Димитър Кирков
Балкански грешник (42) (Разказите на един авантюрист)

IV

Както виждаш, не умрях от жажда в лодката. Даже стомната не успях да изпия. Течението ме бе завлякло на юг и като съмна, островчето го нямаше. Загребах срещу слънцето — все пак стигна ми умът коя посока да държа. Ама бях неопитен с веслата и бързо се уморявах. Отпусна ги и усещам как водата пак ме тегли на юг. И тъй карах нейде до обед, когато турски рибари ми пресякоха пътя. С по-голяма лодка от моята. Троица.

Надух гърло, изправих се на нозе и те приближиха, но май нямаше да ме вземат, като разбраха, че съм грък. Хеле, успях да обясня, че ще им харижа лодката и тя ги полакоми. Бяха свършили с улова, прибираха се. Закачиха ме с едно въже и ме повлякоха.

Хубава лодка имаше Зизувият баща и тя не само ми отключи портите на Турция, ами за нея рибарите ми дадоха парцали да се облека, нахраниха ме, пуснаха ме да преспя в една колиба накрай селото. Ама само за една нощ. Утре заран — гид, да те няма, вика ми най-възрастният. Трудно се разбирах с тях, но тоя лаф — гид бурда, ми беше известен от Пазарджик.

— Добре, добре — правя им темане. — Аллах да ви поживи!

Малко селце беше, рибарско и отдалеч миришеше на глад. Беднотия до шия. Да ме вържат, не оставам там. И вечерта, като легнах сам в колибата, си измислих планче.

Чичо Щерю получаваше вестник „Зора“, аз също го попреглеждах. В ония години там честичко пишеше за Турция. Като за нещо ново и нечувано. Преобразило се на сто и осемдесет градуса. С добро око гледаше вестникът на турските промени, но най хвалеше техния начинател и водител. Нали Кемал Ататюрк е служил дипломат в София — за наш човек го имахме. Пък и той бе отронвал ласкави думи за българите и държавата ни. И като се захванаха някои — българин го изкараха. Не знам кой си бил дядо му, не знам коя — баба му, от девет кладенци вода извадиха, ама му намериха нашенското потекло. Забелязал ли си ти, че щом българинът се почуди на някой чужд, кара-вара — българин го изкара. Не винаги, ама имаме го като чертица в характера. От наивност ли е, от примитивност ли, но гони ни някаква потребност да смелим чуждото в родовата утроба, че да стане то наше…

Както и да е, Кемал паша е голямо нещо не само за турчина или българина, да речем, ами за всички хора по земята. Прехвърлям си на ум разни имена и май не виждам друг, дето тъй дълбоко е обърнал нещата, и най-важно — пестил е кръвта на народа си. Много мразя да приказвам за велики работи — затуй ще кажа: умен мъж. И ако се събере примерно световен съвет на старейшините — от живи и мъртви, турците няма да се маят кого да пратят. Достойно ще ги представи тоя човек — и не само тях, ами и другите балкански народи, дето ги е знаел отблизо.

Няма защо да ти разправям как и какво бе променил той в скапаната Османска империя. Отвори историята — ще прочетеш. Ако искаш, и революция го наречи, макар аз да не тача твърде революциите. Казал един брадат философ, че революцията е локомотивът на историята. Само дето не допълнил, че тоя локомотив по-малко добро влачи, отколкото поразии върши. Народ мачка, свят помита, колелата му в кръв буксуват, свирката му пищи до възбог, но кара къде кара, и пак на старата гара се върне. Или ако не точно на нея, до спирчица през една махала пристигне. А досещаш ли се какво е горивото на локомотива? Само човешки сърца пламтят в пещта му и ако попиташ, защо са били жертвите и от едната, и от другата страна, под чертата ще намериш предимно страдание и попилян човешки живот. И безсмислено насилие. Виж руската революция! Седемдесет години фуча локомотивът й по всички посоки на света — да гази капитализма, комунизъм да разнася. И пак се върна на питерската гара, откъдето беше тръгнал, даже старото име на града завари. Спряха го в девета глуха, свалиха му кървавите колела и сега тоя революционен локомотив върти допотопните ремъци на най-див капитализъм.

Не, знаел е Кемал Ататюрк, че подобен локомотив не движи историята и че няма той да извлече страната му от средновековната изостаналост. Ама да се върна на мисълта си. По нашите вестници пишеше доста за държавна уредба, за стопанство, за образованието в Турция, за новите съдилища, писменост и прочие. А чичо Щерю свеждаше тия съобщения до една точка, събрана в две изречения.

