Димитър Кирков
Балкански грешник (40) (Разказите на един авантюрист)

II

Намерих го сред стадото и се стреснах, като видях какво прави. Паднал на колене, хванал една коза, наврял главището си под вимето й и направо от него суче. Ама смучи като звяр — по келявата брада протекла млечна струйка и капки капят на земята.

— Ожаднях — хили се, като ме усети. — Една уста мляко да пия…

— Абе, ти с тая уста — викам, — ако все тъй караш, няма да остане мляко за сирене.

— Ба — сирене ще гледам! — начумери се Зизу. — Нали трябва да порасна… Сирене ще гледам!

— Че ти още ли растеш? — стана ми смешно на глупостта му.

— Ъхъ! Ама от козето мляко бавно се расте. Я пак да напълня една уста…

Потътрузи се по колене, друга коза прибара, като смок се впи във вимето й. Втората уста, изглежда, го насити и той доволно потри корема си.

— Защо сте ходили из камънаците? — пита ме. — Има си място за качване.

— Къде? Я ми го покажи!

Поведе ме Зизу пак към морето, стигнахме една стръмна канара. Броил съм ги — сто и тринайсет стъпала имаше изсечени в нея, а долу те свършваха на площадка, изрязана като с нож в твърдата скала. Площадката бе оградена с талпи, пригодена бе за пристан на малки съдове. Целият бряг наоколо свършваше с отвесни скали, а канарата затваряше дъното на заливче. Морето тук сигурно беше дълбоко и нямаше подводни камъни — така си обяснявах защо са избрали за пристан неудобното иначе място. И защо са хвърлили египетския труд да изсекат площадката и стъпалата. Но кои хора ги бяха правили, в кои векове, чудех се, като се качихме обратно и гледах отгоре страховитото стълбище.

— Кой го е правил? — попитах неволно.

— Не съм аз — отвърна Зизу.

— Че не си ти, съм сигурен — засмях се. — Ама кой?

— Само това е мое — седна той на последното, сто и тринайсето стъпало и го погали с ръка.

— Хайде бе! — не повярвах. — Ти ли си го сякъл?

— Аз! — вика той и легна на стъпалото. А то широчко, хубаво изпипано.

— С какво си го правил?

— Имам, имам. Пазя го! — радва се Зизу на моята почуда и наистина после в пещерата ми показа чук и каменарско длето.

И взе да се търкаля по гръб на стъпалото — да има начин с цялата си кожа да усети каменната повърхност. Въргаля се като куче, кога се чисти от бълхи.

Трогнах се от това простодушно доволство. Така е с цялата човешка цивилизация, мислех си, стъпало по стъпало е правена тя. Ето го Зизу — див, неук, захвърлен сам на островчето, но и той е положил своята стъпка във възходящата стълба на човечеството. Умът му не знае, че има човечество, но човешкият инстинкт, творческото зрънце са му нашепнали какво да стори. И така значи той се е свързал с всички хора и с целия напредък на културата. Това стъпало, направено от Зизу, е равностойно всъщност на най-голямото откритие, на най-смелия скок в цивилизацията…

Тъй възвишено си представях работите и умилен от собствената си мисъл, попитах:

— Защо го направи, Зизу? Сам ли реши?

— Сам! — спря да се въргаля той. — Нарекох си тате да умре! Като го направя — да умре!

Мравки ме полазиха по гърба.

— Умря ли? — едва продумах.

— Не — седна Зизу. — Заклел съм се — ще го трепя и тогаз още едно ще изчукам.

— Защо?… В какво си се заклел? — усещах се тъй, сякаш някой ме хласна по стръмните сто и тринайсет стъпала и съм паднал пребит на площадката долу.

— В пръча се заклех. В Костакис — отвърна Зизу. — Ако не заколя тате и не изчукам още едно — и Костакис да пукне!

— Ама защо искаш да трепеш баща си?! — викнах като щур. — Защо?!

— Изпи ми млякото — мрачно рече Зизу.

Отстъпих от страх. Тоя човек е луд! Опасен е! — помислих. Как ще живеем двамата?! Как да го смиря?! Божичко, каква напаст пак ми натресе!

Зизу обаче не беше луд. Беше жертва на дива бащина власт, на егоизъм и невежество. Няма смисъл точно да ти предавам как разказа той семейната си история. Колко въпроса му зададох, за да си изясня празнините. Докато бях при него, той всъщност само това разправяше. Или си спомняше нещо пропуснато, или натрапчиво повтаряше едни и същи подробности.

