Димитър Кирков
Балкански грешник (41) (Разказите на един авантюрист)

III

Повечето време денем аз стоях на канарата, под която беше пристанът. Гледах няма ли да дойде спасение. Далеч минаваха кораби като сиви сенки и аз махах ръце, крещях, но напразно. Кой ще ме види на зъбера? Че и да ме видят, кой ще се отбие от пътя си?! И къде ще ходя, какво ще правя сетне? В Пирея ли да се връщам? Никога! Тежко и неспокойно беше на сърцето ми, а Зизу, като се завъртеше наблизо със стадото, ме успокоява:

— Има сирене. Ще дойдат.

Знаеше си той работата — по насъбраното сирене усещаше кога ще му идат гости. И ето че един ден по обед нещо се показа на запад. Зизу бе дошъл да хапнем и заедно заследихме точката. Тя нарасна, към нас приближаваше и аз едва бях различил, че двама души има в лодката, а той изплашено вресна:

— Баща ми!

Грабна торбата, подбра стадото и бързо-бързо се отдалечи. Заслизах да изпреваря спасителите. Толкова се бях зарадвал, че не се сетих малко да съм предпазлив. Макар да предполагах, че за стрелбата се е чуло. Че може би много хора са видели пленената гемия, а ония от катерите да са разправили какво се е случило. Ама аз не — развиках се, заскачах, както бях полугол, с ярешката кожа край слабините. Гостите обаче капка внимание не ми обърнаха, докато не завързаха лодката за пристана и единият не скочи на скалата.

— Я! Я! — чак тогава рече той. — Кой си ти, човече?

Вече бях познал, че е бащата на Зизу. Едно, че беше по-възрастен от другаря си и второ, мязаха си със сина. Същите птичи черти, само че едната птичка костелива и съсухрена, а другата сита и по-загладена. И като отвори уста тая втора птица, горните й два зъба раздалечени, удобно му от време на време да цвърка през тях слюнка на земята. Не беше едър като пръча Костакис, както Зизу го описваше, а така — нормален на ръст, минава петдесетте и по нищо не му личи, че е изверг, дето пие млякото на децата си.

— Рибар съм — отвърнах на въпроса. — Буря ни довя насам. Гемията потъна…

— Бре, бре! — плесна се човекът по бедрата. — По-лошо от туй няма! Откъде си?

— Отдалеч — избягнах да отговоря, защото въобще не знаех къде е туй островче и дали нямаше да кажа нещо съвсем съмнително.

— Сам ли си? — обади се оня от лодката.

— Трима бяхме, ама не знам що стана с другите — рекох отчаяно и изведнъж разбрах, че хората не вярват и на една моя дума.

— Бре, бре! — удари си пак кълките бащата. — Зизу ли те храни?

— Той.

— Бива — одобри постъпката му родителят.

— Ама сам сте го оставили — залових се аз за думата, уж да го обърна на смях и дано спрат да ме разпитват. — Пък човекът иска да се жени…

— И туй може да стане — хич не развеселих стария.

Двамата почнаха да разтоварват и без подкана захванах да им помагам.

— Ще ме вземеш ли оттук? — питам бащата.

— Ще те взема. Тая нощ ще преспим, утре заран — обратно. Ама Зизу жив ли е? — втренчи се той в мен с подозрение. — Не ни ли видя — има да носи.

— Как — жив е! — отвръщам и пак подлових моето: — Ама от вашия остров как ще замина? Кога чакате превоз?

— Къде искаш за ходиш?

— Кой ще ме пита — казвам. — Където се случи.

— В Синеон има полицейски пост. Там трябва да се обадиш — насочи ме човекът.

— Ще се обадя. Лесна работа — съгласявам се и въобще не питам какво е туй Синеон — село ли, остров ли, защото сам няма да се хвърля в огъня. И взех да мисля, че не е безопасно да тръгвам с тия двамата.

Зизу не се вести. Нарамихме колкото можем от багажа, запъплихме по стълбите и направо в пещерата. Бащата взе да се ядосва, че синът му се крие. Псува тихичко, час по час цвърка плюнка, заразвързва чувалите и хвърля едно-друго както му падне. И някакви дрехи запокити. А-а, ще се пременя и аз със старите гащи на Зизу, рекох си. Ама преди това бях попитал за цигари, душичката ми изгаряше за тютюн. Момъкът имаше и седнах да пуша. Смъркам до петите, мижа от блаженство и точно в тоя момент ме смотаха.