— Ей — викаше той, — в Турция сега печени патки хвърчат. С бастун да замахнеш — все ще улучиш някоя.

— Защо бе? — пита го другият ми чичо. — Майтап ли си правиш?

И чичо Щерю обяснява, че съвсем не му е до майтап, ами турчинът излязъл по-ербап^[1], отколкото сме го смятали. Сериозно нещо е захванал и голям алъш-вериш се очертава там. Държавата се загрижила за хората! Във всеки вилает нови фабрики се строят, мини се разработват, пътища се прокарват, властта дава пари на предприемчивите да множат общото благо, банки цъфтят, чужди капитали се вливат, с две думи, голяма тава се пече и трябва да си съвсем ахмак, за да не докопаш някое парче от баницата. Защото при такова строителство няма начин някоя пара да не се изтърколи настрани и ако си по-ачигьоз, хем ще си свършиш работата, хем лично ще забогатееш.

Право или криво, но такива разсъждения раждаше главата на чичо, като четеше за възродена Турция. Големите думи не го стряскаха, ами гледаше практично на нещата и най го блазнеше държавната закрила в турските работи.

— Дручко е властта да ти подаде пръст — въздишаше той. — На мен държавата да ми предложи безлихвен кредит — е-хей! Няма с тоя файтон да се разтакавам…

Какво ще прави примерно с кредита, не споделяше, но и онова, което казваше, аз приемах за чиста монета. Тогава четях наред романите на Джек Лондон. И според думите на чичо, Турция ми се виждаше Клондайк, Аляска, златна мина, дето няма изчерпване. Само че близичко до нас и без ония полярни студове. И ако си смел, работлив, окумуш^[2] и почтен като героите на американския писател, парите сами ще влизат в джоба ти.

Загнезди ли ти се такава представа в юношеска възраст, дълго може да й робуваш. Даже изходна точка да ти бъде в живота, както стана с мен, докато обмислях бъдещето си в рибарската колиба. Тогава значи реших следните неща. Първо, с пройдохи, разбойници и съмнителни лица като Караканьоти повече да не се свързвам. Второ, да не си пилея времето, както прозяпах близо две години в кафенето на дядо Аргирис. Трето, да залягам във всяка работа, да търся за приятели улегнали, разумни мъже, дето ще ми помогнат да забогатея. Четвърто, малка лъжичка да приготвя, да не се лакомя, ама все пак чевръсто да сърбам с нея, падне ли ми случай. И така нататък. Общо взето, добри решения взех лежешком и много доволен останах от себе си, но млад-зелен бях още и си мислех, че като напиша нотите, съдбата ще засвири по тях, а аз с танцова стъпка ще прекося годините. Не било обаче тъй…

Важна точка в планчето ми беше да не се вра в селца и забутани кьошета, а да търся големия град. Там новият живот кипи, виках си, богатството тече и печените патки по-нагъсто летят. Само да видя какъв бастун ще си намеря и какво ще цапардосам на първо време. На първо време обаче не бастун ми трябваше да мен, а яка тояга за подпиране, защото няколко месеца митках по каменистите пътища и пътеки на Анадола. Голям кръг направих, една кола зрънца пресях да слушам различни хора и да подбирам къде в Турция най пада печалба и рахатлък. Вярно, четири месеца от това време изкарах в Коня, но преди да обясня защо, ще кажа, че имах полза от голямото скитосване. Едно, че поналапах езика и второ, отърках се в турчина.

Много пъти вече стана дума, че преди да ги прогонят от Беломорието, нашите са живели на смесено място. Българи, турци, гърци. От тук значи гръцки знаеха добре, понякога и приказваха. А покрай Михалис и аз доста понаучих. Ето защо, като влязохме тайно в Гърция, по-лесно ми беше да свикна. Пак с помощта на Михалис. И така да го изпедепцам, че да стана грък не само по име, ами и по приказка, и по всичко останало.

Нашите и турски поназнайваха, баба Ана — особено, но да говорят вкъщи — никога. Иначе турски думи в речта ни и сега се срещат тук-там, а в ония далечни години — с лопата да ги ринеш. И не само у нас, да речем, ами въобще из градеца. Поизкривени думички наистина, понагодени към нашето говорене, ама заслушаш ли се в някой турчин, все ще доловиш познато нещо. Кога лаф, кога лакърдия. Е, толкоз знаех и аз. Хайде, малко повечко. На градината си бях обръщал езика да разменя две приказки с комшиите.