Баща му се женил три пъти, а Зизу бе четвъртото дете от първия брак. Майка му родила общо седем деца и починала. Втората жена на баща му родила шест деца и също умряла. Зизу бил свидетел на първото от тия раждания — после го изпратили на острова. Но преди десетина години, така сам пресметнах, когато го върнали в селото за един ден, той видял и останалите природени братчета и сестричета. А Зизу го отделили за малко от козите, защото в селото били пристигнали двама военни. Да видели не се ли крие момък от окото на войската, да го запишат в тефтера си. Я за служба, я за резерв, ако стане война. Така аз си обяснявах работите, а Зизу не бе разбрал защо са го влачили в селото. Съблекли го гол военните и веднага му рекли да се маха…

Всички деца на баща му били живи. Докато броеше колко са, той отделяше от стадото кози и всяка назоваваше с имената на своите братя и сестри. С него заедно тринайсет парчета се събраха. И до един били като Зизу.

— Как като теб? — попитах зачуден.

— Ей тъй — повдигна се той на пръсти. — Малки останаха.

Представих си цялата чета — с недорасли телца и недоразвити мозъчета в птичите главици.

— И от двете майки ли? — мъча се да изясня причината.

— И от двете.

— Да не би на баща ти да сте се метнали?

— А-а, не! — вика Зизу. — Той е като Костакис. — И сочи пръча.

А пръчът му едър като теле, с магарешки копита, брада на владика и дяволски лик, направо от тартара взет.

Друго беше обяснението на Зизу. Когато се раждали бебетата, баща му не давал да ги кърмят. Сам той сучел от циците на майките, а децата с козе мляко захранвали. Ама никак не давал и нищо не оставял! До кръв изсмуквал кърмата и чакал пак да се посъбере…

— Хайде бе! — не повярвах. — Как е възможно?!

— Ей тъй! — хвърли се мъжът на колене, скепца една коза и захапа вимето й, както го бях видял преди.

Погнусих се, като го гледах. И още по-противно ми стана, защото усетих, че Зизу имитира баща си. Мрази го, но него повтаря с козите, дето са му под ръка.

— А майка ти как е давала? — питам и ми се гади.

— Приклещи я и бозае. Иначе бой! — облиза си синът устата като куче блажен сахан.

— Ама ти виждал ли си? — все още се съмнявам аз в тия диви приказки. — Или друг ти е казвал?

— Е-хей! — удря Зизу юмрук в гърдите си. — Всеки ден! И от другата майка. Малкото врещи гладно — той всичко изцоца…

Баща му бил болнав като ерген. От гърди страдал. За женитба въобще не мислел — как ще даде жена да му пие силицата. Но една врачка-бабичка му рекла, че човешко мляко ще го оправи. Нали е казано, че дето дяволът не може, праща бабушкер да може. И по тая поръка той прибрал булка, взел едно след друго да й прави бебета. Да не пресъхне кърмата, да има какво да суче. И познала дъртата напълно. Оздравели гърдите, налял мъжът снага, но пак си продължил своето — едно, да не се върне болестта и второ, усладило му се сигурно. Изпивал на децата млякото. Щом първата дойка издъхнала, втора намерил. А като идвали последния път хора от селото, рекли на Зизу, че баща му пак се оженил и пак чака детенце…

Не ми обяснявай ти на мен, че човешкото мляко не лекува гръдни болести. Зизу трябва да намериш и него да просветиш. И че причината да са недоразвити всичките братя и сестри, няма да е било лишаването им от майчина кърма. Знам, че на половината жени днес млекцето им оскъдничко. От пиенето ли, от пушенето ли, или от весел момински живот, но едно бозайниче не могат да отхранят. С хумана го наливат, с химически препарати го тъпчат и уж докторите не препоръчват изкуственото хранене, ама растат децата цели дангалаци. Зизу обаче смяташе друго, и това е важното. За всички нас светът е такъв, какъвто си го представяме, и не вярвам някой да можеше да втълпи на козаря, че баща му не е виновен пред децата си. А не беше ли виновен? С научни примери ли ще го извиниш? И ако Зизу грешеше в медицинските тънкости, в главното беше прав. Аз не знам доколко чудовищният навик на стария бе осакатил телата на отроците му, но че беше попарил душицата на Зизу, нямаше съмнение.

Чудех се само не знаеха ли в селото какво прави с децата си. И ако първата му жена се беше опарила, как е успял да вземе още две.

— Богат е — отвърна Зизу. — Откупува ги от бащите.

— Ха̀! Че откъде печели? — взех да подпитвам.

— Не печели. От демоните ги взел. Като твоите пари има — виждал съм! — ядосва се синът и слюнки хвърчат от устата му.