Нямаше да се дам аз на тия две говеда, ако ме бяха нападнали очи в очи, но те ми нахлузиха чувал откъм гърба, извиха ми ръцете и ги вързаха. И краката ми впримчиха. Чак тогава свалиха чувала и ме търкулнаха в леговището на Зизу.

— Какво искате бе, хора?! — развиках се. — Какво съм ви направил?!

— Трай сега! — дума бащата. — В Синеон ще се разбере каква риба си ловил.

— Ама вие какво ще спечелите? Медал ли ще ви дадат? — тръшкам се на място аз, а старият обяснява:

— Ял попът блажно — селото криво. Няма нас да разтакават…

Ясно — погнали са островитяните да не са били във връзка с контрабандистите и сега на тях им трябва изкупителна жертва пред властта. И аз съм паднал в примката. Ама устата ми не спира:

— Много сте глупави! — викам. — Защо сега ме вързахте? Къде ще бягам? Като идем в селото, там ме предайте. Как до утре с вързан човек ще се разправяте? Я ме освободете!

Зашушнаха си двамата, все едно на бълхите си баеха, разбраха май, че са избързали, но не ме развързаха. Само след час ли, след два ли по-младият дойде да охлаби вървите, защото ръцете ми се надуха. Изведе ме пред пещерата по малка нужда и пак ме бутна в леговището. Чувам хлопките на козите, Зизу се връща да ги дои.

Показа си той носа на входа — смръщен, настръхнал, като зло куче, дето хем го е страх от тоягата, хем зъбите го сърбят да захапе. И само в баща си гледа.

— О! Сине! Къде ходиш? Цял ден те чакам — взе да го гълчи той, но предпазливо, сдържано, като човек, който също се бои от кучето, ама гледа и да го приласкае.

— Козите паса! Де да знам — троснато отвърна Зизу. — Благо носиш ли?

— Нося, нося — посочи бащата торбата си. — Шекерец. Да туряш в млякото, да заякнеш. Ама я иди сега при лодката, че има още за носене, пък аз ще издоя.

Завъртя се Зизу да върви и ме съгледа, че лежа вързан.

— Я! Я! — спусна се той към мен. — Пущи човека!

— Недей! Вагабонтин е! — препречи се баща му.

Двамата за миг се счепкаха и като опарени се дръпнаха един от друг. Знае, съобразих веднага, знае дъртият, че синът го мрази. И реших какво да правя. Да сипвам масло в жаравата.

— Зизу, зло сторих ли ти? — обадих се. — Вярваш ли, че съм вагабонтин? Вярваш ли на тоя човек, дето ти е изпил млякото?

Бащата трепна, като че му бръкнах в джигера. Не бе очаквал да знам противния му табиет.

— Ти да мълчиш! — кресна зверски. — Да не ти изпия кръвчицата!

— Няма да мълча! — озъбих се. — Защото ти си вагабонтинът!

Право казват хората, че вол се връзва за рогата, а човек за езика. Зачесах стария, занасъсквах Зизу срещу баща му.

— Я се виж — викам му — какъв си завързак! Коя мома ще те хареса? Защото тоя тук ти е изцоцал майчиното мляко, дето Господ го е дал само за теб. Ни на бой си пораснал, ни брада имаш като мъж. Сетил се захар да ти носи! След дъжд качулка… Едно яре, като не суче от майка си овреме — свършено е. Защо Костакис не бозае от козите, а тоя е бозал от майка ти? Я го махни! Я ела, Зизу, ме отвържи! — И тъй нататък.

— Не го слушай, сине! Лъже те! — взе да се оправдава старият, а Зизу кипи, кипи, докато набарах как истински да го пищисам.

— Като си вземеш невяста — викам му, — той и нея ще смучи. Теб ще прати с козите, а нея като приклещи, ще й пресуши ненките. Детенцето ти гладно ще пищи…

По най-мръсен начин му досегнах мечтата и Зизу побесня.

— Няма! Няма! — прасна той два пъти кривака си в земята и го строши. Хвърли парчетата и побягна навън.

