Димитър Кирков
Балкански грешник (38) (Разказите на един авантюрист)

XXV

Чакай, чакай — няма продължение! Кракът ми не е стъпвал в Гърция от тогава. Михалис не само не съм го срещал, но и писмо не съм му писал, нито съм звънял по телефона, както предполагаш. Понаучих нещо, ще ти кажа как, но колкото ти знаеш със сигурност, толкова и аз, какво стана с дядо Аргирис, лежа ли в затвора Теодорос, събори ли Пазаити кафенето и прочие. Защо не съм прескочил до Гърция ли? Не си толкоз малък да не се досещаш.

Като се върнах тук, властта ме побара. Кой си ти, другарче, с чуждия паспорт и за какво се бориш? И докато си направи проверката, пуснаха ме по пързалката в подземието на „Московска“ 5. За това адово място няма да ти разправям, други страдалци има, дето по-добре го знаят. Назначиха ми следовател.

— Съществувало е такова лице в Пазарджик, ученик — съгласи се той. — Безследно изчезнал още преди войната. Ти ли си?

— Аз.

— И къде си изчезнал?

— В Гърция бегах.

— Защо?

— Не можех да трая капиталистическата действителност — затуй.

— А там не беше ли същото? — пита човекът. — Защо в Съветския съюз не бега?

— Нямах канал — отвръщам. — Иначе с удоволствие. А каракачани там не ходят. Като разбрах обаче, че и в Гърция е капитализъм, пак бегах. Не издържам експлоатация на човек от човека…

И тъй, стъпка по стъпка, разчоплиха ми биографията. Е, не всичко — едрите факти само. Да ме съдят? Няма за какво. Да ме трепят? Не са налице вражески прояви, напротив — идейно съм подкован. Пуснаха ме, но ме сложиха в списъка на съмнителните. С препоръка в чужбина да не излизам, склонност имам към бягства и пак ще духна нанякъде. На една екскурзия до Букурещ исках да ида с „Балкантурист“ — и това не разрешиха. Камо ли в Гърция…

Като дойде демокрацията, още по-зле. Преди не ме пускаха в чужбина, сега от чужбина не ме щат. Брадите си оплюха западняците за нашето право свободно да се движим по света и ние се радвахме, че братя ни съчувстват. А като получихме правото на книга, в действителност ни го отказаха. Биха ни текмето! Крадели сме много, безработните сме конкурирали, обществения ред сме пренебрегвали и някой наш, като яде шоколад примерно, не пусне книжката в кошчето за боклук, на улицата я хвърли. Точно така е, прави са хората да си пазят рахатлъка, ама мигар не знаеха какви сиромах-говеда сме повечето, че ляха толкоз крокодилски сълзи…

Завъртях се наистина веднъж край гръцкото консулство да видя каква е хавата. Стълпотворение неописуемо — все едно управляващите митинг са свикали. На предна линия циганор се тъпче — маслини да ходели да берат. Абе, тия маслини златни да бяха и всяка втора в джоба си да слагах, пак няма да се редя на такваз опашка. Не е приритала Гърция за мен, рекох си, и не повторих да ходя.

Но защо ли и аз си кривя душата? Не е само въпрос до чужбинските визи, ами пукната пара нямам за пътешествия. То това е и тънката тактика на Европа. Бедни ли са — дръж ги на място, забогатеят ли — заповядайте! На кукуво лято… Аз не мога до гробовете на близките си в Пазарджик да ида, къде ти в странство да се мотая…

Затуй си кютя тук и със спомени се залисвам. Но и на едно място да стои стар човек не е лошо. Ако е тръгнало някое чудо да те дири, ще те намери.

Пет години трябва да са минали от тогава — на един Великден сутринта отидох в „Александър Невски“. Запалих свещ, изслушах службата, излязох. А то едно благо слънце, една свежа зеленина — и изсъхнал пън е готов филиз да пусне. До самия храм паркирали пет-шест гръцки автобуса. Знаеш, че гърците много идат у нас по великденските празници. Хората се качват вече в колите, джумолят оживено, а аз разбирам, припомням си — драго ми е езика им да слушам. И както гледам, усетих — и мен един бухал ме следи. Бухал ли? Сърцето ми прескочи и я позна! Спуснах се веднага по стъпалата на църквата, приближих.

— Христос возкресе, Зоице! — казвам развълнувано. — Ти ли си?

— Да, воистина возкресе — недоверчиво отстъпи старухата. — Ти от нашия автобус ли си?

— Не съм от автобусите. Не ме ли позна?

И забелязвам, че на горната й устна израсла едра брадавица — обрасла с косъмчета като проскубана четка за рисуване. Отде се е взела? Зоя нямаше ни бемчица по лицето. Да не се припознавам?

— Спомних си — вика. — Не беше ли ти училищният инспектор в Лариса?