— Я остави! Къде ги тез демони, та и ние да вземем — правя се, че не вярвам, ама си рекох наум: „А-а, ето откъде Зизу позна, че златни пари изплюх, като се срещнахме в началото. И защо на демон ме направи! Има тук крушката опашка…“

— Не можем! — вика Зизу. — Него го познават…

И горе-долу такава картинка се очерта. По скалистия бряг на техния остров имало едно място със зейнали дупки — демонски усти. Въртопи клокочат там, лодки обръщат и хора завличат — не един и двама демоните са глътнали. Подводни пещери е имало сигурно, кухини и капани в подмолите на брега и хората отдалеч заобикаляли опасността. Но бащата на Зизу ходил там на младини — демоните за свой човек го имали. И не само му пощадили живота, ами и злато му дали. С две думи, ако оставим настрани Зизувите демони, старият намерил скрито съкровище в крайбрежните пещери…

Тоя път наистина се усъмних. Иманярски истории съм слушал много, още от Пазарджик. Вярно, че по нашите древни земи доста скъпоценности са останали. Едни крити, други пропаднали при войни и премеждия. Има хора, дето животът им минава в търсене и копаене. А някои и поменуват от иманярство. Ама повечето приказват на аба̀. Тук някой намерил, там друг открил — само че аз не съм срещал човек, който да е изкопал гърне с жълтици. Защото който набара подобно нещо, не ходи да разправя.

— Има, има! — не се съгласява Зизу. — И на мен даде една пара.

— Къде е? — светнаха ми очите.

— В козарника…

Като се върнахме в пещерата, подсетих го, изрови я той от нейде и направо се слисах. Монетата беше стара и цена нямаше да има по европейските аукциони. Не съм специалист, да кажем, и не можех да определя в кой град е сечена и в кои векове, но беше гръцки статер, с бухал от едната страна, за който и древна поговорка има: „Носи винаги бухала на Атина.“

— И много ли са му дали демоните? — питам и мигом реших за излъжа Зизу.

— Цял кривач — събра да ми покаже той двете си шепи.

— Хайде да ги разменим — предложих му. — Аз ще ти дам една от моите, ти ми дай тая.

И извадих жълтиците от Караканьоти. Те бяха турски лири, новички и сигурно нямаха друга стойност освен теглото на златото.

— Не ща — отказа Зизу.

— Я виж каква е кръгличка и лъскава — съблазнявам го. — Пък твоята очукана.

— Ама тате ми я даде. Пазя я — прибра си той богатството.

— Че какво от туй?! Демонска пара! — пак го натискам. — Какво ще я правиш?

— Невяста ще си купя. Като тате.

Разсмях се.

— Каква невяста те патила сред камънаците?! Кога ще я купуваш?

— Като порасна — вика Зизу. — От селото.

Всякак го въртях и молих, две от моите лири му давах — не се съгласи. Ядоса ме. Виж за какво отиват тия безценни монети, виках си. Древните хора ги направили красиви, търкаляли са се може би из кесиите на великите гръцки поети и философи, възвишени души са хранили — а сега какво?! За мерзост и безумие се пилеят! Бащата плаща за своята извратеност, синът по неговата диря върви. Но като ми поразмина малко, усетих, че не съм прав. Парите и на най-гнусното нещо са свидетел и съучастник. Кой знае за какво бяха харчени и преди, пък било от същите тия поети и философи. Подлости са заплащани, убийци са възнаграждавани, предатели са купувани… Ами ако я бях взел от Зизу и я продадях, та да стигне до някой европейски ценител? По-достоен ли ще е той от козаря, по-благородна ли е неговата страст от намерението на Зизу да се жени?

До входа той бе изкопал три педи в пода на пещерата, застлал дупката с кози кожи и спеше в това леговище. Сега аз се бях излегнал на мястото му и гледах как шета край огъня. През деня бяхме уловили риба и се канеше да я пече. Правех се на сърдит заради монетата, ама ми стана тъжно за неговата участ. Гняв и мечта имаше в душата на Зизу, а всичко друго човешко можеше да тръгне от тук. Ако тия две съчки се трият и припламне огън, животът се подхваща.

Както лежах и чаках рибата, започнах да фантазирам. Представих си, че Зизу си намереше жена със старата монета и я доведеше в пещерата. Какво щеше да стане? Можеше да напълни островчето с потомство. Нов клон на човечеството да сътвори в това усамотение. Какво щяха да научат децата му от него освен да пасат козите? Че е мразил баща си, че е ненавиждал миналото, когато са му изпили млякото. И че се е надявал на бъдещето, когато ще порасне и ще си купи невяста. А като умре Зизу и потомството му отгледа свое потомство, легенди ще се разправят за техния прародител. Как се е борил с баща си и как е създал рода си. Може и да го обожествят — нали пръв е бил на острова. И както си мислех тъй отнесено, мина ми през ума: да не би пък цялото, истинското човечество така да е тръгнало. Довял вятърът някое хилаво семе — от космоса, да речем — паднало то на земята и от него сме поели. И не богът Зевс стои в началото, ами някой си Зизу. То, като гледам човешката история, и тая версия не е за изключване…