Тая градина нашите я държаха на изполица, около декар беше. Ама не да печелят от нея, а за прехрана на голямото семейство. Домати, лук, чушки, зеле — кажи-речи, от всичко имаше по някоя леха. Това ядяхме през лятото, даже за туршии оставаше. Мястото беше близо до поливен канал, отбит от Луда Яна. Отдавнашен — на рекичка мязаше. Но между канала и нас имаше друга бахча, по-голяма, и вадата трябваше да мине през нея, та да поливаме своя си зеленчук. И по тая причина баба Ана се опъваше в началото.

— Друго нещо търсете — викаше тя на синовете си. — Зарад таз вода стопаните в шепа ще ни държат. Ще се изпокараме.

Хората обаче излязоха свестни и не са ни разигравали. Турци бяха. Също голяма фамилия. Като идем с баба Ана да й помагам я за копан, я за поливка, все заварваме някой от тях. Или бай Мехмед с жена му, или синовете и снахите. И баба Ана отдалеч поздравяваше:

— Добър ден, комшу! Как е водата?

— Има, има! Боллук^[3] тече — отвръщат турците. — Ей сега ще отворим вадата.

Баба Ана им говореше на турски. Уважение да покаже и мили очи да направи. Те пък често на български й отговаряха. Да се разбере, че са схванали уважението. Като почивахме, разменим някоя приказка с тях. За болест по пипера, за поповите прасета, за разсад и семена. Ей тук и аз обелвах по някоя дума на турски — на баба си подражавах. И лека-полека — сближихме се с тия хора. На шекер-байрам иде някой от тях — баклава носи и курабии. На Великден мен ме пращат козунак да отнеса и червени яйца. На крак ги дам, на прага…

Такова значи сближаване. От празник на празник и някоя градинарска грижа споделим. Тачим се като комшии, ама приятели не сме, нито опитваме да станем. Здрави ли сме, болни ли сме, какви кахъри ни мъчат душата и прочие — ни те знаят за нас, нито ние ги питаме. На гости не се каним, за друго не се търсим, обща трапеза не делим и уж сме близки, пък сме чужди. А бяха хора кротки и честни — злато да оставиш в градината им, с пръст няма да го бутнат…

Бай-Мехмедовият род бяха единствените турци, които познавах, преди да срещна рибарите в морето. Ама за турците знаех повече — къде ти, къде ти повече, отколкото очите ми бяха виждали. Същото онова нещо, дето всички го научаваме с майчиното си мляко.

Откъде ли да почна? Петстотин години иго и турски мъчения. И ако кажеш на българин, пък и на грък, „зверство“, „кръвожадност“, „робия“, „клане“, „ятаган“, „грабителство“ и сто още подобни думички, едното им име на тях е — „турчинът“. Някои викат, че страхът и омразата в кръвта ни били влезли за толкова поколения. В подкорието на мозъка се били утаили, из всичките ни телесни членове се разпръснали. Аз не знам такива тънкости и не ми трябва в подкорието да ходя, ами ясната памет ми е достатъчна. Народни песни, поговорки, пословици — къде пипнеш из тях, турчинът е душманинът, опасният. Словото е по-силно от кръвта. И друго важно има.

Ние сме станали народ в борбата си с турската власт. Най-харните българи навремето в тая битка са погинали. Кой от куршум, кой от въже, кой в занданите угаснал. И тия жертви са народната ни спойка. Не можем да ги забравим не само задето са били юнаци тогава, ами защото и днес без тях ще се разсипем на съставните си части. Кой ли не го е казвал! Писатели, учени, всеки, дето е хващал перо, по тая точка е пердашил. От деца го четем в букварите, закрепваме го, повтаряме го нататък по веригата, че да се знае и помни…

Много ми е терсене, че подлавям такава приказка, точно когато се каня да ти разправям как самият аз станах турчин в Турция. И недей мисли, че съм решил на свой ред да хвърля камък върху грамадата от проклятия, натрупала се през турското робство. Ама нали ти обяснявам себе си, нали трябва да разбереш какъв товар от тая планина носех в раницата си, когато напуснах рибарското село. Живите турци от Мехмедовия род уважавах, спогаждаха се с нашите. Мъртвите, за които бях чел и слушал, ме плашеха и ги ненавиждах. На много кръстове се е качвала нашата душица да я разпъват — и тоя е един от тях. Живите да приемаш, на мъртвите да не прощаваш…