Баща му излезе след него да види къде отива, а като се върна, с все сила ме ритна в хълбока.

— Подсториш ли го пак — казва, — заколвам те!

И извади нож, опря го в гърлото ми. Ей, не си правеше майтап — заколва ме. Кой съм аз и кой ще му дири сметка за такъв като мен?!

Зизу се забави много — и не само заради останалия багаж на пристана, ами сигурно не му се връщаше в пещерата. Мръкна се, гостите отдавна бяха издоили козите и преварили млякото. Младият ми даде да пийна от ръката му, пък по едно време се свря нейде да спи. Само дъртият пръч остана край огъня. Мълчи, чака и цвърка плюнка в жарта. Спрял бях да моля да ме пусне, за друго го подкачих.

— Ей — викам тихичко, — вярно ли е, че пиеш човешко мляко?

Той не отговори веднага, посръга съчките и се замисли.

— За цяр щом е — обади се след малко, — и лайно ще ядеш.

— Че какво ти е? Я какъв си як.

— Всеки знае себе си — рече бащата. — Отвътре ме гори. Гасене трябва.

— Туй за гасенето добре — шавам аз ръце да се развържа, че да му навра главата в огъня, — ама не се ли сещаш, че децата си ощетяваш?

— Всеки някого ощетява — прави се на мъдрец гадината. — Те ми помогнаха в едно, аз — в друго. Драг е животецът…

— Ама Зизу много е сърдит — чопля да разбера какво друго оправдание си е измислил.

— И той не знае защо — кисело приказва родителят. — Па негово мляко не съм и кусвал! Такъв си се роди.

— Той друго казва — настъпвам аз. — Че всичките ти деца са кривондели.

— Лъже! — възнегодува бащата. — На него тъй му се иска. Другите се изпожениха — всеки си хваща пътя. И думица не са ми рекли.

— Затуй ли го прати да пасе козите?

— Я млъквай! — сопна се той. — Аз съм баща, в мен е властта и що река, туй сторвам с децата си. Отвориш ли уста пред него, хвърлям те в морето, както си вързан.

— Добре, добре! — отвърнах кротко. — Развържи ми поне едната ръка да се почеша.

И той, представи си, дойде при мен.

— Къде те сърби? — вика.

Казах му. Сам ме почеса, но не ме освободи. Върна се при огнището, а аз затворих очи, направих се, че дремя, та като заспи, да търся колай за бягство. И наистина съм се унесъл, защото не усетих кога Зизу се е присламчил до огъня. Гласът му ме събуди.

— Тате — вика, — роди ли се детенце?

— Роди се — бавно проговори старият. — Мъжкарче. Ей таквоз загладенко — като есенно рибе.

Зизу замълча, попремига и след малко рече:

— Тате, недей му пи млякото!

Бащата не показа да е чул, подхвърли дръвце в огнището.

— Тате — пак умолително изскимтя синът, — недей му пи млякото… А?

— Що учиш баща си?! — раздразни се родителят. — Що не си гледаш козите, Зизу? И на теб някой ден ще взема невяста…

— Не ща! Не ща! — изведнъж се разциври той като малко дете. — Ти и нея… таквоз… Димитраки рече…

— Я! Я стига! Я лягай за спиш! — изправи се бащата и забута с нозете си пепел върху огъня. — Теб ще питам!

Зизу влезе навътре при козите и още веднъж се обади:

— Чу ли? Не го пий…

Страшна злоба ме хвана от молбата на смахнатия син. Но се сдържах — нали се правех, че спя. Старият изпъшка, повъртя се пред входа на пещерата, пък намести кокали до мен в леговището. Пипна ми ръцете да провери дали са вързани и обърна гръб.

Чаках настръхнал и докато се вслушвах в равномерното му сумтене, долових, че някой се прокрадва в мрака. Зизу беше, усетих острие на ръката си. Преряза той връвта и на краката ми. Цял бях изтръпнал от лежането, но прехапах устна, затътрих се навън и като минавах край загасващите въглени, забърсах стомната с водата.

По стръмната пътека беше тъмно като в рог, далеч над нас от време на време лъсваха безмълвни светкавици и за миг вадеха наяве черния камънак наоколо. Зизу вървеше подире ми и като се отдалечихме от пещерата, изръмжа:

— Вземай лодката! Бягай!