— Какво говориш! Аз съм Димитраки. Димитриос Папас.

— Ученик ли си ми бил? — пита бабата. — Забравила съм някои…

— И ученик ти бях — потвърждавам, а окото ми все в пустата брадавица. — Само че първият. В кафенето на дядо ти…

И изведнъж тя се разсмя — тънко и звънливо като девойче. Същият, същият смях! Само той не се променил…

— Дето дойде по стълбата?

— И по стълбата съм идвал. Веднъж — рекох зарадван, че си спомни нещо. Разбрал бях вече, че е болна Зоя, че е изумяла с годините.

— Него го утрепаха! — пак се подплаши тя.

— Не са! Не ме ли видиш? Не търси живия между мъртвите, Зоице! — повторих аз нещо, дето току-що чух в църквата, но не за човек като мен, а за Христа.

— Утрепаха го! — обидено рече Зоя. — С някакъв човек тръгнал в морето и…

Ето какво е стигнало до тях, помислих си. Че съм загинал с Караканьоти…

— Нали ти искаше да замина, Зоице! А с Михалис какво стана? Помниш ли го?

— И него утрепаха.

— Кой? Кога? — подскочих.

— Знам ли? Всички се изпотрепаха преди години…

— Зоя! — сърдито я подкани един дядка от вратата — съпругът беше. — Качвай се, че шофьорът тръгва!

И слезе при нас да я подбере.

— Какво има, господине — казва. — Какво я питате?

— Приятел бях с дядо й, та исках да разбера…

— О, много съм слушал за него — отвръща човекът през рамо и вече се качват по стъпалата. — Но като се оженихме, беше починал. Не го помня…

Проследих ги, докато седнаха на местата си. Автобусът бавно пое, а Зоя се изправи и от прозорчето за проветряване викна:

— Стълбата, стълбата! Защо слезе?! — И ми махна с пръст отвътре като даскалица на сгрешил ученик.

Останах сам сред гъмжилото, което бе излязло от църковната служба. Беше ли, не беше ли тоя моят живот, като съм останал единственият му свидетел? Возкресение Господне празнуваха хората, а какво аз да възкреся от себе си. Кое ли заслужава? И бях ли жив между мъртвите, както казах на Зоица, или по-скоро, мъртвец между живите?

Пазех едно доказателство от ония дни. Ето го, виж ги двете драхми — в това джобче на портмонето винаги стоят. Съхраниха се те по една случайност при всичките мои премеждия и може би заради това съм свикнал с тях като с талисман. А може би ги държа, защото сочат цената ми. Не Зоината, както рекох на Михалис в яда си, а лично моята…

Както и да е, извадих ги тогава, прекосих площада. Виждал си, че насреща по тротоарите цял панаир е станал. Картини излагат, антики продават, със стари пари също се търгува. Ако не беше срещата със Зоя да ме разбута, нямаше да ида, но показах ги на един младеж от нумизматите.

— Какво ще кажете? — питам. — Колко може да струва тая монета?

— Нищо — бегло я погледна той. — Не ме интересува.

— Ама как?! Съвсем ли?

— Съвсем — повтори момъкът. — Нито някой ще я купи, нито с нея може да се купи нещо.

— Тъй ли? — посърнах. — Пък аз я имах за скъпа.

— Сгрешили сте. По-добре я хвърлете. — И ми обърна гръб.

И аз съм като двете драхми, рекох си. За никого животът ми нищо не струва. Побутваха ме из навалицата, а хората наоколо ми изглеждаха същите като мен. При бегъл поглед. И сигурно всеки пазеше своята монетка. Както аз скътах моята. И досега обаче се колебая знак на дивотия ли е тя или има ценност някаква. Какво ще кажеш? Да я хвърля ли?

С нея, викаш, лесно мога да се оправя, ама животът ми не стои в джоба, че да обърна хастара и го изтърся на улицата. Тръгнах си тогава насам и се размислих за миналото. И не само за гръцкия възел, в който се бях заплел, а и за други мои близки и познати от скитническите години. То всички хора по света имат кусур в съдбите си, пък за нас, балканците, Господ сякаш специални мъки е кроил. Не знам, от срещата със Зоица ли ми беше криво, но как един не видях щастливец в спомена ми. Историята много ли ни е лашкала, тежка власт ли ни е мачкала, но не само големият наш живот е несигурен и неустойчив, ами и в малкия животец отделният човек неудобно съществува. Неудобно, несгодно и неуютно! Но може пък точно от тия мъки и неудобства да иде и даруването ни Божие. Защото рядко се случва да се събере вкупом толкоз товар, но и толкоз сила на сърцето, както е на нашите Балкани. Светът отдавна върви подир мозъка и нему се кланя, но, мисля си, ще дойде време да тръгне и по дирята на сърцето. На сърцето и духа. И тогава много ще има да научи от балканските хора. Колкото за пример, толкова и за предпазване…