. В рамките на десет секунди. И очите му се събраха. Извади калкулаторче, да се състезаваме. Къде ти! Бия го поголовно. Не можа веднага да разбере секрета и се чуди шмекер ли съм, талант ли съм. Обаче взе изписаните листове. И телефонния ми номер взе. След три дни звъни — смее се, разгадал гатанката. Ама все пак висшист. И в чудеса не вярваше.

А турчинът, подуши ли чудо, краката си ще строши да го види. Надвесиха се даскалите над главата ми, а аз взех празен лист и написах шестцифрено число.

— Ха̀ напишете и вие някое — приканвам ги. — И аз ще допълня още някое, та да видим…

Поеха те един след друг перодръжката, тропат в мастилницата, редят числата. Драснах накрая и аз моите — общо девет се събраха в колонката. И докато още тегля чертата, почнах да пиша отговора. Четири милиона, толкоз и толкоз хиляди до последната единичка.

Хайде сега — проверката. Смятат двамата, бъркат от вълнение, пак почват — както впрочем винаги ставаше с тоя номер. Три пъти събраха числата, но няма грешка, сборът е точно толкова. Слисаха се.

— Ей, джанабет^[1] — недоверчиво ме гледа главният, — как стана?!

— Това ми е свойство на ума — отвръщам скромно. — Числа да събира.

— Пак можеш ли?

— Ако речете, до сабахлен…

Повторихме процедурата — същото чудо. Само че учителите не ме разцелуваха и в гениален не ме произведоха, ами гледам, че се стегнаха вътрешно и нещо крив им станах.

— Ха̀ върви — пак кимат към вратата. — Чакай ни.

Докато траеше цялата аритметика, Али Доган думица не отрони. Стърчи, кокори се, все едно с мокър парцал са го плеснали. След малко и той излезе в коридора.

— Какъв човек си ти бе?! — вика ми смаяно. — Каква магия направи?! Че ти си бил по-учен от даскал!

— Хѐ — даскал! — хиля се самодоволно. — За мен туй е проста работа.

— Само че няма да те вземат. Подплаши ги…

Али бе чул няколко думи на учителите, казани зад гърба ми. Че съм голям тарикат и беля мога да им отворя. Че търсят човек за нещо, ама не за ученик. И се чудят ставам ли. За какво обаче им трябва подобен на мен, другарят ми не беше разбрал.

Аз вече подусещах, макар и не цялата работа. Скоро всичко се изясни. Като свършиха записването и проводиха прислужника, викнаха ме обратно. И в началото със заобикалки, а после направо — разкриха си намерението.

В тая школа учеха стотина човека, повечето млади мъже. За един курс от половин година ги обучаваха не само на четмо и писмо, а и на останалите предмети от началното училище. Набързо и съкратено. За тая бройка ученици по правилник се полагали трима учители. Обаче два-три курса поред само двамата опъвали каиша. Трети не им пращали от управлението. Или не намирали, или въобще не си го слагали на сърце.

Добре — ще се мъчат двамата, ще се трепят от работа, но поне заплатата на третия да им разделят. Държавата отпуснала вече парите, идат те тук, после безсмислено се връщат в столицата. Или съвсем не се връщат, ами някой тукашен чиновник е намерил цаката да ги прибира. А че в школата кипи труд за трима — никого не го е еня. Ходили учителите, по врати тропали, молили се да им дадат третата заплата, както си е справедливо по съвест. Не — законът не разрешавал. Че щом е сбъркал законът, хората нали са да го поправят. Или да го заобиколят. Не е кусурът само в закона, ами някому се зловиди…

Накратко — за ученик дойдох в школата, но ме пазаряха за учител. По аритметика. Така и инак щели да подредят часовете, та една тежест да им падне от гърба. Защо да се лъжем, обясняват, аритметиката е трудоемка, и не толкова за предаването, колкото за изпитването. Домашни се пишат, контролни се правят — число по число трябва да се провери. До тук добре, от тук почваше тънкостта на спазаряването. Защото аз трябваше да вземам третата заплата, но да не си я слагам в джоба, а да я давам на двамцата учители. Ясно беше, че такава дойна крава друг път няма да им падне. А и те отсреща предлагаха своето.

В себе си аз веднага се съгласих, ама не бързах да им го кажа. За начало в подобен пазарлък е важно да речеш как тая добре замислена работа няма да стане. Тъй и почнах:

— Благодаря ви, агалар — викам, — че ме одобрихте за даскал. Само че в управлението няма да ме харесат. Нали там ще се подписвам за парите. Пък аз ни тескере имам, ни свидетелство от Одринското училище нося.

— Не бери кахър — успокоява ме главният. — Тая грижа на мен остави. Развързали са ми ръцете да търся помощник, защото сме си в правото. И за тескерето ти казах. Ново ще ти вземем, ама ще стои при нас — да не го загубиш повторно.

Е, помислих си, и това е печалба, макар че ще приберат документа. Нали ще го има черно на бяло — все ще си го взема някой ден. Пък и няма как — трябва да ме държат с нещо.

— Приемам — казвам — да го пазите, защото сте по-възрастни и умни. Само че аз дойдох акъл да събирам. Как ще стане тая работа? Кога ще уча четене и писане? И като съм безбуквен, как ще уча другите, макар по аритметика?

— От теб зависи — намеси се вторият учител.

И допълни, че занятията почват след десет дни, но аз от утре ще идвам при него. Да изпреварим малко другите. С букви, правописание, четмо и всичко останало. Въобще връз себе си вземал отговорността и нататък да ме обучава лично.

— Ще ти дам книга да четеш на глас — завърши той, — та да си поизгладиш малко езика. Аз ще те поправям. Че сега не само не знаеш да пишеш, ами говориш турски като башибозук.

— Извинително е, българин е — намеси се главният. — Тъй и ще пишем в прошението. Да не се чуди някой на говора му и да не придиря. Българин — даскал по аритметика…

Това беше бакшиш от тяхна страна. Но и още имало. Обещаха в добра стая да ме настанят, а също един кат дрехи да съберат двамата за мен. От своите — вехти, но чисти. Защото с тия потури пред хора не бивало да излизам…

Аз ти предавам вкратце нашия разговор, но той продължи дълго, с усуквации. Повече от час приказвахме, та вън Али го хвана съклет^[2]. И като натъкмихме спогодбата, станах и рекох:

— Няма да ви излъжа. Янлъш^[3] приказки не обичам. Ще мине време — ще видите. Разбирам, че каквото сме говорили, между нас ще си остане. Дано тая наша печалба не е единствената.

— Берекет версин! — отвърнаха двамата и си стиснахме ръцете.

Кажи ми ти сега какво лошо сторихме? Услуга си разменихме. Полезни бяхме един на друг. Те си вземаха парите, дето честно ги отработваха. Справедливо е — нали? Вярно, че аз им помагах, но те пък другояче ми се отплащаха. Не ме оставиха с пръст в устата. Изпълниха си обещанията. Аз също не ги подведох, работата не пострада. Даскалувах си, както е редно, сто човека понаучих на аритметика. Някому вреда да сме причинили? Човек да сме настъпили? Е, закона сме обидили, пренебрегнали сме го малко. Ама я сложи ръка на сърцето си и честно отговори: законът ли е по-важен или живите хора? А? От коя страна на чертата ще стъпиш?