Помислил бях вече, че дълго не мога се кри из канарите на острова. Ако бащата доведеше още хора, не дай Боже — полиция, щяха да ме заловят. Или да ми теглят куршума отдалеч като на бясно куче. Ама какво щях да правя сам в морето? Къде ще ходя? Как ще се оправям? Най-малко Зизу можеше да ми отговори. Той скимтеше тихичко зад гърба ми, ломотеше нещо, изръмжаваше, голяма мисъл го беше хванала и той се бореше с нея, както и друг път бях забелязвал. Спуснах се към чучура, топнах стомната във ведрото и я напълних, заизкачвахме се към скалата с пристана. Като стигнахме върха й, обърнах се към моя придружител:

— Зизу — рекох, — връщай се. Много ти благодаря! Баща ти ще те бие, задето ме пусна…

— Няма! — задавено каза синът. — Ей сегичка ще го трепя!

— Стой! Да не си посмял! — понечих да му хвана ръката в тъмното, но пак пипнах острието — Зизу не бе изпуснал ножа от десницата си.

— Требва! — изгъгна той.

— Нищо не трябва! Забрави какво каза! — викнах властно, но Зизу идиотски повтори:

— Требва! Братче ми се родило.

— А-ах! — изстенах. — Остави баща ти утре да си върви! Дай тоя нож, че ще ми трябва в лодката. Дай го!

— И невяста не мога си взе заради него — рече Зизу.

— Ще си вземеш! — заговорих умирително. — Тук ще я доведеш. В пещерата! Нищо няма да й стори старият! Излъгах те! Нарочно ти казах…

И тоя човек ненадейно се разрева. Май много му бях разбъркал душицата.

— Лъжеш! Лъжеш! — едва разпознах думата сред плача му и както бях протегнал ръка да му взема ножа, огън ме парна от лакътя до китката. Ей тук — отгоре на ръката.

В оня мрак аз не видях дали Зизу замахна да ме изкорми, или ме рязна само за предупреждение. Но тъй отскочих назад от изненада, че едва не се строполих в бездната. И си рекох: „Майната ви! Трепете се!“ Заобиколих, заобиколих мълчешком отстрани и затичах надолу по стълбата.

Знаеш ли — можеше да остана. Можеше да предвардя убийството на бащата, ако синът наистина се опиташе да го коли. Можеше старият да омекне, задето съм му спасил живота, и не само да не ме предаде на властта, ами да помогне да се измъкна. Само че се бях уплашил и тия мисли късно ми дойдоха в главата. Виж — трите жълтички не забравих. Скрил ги бях в една пукнатина между петото и шесто стъпало над пристана — да са ми под ръка, ако се случи да напусна острова ненадейно. Както и стана…

Скочих в лодката, нагласих стомната да не се разлее, отвързах въжето и отблъснах от талпите. Бе започнало да вали, гръмотевиците приближаваха. Ниска мълния тропоса небето от край до край и като вдигнах поглед, преди да се чуе тътенът, видях, че Зизу още стои на зъбера. Ярката светлина пална силуета му, сякаш изхождаше от него и сякаш не Зизу стърчеше сред облаците, а самият Зевс ме следеше и се чудеше дали да ме порази с някоя огнена стрела. Повече не го видях. В краката ми плацикаше вода, дъждът пълнеше лодката и аз пуснах веслата, зашарих да търся нещо за изгребване. Поне с час да си удължа животеца. А къде ще ме отнесат теченията, колко време ще мра от глад и жажда в морето — не исках да мисля…

Аз не знам дали Зизу уби баща си. Стар съм вече да разбера. Но пред теб има години, може и да узнаеш. Това островче, Ксилокс, е съвсем близо до турския бряг, на север е от остров Кос. По-късно се ориентирах къде е. Ако се случи да идеш там, ще спреш на пристана. Той е от хиляди години и няма друг начин да стигнеш сушата. Брой внимателно стъпалата. Ако са сто и четиринайсет — убил го е. И тогава, като видиш първата църквица, запали една свещ и за мен. Защото половината грях на Зизу е мой. Белким ми се зачете на небето…